Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (3)

Глава II
Битката на Неизброимите сълзи

Много песни и много предания са сътворили елфите за Нирнает Арноедиад, Битката на Неизброимите сълзи, в която загинал Фингон и паднал покосен цветът на Елдарите. Ако всички се преразкажат, цял живот не би стигнал да се изслушат. Затуй сега ще разкажем само ония дела, що имат връзка със съдбините на Хадоровия род и децата на Хурин Непреклонни.

След като дълго сбирал колкото можел бойци, Маедрос насрочил атака за утрото точно в средата на лятото. В уречения ден звънките тръби на Елдарите поздравили изгряващото слънце и на изток се развяло знамето на Феаноровите синове, а на запад вдигнал знаме Фингон, върховен крал на Нолдорите.

Погледнал Фингон от крепостните стени на Ейтел Сирион и не видял нищо, тъй като цялата му армия била разположена из горите и долините източно от Еред Ветрин, изкусно укрита от взора на Врага; знаел обаче, че силата е голяма. Защото там се били събрали всички Нолдори от Хитлум заедно с мнозина елфи от Фалас и Нарготронд; а имало и много бойци от човешките племена. Отдясно бил отрядът от Дор-ломин с доблестния Хурин и брат му Хуор, а към тях се присъединил Халдир от Бретил с множество люде от горските племена.

После Фингон погледнал на изток и с проницателния си елфически взор съзрял в далнината прах и блясък на стомана като звезди в мъгла. Тогава Фингон погледнал към Тангородрим и видял, че мрачен облак е надвиснал над него, а от върха се издига черен дим; разбрал, че е лумнал гневът на Моргот и предизвикателството им ще бъде прието, и колебание се загнездило в сърцето му. Ала ненадейно от юг се надигнал вик и вятърът го разнесъл от долина на долина, та гласовете на елфи и люде се слели във възглас на радостно изумление. Защото неканен и неочакван, Тургон бил отворил портите на Гондолин и водел войска от десет хиляди храбри бойци с лъскави ризници, дълги мечове и копия като неизбродна гора. Щом Фингон чул в далечината да пеят могъщите тръби на брат му Тургон, колебанието изчезнало, възрадвало се сърцето му и той се провикнал:

— Утулие’н ауре! Айя Елдалие ар Атанатари, утулие’н ауре! Денят дойде! Вижте, Елдари и синове човешки, денят дойде!

И всички, що чули мощния му глас да кънти над хълмовете, отвърнали с възглас:

— Аута и ломе! Нощта си отива!

Не след дълго започнала великата битка. Защото Моргот, който знаел какво вършат и подготвят неговите противници, бил скроил плановете си според часа на техния щурм. Могъща армия от Ангбанд наближавала към Хитлум, докато друга, още по-мощна, отивала срещу Маедрос, за да осуети обединението на двете войски. И онези, които излезли срещу Фингон, били облечени в тъмни одежди и укривали стоманените оръжия, та тъй успели да стигнат далече по пясъците на Анфауглит, преди елфите да ги забележат.

Пламнали тогава сърцата на Нолдорите и пълководците им поискали да нападнат врага сред равнината; Фингон обаче възразил с такива слова:

— Пазете се от лукавството на Моргот, доблестни воини! Неговата мощ винаги е по-голяма, отколкото изглежда, а целта му никога не се оказва такава, каквато я разкрива. Не показвайте своята сила и оставете врага сам да се погуби с нападение срещу хълмовете.

Защото планът на кралете бил Маедрос да тръгне открито през Анфауглит с цялата си войска от елфи, хора и джуджета; и когато накара, както се надявали, основните армии на Моргот да отвърнат на удара, тогава Фингон да удари от Запада, та тъй мощта на Моргот да попадне между чука и наковалнята и да бъде разбита; а сигналът за туй трябвало да е лумването на голям огън в Дортонион.

Но военачалникът, когото Моргот бил натоварил да води западната войска, имал заповед на всяка цена бързо да подмами Фингон от хълмовете. Затова продължил напред, докато челните му редици достигнали бреговете на Сирион, от крепостта Ейтел Сирион до потока Ривил и Серехското мочурище; и предните постове на Фингон различили очите на враговете. Предизвикателството обаче останало без отговор и подигравателните крясъци заседнали в гърлата на орките, щом видели безмълвните стени и спотаената из хълмовете заплаха.

