Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (6)

Глава V
Турин в Дориат

През детските си години в кралство Дориат Турин бил непрестанно под надзора на Мелиан, макар че рядко я виждал. Но имало една девойка на име Нелас, която живеела из горите; и по заръка на Мелиан тя следвала Турин, колчем се запътел из пущинака, и често го срещала там, сякаш случайно. После си играели заедно или се разхождали, хванати за ръка; защото той растял бързо, а тя изглеждала като девойка на негова възраст и наистина по сърце била такава въпреки дългите си елфически години. Много узнал Турин от Нелас за пътищата и живите твари на Дориат, а освен туй тя го учела на синдарински език, както се говорел в древното кралство — старинен, изискан и богат с прекрасни слова. Всичко туй за известно време го развеселило, додето над душата му паднала друга сянка и детската дружба отминала като пролетно утро. Защото Нелас не ходела в Менегрот и за нищо на света не искала да навлезе под каменните сводове; тъй че когато детството взело да си отива и Турин насочил мисли към мъжките подвизи, срещите им ставали все по-редки и накрая съвсем престанали. Ала тя все още дебнела да го зърне скришом.

Девет години живял Турин в чертозите Менегрот. Ала сърцето и мислите му непрестанно се връщали към съдбата на неговите близки и понякога получавал вести от тях. Защото, когато било възможно, Тингол пращал вестоносци при Морвен, а тя връщала по тях новини за сина си; тъй Турин узнал, че сестра му Ниенор расте и хубавее като цвете сред мрачния Север и че участта на Морвен вече не е толкоз окаяна, както преди. Сам той бързо растял и станал напет и снажен сред людете, та надминал по ръст елфите от Дориат, а силата и храбростта му се прославили из Тинголовото кралство. През ония години узнал много премъдрости, понеже охотно слушал предания за древните времена и великите прежни подвизи; и станал замислен и немногословен. Белег Крепколък често идвал в Менегрот и водел Турин на далечни походи, за да го учи на следотърсачество, стрелба с лък и (което най му допадало) боравене с меч; но в изкусните занаяти не бил много сръчен, понеже трудно овладявал собствената си сила, та често се случвало с рязък замах да повреди каквото е подхванал. И в други области съдбата сякаш не била благосклонна към него, тъй че нерядко замислите му се проваляли и не постигал желаното; трудно намирал приятели, защото не бил весел по дух и рядко се смеел, а над младостта му тегнела сянка. Ала все пак заслужил обич и уважение от ония, що го познавали, а всички останали му отдавали почит като на кралски син.

Но имало в Дориат един, който завиждал на тая почит и завистта му растяла с възмъжаването на Турин; наричал се Саерос. Той бил горделив и се отнасял високомерно с всички, които смятал за по-ниски по ранг и заслуги от него. Сприятелил се с песнопоеца Даерон, понеже сам бил надарен певец; хората обаче не му допадали, а най-силна неприязън изпитвал към рода на Берен Ерхамион.

— Нима е разумно — казвал той — да допускаме по нашите земи още някого от онзи окаян народ? Не ни ли стигат бедите, що първият навлече на Дориат?

Затуй гледал Турин накриво и злословел за всяка негова постъпка; ала умело прикривал злобата си с лукави слова. Срещнел ли Турин насаме, заговарял високомерно и пренебрежително; а Туриновото търпение се изчерпвало, макар че дълго отвръщал с мълчание на злословието, понеже Саерос бил кралски съветник и един от най-високопоставените благородници в Дориат. За беда мълчанието му само дразнело Саерос още повече.

