Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (1.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Narn i Chîn Húrin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин, под редакцията на Кристофър Толкин

Децата на Хурин

ИК „Бард“, София, 2007

Художник: Алън Лий

ISBN 978-954-585-831-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и изнасяне на предговори и приложения като отделни произведения

Глава VII
За джуджето Мим

tolkien_hurin_chapter_7.png

Сега разказът се насочва към Мим, Калпавото джудже. Тия джуджета са отдавна забравени, понеже Мим бил последният. Малко се знаело за тях дори в древните дни. Нибин-ногрим ги наричали някога елфите от Белерианд, ала не ги обичали; а Калпавите джуджета не обичали никого освен себе си. Макар да се страхували от ненавистните орки, също тъй ненавиждали и Елдарите, а най-много Изгнаниците; защото смятали, че Нолдорите са им отнели родните земи. Много преди крал Финрод Фелагунд да дойде отвъд Морето, Калпавите джуджета открили пещерите на Нарготронд и започнали да дълбаят из тях.

Някои казват, че произхождали от ония джуджета, които в прастари времена били прокудени от великите градове на своите събратя в далечните източни области. Много преди завръщането на Моргот заминали те на запад. Ала тъй като били малобройни и без господар, трудно намирали метали и руди, та с времето загубили прежното си ковашко умение и запустели техните оръжейници; станали по-дребни от източните си сродници и свикнали да крачат с прегърбени плещи и боязливи стъпки. И все пак, както всички от джуджешкия род, те били далеч по-силни, отколкото личало по снагата им, и умеели да се вкопчват в живота сред най-тежки несгоди. Но по времето на нашия разказ те били съвсем западнали и накрая изчезнали от Средната земя, ако не се броят Мим и двамата му синове; а дори и за джудже Мим бил престарял неимоверно — престарял и забравен от всички.

 

 

След раздялата с Белег (а туй било през второто лято подир бягството на Турин от Дориат) нещата тръгнали зле за разбойниците. Дъждовете дошли преждевременно, а незапомнени пълчища орки се спуснали откъм Севера и по древния Южен път през Теиглин, та върлували навсякъде из горите по западната граница на Дориат. Нямало за разбойниците ни отдих, ни покой и от ловци все по-често се превръщали в плячка.

Една нощ, докато се спотайвали в мрака, без да палят огън, Турин пак се замислил за живота си и му се сторило, че може да го промени към по-добро. „Трябва да открия сигурно убежище — рекъл си той — и да опазя хората си от глад и студ.“ Ала не знаел къде да го дири.

На сутринта повел шайката си на юг, все по-надалеч от Теиглин и Дориатските граници — към места, по които не били стъпвали. След три дни път спрели в западните покрайнини на горите, що растели из Сирионската долина. Там местността ставала гола и суха, отивайки постепенно нагоре към високите чукари.

Не след дълго се случило тъй, че докато падал сивият здрач на един дъждовен ден, Турин и хората му се укривали в гъсталак от зеленики; по-нататък започвала гола поляна, където поотделно или накуп се валяли едри канари. Нито звук не се чувал, освен тихия дъждовен шепот в листака.

Ненадейно един от пазачите се провикнал и когато разбойниците скочили на нозе, зърнали покрай камъните да се прокрадват три прегърбени фигури в сиви наметки. Всяка от тях мъкнела претъпкана торба, ала въпреки туй се движели бързо. Турин им викнал да спрат, а разбойниците се втурнали напред като хрътки; но странните фигури продължили да бягат и макар че Андрог ги обсипал със стрели, две от тях изчезнали в мрака. Третата се оказала по-бавна или по-натоварена, та изостанала; скоро десетки корави ръце я сграбчили, повалили и притиснали към земята, макар че се борела и хапела като див звяр. Ала Турин дотичал и сгълчал своите хора.

— Що сте хванали тук? — запитал той. — И бива ли да сте толкоз свирепи? Та то е дребно и престаряло. С какво може да ни навреди?

— Хапе — рекъл Андрог и показал окървавената си ръка. — Орк ще да е или нещо друго от тоя гнусен род. Да го убием!

— Тъй му се пада, задето ни разочарова — добавил друг, който бил взел торбата. — Вътре няма нищо, освен коренаци и камъчета.

— Не — рекъл Турин, — брадато е. — Май ще се окаже чисто и просто джудже. Пуснете го да поговорим.

