Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (12)

Глава XI
Падането на Нарготронд

Когато отминали пет години, откакто Турин дошъл в Нарготронд, през пролетта пристигнали двамина елфи, които се назовали Гелмир и Арминас от Финарфиновия народ; и казали, че носят вест за владетеля на Нарготронд. Турин вече командвал цялата нарготрондска войска и решавал всички ратни дела; суров бил станал и горделив, и повелявал както желаел или смятал за добре. Затуй ги отвели при него; ала Гелмир рекъл:

— С Ородрет, син Финарфинов трябва да разговаряме.

А когато дошъл Ородрет, Гелмир му казал:

— Господарю, ние бяхме от рода на Ангрод и дълго се скитахме подир Нирнает; напоследък обаче живяхме при Кирдан край устието на Сирион. Един ден той ни повика и заръча да дойдем при теб; защото сам Улмо, Властелин на Водите, му се явил и го предупредил, че голяма заплаха надвисва над Нарготронд.

Но Ородрет бил предпазлив и отговорил:

— Тогава защо идвате насам откъм Севера? Да не сте имали и други задачи?

Тогава Арминас рекъл:

— Да, господарю. Още от времето след Нирнает диря потайното кралство на Тургон, ала не го намерих; и сега се боя, че заради това търсене прекалено забавих вестта за тебе. Понеже, за да е по-бързо и тайно, Кирдан ни изпрати покрай брега с кораб, та слязохме в Дренгист. Но между крайбрежния народ имаше някои, дошли преди години като пратеници на Тургон, и от техните предпазливи слова ми се стори, че Тургон може да живее на север, а не на юг, както мислят мнозина. Ала не открихме ни признак, ни вест за онуй, що дирехме.

— Защо сте търсили Тургон? — запитал Ородрет.

— Защото се говори, че неговото кралство ще устои най-дълго срещу Моргот — отвърнал Арминас.

Зла поличба видял Ородрет в тия слова, та се разгневил.

— Тогаз не се бавете в Нарготронд — рекъл той, — защото тук не ще узнаете нищо за Тургон. И не се нуждая от чужди съвети, за да знам, че над Нарготронд надвисва заплаха.

— Не се гневи, господарю — рекъл Гелмир, — задето ти отговаряме правдиво. А и туй, че се отклонихме от правия път, не бе безполезно, понеже стигнахме по-далеч от всички твои разузнавачи; прекосихме Дор-ломин и земите под склоновете на Еред Ветрин, а сетне проследихме вражеското придвижване през Сирионския проход. Много орки и други зли твари се сбират по ония места, а около Сауроновия остров лагерува войска.

— Знам това — рекъл Турин. — Остарели са вашите вести. Ако в Кирдановото послание имаше някакъв смисъл, трябваше да го донесете по-рано.

— Поне изслушай посланието, господарю — обърнал се Гелмир към Ородрет. — Чуй що рече Владетелят на Водите! Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: Затвори портите на крепостта и не излизай навън. Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“

Мрачни се сторили тия слова на Ородрет и той, както винаги, се обърнал към Турин за съвет. Но Турин не се доверявал на вестоносците и рекъл подигравателно:

— Какво знае за нашите войни Кирдан, що живее близо до Неприятеля? Нека морякът си гледа корабите! А ако Владетелят на Водите наистина е пожелал да ни прати съвет, нека говори по-ясно. Инак все пак бихме решили, че ще е по-добре да сберем своята сила и да тръгнем храбро срещу враговете, преди да са наближили.

Тогава Гелмир се поклонил на Ородрет и изрекъл:

— Говорих тъй, както ми е заръчано, господарю.

След туй се обърнал. А Арминас рекъл на Турин:

— Вярно ли е каквото съм чувал, че си от Хадоровия род?

