Дара Джой
Надареният (5)

4

През цялата нощ Джайън я водеше напред през безкрайни ливади и гори, заобикалящи крепостта. Наследственото имение на Карпон беше огромно и почти цялата нощ трябваше да вървят, за да напуснат неговите земи.

Спряха при границата на Карпоновото имение. Пред тях по склона се спускаше лъкатушеща пътека, а вдясно се извиваше друг път.

Джайън вдигна поглед към нощното небе.

— Този свят може да се напусне през три тунела.

— Да. Знаеш ли къде са?

— Не точно. Усещам ги и знам в коя посока се намират, но не мога да кажа на какво разстояние.

Тунелите свързваха различните измерения на световете и бяха стриктно контролирани от Висшата гилдия на Авария. Гилдията наемаше рицари от чарл да защитават и Алианса на планетите, и структурната цялост на тунелите. Самата Висша гилдия, както и тунелите бяха под абсолютната власт на почитаемите членове на Династията на мъдреците.

И тъй като този свят беше страничен и не принадлежеше към Алианса, преминаването през тунелите беше ограничено и трудно можеше да се осъществи връзка с подвластните светове, желаещи да развиват търговия и да откриват пазари.

Фамилиерите усещаха наличието на тунелите, но не можеха да ги използват. Само определени мистици от чарл притежаваха това умение. В този свят, непринадлежащ към Алианса, входовете не се поддържаха от портиерите на чарл и бяха занемарени и неохраняеми като този, който Джайън беше използвал, за да влезе в това измерение на света.

В миналото в тези нецивилизовани светове често държаха затворени входовете на тунелите, докато някой странстващ фамилиер не ги проучи. Склонни към авантюри и любознателни по природа, тези рицари бяха идеалните изпълнители на тази работа. В замяна гилдията възнаграждаваше фамилиера с определени привилегии и покровителство.

Обаче Стражът на мъглата не беше дошъл в този свят като изследовател, не беше нает от Династията на мъдреците, нито от Висшата гилдия. Беше дошъл да търси Дарик.

В такъв случай завръщането в Авария щеше да бъде дълго и опасно. Трябваше да преминават от едно измерение в друго, докато стигнат света на Алианса. Оттам всички тунели водеха към Авария.

— Най-близкият и най-оживеният е в кралското селище, на един ден път оттук. Зад този хълм има пътека, която ще ни заведе направо до тунела. Но така ще трябва да минем през центъра на селището, където е разположен входът му.

За да влезе в този свят, Джайън беше използвал именно този тунел.

— Не, Дженис. Карпон ще ни причака там и напълно вероятно е и пътеката, и входът на тунела да бъдат строго охранявани. Трябва да опитаме да минем през друг тунел. На какво разстояние е най-близкият?

— На около пет дена път оттук. — Един ден на тази планета беше малко по-къс от стандартния ден в Алианса. Джайън забеляза, че и походката му тук бе по-лека.

— А другият?

— Около петнадесет дена.

За момент Джайън се замисли, преценявайки възможностите им.

— Ще опитаме да стигнем до този, който е на пет дена път. Карпон може да ни очаква и там, но рискът се увеличава, ако останем на тази планета по-дълго.

— Тунелът се намира в тази посока, но трябва да заобиколим хълмовете. — Дженис посочи възвишенията пред тях.

Ловният инстинкт на Джайън му подсказваше друго.

— Ще стигнем много по-бързо, ако тръгнем в тази посока и минем оттам. — Той посочи между далечните хълмове един път, който минаваше направо през долината.

— По-бързо, ако е възможно. Тази посока е затворена за нас.

— Защо?

— Защото велдите ще ни убият.

— Какво е велд?

— Виждаш ли тези храсти, които покриват цялата долина пред нас?

— Да, растенията се простират, докъдето поглед стига.

Тя кимна.

— Е, това не са растения като растения.

Той сбърчи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Това са велди. Месоядни същества, които покриват километри по тези места.

Джайън колебливо попита:

— Как така месоядни?