Тъй Мим, джуджето, навлязъл в Разказа за Децата на Хурин. Защото щом го пуснали, той се хвърлил на колене пред Турин и замолил да го пощадят.

— Стар съм — рекъл — и беден. Чисто и просто джудже, както сам казваш, а не орк. Мим се наричам. Не им позволявай, господарю, да ме погубят без причина, както биха сторили орките.

Съжалил го Турин от сърце, ала отвърнал строго:

— Беден изглеждаш, Мим, макар да е странно туй за едно джудже; но според мен ние сме още по-бедни — люде без подслон и без приятели. Ако ти кажа, че сред тия несгоди никого не щадим само от жалост, какъв откуп ще ни предложиш?

— Не знам какво желаеш, господарю — предпазливо отвърнал Мим.

— В днешните тежки времена не искаме много! — рекъл Турин и хвърлил печален взор наоколо, а дъждът се стичал в очите му. — Само безопасен приют, та да не спим из влажните гори. Сигурно имаш подобно място.

— Имам — отговорил Мим, — но не мога да го предложа за откуп. Твърде съм стар, за да живея под открито небе.

— Може и да не старееш вече — рекъл Андрог, пристъпвайки към него с нож в здравата си ръка. — В туй поне знам как да ти помогна.

— Господарю! — провикнал се Мим, ни жив, ни умрял от страх, и се вкопчил в коленете на Турин. — Загубя ли живота си, вие пък губите жилището; защото не ще го откриете без Мим. Не мога да го отстъпя, ала мога да ви приютя. Сега там има много повече място, отколкото някога; мнозина си отидоха завинаги.

И се разплакал.

— Животът ти е пощаден, Мим — рекъл Турин.

— Поне додето се доберем до бърлогата му — подхвърлил Андрог.

Ала Турин се завъртял към него и рекъл:

— Ако Мим без измама ни отведе в своя дом и ако този дом е добър, с туй ще откупи живота си; и никой от моите хора не ще го погуби. Кълна се.

Тогава Мим целунал коленете на Турин и продумал:

— Мим ще ти бъде приятел, господарю. Изпървом по гласа и словата те взех за елф. Ала ти си човек и тъй е по-добре. Мим не обича елфите.

— Къде е тая твоя къща? — запитал Андрог. — Дано да е добра, щом ще трябва Андрог да я споделя с джудже. Защото Андрог не обича джуджетата. Неговият род идва от изтока и не е донесъл добри спомени за тия грозни твари.

— И още по-лоши спомени е оставил зад себе си — рекъл Мим. — Ще прецените какъв е домът ми, когато го видите. Но по пътя ще ви трябва светлина, непохватни люде. След време ще дойда да ви отведа.

Изправил се и поел торбата.

— Не, не! — възразил Андрог. — Нали не ще позволиш това, главатарю? Инак повече няма да видим дъртия негодник.

— Вече притъмнява — рекъл Турин. — Нека ни остави нещо в залог. Да задържим ли торбата ти и товара в нея, Мим?

Ала при тия слова Мим отново рухнал на колене, обзет от тревога.

— Ако Мим смяташе да ви излъже, нима ще се върне заради някаква си вехта торба, пълна с корени? — възкликнал той. — Пак ще дойда. Пуснете ме да си вървя с багажа!

— Няма — рекъл Турин. — Щом не искаш да се разделиш с торбата, ще трябва да останеш при нея. Може би една нощ под дъжда ще те накара на свой ред да ни пожалиш.

Ала и той, както мнозина от другите, забелязал, че Мим смятал товара си за много по-ценен, отколкото изглеждал на пръв поглед.

Отвели старото джудже до своя неприветлив бивак, а то през цялото време мърморело на някакъв странен език, сякаш натегнал от древна омраза; ала когато вързали краката му, изведнъж млъкнало. А ония, които били на стража, цяла нощ го виждали да седи безмълвно и неподвижно като камък, само безсънните му очи блестели и шарели насам-натам из мрака.

 

 

Призори дъждът престанал и вятър разтръскал короните на дърветата. Утрото дошло по-ярко, отколкото от много дни насам, и топъл полъх откъм Юга разчистил ведро синьо небе около изгряващото слънце. Мим седял неподвижен и ням; тежките му клепачи били отпуснати и утринните лъчи го разкривали прегърбен и съсухрен от старост. Турин се изправил, погледнал го и рекъл:

— Вече е светло.

