Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (7)

Глава VI
Турин между разбойниците

Тук разказът пак се завръща към Турин. Смятайки, че е престъпник и кралят ще го преследва, той не отишъл при Белег на северните граници, а се отправил на запад; тайно напуснал Охраняваното кралство и стигнал до горските дебри южно от Теиглин. Преди Нирнает Арноедиад там живеели множество хора, разделени на малки общини; повечето били от Народа на Халет, но нямали общ владетел и се прехранвали с лов, скотовъдство и земеделие, като отглеждали свине из дъбовите гори и обработвали малки парчета разчистена земя. Но сега почти всички били изтребени или били избягали към Бретил и над областта тегнел страхът от орки и разбойници. Защото по онова пагубно време се лутали мнозина бездомни и отчаяни люде — жертви на битки и опустошение; и някои се отдавали на злодеяния из пущинака. Лете ловували и сбирали храна както могат; ала щом ги налегнел гладът или друга нужда, ставали жестоки. Досущ като вълци, най-страшни били през зимата и ония, що още пазели домовете си, ги наричали Гаурваит, тоест вълчи хора. Шестдесетина от тях се били сбрали в шайка, която върлувала из горите отвъд западните предели на Дориат; и си заслужили ненавист почти колкото орките, понеже сред тях имало коравосърдечни изгнаници, мразещи собствения си род.

Най-суров бил някой си Андрог, прокуден от Дор-ломин заради убийство на жена; други също идвали от онзи край: старият Алгунд — най-възрастният от цялата шайка, избягал от сраженията на Нирнает Арноедиад, и главатарят на шайката Форвег — рус мъж с тревожен блясък в очите, едър и храбър, ала забравил доблестните нрави на Едаините от Хадоровия род. И все пак понякога бил мъдър и великодушен. Тия разбойници вече били загубили десетина човека от лишения или в схватки; вечно били нащрек и когато почивали, разполагали стража наоколо, а щом тръгнели на път, пращали напред разузнавачи. Затуй, щом Турин се залутал из тяхната област, те бързо го усетили. Проследили го и сключили обръч наоколо; и щом той излязъл на полянката край един бистър поток, ненадейно се озовал обкръжен от мъже с обтегнати лъкове и голи мечове в ръцете.

Тогава Турин спрял, но не проявил страх.

— Кои сте вие? — попитал той. — Мислех, че само орки нападат людете от засада; ала виждам, че съм грешил.

— И пагубно си грешил — отвърнал Форвег, — защото тия места са наши и никому не разрешаваме да броди по тях. На нарушителите отнемаме живота, ако не могат да се откупят.

Разсмял се мрачно Турин и рекъл:

— Не ще видите откуп от един престъпник и изгнаник. Падна ли мъртъв, можете да ме претърсите, ала скъпо ще ви струва да се уверите, че говоря истината. Мнозина от вас ще умрат преди мен.

И все пак смъртта му изглеждала неминуема, понеже десетки стрели били сложени на тетивата и чакали само словото на главатаря; и макар че Турин носел елфическа ризница под сивия плащ и туниката, все някоя щяла да го нарани смъртоносно. А нито един от враговете не стоял толкоз близо, че да се хвърли с меч срещу него. Но внезапно Турин приклекнал, понеже видял няколко камъка в потока пред нозете си. В същия този миг един разбойник, разгневен от горделивите му слова, пуснал стрела право към лицето му; ала тя минала над Турин, а той рипнал, та запратил камъка по стрелеца със страховита сила и точност; и онзи рухнал на земята с разцепен череп.

— Жив може да съм ви по-полезен от тоя клетник — рекъл Турин и като се обърнал към Форвег, добавил: — Ако ти си главатар тук, не би трябвало да разрешаваш стрелба без твоя команда.

— Наистина не разрешавам — отвърнал Форвег, — ала той си получи заслуженото. Взимам те вместо него, стига да слушаш по-добре.

