Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матрицата на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mine to Take, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 138 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дара Джой. Надареният

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)

14

Въпреки мрачното си настроение Дженис учудено вдигна поглед към извития ствол на дървото, който растеше през дупка в пода и минаваше през покрива. Беше почти обяд и тя все още продължаваше да чака Джайън.

Трепетливо чуруликане се носеше от клоните. Вътре в стаята.

Никога преди не беше виждала дърво да расте в жилище, но реши, че й харесва. Да имаш до себе си в стаята нещо, толкова живо и хубаво, действаше успокояващо.

В спалнята шуртеше и малко шадраванче, оградено с камъни. Нежният равен звук на бликащата вода отпусна опънатите нерви на Дженис и тя се изтегна до ухаещия на свежест водоскок.

Във водата плуваха цветя. Екзотичните бели цветчета преливаха в бледорозово в средата и бяха наистина прекрасни. Дженис загреба едно в дланта си и го помириса. Знойното ухание възбуди у нея представи за гореща тропическа нощ и още по-горещи страсти. За искрящи зелено-златисти очи, разширени от неудържимо желание… Тя потръпна.

Плътен мъркащ глас я изтръгна от бляна.

— Някои вярват, че цветето тасмин възбужда страстта. — Джайън стоеше до вратата и внимателно я наблюдаваше.

Дженис отклони поглед и поруменя при спомена за нея. Тогава фамилиерът бе правил невъобразими неща с нея с устните, с езика, със зъбите си. Бе обхождал с език цялото й тяло от главата до петите и обратно.

И по-същия начин я хапеше. Джайън обичаше да хапе.

Тя отново потръпна.

И макар още да му беше сърдита, задето я бе обвързал, без да й каже, не можеше да отрече с цялото си същество, че снощи откликна на страстта му. Призори тя взе инициативата и го люби. Нещо, което страшно й хареса. На него също.

Простена полугласно, когато си спомни начина, по който Джайън я гледаше, докато лежеше под нея, наблюдаваше я през мигли и я окуражаваше да продължи, назовавайки множество неразбираеми неща, които очакваше тя да му стори.

Едва ли с друг мъж някога щеше да е толкова щастлива. Знаеше, че е почти невъзможно. Вече не се сърдеше толкова на фамилиера, защото разбираше, че такава е неговата природа. Но решението й относно бъдещето им не се промени.

Цяла сутрин Дженис бе мислила за сегашното си положение. Джайън беше разумен. Тя трябваше просто да го накара да разбере, че за нея този брак е невъзможен.

Не че не го искаше. Тя никога нямаше да постъпи толкова глупаво, че го отрече.

В действителност беше доста увлечена от него. Но това не можеше да промени стремежите й. Имаше нужда да бъде свободна, да се отърси от всякакви пречки.

Веднъж само фамилиерът да я изслушаше, тя знаеше, че щеше да я разбере.

— Така ли? — попита тя. — Значи това цвете възбужда страстта.

Джайън се приближи до шадравана и коленичи до ръба.

— Ще ти разкрия една тайна, таджа.

Моя кралице.

Тя вдигна поглед към него и кристални капки влага заблестяха върху миглите й със златисти връхчета.

— И каква е тази тайна, Джайън?

Преди да й отговори, той откъсна един лист от цветчето, което тя държеше, и полека, чувствено погали с кадифената му повърхност кожата на устните й.

— Почти всичко може да възбужда страстта, стига да е в подходящите ръце.

И точно както преди малко й показа — връхчето на чувствения му език обгърна небрежно листенцата на цветето. Докато го правеше, красивият фамилиер я гледаше под спуснатите си мигли. Ефектът беше силно предизвикателен, дори нещо повече.

Дженис разтреперана си пое дъх. Миналата нощ той беше правил същото и с нея. Беше я обгръщал и галил със своя език. Напред-назад…

— Мога да усетя уханието ти, таджа. Смесено с аромата на този тасмин. Той е дъхав наистина, но твоята миризма е още по-хубава.