Тогава Мим отворил очи и посочил въжетата около нозете си; а когато го развързали, изрекъл свирепо:

— Глупци, запомнете едно! Никога не връзвайте джудже! То не ще ви прости. Не искам да умра, но заради туй, що сторихте, в сърцето ми пламти люта омраза. Сега съжалявам за обещанието.

— Аз обаче не съжалявам — отвърнал Турин. — Ти ще ме отведеш в дома си. Дотогава няма да говорим за смърт. Такава е моята воля.

Той се взрял властно в очите на джуджето и Мим не могъл да устои; малцина имали силата да се преборят с погледа на Турин, когато бил гневен или твърдо желаел нещо. Скоро пленникът извърнал глава и станал на нозе.

— Следвай ме, господарю! — промълвил той.

— Добре! — рекъл Турин. — А сега ще добавя едно: разбирам твоята гордост. Може да умреш, ала вече няма да те връзваме.

— Няма да умра — отвърнал Мим. — Идвайте!

С тия думи ги отвел към мястото, където го заловили, и посочил на запад.

— Там е моят дом! — рекъл той. — Сигурно често сте го виждали, защото е висок. Шарбхунд го наричахме, преди елфите да променят всички названия.

И всички видели, че сочи към Голия хълм Амон Руд, от чиято гола глава пущинакът се разкривал на много левги наоколо.

— Виждали сме го, но не отблизо — рекъл Андрог. — Та как може да има там безопасно убежище, вода или каквото и да било от онуй, що ни е потребно? Така си и знаех, че ще ни измамиш. Кой се крие на връх?

— Широкият обзор може да се окаже по-добър от спотайването — възразил Турин. — А от Амон Руд се вижда надлъж и шир. Добре, Мим, ще дойда да видя какво ни предлагаш. Колко време ще е потребно за нас, непохватните люде, да стигнем дотам?

— Цял ден, чак до смрачаване, ако тръгнем веднага — отвърнал Мим.

 

 

Скоро бандата поела на запад; начело вървели Турин и Мим. Когато напуснали горите, тръгнали по-предпазливо, ала цялата местност изглеждала безмълвна и пуста. Отминали купищата канари и почнали да се изкачват; защото Амон Руд се издигал в източния край на високи бърда, които разделяли долините на Сирион и Нарог, та дори каменното му подножие било нависоко. Неравният му източен склон се изкачвал плавно нагоре към хребетите сред редки горички от брези, калини и прастари трънливи дървета, впили корени в скалата. Около подножието и по долните склонове на Амон Руд растели гъсталаци от аеглос; ала стръмната му сива глава била гола, само червен серегон покривал скалите като мантия.

Когато следобедът отминал, разбойниците наближили подножието на хълма. Сега идвали откъм северната страна, защото така ги водел Мим, и лъчите на залязващото слънце падали върху короната на Амон Руд, а всичкият серегон тъкмо бил разцъфнал.

— Гледайте! Кръв има по този връх — промълвил Андрог.

— Все още не — рекъл Турин.

tolkien_hurin_4.jpg

 

 

 

Слънцето чезнело и из долчинките се сбирал здрач. Сега хълмът се извисявал отпред и разбойниците се зачудили защо е потребен водач при толкова ясна цел. Ала когато Мим ги повел напред и взели да се катерят по последните стръмни склонове, разбрали, че той следва някаква тайна пътека, отбелязана с древни знаци. Сега лъкатушели насам-натам и накъдето и да погледнели, виждали мрачни дерета и пропасти или стръмни надолнища към скалисти пущинаци с дълбоки ями и пукнатини, закрити от трънки и къпини. Без водач щели да се лутат по тия места дни наред, докато намерят верния път.

Най-сетне достигнали по-стръмно, ала и по-открито място. През сенките на стари калини навлезли във висок гъсталак от аеглос, където из здрача се носел сладостен аромат. Сетне изведнъж им се изпречила отвесна и гладка каменна стена, чезнеща нейде нагоре в сумрака.

— Туй ли е портата на твоя дом? — запитал Турин. — Казват, че джуджетата обичали камъка.

И той пристъпил по-близо, за да не се опита Мим да ги изиграе накрая.

— Не на дома, а на двора — отвърнало джуджето.