— Ще те слушам — казал Турин, — докато си главатар и във всичко, що зависи от главатаря. Но според мен изборът на нов човек в една задруга не зависи само от предводителя. Всички гласове трябва да се изслушат. Има ли и такива, които не ме желаят?

Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.

— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.

— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце. Тогава ще видите, че съм достоен да заместя един от най-добрите. Но ако ще ползвате лъкове, трябва и на мен да дадете.

После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и пристъпил срещу Турин. Той бил Андрог от Дор-ломин. Застанал пред Турин и го огледал от глава до пети.

— Не — рекъл накрая и поклатил глава. — Както знаят всички тук, аз не съм страхливец, но не мога да се меря с теб. А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странен блясък има в очите ти; личи, че си опасен. Как ти е името?

— Неитан се наричам, що значи Онеправдан — отговорил Турин.

И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че от високо е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, и освен туй по-добре познавал горите, пък и не бил алчен и не мислел за себе си; та взели да му се доверяват; ала в същото време се бояли от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост.

Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Скоро привикнал към суровия и често жесток живот, ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Сред такива заплахи и несгоди дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.

А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците пък имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.

Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.

— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.

Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди сам надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена. Личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани. Както бягала, тя се препънала и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.

Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също спрял изумен.

— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.

Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:

— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.

— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.

— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.

Андрог се разсмял и рекъл:

— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.

Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.

— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.

Но Турин запитал Андрог:

— Далече ли е домът й?

— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.

— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света не бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва да го сториш сам. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му!

Жената хукнала през гората и на няколко пъти се озърнала, преди дърветата да я скрият. Без повече думи Турин поел обратно, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.

 

 

Когато Турин се завърнал в лагера, заварил разбойниците смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.

— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.

— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, защото е мъртъв.

— Откъде знаеш? — запитал Улрад. — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?

— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.

После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.

— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.

— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.

Тогава Андрог откровено разказал какво се е случило.

— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото, когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота и макар и да не проумявам защо, съм благодарен.

— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам: или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. От днес нататък аз ще командвам този отряд, или ще го напусна. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия, додето падна мъртъв… или поваля всички ви.

Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:

— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.

А старият Алгунд добавил:

— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.

При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог и отвърнал:

— В родния дом, казваш. Високи и студени са Сенчестите планини, що преграждат пътя ви. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?

Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:

— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.

Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали около него и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места.

 

 

Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година те дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.

Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен по южната.

Вече ставало почти година, откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до Бродовете на Теиглин, и там дочул зла вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.

— Личеше, че е благороден — потвърдила тя пред Белег, — с горди и ясни очи, що едва благоволиха да ме погледнат. Ала въпреки туй нарече вълчите хора свои събратя и не пожела да погуби другия, що стоеше наблизо. А онзи знаеше името му и го нарече Неитан.

— Можеш ли да отгатнеш тая гатанка? — обърнал се Ларнах към елфа.

— Уви, мога — рекъл Белег. — Говорите за човека, когото търся.

Не разкрил на горяните нищо повече за Турин; но ги предупредил, че откъм север прииждат зловещи орди.

— Скоро орките ще дойдат да съсипят тия места, и то с такава сила, че няма надежда да ги отблъснете — казал им той. — Тази година най-сетне ще трябва да се простите с живота или свободата си. Бягайте към Бретил, додето е време!

После Белег бързо се отправил да подири леговището на разбойниците и следи, по които да разбере накъде са заминали. Скоро ги открил; ала Турин имал няколко дни преднина и водел шайката бързо, понеже се боял от потеря на горяните, а освен туй използвал цялото си умение, за да заблуди или обърка преследвачите. Повел хората си на запад, надалеч от горяните и границите на Дориат, додето достигнали северния край на могъщите възвишения, които се издигали между долините на Сирион и Нарог. Там земята била по-суха, а гората свършвала рязко под един хребет. Надолу се виждал древният Южен път, що идвал от Теиглинските бродове, за да мине покрай западното подножие на бърдата и да стигне до Нарготронд. Там разбойниците живели известно време в непрестанна тревога. Рядко се задържали по две нощи на един бивак и почти не оставяли следи. Поради туй Белег напразно ги търсил. Воден от знаци, що само той можел да разчита, и от слухове за минаващи хора сред дивите твари, с които умеел да говори, той често наближавал целта си, но когато я откривал, бивакът неизменно се оказвал изоставен; защото разбойниците били нащрек ден и нощ и щом дочуели някой да наближава, тутакси тръгвали пак на път.

