Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (1.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Narn i Chîn Húrin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин, под редакцията на Кристофър Толкин

Децата на Хурин

ИК „Бард“, София, 2007

Художник: Алън Лий

ISBN 978-954-585-831-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и изнасяне на предговори и приложения като отделни произведения

Глава XVIII
Гибелта на Турин

tolkien_hurin_chapter_18.png

А когато Ниниел избягала, Турин се размърдал и му се сторило, че я чува да го зове от далечен бездънен мрак; но със смъртта на Глаурунг съзнанието му се възвърнало и той отново си поел дълбоко дъх, после от изтощение потънал в дълбока дрямка. Преди разсъмване обаче лютият нощен студ взел да го мъчи, та се завъртял насън, дръжката на Гуртанг го подпряла в ребрата и той изведнъж се събудил. Нощта отминавала и из въздуха се носел утринен полъх. Скочил Турин на нозе, като си припомнил победата и парещата отрова на дракона. Вдигнал ръка, огледал я и се почудил. Защото била превързана с все още влажно парче бял плат, което облекчавало болката; и си рекъл:

— Как тъй някой се е погрижил за мен, а сетне ме е изоставил да лежа на студения камък сред хаос и драконово зловоние? Какви ли странни неща са се случили?

Тогава се провикнал, ала никой не му отговорил. Наоколо имало само мрак, опустошение и зловещ мирис на смърт. Привел се да вдигне меча си и видял, че е цял, а сиянието по острието блести все тъй ярко.

— Скверна бе отровата на Глаурунг — промълвил той, — ала ти си по-крепък от мен, Гуртанг! От ничия кръв не се отказваш. Твоя е победата. Ела сега! Трябва да подиря помощ. Изнурено е моето тяло и мраз пронизва костите ми.

После обърнал гръб на Глаурунг и го оставил да гние; но докато се отдалечавал от онова място, всяка нова стъпка му се струвала все по-тежка и той си помислил: „Може би край Нен Гирит ще заваря някой от разузнавачите. Ала ми се ще час по-скоро да стигна до своя дом, та да усетя нежните ръце на Ниниел и знахарските умения на добрия Брандир!“

И тъй крачел изнемощял под мътните лъчи на зората, като се подпирал с Гуртанг, додето най-сетне стигнал край Нен Гирит и застанал пред людете тъкмо когато тръгвали да търсят трупа му.

С ужас се отдръпнали те, мислейки, че това е неприкаяният му дух, а жените надали вой и закрили очи. Но Турин им рекъл:

— Не, радвайте се, вместо да ридаете! Вижте! Нима не съм жив? И нима не погубих дракона, от който се бояхте?

Тогава всички се обърнали към Брандир и викнали:

— Глупец си ти с твоите лъжовни приказки, че бил мъртъв. Не ти ли казахме, че си луд?

А Брандир го гледал като втрещен с ужас в очите и нищо не можел да изрече. Но Турин му казал:

— Значи ти си дошъл там да превържеш ръката ми? Благодаря. Ала явно губиш уменията си, щом не можеш да различиш смърт от припадък. — А после се обърнал към хората: — Не говорете така за него, глупци. Кой от вас би сторил повече? Той поне имаше доблестта да слезе до бойното поле, докато вие седяхте тук и се вайкахте! Е, хайде, сине Хандиров! Още много неща искам да узная. Защо си тук и защо са дошли всички тия люде, които оставих в Ефел? Щом съм тръгнал заради вас срещу смъртна заплаха, не мога ли да разчитам, че ще изпълните волята ми, докато ме няма? И къде е Ниниел? За нея поне се надявам, че не сте я довели насам, а си стои където заръчах — в моя дом с охрана от храбри мъже.

А когато никой не му отговорил, той се провикнал:

— Хайде, кажете къде е Ниниел? Защото най-напред нея искам да видя; и на нея най-напред ще разкажа за делата от тази нощ.

Ала всички извръщали лица и накрая Брандир продумал:

— Ниниел не е тук.

— Много добре — рекъл Турин. — Щом е тъй, ще се прибера у дома. Има ли тук кон да ме носи? Или още по-добре носилка. Много сили загубих в тежката битка.

