Дара Джой
Надареният (16)

15

Бяха й приготвили бял кафтан със златна дантела.

Дженис разбра, че е за вечерните празненства. Вдигна полата на дрехата и погали с пръсти нежната тъкан. Тя щеше да се плъзга по кожата й и да я милва, докато танцува.

Докато танцувам…

Тя приседна на ръба на леглото. Доколкото знаеше, френзийският обичай, да се танцува, не бе познат на Джайън. Не че това би подобрило отношенията им.

От това, което беше видяла досега в него, тя бе разбрала, че той не желае нищо, което не му е отдадено доброволно. Може би се домогваше като котарак към това, което искаше, но не би взел нищо насила. И все пак… Новият мъж на майка й не бе могъл да й прости това, че не е изпълнила Танца за него. А тя не бе могла, защото вече го бе танцувала за бащата на Дженис.

Жените френзи обичаха истински само веднъж. Това беше съвършена любов. Случваше се тя да бъде отдадена не на мъжа на живота им. Но понякога някои щастливки намираха единствената си половинка и бяха безкрайно щастливи с нея.

Ръката й се плъзна по нежния сатен. Тя трябваше да сложи тази рокля, за да отпразнува свързването на тях двамата. Мислете й литнаха към Джайън…

 

 

— Прекрасна си, таджа. — Джайън взе ръката й и нежно целуна вдлъбнатинката на дланта й. Върхът на езика му се стрелна към кожата й и веднага се отдръпна. — Всичките ни мъже ще те пожелаят тази вечер. — Изглеждаше горд.

Дженис се изчерви от комплимента; ясно усещаше защо фамилиерите бяха прочути с изкуството да ухажват. Той, както винаги, й замайваше главата.

Беше облечен целият в бяло, също като нея. По белите му панталони, риза и ботуши имаше златни ширити. Снежнобелият цвят контрастираше прекрасно със златистата му кожа и дълги бронзови коси. На устните му трепкаше вездесъщата загадъчна усмивка.

— Ти си красив, Джайън. — Беше го виждала по-красив единствено гол.

Устните й потрепнаха при неприличната мисъл. Дженис, какво става с теб? — попита се тя. Странно беше как напоследък започваше да гледа на този мъж толкова… сексуално.

Той погали вибриращите й устни.

— И за какво си мислиш, а?

Тя се усмихна дяволито.

— За нищо.

Той вдигна недоверчиво вежда.

— Добре. Е, готова ли си?

— Да.

Той я хвана за ръка и я поведе към огромната зала, където щеше да се състои сватбената церемония.

Тежките дървени врати се разтвориха тържествено пред тях. Дженис се смая от размерите на залата и от невероятното множество фамилиери, които я изпълваха. Всички млъкнаха. Огромното море от невероятно красиви лица, мъжки и женски, я поздравяваше. Тя забеляза, че някои от фамилиерите стояха на групички. Без съмнение това бяха клановете, за които Джайън й бе говорил.

В залата цареше гробна тишина. Всички я зяпаха шокирано. Явно бяха очаквали жена фамилиер. Дженис се притисна към Джайън и отново се запита беше ли разумно да се показва с него.

Успокой се и ги остави да свикнат. Джайън стисна ръката й.

Един достолепен мъж се изстъпи напред. Бакенбардите му бяха посребрени и той излъчваше спокойна мъдрост. Застана до Джайън. Тя позна лицето му от изображението на ютала на Джайън, Х’райър. Постъпката на мъжа явно беше жест на подкрепа на тадж в избора му на съпруга.

Без да се притеснява от реакцията на народа си, Джайън й се усмихна нежно. Х’райър хвана сключените им ръце и високо ги вдигна.

— Таджа на Рен! — извика той и гласът му прокънтя през залата. За миг настъпи тишина, после още петдесет мъже излязоха напред — главите на фамилиерските кланове. Те вдигнаха едновременно юмруци.