— В буквалния смисъл. Те ядат месо, Джайън.

Той замълча.

— Усещам, че не са опасни. — Той се намръщи учудено. — Защо ли?

— Никой не знае със сигурност дали е растение, или животно, или комбинация и от двете. Вероятно затова не можеш да усетиш опасността.

Или това, или остатъчните упойващи вещества в организма му продължаваха да влияят.

— Какво друго знаеш за тях? — Наостри слух той.

— През деня спят, но се събуждат през нощта. Виждаш ли бодлите им?

Той кимна.

— Пълни са със смъртоносна отрова. Пълзящите храсти оплитат жертвата си, а отровата от шиповете ги обездвижва. Велдите се хранят, като бавно изсмукват все още живата си жертва.

Джайън присви очи и огледа растението, мозъкът му работеше. От далечината се понесе писък и той забеляза гърчещо се пипало на велд, което бе уловило ниско летящо крилато същество. Всичко стана извънредно бързо.

Дженис сви рамене.

— А пространството между тях? — Джайън посочи малките пътечки между храстите. — Възможно ли е да се мине по тях през деня, докато спят?

— Няколко безразсъдни мъже са се осмелявали да минат оттук. — Тя посочи малка просека. — Или може би оттук. Но да пресечеш цялото поле само за един ден и преди да настъпи нощта, е невъзможно.

Джайън впери поглед над покритата с лози долина, докато преценяваше риска.

— На какво разстояние е другият край?

— Почти на два дена път, ако може да се мине без произшествия.

— Разбирам… и ако успеем да го направим, колко дена ще съкратим от пътя си до тунела?

Тя се намръщи.

— Около три дена, но…

Джайън пресметна наум.

— Има вероятност да успеем.

— Не можем да минем това разстояние за един ден!

— Не, но можем да го пробягаме.

— Какво? Луд ли си? Бодлите пускат отровата си и през деня и тя е с бързо действие. Ако одраска крака или ходилото ти, ще бъдеш обездвижен до настъпването на нощта. На някои места растителността е гъста и висока. Не можем да го направим!

Джайън сериозно я изгледа.

— Не съм убеден в това. Но зная със сигурност, че Карпон ни причаква точно на този път. — Той посочи към пътеката, която водеше до кралското селище. — Оттук имаме шанс.

— Ние? — присмя се тя. — Не мога да пробягам такова разстояние.

— Разбира се, че не можеш. Няма да ти позволя.

Ноздрите й пламнаха при тази забележка.

Преди Дженис да излее възмущението си от нахалството на придружителя си, той продължи:

— Ще те нося на гръб.

За миг настана тишина. После последва яростният й изблик.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — Синьо-зелените очи на Дженис хвърляха гневни отблясъци, докато погледът на фамилиера искреше по-скоро от удивление.

Беше й известно, че фамилиерите обичат да предизвикват жените. И макар Джайън да не направи това умишлено, той не видя причина да не се позабавлява от реакцията й. Скръсти ръце пред гърди и наклони глава встрани. Тази поза още повече засили раздразнението й.

И той не остана разочарован.

— Няма да се съглася на тази лудост! — Тя гневно размахваше ръце във въздуха. — Ако желаеш да се самоубиеш, тогава върви сам. Аз ще тръгна по пътя, заобикалящ хълмовете.

Той отметна бронзово-златистата си коса.

— Имаме споразумение да останем заедно… — Докато влезем в тунелите. — Той я загледа мълчаливо по онзи разстройващ я начин. Дженис преглътна. — Както вече казах, няма да успеем да избягаме от хората на Карпон, ако минем по този път. Ще те заловят, Дженис. Можеш да дойдеш с мен. Избирай сама.

Изчака я да вземе решение.

Тя прехапа устна, докато обмисляше. Карпон можеше да я убие заради предателството и бягството й.

— И мислиш, че можеш да го направиш?

— Ще бъде предизвикателство.

Предизвикателство ли? Най-сдържаното изказване, което някога беше чувала. Той хвърли тревожен поглед към нея.