Връхчетата на ушите й порозовяха.

— Понякога — продължи той с дрезгав глас — нашите чувства ни помагат да виждаме дъха на някого като цветове или като аромати.

Идеята я очарова.

— Сега виждаш ли цветове?

— Да — измърка тихо той.

— Какви… какви цветове виждаш?

Той бавно се усмихна.

— Червено с нюанс на лилаво с тънки ивици бяло.

Дженис се ядоса. Беше сигурна, че си играе с нея.

— И какво означава това?

— Това означава — провлачи прелъстително той, — че ти си ми много сърдита, но под студеното ти изражение се крие силна възбуда.

Дженис скръсти ръце върху набъбналите си гърди и мигновено му обърна гръб. Той тихичко се засмя.

— Съблазнителна гледка.

Раменете й се присвиха — идеше й да се скрие под водата. Не искаше Джайън отново да я прелъстява с измамни думи! Искаше той да я изслуша!

— Също усещам много нюанси на дъха ти, които не мога да ти опиша с думи.

— И харесваш ли този дъх? — тихичко попита тя.

— Копнея за него — изтръгна се дълбоко от гърлото му възбуден шепот.

Тръпки пробягаха по гърба й. Тя хвърли поглед към него през рамото си и изрече истината:

— Както аз копнея за твоя дъх.

— Дженис — въздъхна той мъркащо. Беше дълбоко развълнуван от нейното признание. Нов силен трепет премина през него.

Тя пак се извърна.

— Но Джайън, трябва да разбереш, че брак между нас не е възможен.

Той мълча няколко минути. Дженис се зачуди какво ли си мисли. Не можеше да издържи на напрежението, обърна глава и го погледна през рамо.

Той беше скръстил ръце пред гърдите си и бе свъсил вежди. Очевидно не бе съгласен с думите й.

— Точно това искам да кажа, Джайън. Не си подхождаме. И аз нямам желание да…

Той гневно изръмжа.

Тя не му обърна внимание.

— Нямам желание да се обвързвам. Моля те, не можеш да решаваш за двама ни.

На бузата му се появи трапчинка.

— Разбира се. Защо ми е да го правя?

— Бих искала да пътувам, както ти обясних. Аз съм френзи, и това е в кръвта ми. Имам нужда да бъда свободна, Джайън. Ако не беше това… може би… тогава ти…

Зелено-златистите му очи заблестяха от удоволствие. Дженис се възмути от радостта му! Очакваше, че просто ще я разбере! Тя загреба вода в шепите си и го плисна с нея.

Джайън се засмя и отскочи назад. Смееше се с онзи кръшен смях, от който винаги й омекваха коленете.

— Говоря ти съвсем сериозно!

Продължавайки да се смее, той протегна ръка.

— Ела да ти покажа нашия дом.

Въобще не я слушаше.

— Това е твоят дом, не моят.

— Хайде. — Усмихнат, той й направи повелителен знак да тръгва.

Тя колебливо се подчини.

Щеше да го убеди… просто й трябваше малко време. Той беше фамилиер и умееше да я поласкае дори със своите заповеди. Тази обиколка щеше да бъде отлична възможност да му обясни всичко. Не очакваше, че този мъж разсъждава като нея — той живееше според инстинктите си. Беше й трудно да му каже колко много се различават, един от друг.

Джайън с лекота я вдигна от водата. Мокрото й тяло блестеше с хиляди капчици, които той изтри с прегръдка. Щом се докоснаха, той отново потрепери целият.

— Ето, вземи. — Подаде огромна мека хавлия, за да се избърше. Дженис се изненада, че не посегна сам да го направи. Вместо това само я погали. И после извърна поглед към стената. Беше необичайно за него. Тя любопитно го наблюдаваше. Капчици пот бяха избили по горната му устна.