 

 

В годината, когато Турин навършил седемнайсет, скръбта му се подновила, защото вестите от Дор-ломин ненадейно секнали. Напоследък мощта на Моргот непрестанно растяла и вече цял Хитлум се намирал под неговата сянка. Той несъмнено знаел много за близките на Хурин и дотогава не ги тормозел само за да изпълни черните си замисли; ала сега, пак заради същите планове, разположил зорка стража из всички проходи на Сенчестите планини, та само със смъртен риск можело да се влезе или излезе от Хитлум; а орките върлували по горното поречие на Сирион и около изворите на Нарог и Теиглин. Тъй настанало време, когато вестоносците на Тингол не се завърнали, и той решил да не изпраща други. Защото мразел поданиците му да излизат извън охраняваните граници и тъкмо с туй най-силно бил показал своята благосклонност към Хуриновия род — че по опасните пътища пратил вестоносци при Морвен в Дор-ломин.

Натежало от скръб сърцето на Турин, защото не знаел каква нова беда се задава и се боял, че може зло да е сполетяло Морвен и Ниенор; и дълги дни седял мълчаливо, мислейки за упадъка на Хадоровия род и людете от Севера. Най-сетне станал и тръгнал да дири Тингол; открил го да седи с Мелиан в сянката на Хирилорн, огромния бук край Менегрот.

Смаяно се вгледал Тингол в Турин, защото изведнъж вместо любимия си доведен син зърнал сякаш непознат човек — висок, тъмнокос, с дълбоко хлътнали и проницателни очи сред бялото лице, суров и горделив; ала мълчал Турин.

— Що желаеш, сине мой? — попитал Тингол и се досетил, че не ще да е малка молбата.

— Ризница, меч и щит като за мен, господарю — отговорил Турин. — А освен туй, ако ми разрешиш, бих искал сега да взема Драконовия шлем на предците си.

— Ще ги имаш — рекъл Тингол. — Ала защо са ти потребни тия оръжия?

— Потребни са ми като на мъж — отвърнал Турин — и като на син, що помни рода си. Ще ми трябват и спътници, доблестни в битките.

— Давам ти място сред моите мечоносци, защото усещам, че мечът ще бъде твое оръжие — казал Тингол. — И ако желаеш, с тях можеш да тръгнеш на бойно кръщение по границите.

Но Турин отвърнал:

— Отвъд пределите на Дориат ме влече сърцето; не за отбрана копнея, а за атака срещу Врага.

— Тогаз ще трябва да тръгнеш сам — рекъл Тингол. — Във войната срещу Ангбанд управлявам войската си както сметна за добре, сине Хуринов. Не предвиждам да пратя въоръжени отряди извън Дориат ни в близко, ни в по-далечно бъдеще.

— Ала ти си свободен да вървиш накъдето поискаш, сине на Морвен — добавила Мелиан. — Поясът на Мелиан не възпира ония, що са тръгнали с наше позволение.

— Освен ако се вслушаш в съвета ми — рекъл Тингол.

— Какъв е твоят съвет, господарю? — запитал Турин.

— По снага изглеждаш истински мъж, та дори и надхвърляш мнозина вече — отговорил Тингол, — ала всъщност тепърва има да чакаш мъжката зрялост. Дотогава трябва търпеливо да пробваш и обучаваш своята сила. А дойде ли време, може би ще послушаш дълга към своя род; но едва ли има надежда един-единствен човек да стори срещу Мрачния владетел нещо друго, освен до сетния миг да помага на елфическите владетели в тяхната отбрана.

А Турин възразил:

— Моят сродник Берен е сторил повече.

— Заедно с Лутиен — рекла Мелиан. — Но не подобава да говориш толкоз дръзко пред бащата на Лутиен. Мисля, че не тъй възвишена е съдбата ти, сине на Морвен, макар в теб да има величие и за добро или зло участта ти да се преплита с нашата. Сам от себе си се пази, инак бедата те чака. — И като помълчала малко, отново продумала: — Върви сега, сине наш; и помни съвета на краля. Той винаги ще е по-мъдър от собствената ти мисъл. А станеш ли истински мъж, не вярвам да останеш задълго при нас в Дориат. Ако в идните дни не забравиш словата на Мелиан, туй ще е за твое добро: бой се от жегата и студа в сърцето си и бъди търпелив, ако можеш.