— Тук ме наричат Агарваен, Черния меч от Нарготронд — отвърнал Турин. — Май много те бива да си държиш езика зад зъбите, приятелю Арминас. И добре, че тайната на Тургон е укрита от теб, инак скоро щеше да се разчуе чак до Ангбанд. Името на човека си е негова работа и ако Хуриновият син узнае, че си го издал, когато желае да се опази в тайна, то по-добре Моргот да те залови и с огнени клещи да ти изтръгне езика.

Стреснал се тогава Арминас от черния гняв на Турин; но Гелмир казал:

— Не ще бъде издаден от нас, Агарваен. Нима не сме се събрали на съвет зад закрити врати, та да говорим свободно? А според мен Арминас зададе този въпрос, понеже всички край Морето знаят колко дълбока обич изпитва Улмо към Хадоровия род и някои казват, че преди години Хурин и брат му Хуор са посетили Потайното кралство.

— Ако е тъй, то нито единият, нито другият е споменал нещо пред когото и да било, а най-малко пред невръстния си син — отговорил Турин. — Затуй не ми се вярва Арминас да е задал въпроса с надежда да узнае нещо за Тургон. Нямам вяра на подобни коварни пратеници.

— Задръж си недоверието! — гневно продумал Арминас. — Гелмир тълкува погрешно словата ми. Питах, понеже се усъмних в онуй, що тук се смята за очевидно; защото каквото и да е името ти, не приличаш на Едаините от Хадоровия род.

— А какво знаеш за тях? — запитал Турин.

— Виждал съм Хурин — отвърнал Арминас — и преди него дедите му. А сред Дор-ломинските пущинаци срещнах Туор, син на Хуриновия брат Хуор; и за разлика от теб, той е като дедите си.

— Може би — рекъл Турин, — макар до днес да не бях чувал нищичко за Туор. Ала макар главата ми да е тъмна, а не златокоса, туй не е повод за срам. Защото не съм първият син, що прилича по-скоро на майка си; а произхождам от Морвен Еледвен, потомка на Беор и сродница на Берен Камлост.

— Не за разликата между черно и златисто говорех — рекъл Арминас. — Другояче се държат останалите от Хадоровия род и Туор е като тях. Защото знаят що е любезност, вслушват се в добрите съвети и почитат Западните властелини. А ти, изглежда, не приемаш съвети от другиго и вярваш само на меча си; при това си и високомерен. Казвам ти, Агарваен Мормегил, че продължиш ли така, чака те не онази съдба, която заслужават потомците на Хадор и Беор.

— Тя винаги е била различна — отвърнал Турин. — И ако явно трябва да търпя Морготовата ненавист заради доблестта на баща си, то бива ли да понасям грубости и подигравки от един беглец, та макар и да твърди, че е от кралско потекло? Чуй моя съвет: върни се към безопасните брегове на Морето!

Тогава Гелмир и Арминас напуснали Нарготронд и се завърнали на юг; ала въпреки подигравките на Турин, охотно били готови да изчакат битката заедно със своя народ и си тръгнали само защото Кирдан им заръчал от името на Улмо да донесат вести какво става в Нарготронд и как е прието посланието. А Ородрет дълбоко се разтревожил от словата на вестоносците; но още по-злонравен станал Турин и за нищо на света не пожелал да се вслуша в съветите им, камо ли да разреши повалянето на големия мост. Защото макар и неизпълнени, словата на Улмо били изтълкувани вярно.

Скоро подир отпътуването на вестоносците бретилският владетел Хандир загинал в битка; защото орките нахлули в земите му, търсейки да завладеят Теиглинските бродове за по-нататъшно настъпление. Хандир излязъл на бой срещу тях, ала хората от Бретил не устояли на удара и били отблъснати в горите. Орките не ги преследвали, понеже засега били постигнали своите цели; и продължили да сбират мощ в Сирионския проход.