— Всяка минута ще е ценна, за да успея. Когато първите лъчи се покажат на хоризонта и велдите задремят, ще тръгнем.

— Но слънцето след малко ще изгрее! — Дженис се противеше от мисъл за него. Тази нощ фамилиерът не беше мигнал.

— Трябва да го направим днес или ще загубим преднината си.

— Въобще не си почивал…

— Дженис — улови брадичката й и се втренчи в очите й, — сега не може да почиваме. Не и ако искаме да напуснем това място.

Дженис напрегнато въздъхна и кимна, осъзнала, че той беше прав. Джайън бързо плъзна пръст по устните й, преди да я пусне. Вдигна кратунките и ги метна на рамо.

— Водата е твърде тежка. Не може да бягаш с нея — тихо каза тя.

— Но без вода не мога да тичам цял ден.

Вдигна кратунката до устата си и дълго пи, после запуши гърлото на растението със собственото му коренче. Кой знае защо, докато той поемаше огромни глътки течност, гледката на играещите мускули на врата му я очароваха.

Дженис бързо отклони поглед, когато осъзна какво чувства.

Джайън леко се усмихна. Той знаеше точно кога и как го гледаше.

— Не трябва да говориш с мен, докато бягам, писано, защото трябва да се съсредоточа и да поддържам ритъма.

— Разбрах.

— Ще ти казвам какво да правиш, за да ми помагаш… Ето така. — Той насочи мислите си директно в съзнанието й, от което тя подскочи.

Беше чувала за тези телепатични способности на фамилиерите, как те могат да изпращат мислите си, но не и да приемат от другите. До този момент смяташе, че това е измислица. Дженис въздъхна. Изглежда, повечето от слуховете бяха истина! Какво друго беше чула? Нещо за сексуалните им способности…

Джайън прекъсна мислите й.

— Ела, имаме съвсем малко време.

Дженис енергично се приближи до него, като се опитваше да не мисли за това, което щяха да направят. Изведнъж й се повдигна. Не искаше да стане храна на велдите.

Джайън отклони поглед от нея, коленичи и й направи знак да обвие ръце около врата му и крака около кръста му. Когато бе готова, ръцете му я обгърнаха за коленете и ги притиснаха до кръста му. Той стана и започна да накланя тялото й вляво и вдясно, за да балансира тежестта.

— Много ли съм тежка? — попита тя в ухото му. Той й се захили над рамото си.

— Не, таджа, съвършена си — каза това и нарочно изсумтя силно.

Дженис ощипа меката част на ухото му. Той се захили.

— Веднъж започна ли да бягам, няма да мога да спра. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Добре. Искаш ли да те сваля, или сме готови да тръгваме?

Дженис се усмихна зад гърба му. Наистина беше много галантен. Но моментът не беше подходящ да го безпокои. Трябваше да го остави спокоен, за да се съсредоточи и да преминат долината и двамата живи.

Подаде й малко камъче.

— Хвърли това, когато ти кажа.

— Отлична идея.

Зелените му златисти очи оглеждаха хоризонта, докато раздвижваше мускулите на краката си, приготвил се да започне това, което със сигурност смяташе за подвига на живота си. Започна да поема дълбоко дъх, за да подготви тялото си за предизвикателството.

Първите лъчи превалиха над хоризонта.

— Хвърли камъка, таджа. — Дженис направи както й каза, като се прицели в гъсто заплетените лози. Велдите останаха напълно неподвижни. Вече спяха.

— Спят…

Но Джайън вече се носеше по пътечката.

Навеждаше се, подскачаше и се извърташе, без да одраска босите си крака.

Дженис никога не бе виждала нещо подобно. Сякаш той знаеше къде точно да стъпи между храстите. Кога да промени скоростта. По коя пътека да тръгне, за да избегне непроходимите преплетени клони. Колко бързо да се движи и как да се извие.

Наричаха тази им способност кинестетично сетиво и то беше само едно от многото специални способности, които притежаваха фамилиерите.

