Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (18)

Глава XVII
Гибелта на Глаурунг

Най-сетне, когато мрачна нощ паднала над земите, Турамбар заедно с двамата си спътници стигнал до Кабед-ен-Арас и се зарадвал на грохота на реката; защото, макар да вещаел заплахи в клисурата, този шум заглушавал всичко останало. Тогава Дорлас ги повел на юг и след малко им показал как да се спуснат по една пукнатина до подножието на канарата; ала там храбростта му изневерила, защото във водата имало купища камъни и скали, а течението бушувало между тях със страховито скърцане.

— Туй е прав път към гибелта — рекъл Дорлас.

— Към гибел или към живот, ала друг път няма — отвърнал Турамбар, — а протакането не ще ни донесе надежда. Затуй вървете след мен!

После тръгнал пръв и благодарение на силата и пъргавината си, или пък закрилян от съдбата, успял да мине отвъд и се обърнал сред непрогледния мрак да види кой ще е втори. Тъмен силует пристъпил до него.

— Дорлас? — запитал Турамбар.

— Не, аз съм — отвърнал Хунтор. — Дорлас не намери храброст да прекоси реката. Защото човек може да обича битките и при все това да се бои от други неща. Сега навярно седи разтреперан на онзи бряг; и дано се засрами за хулите срещу моя сродник.

Турамбар и Хунтор поседнали да отпочинат, ала скоро нощният хлад взел да ги пронизва, защото и двамата били мокри от глава до пети, та станали и подирили покрай потока път на север, където лежал Глаурунг. Там бездната ставала още по-тясна и мрачна и докато напредвали пипнешком, зърнали над себе си отблясъци като от гаснещ огън, а сетне дочули как Великият червей ръмжи в неспокойната си дрямка. Тогава взели да търсят как да се изкатерят до ръба; защото в туй била цялата им надежда да достигнат незащитеното място на врага. Ала тъй гнусно станало зловонието, че главите им се замаяли и те се подхлъзвали по скалите, вкопчвали се в редките дървета и повръщали неудържимо, забравяйки в страданията си всеки друг страх, освен ужаса да не полетят към каменните зъби на Теиглин.

Тогава Турамбар рекъл на Хунтор:

— Хабим сетни сили без никаква полза. Защото напразно е да се катерим, додето не сме сигурни, че драконът ще премине.

— А когато разберем — възразил Хунтор, — не ще имаме време да дирим изход от бездната.

— Вярно — отвърнал Турамбар. — Но когато всичко зависи от случайността, на нея трябва да се доверим.

Затуй спрели и зачакали, гледайки от дълбоката клисура как високо горе една бяла звезда бавно пълзи през тясната ивица небе; и Турамбар постепенно се унесъл в дрямка, сред която с цялата си сила и воля се вкопчвал и стискал, макар че черен вихър го засмуквал назад и раздирал нозете му.

Изведнъж прогърмял оглушителен шум и стените на бездната се разтресли от ехото. Турамбар трепнал и рекъл на Хунтор:

— Ето, раздвижва се. Идва нашият час. Удряй с все сила, защото сега двамината ще трябва да се бием за трима!

В този миг Глаурунг започнал своя набег срещу Бретил; и всичко станало така, както се надявал Турамбар. Защото драконът бавно провлачил тежкото си туловище към ръба на канарата и вместо да завие, се приготвил да прескочи над бездната с могъщите си предни лапи, а подир туй да прехвърли отвъд и цялото си тяло. С него идвал и ужасът, понеже не дошъл право над тях, а малко на север и двамата зърнали изотдолу как сянката на грамадната му глава закрива звездите, а в зиналата му паст имало седем огнени езика. После избълвал пламтящ облак, та кърваво зарево огряло цялата клисура и черни сенки заподскачали между скалите; а дърветата срещу него се сгърчили сред колони от дим и в реката с трясък се посипали камъни. Сетне той се метнал напред, сграбчил отсрещната канара с чудовищните си нокти и почнал да се прехвърля отвъд.

Сега Турамбар и Хунтор се нуждаели от храброст и бързина, защото макар че избегнали пламъците, не се намирали точно на пътя на Глаурунг и трябвало тепърва да се доберат до него, преди да е преминал, инак губели всяка надежда. Забравил за опасността, Турамбар изтичал напред покрай канарите, за да стигне под него; ала тъй страшна била жегата и вонята под дракона, че той се полюшнал и щял да падне, ако не го бил сграбчил Хунтор, който храбро идвал след него.

— Доблестно сърце! — рекъл Турамбар. — Щастлив избор бе, че взех точно теб!