— Таджа на Рен! — извикаха и те. Очите на Джайън проблеснаха съвсем по котешки. Той се усмихна широко. Изведнъж, без никакво предупреждение, вдигна Дженис на ръце и я завъртя лудо. Всички фамилиери нададоха радостни викове, от които залата прокънтя.

След това всичко се разви със шеметна скорост.

Дженис бързо разбра, че фамилиерите са любители на забавата и веселието — до един. Десетки музиканти взеха инструментите си. Мелодиите, които засвириха, бяха екзотични, сексуални и много живи. Повечето фамилиери се впуснаха в жизнерадостни танци и се въртяха невъздържано наоколо. Май не ги интересуваше много с кого точно танцуваха — стигаше им да танцуват. Мъже танцуваха с мъже, жени с жени; въртяха се неспирно и се омесваха съвсем. Всички изпълняваха виртуозно сложните стъпки. Дженис ги гледаше с разширени очи.

— Винаги ли са такива? — попита тя, смаяна от освободеността и страстта, бушуващи пред очите й.

— Не. Обикновено са по-диви. Почакай нощта да узрее, Дженис. Ще видиш как фамилиерите празнуват щастието си. — Той й намигна и лицето му засия от удоволствие. Дъхът й секна. Така би искала да го запомни — завинаги! Пленителните му очи грееха от щастие.

— Джайън, виж, ето го Трейд. — И наистина, аварианският воин стоеше насаме, както беше обичаят му, край една от стените. Дженис видя как той поглежда към една от отрупаните с лакомства маси и забелязва собствената си физиономия върху курабийките. Красивата му вежда се вдигна, докато разглеждаше откритието си с объркано изражение. Докато се взираше така в недоумение, една красива фамилиерка се приближи и си взе една от курабийките с лика му. Сложи я в устата си и плъзна език по нея. Веждата на Трейд отново отскочи нагоре. Дженис се разкикоти. Джайън също се усмихна.

— Сега и той ще изживее нещо ново, бъди сигурна. Дженис, хайде да го поздравим!

Тя кимна, доволна да види отново аварианина. Скромното му, овладяно държане дълбоко я бе впечатлило по време на пътешествието им. Колкото и да я криеше, в него имаше нещо мило, което привличаше останалите.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Трейд — плесна го Джайън по рамото.

— Тадж Джайън. — Той погледна Дженис. — Таджа.

— Трейд, толкова се радвам, че си тук.

— Тази вечер, освен че приветстваме нашата таджа, ще поздравим и Трейд, Кру! — Х’райър отново пристъпи напред и увереният му глас накара залата да притихне. — За вярната му служба към нашия Страж на мъглата, го даряваме с достъп до Ма’ан когато пожелае. От днес нататък го смятаме за един от нас!

Вдигна се страхотна врява. Всички поздравяваха аварианина, който бе спасил краля и кралицата. Трейд беше онемял. Той хвърли поглед към Джайън.

— Не е нужно… То не беше нищо…

— Мълчи, ще ме обидиш. Нали не искаш да кажеш, че животите ни са нищо?

Трейд поруменя.

— Разбира се, че не. И все пак аз…

— Хубаво! — Джайън го шляпна сърдечно по рамото. Трейд явно страшно се дразнеше от развоя на събитията. Направо беше настръхнал. Джайън грейна.

— Ще трябва да го понесеш, боя се, приятелю мой. — Той посочи красивата жена, която Трейд беше забелязал.

Опитвал ли си с фамилиерка? попита той телепатично. Трейд поклати глава и очите му проблеснаха, когато погледна чувствената тъмнокоса дама, извиваща се под звуците на музиката.

Ще видиш, че не прилича на нищо, което си изпитвал преди. Казват, че не са доволни, докато не започнат да драскат и викат за още.

Трейд наостри уши.

Все пак, признавам, че предпочитам писанките. Джайън погледна към Дженис и намигна на Трейд. Дженис ги огледа внимателно.

— Какво му каза?

— Какво те кара да мислиш, че му говоря? — попита той невинно.

— Е, сега вече съм сигурна.

И двамата мъже се усмихнаха.

