Дара Джой
Надареният (9)

8

Трейд излезе от тунела и спря пред кралското селище Ганакари.

Студените му нефритени очи проучиха мястото пред него.

Отсреща на пътя две чуждоземни същества спореха с местен търговец за цената на някаква стока, от едната страна изхвърлиха просяк от таверната, а наблизо хукна да бяга крадец с нещо набързо грабнато.

Точно както в безбройните други отдалечени светове, в които е бил. Едва-едва цивилизовани.

На пръв поглед нямаше нищо необичайно. И така защо тадж Джайън беше изчезнал тук?

Той се притаи зад една сергия. Една от дарбите му беше способността да вижда. Много рядко се случваше на мистик от не твърде високо ниво. Този талант щеше да му покаже местата, където е бил Джайън Рен. Ако е бил тук, щеше да го „види“, ако не, щеше да проследи дирите му и да открие местата, където е бил.

Затвори очи и се съсредоточи върху образа на Джайън Рен.

Гладкото му чело се сбърчи, когато в съзнанието му се появи килия в подземен затвор. Вериги висяха на стената. Но краищата им бяха празни. Нима Джайън е бил държан затворен тук?

Образите продължиха да се редуват:

Стая с едно прозорче…

Поток…

Долина, покрита с пълзящи растения…

Малко отдалечено селище до… тунела.

Вероятно Джайън е избягал през него, излязъл е през този тунел? Трейд се опита да съсредоточи енергията си върху образа на фамилиера. Картините в съзнанието му изведнъж затрептяха и той видя вековна гора. Малка колиба със сламен покрив се появи пред него.

Трейд се концентрира във видението, любопитен да разбере какво означава то. Там ли беше фамилиерът?

Опита се да съсредоточи вътрешното си зрение върху вътрешността на колибата. Мебелировката беше оскъдна и стара. Легло до огъня. Някой лежи на леглото, ранена плът, гърчеща се от болка.

Трейд се опита да проясни видението си. Джайън? Странният образ избледня.

Не беше Джайън.

Трейд не успя да разбере какво бе видял и затова реши, че е маловажно. Беше тук, за да намери Джайън Рен и трябваше да съсредоточи сетивата си върху това. Очевидно зрението му му правеше номера.

Ако беше добре обучен мистик, щеше да знае, че всички видения са важни, дори да не са точни. Един добре обучен чарл щеше да отиде в колибата и да разбере какво е това.

Отново съдбата реши да отдалечи аварианина от тази следа. И тогава Трейд чу двамата търговци до него да си шепнат за бягството на принцесата преди няколко дена. Наостри уши.

— Взел е нашата принцеса! Откраднал е принцесата ни!

— Говорят, че я е насилил, после я отвел със себе си.

— Какво очакваш от подобна раса? — Мъжът се изплю на земята. — Чужденци!

Трейд, който познаваше Джайън, бе сигурен, че спомената принцеса се е молила да я отведе — макар трудно да проумяваше защо тадж Джайън се е съгласил на такова нещо.

Поне беше типично за него.

Е, сега знаеше, че Джайън е бил държан затворен тук и вече е избягал. Разкриването на причините за залавянето му щяха да почакат.

Първо трябваше да намери Стража на мъглата.

По всичко личеше, че той бяга, несъмнено за да се върне в Ма’ан, родния му свят.

Трейд видя тунелите, през които фамилиерът бе минал, но не можеше да каже точно през кой от тях. Приближи се до двамата разговарящи мъже.

— Хей, вие там! — извика той с обичайния си рязък тон. Трейд не се отличаваше с учтиви обноски.

Двамата ганакарци се извърнаха и удивено го зяпнаха.

Много рядко толкова богат чужденец се появяваше в техния свят. Мигновено оцениха дрехите му. Бяха от най-прекрасната аварианска коприна и стояха като изваяни по стройното му тяло. Аварианите рядко посещаваха световете, непринадлежащи към Алианса.

Един от мъжете пристъпи напред и раболепно се поклони.