Ала преди да довърши, грамаден камък се стоварил отгоре, разбил главата на Хунтор и го запокитил в реката — тъй намерил своя край един от най-храбрите бойци в рода на Халет. Тогава Турамбар се провикнал:

— Уви! Зле е за всекиго да крачи в моята сянка! Защо ли потърсих помощ? Ето, вече си сам, Повелителю на Съдбата, както би трябвало да знаеш, че ще стане. Завладявай сега сам-самичък!

После призовал цялата си воля и ненавист към дракона и неговия господар — и сякаш ненадейно открил в тялото и душата си сили, каквито не бил опознал дотогава; корен по корен, камък по камък преодолял отвесната канара, додето се вкопчил в едно тънко дръвче, което растяло малко под ръба на клисурата и макар с опожарена корона, все още се държало здраво върху корените. И тъкмо когато се намествал в чатала между два клона, търбухът на дракона се появил право отгоре и провиснал досами главата му, преди Глаурунг да го придърпа нагоре. Блед и сбръчкан бил той изотдолу, цял омазан в мътна слуз, по която полепвали всевъзможни боклуци; и излъчвал непоносим мирис на смърт. Тогава Турамбар изтеглил Черния меч на Белег и замахнал нагоре с цялата мощ на десницата и омразата си; и дългото, гибелно и кръвожадно острие потънало в драконовия търбух чак до дръжката.

Като усетил смъртоносния удар, Глаурунг надал писък, който разтърсил горите и вцепенил от ужас людете край Нен Гирит. Турамбар се люшнал като от удар и полетял надолу, а мечът се изтръгнал от десницата му и останал да стърчи в търбуха на дракона. Защото в чудовищен спазъм Глаурунг сбрал цялото си треперещо туловище, преметнал го отвъд клисурата и там, на отсрещния бряг, се загърчил от болка, свивайки и разпускайки тяло, додето опустошил всичко наоколо. Накрая останал да лежи неподвижно сред пушек и каменни отломки.

Замаян и почти загубил свяст, Турамбар висял, вкопчен в корените на дръвчето. Ала успял да превъзмогне шемета, раздвижил се и къде с опора, къде с падане постепенно се добрал до реката; отново дръзнал да я прекоси, но сега лазел по камъните на четири крака с окървавени нокти и заслепен от пяната, додето накрая преминал отвъд и с последни сили се изкатерил до пукнатината, по която били слезли. Тъй най-сетне излязъл пред умиращия дракон и с люта радост се взрял в поваления враг.

Там лежал Глаурунг със зинала паст; ала гаснели вече всичките му огньове и злите му очи били затворени. Проснат бил на една страна, изпружен с цяло тяло, а дръжката на Гуртанг стърчала от търбуха му. Възрадвало се тогава сърцето на Турамбар и макар че драконът още дишал, той поискал да прибере меча си, който ценял и преди, но сега го поставял над всички съкровища на Нарготронд. Верни се оказали словата, изречени при изковаването на този меч — че никоя твар, била тя голяма или малка, не ще надживее неговото ухапване.

Затуй пристъпил към своя ненавистен враг, стъпил върху корема му и като хванал дръжката на Гуртанг, напънал с все сила да го изтегли. И викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на Нарготронд:

— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.

После изтръгнал меча, но струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко, та изкрещял от болка. Тогава Глаурунг се размърдал, отворил скверните си очи и погледнал Турамбар с тъй люта злоба, че сякаш стрела го пронизала; и заедно с непоносимата болка в ръката туй го повалило в несвяст като мъртъв край дракона, а мечът останал затиснат под тялото му.

Писъкът на Глаурунг долетял до хората край Нен Гирит и ги изпълнил с ужас; а когато съзрели в далечината огненото опустошение от предсмъртния гърч на дракона, те решили, че тъпче и унищожава онези, що са го нападнали. Тогава от сърце съжалили, че не са нейде по-далече; но не смеели да напуснат възвишението, защото си спомняли словата на Турамбар, че ако Глаурунг победи, най-напред ще отиде в Ефел Брандир. Затуй се взирали с ужас да видят накъде ще тръгне, но никой не бил толкоз храбър, че да слезе и да донесе вести от мястото на сражението. А Ниниел седяла неподвижно, треперела цялата и не можела да овладее ръцете и нозете си; защото когато дочула гласа на дракона, сърцето й замряло и усетила как мракът отново се прокрадва към нея.

Тъй я заварил Брандир. Защото макар и грохнал от умора, той най-сетне стигнал до моста над Келеброс; по целия дълъг път куцукал самичък с патерицата си, а това място било поне на пет левги от неговия дом. Тласкал го страхът за Ниниел, а сега чул новини, с които се сбъдвали най-мрачните му предчувствия.

— Драконът мина реката — казвали хората, — а Черния меч несъмнено е мъртъв, както и другите, що бяха с него.