— Трябва да представя Дженис на клановете. — Джайън я хвана за ръка. — По-късно ще си поговорим, Трейд — той хвърли многозначителен поглед към жената, привлякла вниманието на приятеля му. Трейд кимна и изведнъж замръзна. Обветреното му лице побледня и той се втренчи в нищото с израз на изумление. Джайън изтича към него притеснен.

— Какво има? — Той сведе поглед и видя светещата аварианска кама. Оръжието ярко заблестя и угасна.

Случило се е нещо необикновено…

Трейд все още трепереше от усещането.

— Какво? Какво има, приятелю? — Джайън се опита да го успокои с длан.

— Реджар? Реджар! — Трейд изглеждаше потресен.

— Какво за него? Добре ли е? — Джайън се разтревожи за родственика си. Трейд примигна и дойде на себе си.

— Всичко е наред. Добре съм.

Само че не изглеждаше добре. Устата му бе все още сива. Каквото и да се бе случило, то из основи бе разтърсило суровия воин. Джайън се приближи до него.

— Ако си сигурен, че си добре, ще се видим след малко.

— Добре.

Джайън отведе Дженис, чудейки се какво ли бе смутило строгия боец. То явно засягаше роднината му Реджар. Джайън реши да попита Яниф за това. Мистикът щеше да пристигне по-късно тази вечер заедно с мъдреците, които щяха да заключат тунела.

Засега хората се държаха смело, но той знаеше, че скоро щастието им ще помръкне. Тъга щеше да помрачи веселия празник.

Джайън представи Дженис лично на всеки от главите на клановете. Това се проточи дълго, тъй като всеки от патриарсите държеше да я запознае със семейството и съветниците си. Джайън се смееше вътрешно, знаейки, че любимата му никога няма да запомни толкова имена.

Но Дженис мислеше за свои си неща.

Тези мъжкари, разсъждаваше тя, изглеждат страхотно. Всички до един в разцвета на силите си. Мъжествени. Прекрасни. Различни. Нищо чудно, че така тичаха след тях!

Дженис се зачуди какво ли щеше да каже Джайън на тези хора, когато тя си тръгнеше. Потръпна. Той й бе казал, че ще се справи с тази задача и тя му бе благодарна. Тази вечер трябваше да бъде нейният подарък за него. Знаеше, че Джайън не искаше много от нея, но бе поискал това. Самата му молба я бе накарала да се съгласи. Братът на Карпон никога не бе молил майка й за нищо. По време на странната им връзка Дженис силно се бе привързала към Стража на мъглата. Малко бяха нещата, осъзна тя, които не би направила за него.

Едно от тях бе да остане тук като негова жена.

Сякаш кама се заби в гърдите й.

Не. Жените френзи имаха нужда от свобода… Не можеше да позволи отново да се превърне в нечие притежание.

Така че тя продължи да се усмихва на поданиците му и да приема благопожеланията им с благодарност. Само че болката в сърцето й не утихна.

Болеше я за онова, което притежаваше и все пак не можеше да има.

Джайън я гледаше внимателно. Опитваше се да вдълбае в паметта си прелестното й лице и нежен профил, чийто фин релеф неведнъж бе проследявал с устни. Тя бе негова и все пак…

Болеше го за онова, което имаше и все пак не можеше да притежава.

Край прозорците се чу шепот. Постепенно гласовете се усилиха. Псалм на скръбта. Чертите на Джайън се свиха от болка. Мъдреците бяха пристигнали. Той обви ръка около раменете на Дженис и я поведе към най-близкия прозорец; пред тях се разтваряше шпалир от фамилиери. Той погледна към двора, където се намираше тайният тунел на фамилиерите, заобиколен от всички страни от кралския дворец.

Дженис ахна.

— Не знаех, че има и друг тунел!

— Само ние знаехме за него — обясни й той. — Досега.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се обърна трепетна към него.

— Карпон някак е научил за съществуването му. Той тормози народа ми по много начини, мила Дженис.

Дженис почувства, че й призлява.

— Но ти… — тя преглътна. — Ти никога не си ми казвал.