— Мога ли да ви обслужа? — Той оглеждаше великолепното червеникаво-кафяво наметало, чудейки се как да се спазари с чужденеца да му го продаде.

Трейд направо мина на въпроса.

— През кой тунел е избягал затворникът? Лицата на мъжете почервеняха.

— И защо питате? Може да сте враг на Ганакари?

— Не ви влиза в работата какъв съм. Знаете или не?

— Знаем, но всичко си има цена.

Трейд въздъхна. Мразеше подобни неща.

— Какво искаш?

Мъжът се вторачи в черните ботуши на Трейд, чудейки се дали да му поиска и тях. Но след като видя суровите зелени очи на странника, реши да не рискува.

— Наметалото ви.

Изражението върху лицето на аварианина можеше да се нарече удивление, преминаващо в смъртоносна заплаха. Всеки, който познаваше Трейд, тутакси би побързал да се скрие.

Когато красивият аварианин не отговори, търговецът глупаво добави:

— И ботушите ви.

Върху силната челюст на Трейд пробягаха тръпки.

— Ще ти дам един прозрачен камък.

Търговецът се присмя:

— Камък ли?

— И още…

Човекът преглътна.

— И още какво?

— Това. — Блестящата сабя се появи до гърлото му толкова бързо, че търговецът дори не забеляза кога аварианинът я извади от колана си. Той нервно преглътна. Веднъж освободено от малката черна кутия, което беше и нейна дръжка, блестящото острие, се превръщаше в смъртоносно оръжие.

— Приемаш ли условията ми? — промърмори със смразяващия си нисък глас мъжът с нефритения поглед.

— Да… да, приемам!

— Мъдро решение. — Трейд отдръпна сабята и я прибра в колана си. — Говори.

— Избягал е през втория тунел — на пет дена път оттук, макар фамилиерът да е взел разстоянието за два.

— Минал е по кратък път?

— Няма по-кратък път. Смъртоносните велди покриват цялата долина и през нея просто не може да се мине. — Търговецът разтри брадичката. — Загадка е как го е направил.

Не беше загадка за Трейд — Джайън Рен беше твърде изобретателен. Ако имаше път, Стражът на мъглата щеше да го намери. Проницателността му беше добре известна в Алианса.

— Трябва да стигна дотам колкото е възможно по-бързо. Как да го направя?

Другият мъж се приближи.

— С каруца, теглена от сариф може да стане по-бързо.

Трейд повдигна вежда.

— И къде да намеря такова животно?

Мъжът се поклони до върховете на обувките си.

— Случайно аз имам един сариф.

— Колко искаш?

— Пет прозрачни камъка.

Трейд му хвърли три. Търговецът засия.

— Ела с мен! Може би си гладен? Имам всякакви вкусотии за из път, пръстите ще си оближеш.

Трейд кимна с глава и последва мъжа. Това нямаше да промени нещата. Надяваше се много скоро да проследи Джайън.

В този момент нямаше кой да му каже на какви „мъчения“ бе подложен фамилиерът.

 

 

Джайън притегли Дженис до себе си, така че застанаха лице в лице, коленичили върху каменния под на пещерата.

Мускулестите му ръце я обгърнаха през кръста и телата им се притиснаха. После вдигна ръка и пръстите му се вплетоха в дългата й коса, потънаха в гъстите й сребристи кичури.

— Страхувах се за теб — призна тя. Все още не можеше да се отърси от ужаса, че той може да се спаси, приемайки друга форма.

Зелено-златистите му очи се впиха напрегнато в нейните.

— Знам.

От устните й се изтръгна тих стон на желание и колебливост. От премеждията си с мъжете — с всички мъже, с които се бе срещала досега, се беше научила да бъде предпазлива.

— От какво друго се страхуваш, писано?

— Какво… какво искаш да кажеш?

Той внимателно се вглеждаше в лицето й.

— Защо се страхуваш от удоволствието?

— Не… не! — Дженис се опита да се освободи от прегръдката му.

Той силно я притисна към себе си.