— Поръчах от Авария няколко дълги копринени туники за теб. В съседната стая са и можеш да си избереш. Ще те изчакам на стълбите.

Дженис го изгледа учудено. И това беше необичайно за него… особено ако можеше да я наблюдава, докато се облича. Бе забелязала, че обожава да присъства на тоалета й.

Но фамилиерите бяха непредсказуеми — кой може да предвиди как ще се държат в следващия момент.

— По време на нашето пътуване ти се опитваше да ме убедиш колко важно е за теб да се скиташ беззащитна през опасни светове, пълни с безскрупулни разбойници. — Той й отправи типично мъжки поглед, после добави: — Избий си го от главата — и излезе от стаята.

Той знаеше какво си мисли тя! През цялото време просто си играеше с нея! Ботушът, който хвърли подире му, се удари в рамката на вратата.

— Тръгвам си, Джайън! — изкрещя тя зад стената.

— Добре. Ще те чакам на стълбите, писано. — Гласът му шеговито се провлачи, като се отдалечаваше.

Мърморейки ругатни, Дженис сграбчи първата туника, която й попадна, и я облече, без да я погледне. Фамилиерите можеха така да те ядосат!

Щом облече роклята, тя хукна след него. Нямаше да го остави на мира. Джайън я чакаше точно където й беше казал — в края на стълбите.

Той я огледа, лицето му засия от радост, после докосна дългата туника, която беше облякла. Дженис сведе поглед и ахна от изненада, когато откри, че красивата, много рядка, коприна преливаше в червени и лилави цветове, тук-таме премесени с бели ивици. Според Джайън тъкмо това бяха цветовете на сегашния й дъх.

— Случайно облякох тази — изсъска тя.

— Ммм — провлачи той.

— Невъзможен си!

Той се усмихна съвсем по котешки.

— Не разбирам как можеш дори да си помислиш, че една жена ще ти се подчинява!

— Кое те кара дори да си помислиш, че искам такова нещо? — прошепна той в отговор.

— Ами, говориш за брак и такива неща — изсъска тя.

— Бракът няма нищо общо с подчинението. Или има друго, което те обърква. — Чаровните му очи тайнствено заблестяха. — Фамилиерите не подчиняват, Дженис.

— А тогава какво точно искаш да постигнеш с този брак? — избухна тя, предизвикана от котешкото му държане.

— Ще ти покажа. Сега ела.

 

 

Ма’ан беше възхитителен свят.

Накъдето и да погледнеше, нещо ново и всичко видяно я изпълваше с възторг.

Кралският дворец, който разглеждаха, бе фантастична сграда с невероятни ниши, нива, заплетени коридори и скрити кътчета. Приличаше на тайнствен лабиринт, който те подлудява.

Джайън й обясни, че за фамилиерите това беше крайно интересно място, защото изобилстваше със загадки, с които можеш да се забавляваш.

— Но то е толкова… толкова странно.

Прекрасните му устни трепнаха в усмивка.

— Ние се забавляваме от подобни странности. Освен това кралският дом си е редно да е малко по-особен. — Той й се усмихна весело.

Тя му отправи подозрителен поглед.

— Нашите хора обичат да идват тук — копнеят да ги поканя. — Той игриво й намигна. — Наистина.

Можеше да разбере защо. Освен самият палат, и мястото беше приказно, фамилиерите имаха око за детайла и това личеше във всичко — прелестните коприни, мебелировката, изобилието от цветове и форми.

Имаше разни чудати местенца, където можеш да се загубиш. Скрити беседки. Тайни пещери. Пълни с изненади подземия и мистериозни спираловидни стълбища.

Дженис забеляза, че спалните бяха подредени пищно, без да са натруфени или помпозни. Всичко излъчваше култ към насладата и удобството. Леглата и мебелите бяха ниски и разпръснати, отрупани с възглавници.