Тогава Турин се поклонил ниско пред тях и си тръгнал. Не след дълго надянал Драконовия шлем, взел оръжия и заминал към северните предели, за да се присъедини към елфическите бойци, що непрестанно воювали там с орките и всички други гнусни слуги на Моргот. Тъй още преди да се бил разделил докрай с юношеските години, доказал своята сила и доблест; и помнейки злочестините на близките си, препускал начело във всяка храбра атака, та цял се покрил с белези от копията, стрелите и кривите мечове на орките.

Ала съдбата го пазела от гибел; и от горите плъзнала мълва далеч извън границите на Дориат, че Драконовият шлем на Дор-ломин отново излиза на бой. Чувайки тая вест, мнозина мълвели с почуда: „Да не би духът на Хадор или Галдор Високи да се е завърнал от смъртта; или пък Хурин Хитлумски да е избягал най-сетне от бездънните ями на Ангбанд?“

По онуй време един-единствен сред граничните бойци на Тингол бил по-могъщ от Турин — Белег Крепколък; и двамата крачели рамо до рамо във всяка опасна мисия далеч из горите.

Тъй отминали три години и през това време Турин рядко се връщал в Тинголовите чертози; вече нехаел за дрехите и външността си, та косата му се сплъстила, а над ризницата намятал сив плащ, протрит и петносан от дъждовете. Ала на третото лято след заминаването му, когато бил вече двайсетгодишен, пожелал да си почине, а и оръжията му се нуждаели от грижите на ковач; една вечер пристигнал нечакан в Менегрот и отишъл в трапезната зала. Тингол не бил там, понеже през лятото двамата с Мелиан обичали да бродят из зелените дебри. Уморен и замислен, Турин седнал на масата, без да избира; за беда се озовал сред благородниците на кралството и заел тъкмо мястото, определено за Саерос. А Саерос влязъл след малко и се разгневил, мислейки, че Турин е постъпил тъй от гордост и за да го предизвика; а още повече се ядосал, като видял, че вместо да укорят натрапника, другите го приемат сърдечно.

Отначало Саерос също се престорил на добродушен и отишъл да седне срещу Турин.

— Рядко ни радва с присъствието си този защитник на границите — рекъл той — и с радост отстъпвам любимото си място срещу честта да поговоря с него.

Но Турин, който говорел с Маблунг, не се изправил и само кратко му благодарил.

Сетне Саерос го отрупал с въпроси за вести от границите и битките из пущинака; ала макар словата да изглеждали любезни, подигравката в гласа му била неприкрита. Не издържал тогава Турин, погледнал го и изведнъж усетил горчилката на изгнанието; и въпреки светлините и звънкия смях из елфическите чертози, в мислите си се върнал към Белег и воинския живот сред горите, а подир туй още по-надалеч — към Морвен и бащиния му дом в Дор-ломин; навъсил се от мрачните мисли и не отвърнал на Саерос. А онзи, като помислил туй за знак на неприязън, престанал да удържа гнева си; извадил златен гребен, хвърлил го на масата пред Турин и рекъл:

— Човече от Хитлум, ти несъмнено си дошъл набързо на тая трапеза, та можем да ти простим съдрания плащ; ала поне не оставяй главата си занемарена като къпинов гъсталак. А и ако разкриеш ушите си, може би ще чуваш по-добре какво ти се говори.

Нищо не казал Турин, само отправил очи към Саерос и в тъмните им дълбини заблестели искри. Но Саерос пренебрегнал предупреждението и отвърнал с презрителен поглед, изричайки на всеослушание:

— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?