— Уви! — въздишал Белег. — Прекалено добре съм обучил сина човешки на следотърсаческото изкуство! И елфически отряд не би могъл да се укрива по-добре.

А разбойниците усетили, че ги дебне някакъв неуморен и невидим преследвач, от когото не можели да се откъснат; и ги обзела тревога.

 

 

Не след дълго опасенията на Белег се сбъднали — орките нахлули през Бритиах и тъй като Хандир от Бретил сбрал всичките си люде и ги отблъснал, те отминали да дирят плячка на юг, през Теиглинските бродове. Мнозина горяни били послушали съвета на Белег и пратили челядта си да дири убежище в Бретилския лес. Жените, децата и охраната им минали навреме през Бродовете, та се спасили; но въоръжените мъже, що идвали подир тях, налетели на орките и се завързала неравна битка. Само малцина успели да си пробият път и да достигнат Бретил. Всички останали били съсечени или пленени; а орките разграбили чифлиците и ги опожарили. После веднага завили обратно на запад, търсейки пътя, понеже искали час по-скоро да се завърнат към Севера с плячката и пленниците.

Ала разбойническите разузнавачи скоро ги усетили; и макар да нехаели за пленниците, плячката от горяните разбудила тяхната алчност. Турин смятал за твърде опасно да се разкриват пред орките, без да знаят броя им; разбойниците обаче не го послушали, защото страдали от недоимък сред пущинака и вече роптаели срещу новия си главатар. Затуй, като си взел един-единствен спътник на име Орлег, Турин тръгнал да проследи орките; за свой заместник оставил Андрог и му заръчал да държи шайката в укритие.

Нашествениците били много повече от разбойниците, но се намирали в област, в която орките рядко дръзвали да нахлуят, а освен туй знаели, че отвъд пътя се простира Охраняваната равнина Талат Дирнен, над която зорко бдели бойци и съгледвачи от Нарготронд; и страхът ги правел предпазливи, та разузнавачите им се промъквали из горите от двете страни на въоръжените орди. Тъй били открити Турин и Орлег, защото докато те си почивали, трима разузнавачи се натъкнали на скривалището им; и макар да убили двама, третият избягал с крясъци: „Голуг! Голуг!“. А туй било името, с което ангбандските твари наричали Нолдорите. Тутакси навред из гората плъзнали пълчища орки. Като видял, че няма надежда за спасение, Турин решил поне да заблуди преследвачите и да ги отведе надалеч от бивака на своите хора; и понеже по крясъка „Голуг!“ разбрал, че се боят от нарготрондските съгледвачи, двамата с Орлег побягнали на запад. Ала потерята бързо ги настигала, та както и да лъкатушели, най-сетне били принудени да излязат от гората; но на открито врагът ги съзрял веднага и докато пресичали пътя, Орлег паднал под дъжд от стрели. Елфическата ризница обаче спасила Турин и той избягал към отвъдния пущинак; а там, благодарение на бързината и следотърсаческите си умения, се откъснал от преследвачите из далечни и непознати области. Тогава орките се изплашили, че може да ги нападнат елфите от Нарготронд, изклали пленниците и бързо поели обратно към Севера.

 

 

Когато отминали три дни, а Турин и Орлег още не се завръщали, някои от разбойниците поискали да напуснат пещерата, в която се укривали; Андрог обаче не се съгласил. И докато спорели разгорещено, пред тях изведнъж се изправила облечена в сиво фигура. Белег най-сетне ги бил намерил. Задавал се без оръжие, с протегнати напред длани, ала всички разбойници скочили стреснато на нозе, а Андрог се промъкнал изотзад, метнал примка около Белег и стегнал здраво ръцете му.

— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.

— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?

— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Туй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.

После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:

— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.

— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.

Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:

— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.

— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.

— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.

— Ще стоиш вързан, додето не проговориш — рекъл Андрог.

Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни и две нощи, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.

Сякаш копие го пронизало право в сърцето и от очите му като капки от внезапно разтопен скреж бликнали дълго сдържани сълзи. Втурнал се към дървото и викнал:

— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо си вързан?

Срязал веднага въжетата и Белег рухнал в прегръдките му. Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, си мислел за досегашния си живот из горите и малко по малко гневът му се насочил срещу него самия. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:

— Жестоки бяхте, и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.

Но Андрог възразил:

— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?

— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, ще тръгна сам.

Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.

— Не ще си сам! — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.

Но Турин не се зарадвал на тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново легнала сянка в сърцето му.

— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.

— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.

 

 

Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и поговорил с Турин насаме.

— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох — рекъл той. — Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?

И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по-упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:

— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.

— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро; присъдата нямаше да е тъй справедлива, ако не бе свидетелството на Нелас. Но защо, Турин, не си казал на Маблунг как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.

— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засядат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.

Смутил се тогава Белег и запитал:

— Щом е тъй, как ще постъпиш?

— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги посвоему, та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.

— С различни очи гледаме — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.

— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.

— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече и премълчал за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.

— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?

— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!

— Ако остана до теб, туй ще е от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат. Навсякъде другаде сянка лежи пред нас.

— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.

— Уви! — промълвил Белег. — Но любящият баща отстъпва пред желанието на своя син дори когато вижда колко е неразумно. Ще склоня пред волята ти. По твоя молба ще остана.

— Добре ще е, наистина! — възкликнал Турин.

После замълчал, сякаш сам виждал сянката, и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне. Седял така и мрачно се взирал назад в отминалите години.

Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса, погледнал Белег и рекъл:

— Ти спомена за една елфическа девойка, не помня коя точно. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я спомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?

Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:

— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.

— Трябва да е било отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?

— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег, — та макар и да са само имената на няколко горски цветя. Тях поне не си забравил. Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.

Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки.

После Белег и Турин преминали към други въпроси и почнали да обсъждат къде да се заселят.

— Нека се върнем в Димбар на северната граница, където някога обикаляхме заедно! — казал с копнеж Белег. — Необходими сме там. — Напоследък орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.

— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.

— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях — мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб. Тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.

— Не, не ще се върна назад в живота — възразил Турин. — А и сега не ще е лесно да достигна Димбар. Сирион ще се изпречи на пътя ни, а през него няма ни брод, ни мост чак до Бритиах далече на север; опасно е да се минава през тази река. Освен в Дориат. Но не ще вляза в Дориат и не искам от Тингол нито разрешение, нито прошка.

— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си, ако под туй разбираш „непреклонен“. Ала сега идва мой ред. С твое разрешение ще си тръгна час по-скоро, а ти остани със здраве. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.

Тогава Турин не казал нищо повече.

На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.

— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.

Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:

— Ако наистина искаш да удържиш на думата си и да бъдеш до мен, дири ме на Амон Руд! Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.

— Може би тъй ще е най-добре — рекъл Белег и си тръгнал.

 

 

Разказват, че когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разправил всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на Туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:

— Взех за свой син потомъка на Хурин и туй не може да се отмени ни от обич, ни от ненавист, освен ако сам Хурин Храбри дойде да си го поиска. Какво повече иска от мен Турин?

А Мелиан рекла:

— За своята помощ и доблест, Куталион, от мен ще получиш в дар най-достойното, що мога да дам.

И му дала запас от лембас — прочутия хляб на елфите пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас.

— Този хляб — казала тя — ще помага из зимния пущинак на теб и онези, които те съпровождат. Защото поверявам на теб да го раздаваш от мое име, както пожелаеш.

С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се случвало подобно нещо.

Сетне Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.