— Не.

— Защо, Джайън? Не ми ли вярваш?

Той погали нежната й буза.

Не беше искал тя да си тръгва.

— Ако беше разбрала за втория тунел, може би щеше…

По лицето й премина болезнена тръпка.

— Нямаше, Джайън. Не и без да се сбогувам.

— Да, но веднъж почти го направи — прошепна той.

— То беше друго. — Съмняваше се, че е била способна да го направи. Но нямаше нужда той да го знае. — Не можеш да задържиш неудържимото, Джайън. Ти си фамилиер, би трябвало да разбираш.

— Разбирам. Ти не разбираш. Опитвах се да те защитя от Карпон. Откакто знае за този тунел, той лесно можеше да те отвлече през междинните порти. Вече изпратих вест до всички фамилиери да се приберат у дома. Но някои няма да успеят.

Очите й натежаха от сълзи. Пак я беше защитил. И не само нея.

— Не бях помислила за това.

— Знам.

Тя се обърна към прозореца.

— Какво правят? — Тя посочи групата хора в двора.

— Тези са от къщата на мъдреците. Дойдоха тук, за да затворят тунела под мое ръководство.

Тя се ужаси.

— Нима е възможно!

— Да, при извънредни обстоятелства. Но се прави рядко. Възможно е да се появят реакции от мистично естество.

Какви точно, не се разбра.

Двамата гледаха тринайсетината — все древни и могъщи магьосници, — които се подреждаха в триъгълник пред портала. Начело стоеше Яниф, тъй като силата му беше най-голяма. Зад него бяха Волтант и Гелфан. Зад тях — други четирима мистици и после още шестима довършваха триъгълника на мъдреците. Тази позиция беше много особена и събираше и насочваше общата им сила.

Нямаше във вселената по-голяма мощ от сбора на тринайсетте.

Поне доскоро.

Над залата легна гробна тишина, фамилиерите тъжно наблюдаваха как пътят към свободата им бива отрязван завинаги.

Яниф вдигна високо жезъла си и започна ритуала, призовавайки силата си. Тя се завихри около него все по-бързо и по-бързо и обви в светлина изправената му фигура. Яниф насочи потока й нагоре по жезъла и я съсредоточи в шлифования кристал на върха му. Той заблестя неистово. Яниф насочи жезъла и освободи натрупаната сила срещу отвора на портала.

Музикантите засвириха тъжна мелодия, когато Волтант призова своята сила и изпълни същия ритуал.

Дженис никога нямаше да забрави величествения, печален спектакъл на ритуала, нито звука на инструментите в ушите си. Усети духа на хората, скръбта и сълзите им. Преследваха ги — понякога дори ги поробваха — само заради тяхната красота. Сега щяха да ги принудят да не напускат никога дома си. Как беше възможна такава жестокост?

Гелфан се присъедини към двамата магьосници и лъча на неговата мощ се заби в тъмния тунел. Един по един и останалите се присъединиха към ритуала по същия начин, сляха енергиите си, за да запечатат отвора.

Напомни ми за важните неща, котенце.

— Така ли? — Тя го погледна, объркана.

— Да. — Джайън изведнъж извърна поглед от прозореца и се обърна към тълпата.

— Фамилиерите не могат да бъдат затворени! — извика той с ясен глас. Смълчаната тълпа застина при думите му. Изведнъж всички започнаха да повтарят думите му, докато те зазвънтяха из всички сводове: „Фамилиерите не могат да бъдат затворени! Фамилиерите не могат да бъдат затворени!“

Джайън кимна на музикантите.

— Предпочитам да танцувам и да се веселя пред това, да съзерцавам безсилно и да тъгувам! — Той сграбчи Дженис и я дръпна към центъра на паркета. — Нашата свобода е тук! — Той удари гърдите си с юмрук. — Тук!

Из тълпата се надигна оглушителен вик. Всички благославяха сърцатия си крал за утехата. Сега Дженис виждаше защо толкова го обичат всички.