Явно фамилиерите обичаха багрите — в една от спалните Дженис преброи двадесет и пет различни материи! Всичко беше изящно съчетано. В Ганакари, дори в кралския дом, нямаше такова богатство, защото подобни материи бяха извънредно скъпи и редки. Никога не беше виждала такива жизнерадостни цветове! Те сякаш пееха и повдигаха настроението й.

— О, Джайън! Божествено е! — Възклицанието се изтръгна от устните й, щом зърна от един прозорец градина с океан от разцъфтели цветя и плътна мека трева — всичко плуващо в облак от ухания и птича песен.

— Ще се върна на това място — закани се Дженис, — стига, разбира се, да го открия. — Тази къща беше проектирана за фамилиерите, които никога не се губеха, защото разчитаха на вродените си способности за ориентация. След безбройните разклонения и завои, по които бяха минали, Дженис наистина се съмняваше, че ще успее да намери отново каквото и да било.

Джайън се засмя.

— Както ти споменах, обожаваме такава сложност, но съм сигурен, че някак ще откриеш пътя и ще се върнеш. Ако наистина се загубиш, не трябва да се безпокоиш, аз ще те открия.

Именно това я тревожеше.

— А ако не искам да бъда намерена? — измърмори сърдито тя.

Той вдигна вежди.

— Как смяташ, трябва да отговоря на това?

Лицето й пламна от раздразнение.

— Джайън, трябва да поговорим сериозно…

Той я прекъсна като посочи през прозореца към едно малко дете, което спеше в градината. То лежеше на тревата, заобиколено от осем малки котенца, също унесени в дрямка. Джайън отново се засмя.

— Капнали са от игра.

Дженис не се сдържа и също се усмихна. Докато обикаляха палата, тя често се спъваше в многобройните котки, които тичаха навсякъде. Те се разхождаха и играеха сред хората, развеселяваха ги с неочакваните си пакости.

Тя забеляза, че всички котки имат двуцветни очи. Разбира се, и те бяха фамилиери.

— Не се ли боите, че може да издраскат децата? — Тя погледна към двете котенца, които се гонеха игриво. Едното неочаквано се нахвърли върху другото и двете пухкави топки се затъркаляха на кълбо.

— Да. — Той се смееше, докато ги наблюдаваше. — Те създават много проблеми.

— Сигурно ги дресирате?

Той сви рамене.

— Почти не. Обичаме да щуреят около нас. Те са палави и игриви, ние също. И в това ни е чарът, нали, Дженис? — погледна я с очакване той. Нямаше как да не се разсмее.

Той взе ръката й и я поведе към нови възхитителни неща. Тук тя долови миризма на вкусни ястия. Коремът й изкъркори.

Той се захили.

— Знаех си, че ще ти се прияде. Храната ни отначало ще ти се стори необичайна, но е доста вкусна. — Поведе я към един балкон и я настани на ниска масичка.

— Почакай ме, сега ще се върна.

Джайън се появи с огромна чиния с деликатеси. Малки сладкиши в засукани форми грееха в различни глазури. Дженис ахна при вида на малко личице с големи лазурни очи, представляващо курабийка. След миг позна, че това е нейното лице.

— Защо… как са го направили?

— По време на нашата разходка си минала покрай една от сладкарките. Направила ги е в твоя чест и за да те поздрави с добре дошла.

— Колко мило. — Тя вдигна възхитена малкото сладкишче с чудното личице на него. Готвачката я беше изобразила с очи, извити нагоре. Явно я бе видяла тази сутрин, когато се караше с Джайън на стълбите. Дженис избухна в смях.

Джайън взе курабийката с лика й, изкиска се и я лапна.

— Джайън! Аз трябваше да я изям.

— Ще имаш тази възможност, защото сладкарката е направила стотици за тържеството довечера.

— Какво тържество? — Тя взе друга курабийка, която подозрително наподобяваше на Трейд и я схруска. Не изчака да види строгото лице на аварианина, когато разпозна миниатюрната му главичка. Мисълта за това я накара отново да избухне в кикот.

Джайън я гледаше и й се радваше.