И докато бягаше, я инструктираше телепатично, изпращаше й мислите си миг преди да направи съответната маневра: Наклони се надясно. Помести се вляво. Искам вода. А когато постоянните му ритмични движения започнаха да я унасят в дрямка, тя чуваше мислените му предупреждения. Не заспивай, Дженис.

Краката й изтръпнаха от неподвижната поза, но той продължаваше здраво да я държи. Когато слънцето започна да се спуска на хоризонта, Дженис се чудеше как той все още има сили да продължи. Вече дишаше тежко и се потеше — нещо, което не се случваше при фамилиерите, освен ако не се намираха в тежка ситуация.

Светлината на деня посивя, мракът приближаваше. Дженис разтревожено се огледа през рамото му, за да види какво разстояние им остава.

Бяха твърде далеч! Постъпиха много глупаво.

Сълза се търкулна по бузата й и тя се приготви за най-лошото.

— Джайън — разтреперано прошепна тя, заговори за първи път, откакто бе започнал бягането.

Последният слънчев лъч проблесна от върха на хълма, застина на място за кратко, сякаш им даваше последен миг живот, преди да се скрие зад скалите.

Велдите започнаха да се размърдват.

В този миг Джайън я прихвана с ръка за гърба от дясната й страна. С рязко движение той я привлече отпред и я обви с ръце. Дженис се сгуши в топлите му прегръдки, сълзи изпълниха очите й при смелата му постъпка. Опитваше се да я предпази със собственото си тяло!

— Не можеш да ме спасиш — извика тя.

Джайън събра цялата си енергия. С последни усилия той направи няколко мощни отскока и прекоси останалото разстояние.

Като подкосени се строполиха на земята. Дори тогава Джайън я предпази от удара, като умело се претърколи, притискайки я в прегръдката си.

Пипалата на последния храст изсвистяха буквално на косъм от преплетените им тела.

Джайън отново бързо се претърколи, отдалечавайки се от смъртоносното докосване.

Когато не усети очакваното убождане на растението, Дженис бавно отвори очи. Беше го направил. Фамилиерът беше успял!

Устните й се притиснаха върху потната кожа на шията му. За миг той силно я прегърна в отговор, после дълбоко и жадно си пое дъх.

Дженис бързо се надигна.

Без да обръща внимание на схванатите си крака, тя залюля главата му в скута си. После взе една от кратунките, които все още висяха на врата му — макар повечето да бяха празни, изля малкото останала течност върху устните му. Той жадно я погълна.

Джайън уморено се опита да се съсредоточи, разноцветните му очи бяха зачервени от изтощение.

— Не ме… не ме оставяй да спя дълго…

Не успя да довърши. Равномерното надигане на гърдите му й подсказа, че вече е заспал. Зачуди се как можа да се строполи и да заспи. Почти като… котка.

Дженис сведе поглед към него — към това красиво силно лице, което в този момент бе отпуснато в покой. Той победи велдите. Момичето едва успяваше да осъзнае невероятния триумф, уменията и издръжливостта, на които бе станала свидетелка.

Не всеки фамилиер бе способен на това, което той току-що бе извършил.

Тя вдигна поглед към звездите.

Кой беше той?

 

 

Когато Джайън отвори очи, третата луна вече се бе издигнала високо на небето. Другите два полумесеца също се открояваха, така че тази вечер беше много по-светла. Беше спал по-дълго, отколкото възнамеряваше.

Джайън прехвърли вниманието си от небето към Дженис.

Беше се облегнала на него, дремеше седнала и продължаваше да люлее глава над скута си. Дългите й светлозлатисти къдрици се спускаха пред лицето й, сякаш стоеше на пост.

Прекрасните му очи помръкнаха от загриженост. Изражение, което не беше готов да разкрие, когато тя е будна.

Златистите връхчета на миглите й хвърляха сенки във формата на полумесеци върху гладките й бузи. Той вдигна ръка и с два пръста ги погали леко. Докосна ги толкова нежно, че да не обезпокои съня й.

Беше много смела този ден.