Музиката се промени. Ритъмът стана по-бърз, чувствен и весел. Джайън отметна гордо коси и бавно започна да върти Дженис, поглъщайки я с поглед. Ръката му прихвана здраво кръста й.

— Какво да правя сега? — стреснато прошепна тя, без да разбира стъпките на фамилиерския танц. Не искаше да разочарова хората в този важен миг.

Обгърни кръста ми с едната ръка. Вдигни другата ето така.

Тя го последва и двамата се завъртяха по дансинга, отначало бавно, но постепенно отпускайки се в чувствени движения. Той разтърси бронзовата си грива и бясно я завъртя.

Дженис започна радостно да се смее. Джайън й се усмихна, музиката го развесели.

Изведнъж той я пусна, с токовете на ботушите си леко започна да удря по пода, серия сложни енергични стъпки, удрящи в такта на музиката. Наблюдаващите започнаха да пляскат в ритъма на стъпките му. Дженис наблюдаваше, очарована от мъжката грация на движенията му, от стила и красотата му. Той я омая с удивителните си стъпки, любеше я с изразителните движения, които бяха едновременно и силно възбуждащи, и властни.

Той скочи във въздуха и се приземи на едно коляно. С движенията на ръката си, с езика на танца той й казваше, че я желае и е щастлив от това.

Той се плъзна по пода на колене и спря точно пред нея. Отметна косата си назад. Силните му ръце обгърнаха кръста й. В разрез с общоприетото лицето му се притисна в корема й. Чувствайки ударите на страстта, той се залюля с нея в такт с музиката, чувствено леко я повдигаше и спускаше, което тя никога нямаше да забрави.

Без предупреждение той отново я вдигна във въздуха и я завъртя в прегръдките си.

Въодушевеното му настроение завладя тълпата. Скоро й другите се присъединиха към тях, танцуваха и празнуваха. Бяха вътрешно свободни.

Джайън я притисна здраво в прегръдката си и продължи да се върти с нея. Той я вдигна леко като перце със силните си ръце, целуна я жадно и бързо по устата, преди отново да я пусне.

И двамата се засмяха.

Танцът стана по-бърз. Дженис остана без дъх, омайната музика танцуваше като пламък в кръвта й, движенията й станаха необуздани.

Тя бавно го заобиколи точно както той беше направил с нея и се завъртя около него. Приближаваше го, после се отдалечаваше, люлееше се примамливо в такт с музиката. Показа му малка част от таланта на жените френзи да танцуват.

Двуцветните очи на Джайън заблестяха от възторг.

Винаги ще намирам свободата си в теб, Дженис. Тя зяпна от учудване. Преди да успее да осмисли думите му, той отново я вдигна високо във въздуха и я завъртя.

Празненството продължи до късно през нощта, а необикновената светлина на запечатания тунел осветяваше залата със странни отблясъци, фамилиерите танцуваха със своите крал и кралица.

За свободата на духа си.

 

 

Трейд се разхождаше из нощния мрак.

Тих шум от дебнещи стъпки на някакво същество го следваше. Тъмнината беше пълна със смъртоносни заплахи. Но това не го интересуваше. Напротив, спокойният аварианин ги предизвикваше.

Той беше готов да посрещне опасността.

Заобикаляше го гъста растителност — това му харесваше. Да бъдеш скрит, но въпреки това да не се криеш. Поемайки дълбоко влажния въздух, той се наслаждаваше на уханието на земята, растителността и живота.

Животното изръмжа внезапно от лявата му страна.

Трейд се обърна светкавично, вече беше извадил блестящата си сабя. Огромното чудовище рязко спря, смъртоносните му зъби се оголиха. Двамата се втренчиха един в друг.

Розовите очи на звяра отразиха фигурата на аварианина — свиреп воин, готов за битката.

Трейд искаше дивият звяр да го нападне.

Чудовището го наблюдаваше, замръзнало на мястото си. Трейд задържа дъха си. Цялото му тяло се напрегна, приготви се за битка на живот и смърт. За да се почувства жив.

Чудовището изръмжа хищно.