— Нима мислиш, че това е признак на слабост? Или нещо лошо? — Пръстите му отново се плъзнаха зад тила й, насилиха я да го погледне в очите. Да му отговори.

— Ако приемаш удоволствие от някого, тогава принадлежиш на този, който ти го дава. А щом му принадлежиш, значи си негова собственост. — Тя вирна брадичка, горда със смелостта си.

Джайън спокойно прие предизвикателството й.

— Не, таджа, ако даваш и получаваш удоволствие, тогава ти споделяш това удоволствие, то е взаимно и ти не си обвързана.

— Казваш го, защото си фамилиер, а те търсят единствено удоволствие.

Палецът му си играеше с долната й устна.

— Удоволствието е наша природа, а не наша цел.

Прекрасните й аквамаринени очи разкриваха вълнението й. Той бе смутил душата й и го знаеше.

Но промяната у нея щеше да бъде бавен процес.

Каза, че се страхува за него, но в същото време се страхуваше и от него. От силата на страстта му, която я покоряваше.

Да повярва в любовта и във взаимното отдаване, за нея бе особено трудно, осъзна Джайън — при живота, който бе водила. Но трудностите само разпалваха един фамилиер. Жените от неговата раса се поддаваха на чувствата си много по-лесно.

Но това нямаше значение. Беше щастлив да я убеждава и с думи, и с дела.

Стражът на мъглата откри, че се е пристрастил към мъчните за опитомяване котки.

Откриваше, че е опитомен. Например беше станал зависим от докосването й. За един от най-независимите мъже в света на фамилиерите това наистина бе ново изживяване.

Във всеки случай не се задълбочаваше в кроене на планове. Не беше в природата му. Дженис постепенно ще го обикне. Устните му леко докоснаха нейните, връхчето на езика му обходи атлазено меката кожа.

Спря на милиметри от устните й, които току-що беше навлажнил с дъха си. Страстни зовящи стенания се изтръгнаха от гърлото й.

Дженис затвори очи, когато уханието му я обля и изостри чувствителността й.

Той впи устни в нейните. Цялото му същество се разкриваше в този порив. Джайън беше съвършен любовник, чиито сексуални умения бяха отчасти инстинкт, отчасти опит и най-вече израз на самата му същност, фамилиерите, уникална по рода си раса, превъзхождаха другите хора — всеки фамилиер имаше някаква особена индивидуалност в изживяванията и този факт ги правеше тъй ценени в другите светове.

Без да осъзнава мислите и действията му, Дженис отвърна на целувката му, закопняла да го почувства, да изпита удоволствието от омайното усещане. Уханието му я обгръщаше като приказен сън. През това време той я целуваше така, както тя никога не бе подозирала, че е възможно.

Пръстите му галеха тила й, а устата му се плъзнаха от скулите до нежното й ушенце. Дълбокото издишване опари гънките му. Тя отново се разтрепери. Копнеещата му уста силно се впи в шията й, оставяйки розови следи по кожата под ухото й.

Връхчетата на гърдите й набъбнаха.

Джайън я притисна до себе си и я погали с гърди, като разтри зърната й в кожата си. Настоятелното галещо движение я разтърси.

В отговор мъжествеността му леко се допря във венериния й хълм.

Дженис изстена при сладостния допир. Инстинктивно сграбчи с ръце широките му рамена, а ноктите й се забиха в плътта му.

Ръката му притисна набъбналите зърна и дланта му се завъртя върху тях. Умелите му чувствени движения засилваха възбудата й, както и устните, плъзгащи се по шията й, които леко я хапеха.

— Познаваш ли ме, Дженис? — прошепна той до овлажнената й кожа.

Кой може да познава една котка? Тръпнеща от сръчните му любовни ласки, тя изстена:

— Познавам те, Джайън.

Изненада се от истината на този отговор — наистина чувстваше така. Трудните моменти, които изживяха заедно, бяха изградили здрава връзка между тях. Познаваш неговата сила, твърдост и гордост, неговата игривост склонността му да владее положението. Но за всичко останало, този мъж беше пълна загадка.