Грабнал тогава Турин един бокал, запокитил го право в лицето му и Саерос рухнал назад с тежка рана; сетне Турин извадил меча и щял да се нахвърли отгоре му, ако не го удържал Маблунг ловеца. А Саерос станал, изплюл върху масата кървава храчка и продумал с разкъсани устни:

— Докога ще даваме подслон на тоя Воз-горянин? Кой повелява тук тази вечер? Кралските закони наказват строго ония, що злоупотребяват с гостоприемството; а за изваждане на меч в чертозите най-меката присъда е вечно изгнание. Извън чертога ще ти отговоря, Воз-горянино!

Ала щом Турин зърнал кръвта върху масата, главата му охладняла; и като се изтръгнал от хватката на Маблунг, безмълвно напуснал залата.

Тогава Маблунг рекъл на Саерос:

— Какво те прихваща тая вечер? За свадата сам си виновен; и може би кралят ще отсъди, че разбитата уста е заслужена отплата за злобния присмех.

— Ако онуй недоносче има някакви жалби, нека тича да се оплаква на краля — отвърнал Саерос. — Ала изваждането на меч в тази зала не може да се оправдае с нищо. Стори ли онзи Воз-горянин същото и навън, ще го убия.

— Не бъди чак толкоз уверен — рекъл Маблунг. — Ала който и да загине, туй ще е истинско зло, по-достойно за Ангбанд, отколкото за Дориат и само нови беди ще поникнат от него. Искрено вярвам, че някаква сянка се е протегнала тази вечер откъм Севера да ни докосне. Внимавай, Саерос, да не би в своята гордост да изпълниш Морготовата воля и не забравяй, че си от Елдарите.

— Не го забравям — отвърнал Саерос; ала не усмирил гнева си и цяла нощ мислил за оскърблението и злобата му растяла.

На сутринта, когато Турин напуснал Менегрот и се запътил към северните предели, той го причакал в засада. Преди Турин да измине много път, Саерос ненадейно връхлетял изотзад с гол меч в едната ръка и щит в другата. Но Турин, привикнал да бъде нащрек из пущинака, зърнал атаката с крайчеца на окото си, отскочил настрани, бързо извадил меча си и се завъртял срещу врага.

— Морвен! — провикнал се той. — Сега оскърбителят ти ще плати за подигравките!

С един удар разцепил щита на Саерос и мечовете им подхванали светкавична борба. Ала Турин дълги години бил усвоявал суровите бойни уроци, та станал бърз като елф, само че много по-силен. Скоро надделял в схватката и като наранил десницата на врага, вече го държал в своя власт. Стъпил тогава върху меча, който Саерос изпуснал, и казал:

— Саерос, чака те дълъг бяг, та одеждите само ще пречат; стигат ти и косите.

После изведнъж го повалил, смъкнал му дрехите и Саерос се изплашил, усещайки силата му. Но Турин го оставил да се изправи и викнал:

— Бягай! Бягай подлецо, що осмиваш жените! И ако не си по-бърз от елен, с меча ще те подкарвам изотзад.

После забил острието на меча си в задницата на Саерос и онзи хукнал из пущинака с диви вопли за помощ; а Турин тичал подире му като хрътка, та накъдето и да свърнел Саерос, все усещал отзад острието на меча.

Воплите на Саерос привлекли мнозина към тая гонитба и те се втурнали подир двамата, ала само най-бързите не изостанали. Най-отпред тичал Маблунг и смут го обземал, защото, макар да не одобрявал снощните подигравки, спомнял си поговорката: „зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост“; а освен туй елфите смятали за непочтено да посрамват когото и да било без съд и присъда. Никой не знаел тогава, че Саерос пръв нападнал Турин и искал да го погуби.

— Спри, Турин, спри! — провикнал се той. — Туй е оркско дело сред горските дебри!

Ала Турин отвърнал:

— Оркско дело сред дебрите за оркски слова в чертога!