Светлозелените очи на Трейд заблестяха предупредително, това беше блясък на задоволство. Аварианинът вдигна гордо глава и се изправи пред своя противник. После той бавно снижи сабята си и така стана чудесна плячка.

Звярът се сви, приготви се за скок.

Трейд се усмихна и го подкани да нападне.

Звярът замря нерешително. Странното поведение на жертвата го объркваше.

Очите на Трейд се присвиха в блестящи нефритени цепки.

— Ще ме разочароваш ли?

Звярът изви гръб.

Трейд го фиксираше, съсредоточил цялата си воля.

Със силен рев животното отскочи встрани и бързо се скри под земята.

Ноздрите на Трейд пламнаха. Извърна се разочаровано и се запъти обратно към кралския палат.

Скрит в гъсталака, магьосникът проследи сцената с очите си, по-тъмни и от най-тъмната нощ. Беше загрижен.

На планетата Зариан, където Трейд известно време беше живял, имаше едно пустинно растение. Наричаха го лутус. То се издигаше над голите пясъци и побеждаваше мъртвилото наоколо.

Точно като Трейд.

Яниф погали перата на Боджо, докато обмисляше възможностите.

 

 

По-късно през нощта Яниф се срещна с Джайън в работната му стая.

Джайън направи знак на стария магьосник да седне, после му напълни чашата с топъл „мир“.

— Забавлява ли се на тържеството, приятелю?

След като седна удобно на ниската възглавница, Яниф вдигна чашата и отпи с наслада.

— Твърде съм стар за такива бурни веселби.

Джайън му отправи недоверчив поглед.

— Как ли пък не.

Яниф се усмихна зад ръба на чашата.

— Все едно. Важното е, че сватбата стана хубава. Само закриването на тунела помрачи настроението.

Джайън потри скулите си.

— Да, така е.

— Дженис ще има доста трудности да се приспособи — в съзнанието си.

— Знам. Но съм уверен, че ще успее.

— Ах, тази фамилиерска самоувереност. Как ми липсва понякога. — Усмихна се мъдрецът.

Джайън изсумтя.

— Е, Яниф, от това, което чух, вече имаш своя фамилиер в лицето на Реджар. Неговата арогантност сигурно разнообразява твърде равния ти живот.

Яниф се засмя.

— Той не е чак толкова самонадеян, колкото ти беше на неговата възраст, Джайън. В интерес на истината с теб се забавлявах най-много.

— Ммм. Дай му време.

Яниф се засмя. Джайън му се закани с пръст. Магьосници и фамилиери. Винаги е съществувало специално споразумение между тях.

— Кажи ми, Яниф, какво се случи с Реджар?

Яниф остави питието.

— Какво те кара да си мислиш, че нещо се е случило?

— Трейд. Тази вечер той онемя по време на празненството. Замръзна на мястото си като ударен от гръм. Забелязах как блесна сабята му — или може би трябва да кажа, твоята сабя. Е, какво се случи?

— Реджар извика силата си. — Яниф остави празната чаша на масата. Джайън я напълни отново. — Днес се появи за първи път.

— Разбирам. — Джайън наблюдаваше стария мистик с присвити очи. — И какво толкова чудно има? Не е ли нормално събитие за един чарл?

— Да, така е — Яниф отвърна на погледа му. — Но сега беше някак различно.

Джайън бавно въздъхна.

— Тогава през всичките тези години си бил прав.

— Да.

— Разбирам.

И двамата мъже потънаха в собствените си мисли.

— Искам една услуга от теб, Яниф.

— Каква, Джайън?

— Бих искал да отвориш сигналната дъга до Ганакари. — Като мистик от високо ниво Яниф имаше способността да изпраща съобщения по дъга през времето, пространството и измеренията.

Яниф вдигна вежди учудено.

— С каква цел?

— За кратко искам да посетя Карпон… имаме да си изясним някои неща.

Яниф иронично се усмихна.

— Какво ще му кажеш, приятелю?

— Не си ли изложен на заплаха след запечатването на тунела?

Яниф се усмихна на нелепия въпрос.