— Не, не! — отчаяно рекъл Брандир. — Празна е твоята къща. Ниниел не е там. Мъртва е.

Но една от жените — съпругата на Дорлас, която не обичала Брандир — викнала пискливо:

— Не го слушай, господарю! Той е полудял. Дойде с викове, че си мъртъв, и нарече туй добра новина. Защо тогава да вярваме на приказките му за Ниниел — че била мъртва, та дори и още по-лошо?

Тогава Турин пристъпил към Брандир и извикал:

— Значи моята смърт била добра новина? Да, знам си, че открай време я ревнуваш от мен. А сега била мъртва, казваш? Та дори и още по-лошо. Каква лъжа си сътворил в своята злоба, проклетнико сакати? Може би си искал да ни погубиш с гнусни слова, тъй като не владееш друго оръжие?

Гняв пламнал в Брандировото сърце, та прогонил всяка жалост и той се провикнал:

— Полудял ли? Не, лудият си ти, Черен меч с черна съдба! А заедно с теб и всички тия слабоумни люде. Не лъжа! Ниниел е мъртва, мъртва, мъртва! Върви да я търсиш в Теиглин!

Замръзнал Турин неподвижно и тихо продумал:

— Откъде знаеш? Как си я тласнал към гибел?

— Знам, защото я видях да се хвърля — отвърнал Брандир. — Ала не аз, а ти я тласна. Тя избяга от теб, сине Хуринов, и се хвърли в Кабед-ен-Арас, та никога вече да не те види. Ниниел! Ниниел ли? Не, тя бе Ниенор, дъщеря Хуринова.

Тогава Турин сграбчил Брандир и го разтръскал, защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата, ала от ужас и ярост сърцето му не искало да ги приеме, както смъртно ранен звяр е готов да нарани всекиго около себе си, преди да издъхне.

— Да, аз съм Турин, син Хуринов — викнал той. — Отдавна си се досетил за туй. Ала нищо не знаеш за сестра ми Ниенор. Нищо! Тя е на сигурно място в Потайното кралство. Туй е лъжа, зачената в гнусните ти мисли, за да подлудиш първо съпругата ми, а сетне и мен. Хром злодей — значи си искал да тласнеш към гибел и двама ни?

Но Брандир отблъснал ръката му и отвърнал:

— Не ме докосвай! Укроти малко безумството си. Онази, която наричаш своя съпруга, дойде и те превърза, а ти не отговори на нейния зов. Ала друг отговори наместо теб — драконът Глаурунг, който навярно е омагьосал пагубно и двама ви. Тия слова изрече, преди да издъхне: „Ниенор, дъще Хуринова, ето го брат ти, коварен към враговете, неверен към приятелите, проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов“. — После Брандир изведнъж избухнал в безумен смях. — Разправят, че на смъртно легло човек говори истината — изкискал се той. — А комай и с драконите е същото. Турин, сине Хуринов, проклет да е твоят род и всички, които те подслонят!

Тогава Турин сграбчил Гуртанг и свиреп огън лумнал в очите му.

— А що да речем за теб, недъгава твар? — бавно продумал той. — Кой й разкри зад гърба ми моето истинско име? Кой я отведе при драконовата злоба? Кой стоя със скръстени ръце и я остави да умре? Кой дойде насам, та час по-скоро да разкаже на всеослушание за нейния ужас? Кой ми се надсмива злорадо сега? Значи хората казвали истината, преди да умрат? Говори тогава, без да се бавиш.

А Брандир, като видял смъртта си изписана върху Туриновото лице, останал неподвижен и не побягнал, макар че нямал друго оръжие освен патерицата си; и рекъл:

— Дълъг е разказът за онуй, що се случи, а и вече съм изморен от теб. Ала ти злословиш за мен, сине Хуринов. Нима и Глаурунг е злословил? Посечеш ли ме, всички ще видят, че е бил прав. Но не се боя от смъртта, защото след нея ще ида да търся обичната Ниниел и може би пак ще я намеря отвъд Морето.