И му вярваше.

Да, бе започнал да я разбира. И още нещо. Желаеше я. Силно.

С всеки изминал момент желанието му се засилваше.

Дори да бе очаквал това да се случи след преживените изпитания и близостта помежду им, той дълбоко се изненада от силата на желанието. Скоро, обеща си той. Когато се доберат до по-безопасно място. Тогава щеше да й покаже какво представлява истинското удоволствие.

Джайън Рен нямаше търпение да види изражението на удоволствие върху откритото й лице, докато я люби. Отново и отново. Щеше да го прави бавно, реши той. Всеки път щеше да й показва нещо ново.

Искаше му се да й се разкрие. Да сподели толкова много неща, които пазеше в тайна. След време щеше да й се довери, знаеше го. Вече го знаеше.

С връхчетата на пръстите си леко погали скулите й. Внимателното докосване беше предназначено да я събуди нежно. Златистите връхчета на миглите й потрепнаха, преди напълно да отвори очи и да сведе поглед към скута си.

Тя му се усмихна с благодарност. Когато го направи, Джайън знаеше, че напълно се е събудила.

— Как се чувстваш? — загрижено попита тя.

Той дрезгаво се изсмя.

— Жив съм и лежа в прегръдката на красива жена. Как мислиш, че се чувствам?

Дженис изсумтя.

— Сериозно, Джайън, добре ли си?

Той кимна.

Дженис неволно приглади разрошената коса над челото му. Джайън тихо измърка. Като повечето фамилиери обичаше да рошат косата му.

Не че Джайън някога щеше да го допусне.

Имаше много места по тялото, които правеха фамилиера уязвим за жените. В допълнение към ерогенните зони всеки фамилиер си имаше свои собствени чувствени места, които никога не разкриваше напълно.

Жената трябваше да ги открие — ако може.

— Не мога да повярвам, че го направи, Джайън. Прекоси полето, обрасло с велди… — тя спря, защото не успя да намери подходящите думи. Никога нямаше да забрави начина, по който накрая се опита да я защити, като я прикри със собственото си тяло.

— Всичко е наред, не казвай нищо. — Протегна ръка до врата й и я притегли към себе си, към устните си. — Само ме целуни като жена, която не търси удоволствие, и ще разбера какво искаш да кажеш.

Тя се усмихна току до устните му, което го накара също да се усмихне.

После привлече сладките й устни до своите и страстно я целуна. Фамилиерът облиза устните й. Цялото й тяло се разтрепери.

— Ммм — измрънка изненадано тя.

— Ммм — възбуждащо повтори той и плъзна език в устата й, като внимателно проникна по-дълбоко и го заизвива. Миришеш толкова хубаво, писано.

Внезапно тя се отдръпна, не очакваше да чуе мъжкия му глас в съзнанието си, докато я целуваше. Много полезен талант, призна си тя. Особено когато глас, чувствен като неговия, можеше да бъде използван за усилване на еротичните желания.

Дженис въздъхна, както бяха слели устни. Джайън високо измърка.

Пое жадно дъха й, а ръката му се плъзна зад тила й, за да се увери, че ще остане точно където е — сгушена в прегръдката му. До този момент, установи тя, фамилиерът получаваше точно това, което поиска, но беше много късно за съпротива от нейна страна. Вече я беше обгърнал с булото на удивителното си ухание.

Дженис затвори очи и високо изстена при ловкия му допир.

Говори ми — примамваше я той, а езикът му се плъзгаше върху нейния с ритмични настойчиви тласъци. Дженис потрепери, тих стон се изтръгна от гърлото й.

Да, говори ми, моя писано. — Той нежно захапа устната й със зъби. После притисна горната й устна между своите и я засмука.

Дженис се разтрепери от омайното усещане. Не знаеше, че някои фамилиери имат способност да доведат една жена до чувствен екстаз само с целувките си. Но вече бе започнала да го разбира, защото Джайън бе решил да я запознае с малкия си талант.

Дженис нямаше представа какво става с нея, освен че й беше добре. Невероятно добре.