Притисна изящното му лице в длани и го повдигна, за да срещне погледа й.

— Познаваш ли ме, Джайън?

Той се усмихна и се взря в очите й.

— А ти как мислиш?

Тя бързо го целуна, изненада го. Искрата на страстта прехвърчаше между тях, възпламенявайки ги. Джайън я притисна диво.

И двамата се гърчеха от възбуда и стенеха силно.

Ръцете му сграбчиха ханша й и я притиснаха до тръпнещата му мъжественост. Дженис смело се премести върху него.

Не можеше да си поеме дъх.

Белите му зъби уловиха набъбналото връхче на гърдата й. Смучеше го жадно, докато забеляза, че тя го наблюдава — тогава насочи цялото си внимание върху нея. Очите й рязко се затвориха, изгарящият я копнеж се изля вече не в сън, а в ридания от екстаз.

Безразсъдната й страст възпламени Джайън. С нежно движение той я положи върху каменния под на пещерата и мигновено се оказа върху нея.

Погали устните й със своите.

Тя все още беше тясна за него и не можеше лесно да го приеме. С умело движение той я извъртя, улови краката й и ги вдигна около бедрата си.

— Остани така, таджа — каза го спокойно в ухото й. — Така ще намалим слабата болка, когато проникна дълбоко.

Дженис кимна до бузата му.

И после й показа това, което искаше да й обясни, бързо я разтвори и проникна в нея. Чувстваше как го притиска отвсякъде. Можеше да навлезе по-дълбоко, без да й причини болка. Много по-дълбоко.

Дишането и на двамата диво се ускори. Дори тогава Дженис му напомни какво й беше обещал.

— Не забравяй, Джайън Рен, без прекалено много удоволствие.

Усмихна се в шията й.

— Няма, таджа. — И тогава мъжествеността му започна да пулсира и да се плъзга в нея с нежни движения. А тя го притисна в обятията си, целувайки извивката на рамото му.

Той отметна косата й. После внимателно напрегна мускули. Дженис подскочи от силното усещане.

— Много ли е? — мило попита той.

— Не — задъха се тя.

Малка трапчинка се вряза в бузата му.

— А сега?

Извъртя бедрата си и се притисна по-плътно навътре. И чак тогава Дженис разбра, че си играе с нея. Простена от наслада.

— Хм?

Отпусна брадичка на гърдите й и се усмихна като котка. И отново присви мускули.

Ставаше й все по-трудно да си поеме дъх. Ситни пулсиращи тръпки я разтърсиха.

Прекрасните му лъчисти очи я гледаха невинно. Дженис никога не беше виждала по-вълшебно лице.

Джайън лениво замига.

Дългата му златна коса се свлече по гърдите й. Той гърлено замърка до нейните устни:

— А какво ще кажеш сега, таджа?

Отдръпна се леко, улови мекото връхче на ухото й, дразнещо го подръпна и проникна в нея толкова дълбоко, колкото успя.

— Джайън!

Той вдигна рязко бедрата й и достигна още по-голяма дълбочина.

— Мм?

Запулсира в нея и тя се чу да крещи.

— О-о!

Дженис разтвори крака, ноктите й се забиха в плътта му. Цялото й тяло се разтърси.

Харесваше му как го драска. Тихо ръмжене се изтръгна от гърдите му. Задържа я неподвижна и отново бързо проникна още по-дълбоко в нея, което я понесе към нов чувствен връх.

— Моля те!

И отново спря, изчака точния момент, преди да присвие мускули, да се извърти и проникне още малко по-навътре.

Усещанията бяха прекалено силни дори за него. Дженис продължи да вие от удоволствие, а когато страстта му избухна, той бързо и рязко се отдръпна.

Надигайки се изумена, Дженис докосна челото му.

— Май… май е достатъчно.

Стражът на мъглата избухна в смях. Зелено-златистите му очи заблестяха.

— Известен съм с това, че държа на думата си.

Но думите на един фамилиер можеха да значат толкова много неща.