Тогава Брандир застанал до Ниниел, усетил как страда и сърцето му се свило от жалост за нея; ала въпреки туй си помислил: „Черния меч загина, но Ниниел е жива.“ После потръпнал, защото изведнъж му станало студено край водите на Нен Гирит, и загърнал Ниниел с плаща си. Но не намирал какво да каже; а тя мълчала.

Времето отминавало, а Брандир все тъй стоял безмълвно до нея, взирал се в нощта и напрягал слух; ала нищо не виждал, чувал само падащите води на Нен Гирит и си помислил: „Глаурунг сигурно вече е навлязъл в Бретил“. Но вече не съжалявал своите люде — тия глупци, що се присмивали на съветите му и тъй го унизили. „Нека драконът иде към Амон Обел, тогава ще имам време да избягам и да отведа Ниниел.“ Накъде — нямал представа, защото никога не бил излизал извън Бретил.

Най-сетне той се привел, докоснал ръката на Ниниел и рекъл:

— Няма за кога да чакаме, Ниниел! Ела! Време е да вървим. Ако си съгласна, аз ще те водя.

Тогава тя се изправила безмълвно, хванала го за ръката и двамата минали по моста, а сетне продължили по пътеката към Теиглинските бродове. Но ония, що ги видели да се движат като сенки през мрака, нито знаели кои са, нито пък се интересували. А когато се отдалечили под стихналите дървета, луната изгряла иззад Амон Обел и обляла с мътно сияние горските поляни. Тогава Ниниел спряла и рекла на Брандир:

— Това ли е пътят?

А той отвърнал:

— За какъв път говориш? Свърши се нашата надежда в Бретил. Нямаме друг път, освен да се спасим от дракона и да избягаме надалеч, докато още е време.

Смаяно го погледнала Ниниел и рекла:

— Нима не предложи да ме отведеш при него? Или си искал да ме измамиш? Черния меч бе мой любим и съпруг, тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше? Прави сега каквото желаеш, ала аз трябва да бързам.

И докато Брандир стоял замаян, тя побягнала от него; а той се провикнал след нея:

— Чакай, Ниниел! Не тръгвай сама! Не знаеш какво ще завариш. Идвам с теб!

Ала тя не го чувала и тичала тъй, сякаш изстиналата й допреди малко кръв изведнъж се била разгоряла; и макар че бързал след нея, доколкото можел, Брандир скоро я изгубил от поглед. Тогава той проклел недъга си, но не пожелал да се върне.

Наближавало пълнолуние, а бялата луна се издигала високо в небето и когато Ниниел слязла по склона към речната долина, сторило й се, че си я спомня, и това я изпълнило със страх. Защото била излязла край Теиглинските бродове и пред нея се извисявала могилата Хауд-ен-Елет, окъпана в лунен светлик, с черна сянка отметната настрани; и от тази могила лъхал ужас.

С писък свърнала Ниниел настрани и побягнала на юг покрай реката, захвърляйки тичешком плаща си, сякаш отхвърляла мрака, полепнал по нея; а отдолу била облечена в бяло и трепетно искряла под лунните лъчи между дърветата. Тъй я зърнал Брандир от хълма, та се втурнал да й пресече пътя и случайно открил тясната пътека, по която бил минал Турамбар; отбил се по нея, слязъл стръмно на юг към реката и най-сетне взел да догонва Ниниел. Ала макар да викал, тя не обръщала внимание или не чувала и скоро пак изчезнала далече напред; и тъй наближили гората край Кабед-ен-Арас, където умирал Глаурунг.

На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Той бил паднал на една страна върху меча си, а лицето му било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:

— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.

Но той не отговарял.

Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, отворил очи и луната проблеснала в тях, когато проговорил задъхано:

— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.

Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило, откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.

Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:

— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!

А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:

— Чакай! Чакай, Ниниел!

За миг тя се спряла, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:

— Да чакам ли? Да чакам? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.

И пак се втурнала пред него.

Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там, вгледала се в клокочещата вода и извикала:

— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!

С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.

 

 

Продължавали да текат водите на Теиглин, ала нямало вече Кабед-ен-Арас — оттогава насетне людете винаги наричали тая клисура Кабед Наерамарт, що значи Скок на страшната участ; защото нямало вече елен да прескочи над нея, отбягвали я всички живи твари и не стъпвал там човешки крак. Последен от хората надникнал в нейния мрак Брандир, син Хандиров; и се извърнал с ужас, защото не намерил нужната смелост в сърцето си и макар вече да ненавиждал живота, не успял да срещне там смъртта, за която копнеел. Тогава мислите му се върнали към Турин Турамбар и той извикал:

— Да те мразя ли, или да те окайвам? Ала ти вече си мъртъв. Не ти дължа благодарност, похитителю на всичко, що притежавах или желаех. Но моят народ ти е длъжник. От мен подобава да узнаят какво се случи.