Тогава военачалникът пратил напред конници със сигнал за преговори и те наближили крепостта Барад Ейтел. Със себе си водели Гелмир, син Гуилинов — благородник от Нарготронд, пленен и жестоко ослепен по време на Браголах; глашатаите го извели напред и се провикнали:

— В Ангбанд имаме още мнозина като този, ала ако искате да ги намерите, ще трябва да побързате. Защото смятаме да им видим сметката веднага щом се завърнем.

И пред очите на елфите отсекли първо ръцете му, после краката му и захвърлили обезобразения труп.

За зла участ тъкмо в тази крепост стоял Гвиндор, син Гуилинов, заедно с мнозина бойци от Нарготронд; тръгнал бил той на рат с цялата сила, що могъл да сбере, от скръб заради пленяването на брат му. Пламнала яростта му и той скочил на седлото, следван от множество конници. Настигнали пратениците на Ангбанд и ги съсекли; и всички от Нарготронд връхлетели подире им и нахлули дълбоко във вражеските редици. И като видели това, всички Нолдори пламнали от гняв, а Фингон надянал белия си шлем, заповядал на тръбачите да свирят и изведнъж цялата му армия се втурнала надолу по хълмовете в ненадейна атака.

Като пожар сред сухи тръстики блеснали мечовете на Нолдорите; тъй стремителен и свиреп бил техният удар, че едва не провалил всички замисли на врага. Подмамващата армия, която Моргот изпратил на запад, била пометена и унищожена още преди да се укрепи, а знамената на Фингон прекосили Анфауглит и се развели пред стените на Ангбанд.

Начело на схватката все тъй препускали Гвиндор и елфите от Нарготронд, но дори след първата победа нищо не можело да ги удържи; нахълтали през външните порти и изклали стражата по стълбищата на Ангбанд; а Моргот треперел на своя подземен трон, като ги чувал как блъскат по вратите му. Ала храбреците се озовали в капан и били избити — всички освен Гвиндор, когото орките заловили жив; защото Фингон не можел да им се притече на помощ. През многобройните потайни врати на Тангородрим Моргот бил изпратил навън основната си армия, която дотогава чакала, и Фингон бил отблъснат от крепостта с тежки загуби.

А на четвъртия ден от войната сред равнината Анфауглит започнало сражението, наречено Нирнает Арноедиад, що означава Неизброими сълзи, защото нито една песен или предание не може да побере цялата му скръб. Не ще разказваме тук за станалото в битката откъм изток: как джуджетата от Белегост обърнали в бягство дракона Глаурунг; как заради черната измяна на Източните пришълци паднала армията на Маедрос и избягали синовете на Феанор. На запад Фингоновата войска отстъпила отвъд пясъците и там загинал Халдир, син Халмиров заедно с повечето бойци от Бретил. А привечер на петия ден, докато още били далече от Еред Ветрин, армиите от Ангбанд обкръжили Фингоновата войска и нападали до зазоряване, стягайки обръча все по-плътно. На сутринта у бойците се зародила надежда, защото дочули роговете на Тургон, който наближавал с армията от Гондолин; понеже по-голямата част от тази армия била разположена на юг да охранява Сирионския проход и Тургон удържал бойците си от прибързани атаки. Сега бързал да се притече на помощ на брат си. Гондолиндримите били могъщи и редиците им сияели като стоманена река под слънчевите лъчи, защото мечът и ризницата дори на най-незначителния сред воините на Тургон стрували повече от хазната на който и да било крал човешки.

Една фаланга от кралската гвардия разкъсала обръча на орките и Тургон с меч в ръка си пробил път до своя брат. И разказват, че радостна била насред жестоката битка срещата между Тургон и Хурин, който стоял неотстъпно до Фингон. За известно време силите на Ангбанд били отблъснати и Фингон започнал отстъплението отново. Ала след като разбил Маедрос на изток, Моргот вече разполагал със свободна могъща войска и преди Фингон и Тургон да се доберат до закрилата на хълмовете, против тях връхлетяла вража сила, три пъти по-многобройна от бойците, що им оставали. Дошъл бил самият Готмог, върховен военачалник на Ангбанд. Като черен клин се забил той между елфическите отряди около крал Фингон и отблъснал Тургон и Хурин към Серехското мочурище. После се нахвърлил срещу Фингон. Зловеща била тая битка. Накрая Фингон останал сам сред телата на мъртвата си гвардия и храбро се сражавал с Готмог чак докато един Балрог го обвил изотзад с огнения си бич. Тогава Готмог го съсякъл с черния си топор и бял пламък избухнал над разцепения шлем на Фингон. Тъй паднал Върховният крал на всички Нолдори; и враговете го смазали в праха с боздуганите си, а синьо-сребристото му знаме стъпкали в локвата от кръвта му.