Преди Маблунг да продума, Турин тъкмо се канел да пусне Саерос, но сега надал вик и пак се втурнал подире му; а онзи вече не се надявал на помощ и като мислел, че смъртта го гони по петите, тичал слепешком напред, додето изведнъж стигнал ръба на дълбока клисура между скалите, по която течал приток на Есгалдуин, а отсрещният бряг бил далече дори за еленов скок. Обзет от ужас, Саерос опитал да я прескочи; но не успял да се закрепи на другия бряг и с крясък рухнал назад, та загинал върху голяма скала сред потока. Тъй свършил животът му в Дориат; и дълго щял да го държи Мандос в чертозите си.

Взрял се Турин надолу към бездиханното тяло насред потока и си помислил: „Нещастен глупец! Оттук нататък щях да го пусна да се завърне в Менегрот. А сега ме очерни с вина незаслужена“. Обърнал се с мрачен взор към Маблунг и другите, що наближили и спрели до него на ръба. Подир дълго мълчание Маблунг продумал:

— Уви! Ела сега с нас, Турин, защото в такова дело сам кралят трябва да отсъди.

Но Турин възразил:

— Ако кралят съдеше справедливо, би ме обявил за невинен. Ала не беше ли този тук негов съветник? Може ли справедлив крал да си избере приятел с лукаво сърце? Отхвърлям както законите, тъй и присъдата му.

— Прекомерно са горделиви тия слова — рекъл Маблунг, макар че от сърце съжалявал младежа. — Научи се на мъдрост! Не ставай доброволен изгнаник. Моля те да се завърнеш с мен като приятел. Има и други свидетели. Когато кралят узнае истината, навярно ще ти прости.

Но на Турин му били омръзнали елфическите чертози, а и се боял, че може да го затворят; затуй рекъл на Маблунг:

— Отхвърлям молбата ти. Не искам от крал Тингол прошка за каквото и да било; и сега отивам там, където властта му не ще ме достигне. Имате само два избора: да ме пуснете или да ме убиете, ако такъв е законът ви. Защото сте малцина, за да ме хванете жив.

По пламъка в погледа му разбрали, че казва истината, и го оставили да си върви; а Маблунг промълвил:

— Стига ни и една гибел.

— Не съм я желал, но и не скърбя за нея — отвърнал Турин. — Нека Мандос му отсъди каквото е заслужил; и ако някога пак се завърне в земите на живите, дано да е по-мъдър. Сбогом!

— Щом това желаеш, върви си с мир! — рекъл Маблунг. — Ала тръгнеш ли, не се надявам на добро. Сянка е легнала на сърцето ти. Дано при следващата ни среща тя не се окаже още по-мрачна.

Вместо отговор Турин им обърнал гръб и с бърза крачка се отправил самичък незнайно накъде.

 

 

Разказват, че когато Турин не се завърнал към северните предели на Дориат и нямало вести от него, сам Белег Крепколък отишъл в Менегрот да го дири; и с натежало сърце узнал що е сторил Турин и как е избягал. Не след дълго Тингол и Мелиан се завърнали в чертога, понеже лятото отминавало; а когато чул какво се е случило, кралят казал:

— Скръбна е тази случка и трябва да изслушам всичко докрай. Макар че е погубен моят съветник Саерос, а доведеният ми син Турин избяга, утре ще седна на съдния трон и ще изслушам пак всичко поред, преди да отсъдя.

На другия ден кралят седнал в тронната зала на Менегрот и сбрал всички свои съветници и благородниците от Дориат. Много свидетели били разпитани и от тях Маблунг говорил най-дълго и най-ясно. А когато разказал за свадата край трапезата, на краля се сторило, че Маблунговото сърце клони към Турин.

— Като приятел на Турин, син Хуринов, ли говориш? — попитал кралят.

— Приятел му бях, ала по-силно и по-отдавна обичам истината — отговорил Маблунг. — Чуй ме докрай, господарю!