И закуцал отново към Нен Гирит, заобикаляйки с тръпки на ужас мястото, където лежал драконът; и докато се катерел по стръмната пътека, натъкнал се на човек, който надничал измежду дърветата и щом го видял, мигом се дръпнал назад. Брандил разпознал лицето му в сетните лъчи на залязващата луна и се провикнал:

— Хей, Дорлас! Какви вести носиш? Как тъй остана жив? И къде е моят сродник?

— Не знам — мрачно отвърнал Дорлас.

— Странна работа — рекъл Брандир.

— Ако искаш да знаеш — казал Дорлас, — Черния меч ни караше да прекосим в тъмното бързеите на Теиглин. Странно ли е, че не можах да го сторя? Въртя брадвата по-добре от мнозина други, ала не умея да скачам като козел.

— Значи са тръгнали без теб срещу дракона? — възкликнал Брандир. — Ала как е станало туй, след като той е преминал? Трябваше поне да останеш наблизо и да видиш какво ще се случи.

Но Дорлас не отговарял и само го гледал с ненавист в очите. Тогава Брандир разбрал всичко, усещайки изведнъж, че този човек е изоставил другарите си и от непоносим срам се укрива в горите.

— Позор за теб, Дорлас! — рекъл той. — От теб дойдоха всичките ни беди: ти приюти Черния меч, ти доведе дракона, ти ми се присмиваше, ти поведе Хунтор към гибел, а накрая избяга да се спотайваш като страхливец в горите! — Сетне му хрумнало още нещо, та изрекъл с гняв: — Защо не ни донесе вести? Туй беше най-дребното изкупление за такава вина. Ако го бе сторил, не би се наложило Ниниел сама да ги търси. И тогава нямаше да се срещне с дракона. Можеше да живее. Мразя те, Дорлас!

— Задръж си омразата! — отвърнал Дорлас. — Тя е немощна като ума ти. Ако не бях аз, орките щяха да дойдат и да те окачат като плашило в собствената ти градина. Първо себе си наречи страхливец!

А подир туй, понеже срамът го правел още по-гневлив, той замахнал срещу Брандир с грамадния си юмрук и тъй свършил неговият живот още преди смайването да напусне очите му — защото Брандир изтеглил меча и замахнал, та го съсякъл смъртоносно. Сетне дълго стоял разтреперан и отвратен от кръвта; накрая захвърлил меча, обърнал се и продължил прегърбен напред, като се подпирал на патерицата.

Когато стигнал до Нен Гирит, бледата луна била залязла и нощта просветлявала; на изток се разпуквала зората. Хората, що все още се тълпели край моста, го видели да идва като сива сянка в предутринния сумрак и някои от тях му подвикнали смаяно:

— Къде беше? Видя ли Ниниел? Защото тя си замина.

— Да, замина си — рекъл той. — Замина; замина и вече не ще се завърне! Ала аз дойдох да ви донеса вести. Чуйте ме сега, бретилски люде, и кажете имало ли е някога разказ като тоя, що нося! Драконът е мъртъв, ала и Турамбар лежи мъртъв до него. И това са добри вести — да, добри са и двете.

Тогава народът замърморил, смаян от неговите слова, и някои рекли, че е полудял; но Брандир извикал:

— Изслушайте ме до края! Ниниел също е мъртва — прекрасната Ниниел, която обичахте, която и аз обичах повече от всичко на света. Тя се хвърли отвъд ръба на Еленовия скок и острите зъби на Теиглин я погълнаха. Отиде си, ненавиждайки белия свят. Защото ето какво узна, преди да избяга: и двамата са били Хуринови чеда, брат и сестра. Мормегил наричаха него, а сам си избра името Турамбар, за да скрие предишното — Турин, син Хуринов. Нея пък нарече Ниниел, понеже не знаеше, че е Ниенор, дъщеря Хуринова. В Бретил дойдоха, влачейки подир себе си сянката на черна участ. Тук се стовари съдбата върху им и не ще се отърват вече от скръб тия земи. От днес не ги наричайте нито Бретил, нито страна на Халетримите, а Сарх ния Хин Хурин — Гроб на Хуриновите чеда!

Тогава, макар все още да не разбирали как се е стигнало до тая беда, людете заридали и някои от тях рекли:

— Гроб си намери в Теиглин скъпата Ниниел, гроб трябва да има и за Турамбар, най-храбрия сред мъжете. Не бива спасителят ни да лежи под небето. Нека идем да го потърсим.