После Мим завил наляво покрай подножието на канарата и след двайсетина крачки внезапно спрял; и Турин видял, че водѝ и ветрове, или пък умели ръце, са изваяли там пукнатина с такава форма, че две скални гънки се прихлупвали една друга и между тях имало пролука, водеща наляво. Входът бил закрит от дълги висящи растения, вкоренени в скалата отгоре, а отвътре се изкачвала стръмна каменна пътека, чезнеща в мрака. Влажна и хлъзгава била, защото отнейде капела вода.

Един подир друг разбойниците поели по нея. Горе пътеката пак завила на юг и надясно и през трънлив гъсталак ги извела на равна зелена морава, по която продължавала напред към сенките. Тъй пристигнали в дома на Мим, наречен Бар-ен-Нибин-ноег, за който споменавали само най-древните предания в Дориат и Нарготронд и където дотогава не бил стъпвал човешки крак. Ала нощта падала бързо, откъм изток изгрели звезди и все още не се различавало как е устроено това странно място.

Амон Руд имал корона — грамаден масив като остра каменна шапка с гол и плосък връх. Откъм северния край се издавала равна и почти квадратна площадка, неразличима отдолу; защото зад нея се извисявал като стена самият връх, а на запад и изток слизали стръмни пропасти. Само откъм север, както били дошли, можели да я достигнат ония, що знаели пътя. След пукнатината пътеката скоро навлизала в гъсталак от недорасли брезички около бистро езерце в каменно ложе. Подхранвал го извор, бликащ в подножието на близката скална стена, и водите преливали като бяла нишка по плитък улей в западния ръб на площадката. Зад дръвчетата близо до извора, между две грамадни канари, имало пещера. На пръв поглед изглеждала съвсем плитка, с нисък назъбен свод; ала по-навътре била разширена и продължена дълбоко под хълма от бавните ръце на Калпавите джуджета през дългите години, когато това племе живеело тук в мир с горските Сиви елфи.

 

 

Сред падащия здрач Мим повел разбойниците покрай езерцето, в което между сенките на брезови вейки се отразявали бледи звезди. Пред входа на пещерата спрял и се поклонил на Турин.

— Влез, господарю! — рекъл. — Влез в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа. Защото тъй ще се нарича от днес нататък.

— Може би — отвърнал Турин. — Първо ще го огледам.

Влязъл навътре след Мим, а като видели, че не се бои, подир него тръгнали всички, дори и Андрог, който най-малко се доверявал на джуджето. Скоро се озовали в непрогледен мрак; ала Мим плеснал с ръце и иззад ъгъла проблеснала светлинка — от коридора в дъното излязло джудже с малка факла в ръка.

— Ха! — възкликнал Андрог. — Тъй си и мислех, че не съм го улучил!

Но Мим бързо разменил с новодошлия няколко думи на странен, грубоват език и сякаш стреснат или разгневен от чутото, хукнал напред и изчезнал по коридора. Тогава Андрог предложил веднага да го последват.

— Да нападнем първи! — провикнал се той. — Тук може да има цяло гъмжило, ала са дребни.

— Само трима са, мисля — отвърнал Турин и без да чака, поел напред, докато разбойниците бавно се точели подир него, опипвайки грапавите стени.

Коридорът имал множество остри завои, ала най-сетне отпред мътно проблеснала светлинка и излезли в тясна, висока зала, огряна от мъждиви лампи, висящи под свода на изящни верижки. Мим не бил там, но гласът му се чувал и като тръгнал нататък, Турин открил врата в дъното на залата. Надникнал през нея и зърнал Мим, коленичил на пода. До него безмълвно стояло джуджето с факлата; а на каменно ложе до отсрещната стена лежало трето.

— Хим, Хим, Хим! — стенело старчето и си скубело брадата.

— Не всичките ти стрели са отишли нахалост — рекъл Турин на Андрог. — Ала този път май си улучил за зла беда. Твърде лесно пускаш стрелите; но едва ли ще доживееш да се научиш на мъдрост. — После тихичко влязъл и като застанал зад Мим, запитал: — Каква е бедата, Мим? Аз владея донякъде целителските изкуства. Мога ли да ти помогна?

Мим извърнал глава и в очите му трептели червени пламъчета.

— Не, освен ако можеш да върнеш времето назад, за да отсечеш жестоките ръце на своите люде — отвърнал той. — Този тук е синът ми, пронизан от стрела. Вече не ще ни чуе. Издъхнал е по залез-слънце. Вързахте ме, та не можах да му помогна.