Когато всичко било проучено и разказано чак до прощалните слова на Турин, Тингол въздъхнал и рекъл:

— Уви! Виждам по лицата ви сянка. Как се е прокраднала в моето кралство? Туй е дело на нечия зла воля. Смятах Саерос за верен и мъдър; ала да беше жив, щеше да познае гнева ми, понеже злонамерен е бил присмехът му и смятам него отговорен за всичко, станало край трапезата. Дотук Турин има моята прошка. Ала не мога да отмина с лека ръка делата му сетне, когато гневът би трябвало да е охладнял. Посрамването на Саерос и гонитбата до смърт са още по-черни деяния от самата обида. Те издават жестоко и горделиво сърце. — Тук Тингол дълго мълчал и най-сетне изрекъл със скръб: — Неблагодарен храненик е той и прекомерно надменен за човешката си участ. Как да приютя оногова, що презира мен и моя закон, как да му простя, ако не се разкайва? Ето каква е присъдата: ще прокудя Турин от Дориатското кралство. Ако пожелае да влезе, нека бъде доведен на съд при мен; и вече не е мой син, додето не помоли за прошка в нозете ми. Ако някой тук смята това за несправедливо, нека говори!

Тогава в залата настанала тишина и Тингол вдигнал ръка да обяви присъдата за произнесена. Но в този момент Белег дотичал отвън и се провикнал:

— Господарю, мога ли да говоря?

— Късно идваш — рекъл Тингол. — Не беше ли поканен заедно с другите?

— Тъй е, господарю — отвърнал Белег, — ала се забавих; търсех някого. Най-сетне водя свидетел, когото трябва да изслушаме преди присъдата.

— Бях призовал всички, що имат нещо да кажат — рекъл кралят. — Какво би могло да промени словата на ония, които изслушах досега?

— Сам ще решиш, като го чуеш — казал Белег. — Изпълни тази моя молба, ако съм заслужил благоволението ти.

— Заради теб ще я изпълня — рекъл Тингол.

Тогава Белег излязъл и довел за ръка девойката Нелас, която живеела из горите и никога не идвала в Менегрот; а тя се стъписала от грамадната колонна зала с каменен свод и от множеството очи, вперени в нея. И когато Тингол й повелил да говори, рекла:

— Господарю, аз седях на едно дърво…

Ала след туй се запънала от трепет пред краля и не могла да изрече нищо повече. А той се усмихнал и казал:

— И други са вършили същото, но не са считали за потребно да ми разкажат.

— Тъй е — отвърнала тя, окуражена от неговата усмивка. — Дори самата Лутиен! През онова утро си мислех за нея и за човека Берен.

Нищо не казал Тингол, само престанал да се усмихва и зачакал Нелас да продължи.

— Защото Турин ми напомня за Берен — изрекла тя най-сетне. — Чувала съм, че били сродници, и туй личало, ако се вгледаш по-близо.

Не изтърпял Тингол и я прекъснал:

— Може и тъй да е. Ала Турин, син Хуринов, стори презряно дело и вече не ще го виждаш, та да обсъждаш родословието му. Защото сега ще изрека присъдата.

— Повелителю! — викнала тя. — Изтърпи още малко и ме остави да довърша. Седях на едно дърво, за да зърна Турин, докато минава по пътя; и видях как Саерос изскочи от гората с щит и меч, та го нападна изневиделица.

При тази вест из залата се надигнал ропот и кралят вдигнал десница с такива слова:

— По-сериозно свидетелство носиш, отколкото очаквах. Внимавай сега какво изричаш; защото тук се решава човешка съдба.

— Тъй рече и Белег — отвърнала тя — и само затуй се осмелих да дойда тук, та Турин да не бъде осъден несправедливо. Той е храбър, но и милостив. Двамата се сражаваха, господарю, додето Турин отне на Саерос щита и меча; ала не го съсече. Затуй не вярвам, че е желал смъртта му. А ако и да посрами Саерос, то срамът беше заслужен.