 

 

— Да се опитаме да починем малко. — Джайън се усмихна дяволито, разкривайки белите си зъби и чувствената си долна устна.

Вече бяха се любили три пъти през много кратки интервали. Дженис въобще не се съмняваше, че фамилиер е в състояние да продължи. Нима всички мъже бяха като него? Тя се чувстваше изтощена.

Дженис се взря в пълните му устни и си спомни кадифения им допир. Какво ставаше с нея? В един момент бе започнала да му се възхищава, в следващия…

Въпреки насладата от любовната игра с него не беше сигурна дали трябва да стават толкова близки. Скоро щяха да бъдат принудени да тръгнат по различни пътища. Близостта им щеше да направи раздялата много по-трудна.

Джайън изумен я наблюдаваше. Беше започнала да проявява чувствата си към него. От тях объркването й беше станало още по-голямо. Той потайно се усмихна.

— Е — подразни я, — ако искаш да експлодираш…

— Ще спя тук! От тази страна на огъня — твърдо заяви тя.

— Нима мислиш, че ще ти позволя след това, което изживяхме?

Тя вирна брадичка.

— Не решаваш ти, Джайън.

— Защо не искаш да спиш тук, където мога да те топля през цялата нощ? Където ще те прегръщам и пазя? — Той стана и се приближи до нея. — Където мога да спя по-спокойно, чувствайки те да дишаш до мен? — Той я вдигна на ръце и пренесе обратно от другата страна на огъня.

Дженис се обърна в прегръдката му към скалата, с гръб към него.

— Много е трудно с теб, Джайън.

— Да.

— Да не би името ти на твоя език да означава Безочлив тиранин?

Засмя се, издавайки весели гърлени звуци.

— Как разбра? — подразни я той, като потри брадичката си в рамото й.

Тя се извърна и го изгледа.

— Наистина ли? Така ли е?

Немирно й намигна.

— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че…

Дженис направи гримаса.

— Тогава трябва да е Хитър манипулатор.

Продължи да се хили, това му хареса, фамилиерите обожаваха всякакъв вид игри. И като котките, те бяха готови да се заиграват на мига. По всякакъв начин.

— А какво ще кажеш за Глух като пън? Така ли е?

— О, какво каза? — Подръпна ухото си. — Не те чух.

Сръга го с лакът в ребрата.

— Невъзможно чудовище.

— Не-е-е, въобще не е така.

Устните й се извиха.

— Е, няма значение… И така какво означава?

Той я изгледа през спуснатите си мигли.

— Страж на мъглата — отвърна тихо.

— Страж на мъглата… Какво странно име. Значи ли нещо определено?

Той внимателно обмисли отговора си:

— Разкрива способностите ми.

— В какъв смисъл? — попита го тя любопитно.

— Смятат ме за майстор на преследването.

И чак тогава се досети.

— Но какво…

— За да бъдеш добър преследвач или пазител на нещо, трябва да имаш способности да се разтваряш като в мъгла, да се появяваш неочаквано, да заставаш пред набелязаната си жертва, преди дори тя да те е усетила.

— Разбирам. — Дженис знаеше, че се беше справил с твърде трудни и дори невъзможни за другите физически ситуации. Вече беше забелязала неговата увереност и сила. Беше точно такъв, какъвто предполагаше. Опасен.

— Има ли някаква история, свързана с това име? — хитро попита тя.

— Има. — Зелено-златистите му очи заблестяха под острите черни мигли.

Дженис притаи дъх от вълнение.

— Разкажи ми я — помоли тя.

— Ще ти я разкажа друг път — лениво изрече той. После притисна устни в нейните, за да я накара да замълчи.

 

 

Две малки камъчета внимателно бяха поставени върху наметалото й.

Дженис рязко се обърна и се протегна, опитваше се да се разсъни. Очевидно камъчетата бяха грижливо подбрани, защото бяха необикновени и по цвят, и по форма. Подарък, помисли си тя.

Любопитно извърна поглед към Джайън.

Фамилиерът вече събираше малкото им вещи. Първо цветето, което постави зад ушите ми… сега това. Колко странно. Но й стана драго.