Отново избликнала жалост в Туриновото сърце като вода от скален извор.

— Уви! — промълвил той. — Ако можех, бих върнал назад оная стрела. Сега този дом с право ще се нарича Бар-ен-Данвед, Дом на откупа. Защото независимо дали живеем тук, или не, ще се смятам за твой длъжник; и ако някой ден се сдобия с богатство, ще платя данвед в тежко злато за твоя син като знак за дълбока скръб, ако и да знам, че с туй не ще облекча сърцето ти.

Тогава Мим се изправил и дълго гледал Турин.

— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна, макар и да няма утеха за него. Ще платя обещания откуп — ако желаеш, можеш да живееш в този дом. Ала едно ще добавя: онзи, що прати пагубния изстрел, нека пречупи лъка и стрелите си и ги положи в нозете на моя син; и вече никога да не похваща стрела или носи лък. Стори ли го, от собствения си лък ще загине. С туй проклятие го обвързвам.

Когато чул тия слова, Андрог се изплашил; и макар да не му било по сърце, прекършил лъка и стрелите си и ги положил в нозете на мъртвото джудже. Но докато излизал от стаята, хвърлил злобен поглед към Мим и промърморил:

— Разправят, че проклятието на джудже никога не умирало; ала и човешкото често си идва на място. Той пък дано умре със стрела в гърлото!

 

 

Тази нощ спали в залата, ала сънят им бил неспокоен, тъй като из цялата пещера отеквал плачът на Мим и другия му син Ибун. Така и не разбрали кога е свършила жалбата; когато най-сетне се събудили, джуджета били изчезнали, а стаята им била затворена с голям камък. Денят отново бил ясен и под лъчите на утринното слънце разбойниците се измили в езерцето и си приготвили оскъдна трапеза.

Докато се хранели, Мим изникнал пред тях, поклонил се на Турин и рекъл:

— Няма го вече и всичко свърши. Сега лежи при дедите си и можем да се завърнем към живота, що ни остава, макар да се боя, че кратки ще бъдат дните ни. Харесва ли ти домът на Мим? Платен ли е откупът и приема ли се?

— Приема се — отвърнал Турин.

— Тогава всичко е твое и можеш да ползваш каквото желаеш, освен едно: затворената стая не ще отваря никой освен мен.

— Чухме те — рекъл Турин. — Колкото до живота ни тук, изглежда, че ще сме в безопасност; ала все пак трябва да си набавяме храна и други неща. Как ще излизаме; и още по-важно — как ще се връщаме?

За тяхна тревога Мим се разсмял гърлено.

— Да не би да се боиш, че сте последвали паяк в мрежата му? — рекъл той. — Не, Мим не яде човеци! А дори и паяк трудно би се разправил с трийсет оси наведнъж. Гледай, всички сте въоръжени, а аз стоя срещу вас с голи ръце. Не, ти и аз ще трябва да си поделяме всичко: дом, храна, огън, а може би и други блага. Вярвам, че за свое добро ще пазите дома ми в тайна даже и след като научите входовете и изходите. Подир време ще опознаете всичко. А дотогава ще се осланяте на Мим и сина му Ибун; един от нас винаги ще излиза и ще се връща заедно с вас — или ще ви чака на място, което знаете и можете да намерите без усилия. Вярвам, че това място ще е все по-наблизо.

Турин се съгласил и благодарил на Мим, а повечето от хората му били доволни; защото под утринното слънце в разгара на лятото жилището изглеждало чудесно. Само Андрог възроптал.

— Колкото по-скоро станем истински господари тук, толкова по-добре — рекъл той. — Никога досега не сме задържали пленник, що питае омраза към нас.

 

 

През целия ден почивали, почиствали оръжията и поправяли снаряжението си; защото имали храна поне за още ден-два, а и Мим добавил нещичко. Услужил им с три големи готварски гърнета и дърва за огъня; после донесъл пълна торба и рекъл:

— Боклук има вътре. Дори за кражба не става. Само диви корени.

Ала когато ги измили, корените се оказали бели и сочни под тънката кожа, а сготвени били вкусни почти като хляб; и разбойниците се зарадвали, защото отдавна жадували за хляб, който можели да си набавят само чрез кражба.

— Дивите елфи не ги познават; Сивите елфи не са ги открили; горделивците от задморските земи са прекалено изтънчени, за да копаят — рекъл Мим.

— Как им е името? — запитал Турин.