— Виждаш как е при нас, Дженис! Винаги има нещо щуро, което да те забавлява.

— Мм… Спомена за някакво тържество, Джайън. — Тя забеляза, че той не отговори на въпроса й.

— А, да. — Той се изтегна върху възглавниците.

— Какво да. — Тя си взе нова курабийка. — А това кой е? — Показа му непознатото лице.

Джайън погледна над рамото й.

— Това е моят ютал, Х’райър, първият ми съветник. Ще се срещнеш с него тази вечер.

— На тържеството.

— Точно така.

— Джайън, за… какво… е… това… тържество?

Той оправи един дълъг светъл кичур от косите й.

— В чест на Трейд, новия герой на Ма’ан.

— Ох. Добре, че…

— И в чест на нашата сватба.

— О, не.

— Таджа — той си пое дълбоко дъх. — Тук имаме обичай…

— Не съм съгласна. — Тя върна обратно курабийката в блюдото.

Джайън се присегна, взе сладкишчето и го лапна. Намръщи се.

— Хората очакват това, писано. Не можех нищо да направя. Водачите на всички родове вече са на път за церемонията. Х’райър го е организирал без мое знание. — Той не добави, че бе принуден да одобри.

— Наистина ли? — Тя напрегнато се взираше в него.

— Да, ние винаги казваме истината. — Той я погледна през полуспуснатите си мигли.

— Тогава съжалявам, Джайън, но трябва да откажеш.

— Не мога.

Дженис въздъхна.

— Джайън, аз не…

— Моля те, Дженис. Ела тази вечер и се забавлявай. Бъди моя таджа. Ако направиш това за мен, утре ще обсъдим какво ти желаеш от мен.

Тя замръзна. Той отстъпваше. Наистина отстъпваше. Въобще не го очакваше от Стража на мъглата. И почти обеща да се съобрази с нейните желания, ако направи това за него. Фамилиерът отново я изненада.

— Сигурен ли си, Джайън?

— Да, сигурен съм.

Дженис си пое дълбоко дъх. Дължеше му тази услуга. Той бе спасил живота й хиляди пъти — без него тя никога нямаше да може да напусне Ганакари.

— Добре. После ще се разберем на спокойствие помежду си. Какво трябва да направя?

Зелено-златистите очи заблестяха триумфално.

— И никой няма да те изяде — прелъстително изруга той.

Той се закиска.

— Просто ела и се забавлявай… като моя таджа.

Тя го погледна подозрително.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Какво ще стане, когато те установят, че няма брак?

Той улови същия кичур от косата й, който преди малко погали, издърпа го между устните си, сякаш беше стрък трева.

— Остави на мен да се тревожа за тези неща!

— Добре. След като си крал, ти трябва да се тревожиш за всичко — отвърна му тя.

— Правя го, Дженис, правя го. — Той я издърпа върху бедрата си и покри с устните си нейните.

 

 

Яниф и Реджар вървяха през гората по една древна пътека. Свечеряваше се и на Реджар вече му се искаше да се върне вкъщи при Лайлакс, която страшно започваше да му липсва. По лицето му се плъзна лека усмивка — сети се как тя често го подкачаше за нежната му привързаност към нея. Но какво можеше да направи — любовта беше ново нещо за него, и той й се отдаваше без задръжки.

По земята се стелеше дебел килим от сухи листа и заглушаваше стъпките им. Отвсякъде ги обгръщаше зелена, хладна тишина. Реджар с удоволствие се вслушваше в приглушеното потропване на ботушите им по покритата с борови иглички почва. Звукът им някак го успокояваше.

Изведнъж откри, че му е приятно да се разхожда с Яниф. Особено така — когато бяха спокойни и разговаряха за обикновени неща. Е, разбира се, нямаше намерение да споделя тези си чувства със стареца.

Яниф се усмихваше на спътника си, но фамилиерът не забеляза.