Реши да не му го казва. Тайнственият начин, по който й даряваше тези малки подаръчета — може би щеше да се смути, ако му каже. Пъхна цветните камъчета в тайния джоб на наметалото си.

С ъгълчето на окото си Джайън забеляза приемането на даровете т’кан. И се зарадва.

— Явно тези неща са оставени от някой търговец, който често минава по този път през търговския сезон. — Той завърза чантата, в която беше оставил кратунката и някои от нещата за пътника, който щеше да мине след тях. — Когато стигнем другия свят, трябва да им благодарим и някак да им платим. Ще им изпратя нещо от Ма’ан.

Дженис усети тежестта в тайната преграда на наметалото си.

— Джайън, не трябваше…

— Няма защо, уверявам те. — Извърна се към нея. — След малко трябва да тръгваме.

Тя се протегна за роклята си и я облече. Преди да успее да я закопчае, той стоеше зад нея и нежно й помогна. Не можеше да спре да се учудва колко безшумни бяха движенията му.

И колко бързи. След като закопча роклята й, нежно й целуна ръката.

Тя му се усмихна.

— За какво е това?

— За всичко. — Двуцветните му очи блестяха от страст.

Дженис преглътна. Беше й трудно да свикне с прелъстителните му действия.

— Готова съм.

Лицето му грейна в усмивка. Повдигна вежда.

— Нима? — измърмори двусмислено. Тя едва успя да прошепне:

— Да тръгваме.

— Е, добре. — Бавно й се усмихна. — Докато спеше, открих, че пътечката в далечния край на тази пещера води направо в централната част на планината. Всичко, което трябва да направим, е да я следваме, така ще стигнем до входа на тунела.

— Радвам се, че не трябва отново да излизаме навън. Не ми хареса много това място.

— Съгласен съм — шеговито отвърна той, като погледна станалите корички от слънчевото изгаряне върху раменете си. Фамилиерите винаги предпочитаха удобството пред необходимостта да преодоляват трудностите. Дори правеха така, че твърдият под да изглежда мек, докато се протягаха върху него.

— Макар с теб тази пещера да изглеждаше съвсем различна от това, което е.

Дженис разтвори устни при милия и напълно неочакван комплимент. И нежно докосна ръката му.

— И за мен, Джайън.

Той леко кимна в знак на благодарност. После пое ръката й и я поведе.

— Бъди внимателна. Върви по моите стъпки… Някои от скалите пропадат, има безкрайни шахти под тях.

Последва съвета му. След всичко, което бе направил фамилиерът за нея, тя знаеше, че на думите му може да се вярва.

 

 

— Вече не са на Ганакари, господарю.

Карпон изгледа с презрение водача на елитната група.

— Как е възможно? Направи ли каквото ти казах? Изпрати ли още воини след тях?

— Да, господарю.

— Тогава как този невъоръжен мъж, натоварен и с жена, успя да избягат от хората ти?

— Не знаем. Всичко, което знам, е, че някак са влезли преди нас във втория тунел. Няколко търговци са ги разпознали на входа. В недоумение съм и не мога да си го обясня.

— Глупак. Трябва да има някакво обяснение!

— Освен ако той може да лети като крилато чудовище и е прелетял над долината с велд.

Карпон се замисли… Не, беше невъзможно дори за един фамилиер! А какво да каже за Дженис? По думите на всички тя все още беше с него. При мисълта, че е в прегръдките на фамилиера, кръв нахлу в главата му.

За зла участ не можеше да се направи нищо. В този момент вероятно се намираха до входа на другия тунел и проследяването им щеше да е много трудно, ако не невъзможно.

Така да бъде.

Беше загубил Дженис, но все още имаше кралството. Сделката не е лоша, реши той. След време, когато имаше повече власт и войници, щеше да тръгне по следите й и да вземе това, което беше негово.

Разклати стъкленицата с кехлибарената течност в ръката си. Засега щеше да се задоволи да упражнява властта си върху страната.

И върху всички фамилиери, които успееше да залови.