Мим го погледнал с бялото на очите си и отвърнал:

— Нямат друго име, освен на джуджешкия език, който не споделяме с чужденци. И не учим людете как да ги намират, защото те са алчни и безогледни, та биха брали наред, додето погубят и последното стръкче; а сега ги подминават, бродейки из пущинака. Нищо друго не ще узнаете от мен; ала мога да ви давам колкото искате, стига да сте любезни и да се въздържате от кражби. — Сетне пак се разсмял гърлено и добавил: — Много са ценни. В гладната зима струват по-скъпо от злато, защото могат да се сбират накуп, както правят катериците — и ние се запасяваме още щом почнат да зреят първите корени. Ала глупци сте, ако наистина мислехте, че не бих се лишил от един-единствен товар, за да спася живота си.

— Чух те — рекъл Улрад, който бил надникнал в торбата след залавянето на Мим. — И все пак ти не искаше да го изоставиш, та сега ми е още по-чудно.

Мим се обърнал и го изгледал мрачно.

— Ти си от ония глупци, които никой не жали напролет, ако умрат през зимата — рекъл той. — Бях дал дума и затуй трябваше да се завърна, искам или не искам, с торба или без нея, пък нека лъжливите и вероломни люде си мислят каквото щат! Ала не обичам да изоставям своето, било то и само вехто ремъче от обувка. Нима не помня, че и твоите ръце бяха между ония, що ме омотаха с въжета и тъй ми попречиха да разменя прощални слова със сина си? От днес нататък не ще те броя, когато раздавам земния хляб от склада си, и ако все пак го ядеш, то ще е по благоволение на твоите другари, а не по моя воля.

После Мим си тръгнал; а Улрад, който се бил свил изплашено пред неговия гняв, подхвърлил зад гърба му:

— Ама че надути приказки! И все пак дъртакът криеше и други неща в торбата — със същата форма, само че по-твърди и тежки. Може би из пущинака има и още туй-онуй, дето елфите не са го открили, а людете не бива да го узнаят!

— Може би — рекъл Турин. — Но поне в едно не излъга джуджето — че си глупец. Защо трябваше да изричаш мислите си? Ако любезните слова ти пресядат на гърлото, то мълчанието ще е по-полезно за всички ни.

Денят отминал спокойно и никой от разбойниците не пожелал да излезе навън. Турин дълго се разхождал по зелената морава на площадката; гледал на изток, запад, север и се дивял колко надалеч стига взорът сред чистия въздух. Колчем погледнел на север, съзирал сякаш на ръка разстояние Бретилския лес със зеления връх Амон Обел по средата. Сам не знаел защо взорът му все се стреми натам; всъщност сърцето му предпочитало северозападната посока, където отвъд безбройни левги му се струвало, че различава в небесното подножие Сенчестите планини, стените на неговия роден край. Но привечер Турин гледал на запад към залеза, докато червеното слънце бавно потъвало в мъглите над далечните брегове и долината на Нарог чезнела в дълбоки сенки.

Тъй започнал престоят на Турин, син Хуринов, в дома на Мим, наречен Бар-ен-Данвед, що означава Дом на откупа.

 

 

Дълго време разбойниците живели спокойно и приятно. Храната била в изобилие и имали добро убежище — топло, сухо и предостатъчно за всички; защото открили, че при необходимост пещерите можели да подслонят повече от стотина души. Навътре имало друга, по-малка зала с огнище от едната страна, чийто комин минавал през скалата към изкусно укрит отдушник в една пукнатина на склона. Имало и още много помещения, към които се стигало от залата или от коридора — някои били жилища, други служели за работилници или складове. Мим бил далеч по-опитен от тях в трупането на запаси и имал множество съдове и сандъци от камък и дърво, останали още от древни времена. Ала повечето от стаите били пусти; в оръжейниците висели ръждиви и прашни топори и други оръжия, лавиците в килерите били празни, ковачниците отдавна не работели. Само една работилница правела изключение — малка стаичка зад вътрешната зала, в която имало пещ, свързана с комина на голямото огнище. Мим работел там понякога, ала не разрешавал никому да влиза с него; и не казвал за потайното стълбище, що водело от дома му към плоския връх на Амон Руд. Андрог се натъкнал на него, когато от глад взел да търси скритите запаси на Мим и се залутал из пещерите; но запазил откритието за себе си.