— Яниф, не смяташ ли, че за народа на фамилиерите ще настъпят по-добри времена? Не мога да спра да мисля за това.

— Всички мислим за това, Реджар. Но аз се уповавам на Джайън. Той ще ги опази от беди. Тревожа се единствено за слуховете около мистериозните планове на Карпон.

— Ти не усещаш ли нещо?

— Яниф често имаше прозрения. В миналото те многократно бяха предотвратявали какви ли не беди, надвиснали над Авария и Алианса. Не, нищо не съм видял. И това ме тревожи.

— А може би наистина няма нищо и всички правим от мухата слон. — Реджар вдигна поглед към върхарите, които се открояваха на фона на вечерното небе. Тъмните очи на Яниф стрелнаха младежа. Едно от най-важните неща, на които Реджар трябваше да се научи, беше да се съсредоточава.

— Вярваш ли?

Реджар хвърли изненадан поглед на стария мистик. Яниф го беше попитал дали предчувства нещо. Какво искаше сега?

— Яниф, знаеш, че дарбата ми ме измъчва.

— Мхм.

Реджар усети, че магьосникът си има нещо наум.

— Какво мхм?

Яниф махна с ръка. Този жест обикновено означаваше, че старият магьосник смята да говори. Реджар стисна зъби и се приготви за поредния урок по езотеризъм. А си беше мислил, че разходката ще е приятна! Така му се щеше поне веднъж да се пошляе, без да му се налага да философства. Яниф захихика.

— Защо да пропускаме тази възможност? Сигурен съм, че можеш да ходиш и мислиш едновременно, млади ми приятелю. Самият аз съм бил свидетел на много случаи, когато си го правил в компанията на разни млади дами.

Реджар пламна, осъзнавайки че не е прикрил мислите си от Яниф.

— Цял живот ти повтарям, че не притежавам дарбата на чарл.

Старият магьосник пак размаха ръка, потвърждавайки подозренията на Реджар относно темата на разговора.

— Естеството на дарбата идва отвътре. Ако вярваш, че не я притежаваш, тогава наистина си безсилен. И обратното, ако мислиш, че я притежаваш, тя оживява в теб.

Реджар примигна, когато чу думите на учителя си.

— Искаш да кажеш, че не проявявам дарбата си, защото вярвам, че я нямам?

— Ти никога не си я приемал и ето че си успял да я приспиш.

Реджар изсумтя недоверчиво.

— Не мога да се съглася с това. Искаш да кажеш, че ако кажа — да, ти живееш в мен, — той се потупа по гърдите — и тя ще се върне?

— По-сложно е и същевременно точно толкова просто.

Реджар вдигна черната си вежда и реши да подразни магьосника.

— Пак говориш в гатанки, Яниф.

Яниф изпухтя. Този Реджар…

— Не можеш да постигнеш тези неща само с едната мисъл, Реджар. — Поне не още.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Яниф.

— Вземи за пример Стража на мъглата.

— Добре. — Двамата завиха по пътеката и навлязоха дълбоко в гората.

— Джайън никога не се колебае в силата си, понеже това не му е присъщо. Ето защо е толкова себеовладян. Силата му идва от инстинкта и той го знае. Той никога не се съмнява в себе си. — Яниф хвърли кос поглед към младежа. — И все пак той е фамилиер.

— Аз също.

— Не съвсем.

Реджар се взря в стареца. Действително, не съвсем.

— Искаш значи да кажеш, че щом разсъждавам върху вътрешната си мощ, съм безсилен?

— Не съвсем.

Магьосникът го мотаеше. Реджар отпусна ръце отвратен. Не притежаваше достатъчно търпение за тези уроци, които само го объркваха. Но блестящите очи на Яниф не се откъсваха от него.

— В природата на чарл е да се съмнява и да разсъждава върху всичко. А ти си един чарл.

— Ти така казваш — сърдито отвърна Реджар.

— Така е наистина.

Реджар стисна устни с досада.