— Ниниел ли да търсиш? — викнал Турин. — Не, Глаурунг ще намериш, та заедно да творите лъжи. Ще спиш до Червея, твоя събрат по душа, и в общ мрак ще гниете!

Сетне вдигнал Гуртанг и смъртоносно съсякъл Брандир. Ала хората закрили очи пред страшната гледка и когато се обърнал да напусне Нен Гирит, всички побягнали с ужас от него.

Тръгнал тогаз Турин като обезумял през горските дебри и ту проклинал Средната земя и човешката участ, ту страстно зовял Ниниел. Но когато най-сетне лудостта на скръбта го напуснала, той седнал, замислил се над делата си и от устните му се отронил вик:

— Тя е на сигурно място в Потайното кралство!

И си помислил, че след като целият му живот е съсипан, трябва да тръгне нататък; защото всички лъжи на Глаурунг го тласкали надалеч от Дориат. Затуй се изправил, поел към Бродовете на Теиглин и минавайки покрай Хауд-ен-Елет, извикал:

— О, Финдуилас, горчиво платих, задето се вслушах в словата на дракона! Дай ми мъдрост сега!

Ала още преди да довърши, зърнал дванайсет въоръжени елфически бойци да минават през Бродовете; и когато наближили, разпознал между тях Маблунг, пръв пълководец на Тингол. А Маблунг го приветствал с вик:

— Турин! Добра среща най-сетне! Дълго те търсих и се радвам да те видя жив, макар да личи, че тия години са били тежки за теб.

— Тежки! — повторил Турин. — Да, тежки като Морготовите нозе. Ала щом се радваш да ме видиш жив, значи си единствен в Средната земя. Защо ми се радваш?

— Защото името ти е на почит сред нас — отвърнал Маблунг. — И макар че от много заплахи успя да се изплъзнеш, напоследък се боях за теб. Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че е постигнал гнусните си цели, а сега се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил и в същото време узнах от бродници из пущинака, че Черния меч от Нарготронд се бил появил отново и орките се бояли до смърт от него. Тогаз ме обзе тревога и си рекох: „Уви! Там, където не смеят да припарят орките, сам Глаурунг отива да дири Турин“. Затуй дойдох час по-скоро насам да те предупредя и да ти помогна.

— Бързал си, ала не достатъчно — рекъл Турин. — Глаурунг е мъртъв.

Тогава елфите го погледнали смаяно и възкликнали:

— Убил си Великия червей! Навеки ще се слави твоето име сред елфи и люде!

— Не ме е грижа — отвърнал Турин. — Защото и сърцето ми загина. Ала щом идвате от Дориат, разкажете ми вести за моите близки. Защото в Дор-ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.

Дълго не отговаряли елфите, но накрая Маблунг продумал:

— Тъй сториха наистина, в годината преди идването на дракона. Но сега не са там, уви!

Изстинало сърцето на Турин, защото дочул как стъпките на съдбата го гонят към страшния край.

— Продължавай! — викнал той. — И не се бави!

— Двете тръгнаха из пущинака да те дирят — рекъл Маблунг. — Туй бе против всички разумни съвети; ала щом разбраха, че ти си Черния меч, пожелаха да идат към Нарготронд; а Глаурунг изскочи насреща и разпръсна тяхната стража. От онзи ден никой не е видял Морвен; Ниенор пък бе омагьосана, та загуби реч и разум, после избяга на север като горска сърна и изчезна сред дебрите.

Тогава за почуда на елфите Турин се разсмял гръмко и пронизително.

— Не е ли шега това? — викнал той. — О, прекрасната Ниенор! Значи избягала от Дориат към дракона, а от дракона към мен. Каква благосклонна съдба! Мургава като горски плод бе тя, с тъмни коси; дребна и крехка като елфическо чедо, никой не би могъл да я сбърка!

Стъписал се тогава Маблунг и рекъл:

— Тук трябва да има някаква грешка. Не бе такава сестра ти. Висока бе, със сини очи и коса от чисто злато — досущ като баща си Хурин. Не може да си я виждал!