А през есента на тая година Моргот решил, че е настанал часът, и пратил срещу Нарог огромната войска, която подготвял отдавна; и Бащата на драконите Глаурунг минал през Анфауглит, а оттам слязъл към северните долини на Сирион, опустошавайки всичко по пътя си. Водейки подир себе си огромна армия орки, в подножието на Еред Ветрин той осквернил Ейтел Иврин, подир туй се прехвърлил в Нарготрондското кралство и изпепелил цялата Охранявана равнина Талат Дирнен между Нарог и Теиглин.

Тогава бойците от Нарготронд излезли на бой; висок и страшен бил Турин през онзи ден и всички сърца се възрадвали, като го видели как язди отдясно на Ородрет. Ала Морготовата войска била далеч по-мощна, отколкото разкрили нарготрондските разузнавачи, а против връхлитащия Глаурунг не можел да устои никой, освен Турин, защитен от своята джуджешка маска.

Елфите били отблъснати и разбити в полята на Тумхалад; и там посърнала цялата бойна гордост на Нарготронд. Ородрет паднал, съсечен в челните редици, а Гвиндор, син Гуилинов, бил смъртно ранен. Но Турин му се притекъл на помощ и всички побягнали пред него; и като изнесъл Гвиндор от обръча, той избягал към горските дебри и там го положил върху тревата.

Тогава Гвиндор продумал:

— Носих те някога, ето че със същото ми се отплащаш! Но за зла участ бе моето носене, а напразно е твоето; защото няма вече лек за посеченото ми тяло, та ще трябва да напусна Средната земя. И макар да те обичам, сине Хуринов, от душа проклинам деня, в който те изтръгнах от орките. Ако не беше твоята храброст и гордост, още щях да се радвам на живот и обич, а Нарготронд щеше да устои още малко. А сега, ако ме обичаш, върви си! Бързай към Нарготронд да спасиш Финдуилас. И това ще ти кажа накрая: само тя е преградата между теб и жестоката участ. Изоставиш ли я, съдбата не ще те изостави. Сбогом!

Тогава Турин се втурнал обратно към Нарготронд, сбирайки по пътя всички разпилени бойци, които срещал; и докато вървели, вихър ронел листа от дърветата, защото подир есента се задавала люта зима. Но драконът Глаурунг и армията на орките го изпреварили, понеже се бил забавил да спасява Гвиндор, и нападнали изневиделица, преди стражата да узнае какво се е случило сред полята на Тумхалад. Пагубен се оказал през онзи ден мостът, що Турин наредил да се прехвърли над Нарог; защото бил голям и крепко изграден, та не успели набързо да го разрушат, и тъй врагът спокойно прекосил дълбоката река, а Глаурунг, обгърнат от огън, налетял срещу Фелагундовата порта, повалил я и нахлул в крепостта.

Когато се задал Турин, страховитото опустошение на Нарготронд вече отивало към края си. Орките били изклали или прогонили всички защитници и плячкосвали просторните зали, унищожавайки всичко, което не можело да се отнесе; а на терасата пред портата събрали ония жени и девойки, които още не били изгорени или съсечени, за да ги отведат като робини в Ангбанд. Сред тази скръбна разруха изведнъж налетял Турин и никой не можел да устои пред него; а и никой не дръзнал, защото той покосил всичко живо пред себе си, минал по моста и с меч си проправил път към пленничките.

Стигнал дотам съвсем самичък, защото малобройният му отряд се бил разбягал. Но в този миг Глаурунг излязъл от зейналата порта и легнал между Турин и моста. Сетне изведнъж злият дух в него проговорил:

— Здравей, сине Хуринов. Добра среща!