— Тогава как бих могъл да балансира в двете си половини? Чарлът разсъждава, фамилиерът действа инстинктивно.

Двамата се наведоха, за да избегнат един нисък клон. Изведнъж пред тях се разкри горско езеро. Мъжете спряха на брега му и се загледаха в спокойните води.

— Трябва да се научиш да използваш онези качества на всяка от половините, които ще са ти най-полезни в даден момент. Не е лесно да постигнеш това, ала е много важно.

Реджар не отвърна, взрян в неподвижната повърхност на езерото. Водата, беше му казвал Яниф, винаги крие тайни. И понякога може да породи невероятни прозрения, Той лениво се зачуди дали учителят му го е довел случайно дотук и дали случайно е подхванал този разговор.

— Ако смяташ да ме питаш това, мисля, че вече знаеш отговора. — Яниф гледаше втренчено пред себе си.

Реджар въздъхна тежко.

— И как става това? — тихо попита той. — Как да постигна тази вътрешна хармония?

Устните на Яниф се извиха многозначително.

— Трябва да разчиташ на инстинкта на фамилиерите и да му се оставиш да те води. Мистичното израстване идва от вътрешно себеразкриване, не от влиянията на външни сили. Мощта никога не трябва да се бърка с обикновената сила. Способностите ни могат да катализират скритата ни мощ, стига да им дадем тази възможност. Това е истинската сила на чарл.

Реджар се замисли над думите на учителя си, а синьо-златните му очи отразиха повърхността на водата. Фамилиерът в него можеше да съживи…

Мощта.

Инстинктът и силата на чарл…

Разноцветните му очи на фамилиер засияха, когато той започна да разбира. Събуди силата на волята си и чрез нея отключи скритите си сетива, позволявайки на знанието да премине през него като вода. Най-сетне позволи на инстинкта си да го отведе към дома му.

Нещо сякаш потръпна в него… Някакво дълбоко закътано знание, което започна да изплува на повърхността. То тръгна от кухината в стомаха му и се изкачи по гръбнака, разливайки се сега по цялото му тяло. Започна да нараства, растеше, растеше това вътрешно чувство и го изпълваше! През тялото му мина гъделичкаща вибрация. Разноцветните му очи заблестяха все по-силно и по-силно, сякаш в тях се събираше огън. Плътта му засмъдя. А гората наоколо буквално се тресеше! Вятър фучеше между стволовете, а по небето се кълбяха черни мъхнати облаци. Тогава земята потръпна под краката им.

Преди Реджар да разбере какво става, от очите му излетяха два лъча кристалночиста светлина. Те сочеха право към езерото. Чу се мощен тътен. Изведнъж над водата се издигна със съскане огромно кълбо пара и всичко утихна.

И въпреки привидното спокойствие, нещо не беше вече както преди. Езерото, което бе лежало пред тях, се бе изпарило до капка от огромната енергия, излъчена от очите на фамилиера.

Потресен, Реджар обърна смаяния си поглед към учителя си. Двата светлинни лъча бяха излезли от собствените му очи! Що за мощ бе това? Никога не бе виждал нещо подобно.

Яниф леко се усмихна на изражението на ученика си. Един студент би трябвало да има повече доверие в учителя си!

— Ето че видяхме малка част от способностите ти, Реджар.

— Що за чудо е това, Яниф? — Реджар бе видимо потресен. Още усещаше препускащата във вените му мощ. В гласа му трепна загриженост. — Какво означава всичко това?

По лицето на стария маг плъзна доволно изражение.

— Означава, ученико мой, че истинската ти природа най-сетне се прояви.

 

 

И в същия този момент всички мистици в Авария и отвъд, в тунелите и отвъд спряха, за да осъзнаят, да вникнат, да се вгледат в мощта, която току-що им се бе разкрила.

Необуздана мощ.

Предсказана мощ.

Мощ за прозрение в истината.

Тя идваше от онзи, чието име бе Надареният.