Обгърна я с ръце. Връхчетата на сръчните му пръсти си играеха с меката част на ушите й, милваха ги с пухени докосвания. Отново топлият му влажен език проникна в устата й и с ритмични движения посрещна нейния. Цялото й тяло трепереше, обляха я горещи вълни. Дори не осъзна, че издава задъхани звуци на задоволство, толкова бе обладана от покоряващата му страст.

Още, таджа… още… Разпалваше в нея нови и нови усещания. Тялото й тръпнеше и изгаряше, пулсираше в дивия ритъм, с който той я завладяваше.

Джайън разтвори устни срещу нейните, после я поведе към върха на удоволствието, като измърка дълбоко и гърлено изръмжа. Силни тръпки я разтърсиха и тя продължаваше да издава тихи страстни звуци.

Бъди с мен, Дженис.

Тя извика, когато великолепните сладостни вълни я заляха на тласъци. Джайън усещаше тръпките й върху устните си.

Ооо, Джайън… и той жадно погълна прекрасните неволни стонове от екстаза, който тя изпитваше за първи път.

Дженис се сгуши отпуснато до гърдите му, като се опитваше да успокои учестения си дъх. Цялото й тяло продължаваше да вибрира.

— Как… какво ми направи? — Тихият й задъхан глас въобще не приличаше на нейния.

Фамилиерът вдигна поглед и бавно й се усмихна на лунната светлина. Беше усмивка като на доволна котка.

Дженис се изскубна от прегръдката му и стана, после оправи роклята си.

— Не го прави друг път!

Той скръсти ръце зад тила и се ухили.

— Как бих могъл да устоя?

Дженис издиша събрания въздух от гърдите си. Фамилиерът беше взел каквото иска, установи тя, а после стигна по-далеч. Беше опасен. Тя присви очи и го загледа.

— Не ме гледай с такъв невинен поглед! Много добре знам какво се опитваше да направиш.

— Опитвах? — Трапчинка се появи на бузата му.

Дженис се изчерви.

— Само не го прави отново. Бях още сънена — улови ме неподготвена. — Като извинение беше доста неубедително. И двамата знаеха, че напълно си беше будна.

Джайън надигна вежда.

— Разбирам.

— И не прави такива физиономии.

Устните му се извиха.

— Говориш като кралица, Дженис. Сигурна ли си, че не искаш да бъдеш?

Дори не му отговори. Обърна се с гръб и започна да се отдалечава към хълмчето. Обрасло с велд! Знойният му глас я настигна.

— Ти искаш да стигнеш до тунела, нали, таджа?

— Разбира се, че ще го направя — изсъска тя през рамо, като продължи да се отдалечава.

— Е… тръгнала си по грешен път.

Рязко спря. Последва тишина, докато си мислеше как може да поправи това, което се беше случило, без да бъде унижена и покорена напълно.

— Обърни се и тръгни към срещуположния хълм — извика той услужливо.

Раменете й се свиха. Решително направи един полукръг — само за да не последва указанието му — преди да тръгне натам.

Джайън избухна в силен смях.

Дженис не му обърна внимание. Фамилиерите имаха странно чувство за хумор.

Следващото нещо, което разбра беше, че той бавно пристъпва зад нея. Едва го чу да се приближава, което също силно я възбуди.

— Ще ми простиш ли? — мило я помоли той. Много мило.

Въпреки нежеланието си устните й се извиха в усмивка. Той беше непредсказуем. Не можеше да отрече този факт.

— Е, ако се извиниш.

— Моля те, прости ми — молеше я той с възбуждащ глас, който отново разтопи сърцето й дори без да се вслуша в думите, които изричаше.

Дженис придирчиво изви вежда.

— Добре, след като ме молиш толкова искрено.

Искри заблестяха в двуцветните му очи.

— Приеми извиненията ми… ти, една жена, която не търси удоволствие.

Дженис се удари с кратунката по главата.

Той се разсмя, улови ръката й и я поведе в лунната нощ.