— Не може ли, Маблунг, не може ли? — провикнал се Хурин. — А защо не? Та аз съм сляп, погледни ме! Не знаеше ли? Сляп, сляп и залутан още от детство в мрачните мъгли на Моргот! Затуй остави ме! Върви си, върви! Върни се в Дориат и дано зимна слана го попари! Проклет да е Менегрот! Проклет да е и пътят, по който стъпваш! Вече всичко свърши. Сега идва нощта!

После избягал по-бързо от вятъра, а те гледали подир него с почуда и страх. И Маблунг рекъл:

— Случило се е нещо необичайно и страховито, за което не знаем. Нека да го последваме и да му помогнем, ако ни е по силите — защото той е обезумял и безразсъден.

Но Турин ги оставил далече зад себе си, стигнал до Кабед-ен-Арас и спрял. Чул грохота на водата и видял, че дърветата наблизо и надалеч са съсухрени и мъртвите им листа се ронят печално, сякаш зима била настанала в първите дни на лятото.

— Кабед-ен-Арас, Кабед Наерамарт! — извикал той. — Не ще оскверня водите, които измиха Ниниел. Защото зли бяха всичките ми дела, а най-страшно излезе последното.

Сетне изтеглил меча си и продумал:

— Здравей, Гуртанг, смъртоносно желязо, ти единствен сега ми остана! Ала познаваш ли друг господар и друга вярност, освен ръката, що те размахва? От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар? Ще ме погубиш ли бързо?

И в отговор от острието долетял студен глас:

— Да, ще изпия кръвта ти, та дано да забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.

Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота.

tolkien_hurin_8.jpg

 

 

 

А Маблунг като дошъл, погледнал грозното туловище на мъртвия Глаурунг, после съзрял трупа на Турин и дълбоко се наскърбил, мислейки за Хурин, какъвто го бил видял в битката Нирнает Арноедиад, и за страшната участ на неговото семейство. Докато елфите стояли там, хората слезли от Нен Гирит да погледат дракона и като видели какъв страшен край е сполетял Турин Турамбар, всички заридали; а елфите се потресли, щом узнали най-сетне какво означавали сетните слова на Турин. Тогава Маблунг изрекъл горчиво:

— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.

После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.

С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само черна пепел и стрити на прах кости; и мястото на кладата останало навеки безплодно и голо. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, разказвайки за храбростта на Турамбар и красотата на Ниниел, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:

ТУРИН ТУРАМБАР ДАГНИР ГЛАУРУНГА

А по-долу изписали също:

НИЕНОР НИНИЕЛ

Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.

Тъй свършва Разказът за децата на Хурин —

най-дългата от всички балади в Белерианд.

След гибелта на Турин и Ниенор Моргот освободил Хурин от плен, за да изпълни докрай злия си замисъл. След дълго скитане Хурин се добрал до Бретилския лес и една вечер стигнал от Теиглинските бродове до мястото, където бил изгорен Глаурунг и където край Кабед Наерамарт се издигал големият камък. Какво станало там е разказано по-долу:

Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; а очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена фигура. Приличала на бездомна старица, сломена от възрастта и тъй изнурена, че не обръщала внимание на неговото идване; но все още личало, че дрипите й някога са били скъпи одежди. И докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала парцаливата си качулка и бавно вдигнала лице, изпито и обезумяло като муцуна на дълго преследван вълк. Стара била и побеляла, с изтънял нос и строшени зъби, и с костелива ръка дърпала плаща върху гърдите си. Ала изведнъж отправила взор към него и тогава Хурин я познал; защото макар очите й сега да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-гордата и най-прекрасната от всички простосмъртни жени на древните времена.

— Еледвен! Еледвен! — провикнал се Хурин, а тя се изправила, залитнала напред и той я подхванал в прегръдките си.

— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.

— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам, когато мога.

— Ала вече е късно — рекла тя. — Твърде късно. Няма ги вече.

— Знам — казал той. — Но ти още си тук.

Ала Морвен възразила:

— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Няма ги вече. — И тя се вкопчила в плаща му. — Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?

Ала Хурин не отговорил, само седнал до камъка с Морвен в прегръдките си; и повече не изрекли ни дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала, стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва.

tolkien_hurin_chapter_18_end.png