— Тук аз отсъждам — рекъл Тингол. — Ала онуй, що казваш, ще ме ръководи. — После разпитал Нелас най-подробно; накрая се обърнал към Маблунг и продумал: — Странно, че Турин не ти е разказал нищо.

— И все пак тъй беше — отвърнал Маблунг. — Ако бе проговорил, щях да ти го разкажа. И с други слова щяхме да се простим.

— Друга ще е и присъдата ми сега — рекъл Тингол. — Чуйте! Каквато и вина да носи Турин, опрощавам я, понеже виждам, че е бил оскърбен и предизвикан. И тъй като са верни словата му, че мой съветник е сторил подобна злина, не искам да моли за прошка, а сам ще го диря навсякъде; и ще го призова да се завърне с почести в моя чертог.

Ала когато присъдата била произнесена, Нелас изведнъж заридала.

— Къде да го намерим? — запитала тя. — Той напусна земите ни, а светът е широк.

— Ще го търсим — отвърнал Тингол.

После кралят станал от трона, а Белег извел Нелас от Менегрот и рекъл:

— Не плачи, защото, ако Турин още е жив и броди нейде в изгнание, ще го намеря, та дори всички други да не успеят.

 

 

На другия ден Белег отишъл при Тингол и Мелиан и кралят му рекъл:

— Дай ми съвет, Белег, защото съм наскърбен. Приех Турин за свой син и такъв ще остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го вземе. Не искам да се говори, че несправедливо е бил прокуден из пущинака, затуй с радост ще го приема обратно; обичах го от сърце.

А Белег отговорил:

— Дай ми разрешение, господарю, и от твое име ще поправя злото, стига да мога. Защото такъв храбър мъж, в какъвто той несъмнено ще се превърне, не бива да пилее живота си из пущинака. Потребен е той на Дориат и потребността ще расте тепърва. Не само ти, а и аз го обичам.

— Сега вече имам надежда диренето да бъде успешно — казал Тингол на Белег. — Върви с най-добрите ми пожелания и ако намериш Турин, пази го и го напътствай, както умееш. Белег Куталион, отдавна си пръв сред бранителите на Дориат и за много храбри и мъдри дела заслужаваш моята благодарност. А най-достойно дело ще е за мен да намериш Турин. На раздяла пожелай какъвто си искаш дар и не ще ти откажа.

— Щом е тъй, ще помоля за добър меч — казал Белег, — понеже орките напоследък идват на тълпи, та само лък не е достатъчен, а сегашният ми меч не се справя с техните ризници.

— Избирай измежду всичко в моите оръжейници — отвърнал Тингол, — стига само да не е собственият ми меч Аранрут.

Тогава Белег избрал Англахел; мощен бил този меч и носел името си от туй, че бил изкован от небесно желязо, що паднало някога от небето като пламтяща звезда; острието му лесно прорязвало всяко земно желязо. В цялата Средна земя имало само още един като него. За онзи меч не ще стане дума в нашия разказ, макар че същият майстор го изковал от същата руда; и този майстор бил Еол Мрачния елф, който взел за жена Тургоновата сестра Аредел. Макар и неохотно, някога той дал Англахел на Тингол като залог срещу разрешението да живее в Нан Елмот; другия меч, наречен Ангуирел, запазил за себе си, докато не го откраднал синът му Маеглин.

Но когато Тингол протегнал дръжката на Англахел към Белег, Мелиан погледнала острието и казала:

— Зло има в този меч. Мрачната душа на ковача все още живее в него. Няма да обича той онзи, комуто служи; а и няма да остане при теб задълго.

— Както и да е, ще си служа с него, додето мога — отвърнал Белег и като благодарил на краля, взел меча и си тръгнал.

През безброй заплахи обикалял надлъж и шир Белерианд, дирейки напразно вести от Турин; и зимата отминала, а подир нея и пролетта.