До края на годината разбойниците не нападнали никого, а за лов и дирене на храна излизали обикновено на малки групички. Но дълго време не успявали да открият обратния път и освен Турин едва шестима от хората му опознали добре околните пътеки. Все пак, като видели, че умел следотърсач може да стигне до тяхното убежище и без помощта на Мим, те разположили денонощна стража край пукнатината в северния склон. Откъм юг не очаквали врагове, нито пък имало опасност някой да изкачи Амон Руд по отвесната скала; но денем обикновено пращали наблюдател горе на върха да оглежда цялата област. Колкото и стръмни да били канарите, този връх все пак можел да бъде достигнат, защото в скалата на изток от пещерата били изсечени груби стъпала, водещи към склонове, по които хората можели да се изкатерят без чужда помощ.

Тъй годината се изнизала без беди и тревоги. Но когато дните взели да намаляват, езерото станало сиво и хладно, брезите край него захвърлили пъстрата си премяна и налетели проливни дъждове, хората трябвало да прекарват все повече време в пещерата. Скоро им омръзнал подземният мрак и мътната светлина на огъня в общата зала и повечето от тях взели да мислят, че ще е по-добре, ако не споделят жилището с Мим. Прекалено често се случвало той да изниква от някое сенчесто кътче, докато мислели, че е съвсем другаде; и когато бил наблизо, обземал ги смут, та всеки разговор секвал. Скоро взели да си говорят само шепнешком.

Ала с Турин не било така и туй ги карало да се чудят; той все повече се сприятелявал със старото джудже и все по-често слушал неговите съвети. През зимните вечери седял с часове при Мим и слушал разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето; и никога не го упреквал, че говори зле за Елдарите. Мим изглеждал много доволен и отвръщал на Турин с искрена благосклонност; само него допускал от време на време в своята ковачница и там двамата разговаряли тихичко.

 

 

Но когато есента отминала, зимата ги притиснала тежко. Преди Юле откъм Севера налетял сняг, какъвто не били виждали в речните долини; говорело се, че зимите в Белерианд ставали все по-люти, откакто нараснала мощта на Ангбанд. Амон Руд бил затрупан и само най-храбрите дръзвали да излизат навън; настанал глад и мнозина се разболели.

През един сумрачен ден в средата на зимата сред разбойниците се появил някой, който изглеждал като могъщ мъж с бяло наметало и бяла качулка. Бил се промъкнал покрай тяхната стража и сега, без да каже нито дума, пристъпил към огнището. А когато изплашените хора наскачали, гостенинът се разсмял, отметнал качулката и всички видели, че това е Белег Крепколък. Под широкия си плащ носел голям вързоп, в който имало много потребни за тях неща.

Тъй обичта на Белег надделяла над разума, та пак се завърнал при Турин. А Турин искрено се зарадвал, защото често съжалявал за своята упоритост; и сега най-съкровеното му желание се сбъдвало, без да се унижава или да отстъпва от волята си. Не тъй радостни били обаче Андрог и някои други от шайката. Струвало им се, че между техния главатар и Белег вече е имало друга потайна среща; и Андрог ги гледал със завист, докато седели настрани и си приказвали.

Белег бил донесъл със себе си Хадоровия шлем, понеже се надявал с туй да издигне отново мислите на Турин над дивия живот из пущинака начело на шайка разбойници.

— Твое е това и сега ти го връщам — рекъл той на Турин, докато изваждал шлема. — Беше ми оставено на съхранение в северните предели; ала вярвам, че не си го забравил.

— Почти — отвърнал Турин. — Ала не ще го забравя вече.

Сетне замълчал и умислено се загледал нейде надалече, додето внезапно съзрял в десницата на Белег да блести още нещо. Туй бил дарът на Мелиан, но сребристите листа изглеждали червени в отблясъците на огъня и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.

— Какво си донесъл? — запитал той.

— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас ин Елид, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.

— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.

— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил, и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си (що казваш, че са ти били верни) да умират сред тази пустош заради твоя каприз! Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.

Пламнали очите на Турин, ала като се взрял в лицето на Белег, огънят в тях изгаснал, та помрачнели и той изрекъл едва чуто:

— Чудно ми е, приятелю, че си намерил сили да се завърнеш при такъв неблагодарник. От теб ще приема каквото ми дадеш, дори и упрек. Занапред ме съветвай за каквото си пожелаеш, освен за завръщане в Дориат.