Джайън се ухили.

— Тогава да започнем.

Магьосникът наклони глава. Той прати мълния към стената от върха на пръстите си. Тя изсъска и проблесна. Скоро се образува малък, с размерите на камък, отвор.

— Говори — каза Яниф. — Той ще види образа ти. Джайън самоуверено скръсти ръце пред гърдите си и кръстоса крака върху масата. Щеше да се позабавлява.

 

 

Карпон седеше на любимото си място пред огъня.

Той кроеше планове за залавянето на фамилиерите. Отлично обучени тайни сили щяха да атакуват на сутринта. Те бяха инструктирани да намерят и заловят толкова фамилиери, колкото намерят, като използват специалното упойващо вещество, отслабващо сетивата им. И тъй като фамилиерите копнееха да пътуват, много от тях непрекъснато кръстосваха световете. Всъщност Карпон бе чул, че не могат да се въздържат и да живеят без приключения.

Хубавото на плана беше, че докато фамилиерите усетят, че много от тях липсват, щеше да бъде късно. Подобно отвличане беше трудно, ако не невъзможно да се разкрие бързо.

Пленниците вече бяха изтъргувани.

Карпон получи крупна сума за тях, хазната му беше препълнена. Но той не знаеше на каква цена върви на нелегалния пазар добър мъжки индивид. Беше повече, отколкото алчната му природа можеше да допусне.

Изведнъж ослепителен блясък изпълни стаята. Един образ се появи пред него. Беше чудно красив мъж със скръстени на гърдите ръце. Стори му се странно познат… фамилиер!

— Ти! — Карпон скочи от мястото си да извика охраната, но спря, когато си даде сметка, че всъщност мъжът не е тук.

— Каква е тази магия? — изсъска той.

„Няма лесно да заловиш друг фамилиер, варварино.“ — чу Карпон глас в главата си.

Изруга по посока на образа.

„Тунелът на Ма’ан е запечатан завинаги — няма вход за теб.“

Карпон пребледня. Купчината скъпоценни камъни, които вече беше събрал, беше получил от много опасни същества. Нямаше да приемат радостно новината, че не може да им предаде обещаната жива плът.

„Дженис е моя. Тя е с мен и завинаги ще остане тук — недостъпна за теб.“

Карпон се разпени при тази новина.

— Кой си ти?

„В случай, че се чудиш кой съм — отговори му образът. — Аз съм Стражът на мъглата. Кралят на всички фамилиери. Жалко че не знаеше кой съм, когато бях прикован за стената като звяр! Само си помисли какво можеше да направиш с тази информация… да не говорим колко щеше да получиш за мен.“

Образът затрептя, избледня и изчезна.

Юмруците на Карпон се стовариха върху облегалката на стола. В ръцете му е бил кралят на фамилиерите? И го е изпуснал! И всичко това заради Дженис. Сега фамилиерът я имаше.

Яростен рев се изтръгна от гърлото му.

Не беше свършено.

Не всичко беше загубено.

 

 

Дженис бързо заспа. Джайън се върна чак призори. Той се съблече, мушна се под копринените завивки и я придърпа в обятията си. Намери начин да спре Карпон, без да изтребва хората на Ганакари. Точно както неговата таджа го беше помолила.

Но това беше само началото на отплатата му. В бъдеще Карпон щеше да отговаря за всичко, което му стори в килията. Щеше да си плати за онова, което направи с Дарик.

Разтърси го силен спазъм. След малко още един.

Времето наближаваше. Нямаше да може повече да отлага.

Това усложняваше задачата му — ако можеше да избира, момент, би изчакал още и още. Нямаше начин да знае как една жена, която не е фамилиерка, щеше да реагира на това, което го очакваше.

Решението обаче трябваше да вземе тя. Той щеше да говори с Дженис на сутринта.

Тогава тя щеше да направи своя избор. За добро или лошо, Джайън нямаше повече време.

Въпреки неразположението си, той се сгуши в нея.

През цялата нощ той я притискаше в прегръдката си, докато треската продължи да го измъчва.