Сражението било загубено; ала Хурин, Хуор и последните оцелели от Хадоровия род все още стояли неотстъпно до Тургон Гондолински и пълчищата на Моргот не успявали да превземат Сирионския проход. Тогава Хурин рекъл на Тургон:

— Бягай, господарю, додето още е време! Защото ти си последен от Финголфиновия род и в теб се таи сетната надежда на Елдарите. Докато съществува Гондолин, Моргот не ще се отърве от страха в сърцето си.

— Вече не ще се съхрани дълго тайната на Гондолин, а бъде ли открит, той е обречен да падне — отвърнал Тургон.

Хуор обаче се намесил:

— И все пак, ако Гондолин устои само още малко, от твоя род ще разцъфти надежда за елфи и хора. Това ще ти кажа, господарю, защото го виждам с очите на обречения: макар че тук се разделяме завинаги и повече не ще зърна белите стени на твоя град, от теб и от мен ще се роди нова звезда. Сбогом!

А Маеглин, сестриният син на Тургон, който стоял наблизо, чул тия слова и вече не ги забравил.

Послушал Тургон съвета на Хурин и Хуор и заповядал на войската си да се оттегли през Сирионския проход; а двамата му военачалници Ектелион и Глорфиндел охранявали фланговете отдясно и отляво, тъй че нито един враг не успял да се промъкне покрай тях, понеже единственият път из онази област бил тесен и минавал по западния бряг на все по-широката река Сирион. Людете от Дор-ломин останали последни да отбраняват отстъплението, както сами пожелали Хурин и Хуор; защото дълбоко в сърцата си те не искали да напуснат Северните земи и след като не можели да отвоюват домовете си, решили да се сражават докрай. Тъй Тургон си пробил с бой път на юг, докато достигнал отвъд охраняваните позиции на Хурин и Хуор, слязъл покрай Сирион и се спасил; сетне изчезнал сред планините, където взорът на Моргот не можел да го открие. А двамата братя свикали около себе си последните храбри люде от Хадоровия род и крачка по крачка се оттеглили отвъд Серехското мочурище, додето преминали потока Ривил. Там спрели и повече не отстъпили.

Тогава всички пълчища на Ангбанд налетели бясно насреща им, запълнили потока със собствените си трупове и минали по тях, та обкръжили последните бойци от Хитлум, както прииждащ прилив сключва обръч около гранитна скала. Когато слънцето клоняло към залез и сенките на Еред Ветрин притъмнявали, Хуор рухнал с отровна стрела в окото и всички доблестни мъже от Хадоровия род паднали мъртви около него; а орките отсекли главите им и под кървавите лъчи на залеза ги струпали на грамада като безценна плячка.

Последен от всички останал Хурин. Като видял, че е сам, той захвърлил щита, грабнал секирата на един орк-пълководец и я размахал с две ръце; и в песните се разказва, че секирата му димяла и тлеела от черната кръв на троловете около Готмог, а подир всеки посечен враг Хурин надавал вик:

— Ауре ентулува! Пак ще настане ден!

Седемдесет пъти извикал; ала накрая го заловили жив, както бил повелил Моргот, който искал да го накаже с по-люта участ от гибелта. Затуй орките сграбчвали Хурин с ръце, що продължавали да го стискат дори и отсечени; а на мястото на убитите идвали нови и нови, докато го затрупали под телата си. Тогава Готмог оковал пленника и със злобни насмешки го помъкнал към Ангбанд.

Тъй завършила битката Нирнает Арноедиад в часа, когато Слънцето потъвало зад Морето. Нощ паднала над Хитлум и откъм Запада налетяла свирепа буря.

Голямо било тържеството на Моргот, ако и още да не се били сбъднали всичките му коварни замисли. Една мисъл го мъчела тежко и помрачавала радостта от победата: Тургон се бил изплъзнал от мрежата му, а от всичките си врагове Моргот тъкмо него най-много желаел да хване или унищожи. Защото сега Тургон от могъщия род Финголфинов бил по право крал на всички Нолдори; а Моргот ненавиждал всички от този род и се боял от тях заради дружбата им с неговия могъщ неприятел Улмо и заради раните, що някога му нанесъл в сражение мечът на Финголфин. Но най-много се боял от Тургон, понеже още във Валинор бил усетил как, колчем го приближи, над душата му пада черна сянка, предвещаваща, че в някой незнаен ден тъкмо от Тургон ще дойде неговата погибел.