Завъртял се Турин и дръзко тръгнал насреща му; огън пламтял в очите му, а острието на Гуртанг лумнало като нажежено. Но Глаурунг не ударил с огнен дъх, а само отворил широко змийските си очи и се втренчил в храбреца. Без страх погледнал Турин право в тях, вдигайки меча за удар; но тутакси го надвила злата магия на драконовия взор, та застинал на място като вкаменен. Дълго стояли така в безмълвието пред славните Порти на Фелагунд. Ала накрая Глаурунг пак проговорил и се подиграл на Турин с такива слова:

— Зло беше всичко, що стори, сине Хуринов. Неблагодарен храненик, разбойник, убиец на своя приятел, крадец на чужда обич, натрапник в Нарготронд, безразсъден военачалник и изменник на своя род. В Дор-ломин майка ти и сестра ти живеят под робство в мизерия и нищета. Ти се гиздиш с кралски одежди, а те ходят в дрипи. Отколе жадуват да те зърнат, ала ти нехаеш. Честит ще е баща ти да чуе какъв син е отгледал; и скоро ще го узнае.

А Турин, както бил окован от магията на Глаурунг, изслушал тия слова и сякаш се зърнал в изкривено от злоба огледало и го обзела ненавист към онуй, що виждал.

Докато той се терзаел тъй в плен на драконовия поглед, без сила да помръдне, по заповед на Глаурунг орките повели своите пленнички, минали покрай Турин и поели по моста. Финдуилас била между тия клети жени, протягала ръце към Турин и го зовяла по име. Ала Глаурунг го държал прикован чак додето писъците и риданията на робините заглъхнали далече по северния път и Турин не можел дори да запуши уши, та да не чува този глас, който сетне го преследвал насън и наяве.

После Глаурунг ненадейно извърнал поглед и зачакал; а Турин бавно помръднал, сякаш се събуждал от грозен кошмар. И като се опомнил, връхлетял срещу дракона с яростен вик. Но Глаурунг се изсмял и казал:

— Ако си дириш смъртта, на драго сърце ще те погубя. Но тъй надали ще помогнеш на Морвен и Ниенор. Безответни останаха днес воплите на елфическата девойка. Ще пренебрегнеш ли с лека ръка и гласа на кръвта си?

А Турин изтеглил меча и замахнал да прониже очите на дракона; но Глаурунг се отдръпнал мълниеносно, извисил глава над него и рекъл:

— Не! Ти поне си далеч по-храбър от всички други, които съм срещал. Лъжат ония, що казват, че ние, драконите, не почитаме доблестта на враговете. Виж! Предлагам ти свобода. Иди при своя род, ако можеш. Върви си! А ако оцелеят елфи или хора, та да разказват легенди за днешните дни, с гняв ще изричат твоето име, отхвърлиш ли този дар.

Тогава Турин, още замаян от драконовия поглед, повярвал в словата на Глаурунг, сякаш наистина имал работа с враг, който знае що е жалост; обърнал се и побягнал по моста. Но докато се отдалечавал, Глаурунг злорадо подхвърлил зад гърба му:

— Бързай сега към Дор-ломин, сине Хуринов! Иначе току-виж орките пак те изпреварили. Тръгнеш ли да дириш Финдуилас, вече не ще зърнеш ни Морвен, ни сестра си Ниенор; и те ще те проклинат, додето са живи.

Не отговорил Турин и продължил да тича на север, а Глаурунг пак се разсмял, защото бил изпълнил повелята на своя господар. После решил да се позабавлява и с огнения си дъх изпепелил всичко наоколо. Всички плячкосващи орки пропъдил надалеч, като им забранил да вземат дори и най-дребния накит. След туй разбил моста и го съборил в пенестите води на Нарог; и като си осигурил безопасно убежище, събрал всички богатства от хазната на Фелагунд, струпал ги в най-дълбоката зала и легнал отгоре им да почива.

А Турин бързал на север през опустошените земи между Нарог и Теиглин, и Лютата зима идвала насреща му; защото през оная година паднал сняг още в края на есента, а пролетта била късна и мразовита. И докато вървял, все му се струвало, че чува как Финдуилас го вика по име през гори и бърда. Неимоверна била неговата болка, но в сърцето му тлеели лъжите на Глаурунг и като си представял как орките опожаряват дома на Хурин или измъчват Морвен и Ниенор, стискал зъби и продължавал по пътя, без да поглежда назад.