Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матрицата на съдбата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mine to Take, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 138 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дара Джой. Надареният

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)

6

Планета Авария, Династията на мъдреците, Висша гилдия

— Трябва да изпратим някого! И то бързо! Джайън Рен отсъства твърде дълго!

— Може би трябва да изчакаме още малко. Какво ще стане, ако изпратим някой и Джайън се разсърди, че се намесваме?

Яниф, най-почитаният мистик в Династията на мъдреците, затвори очи и изстена. Във Висшата гилдия този спор продължаваше с дни и все още нищо не бе решено. Спомни си старата поговорка за двамата мъдреци в една стая, които обикновено стигаха до три различни решения. И тук тя определено беше вярна.

Нека да видя, обмисляше той, дванадесетте мистици в залата имаха… осемнадесет мнения.

Остра болка прониза главата му и му напомни нещо важно. Беше време да се включи в шумната разправия.

— Намесваме? — Яниф изсумтя с презрение. — Намесваме! — Той огледа всеки член поотделно с възмутен поглед. И тъй като те седяха зад дългата маса за дебати, а той се бе оттеглил в далечния десен ъгъл, Яниф почувства, че има доста добро предимство.

Всички се обърнаха като един и се втренчиха в него изненадано.

Доста рядко Яниф разкриваше такива бурни чувства. Обикновено мненията на стария магьосник бяха забулени в тайнствени иносказания, общоприети за мистиците от висше ниво. Многословието и метафоричността бяха предназначени да накарат магьосниците от по-ниско ниво и учениците им да се впуснат в яростни тълкувания. А често забелязваше, че колкото повече съмнения се изказваха, толкова по-точно се проникваше в същината на спора.

Магьосникът, наречен Гелфан, първи се отърси от шока след дръзкото му изявление.

Това не изненада Яниф. От всички членове на Висшата гилдия точно Гелфан беше този, когото наблюдаваше най-внимателно. Мъжът бе проницателен, силен и не беше склонен към снизхождение. Беше мистик от шесто ниво, който излъчваше огромната си мощ като внушителен ореол.

Яниф никога не се впечатляваше от него.

— Имаш нещо да ни кажеш, нали, Яниф?

Яниф се приближи, наведе се над едрия си опонент и дългата му бяла коса се развя зад гърба му. Малки кристални капсулки проблеснаха в ухото му, отличителен белег на всеки член от Династията на мъдреците. Всичките бяха членове на чарл — елитна група воини-мистици, чиито специални умения бяха почитани в целия Алианс.

Освен кристалния знак на чарл Яниф носеше тъмночервена мантия, украсена със златисти символи на мистик от седмо ниво. В цяла Авария нямаше по-властен от него.

Както обикновено, Боджо, крилатият му приятел, седеше изправен върху рамото му. Ефектът беше заплашителен, дори зловещ.

Яниф прикова с проницателния си поглед всички членове, а после премести взор върху дългата маса. Беше добре известно, че очите на Яниф бяха по-тъмни и от най-тъмната нощ, а дълбините им — винаги неизмерими.

— Да, имам да ви кажа нещо. Загубихме доста време с тези проклети безкрайни дебати! Време е за действие. Тадж Джайън отсъства, в това няма съмнение. Големи вълнения се надигат в Ма’ан, родния свят на фамилиерите. Имаме дългосрочно взаимно споразумение с тях, а дори и да нямахме, лично дължим помощ на Стража на мъглата. Трябва да изпратим след него рицар. Незабавно.

Гелфан присви устни от раздразнение.

— Никой не оспорва нашата вярност към фамилиерите, Яниф.

— Така ли? Тогава защо ви кара толкова дълго да не вземате решение?

Ермак, мил стар магьосник, който никога не се решаваше да вземе собствено решение, защото говореше от името на висшите кръгове, поглади замислено лицето си.

— Трябва да има обсъждане, преди да вземем такова решение, Яниф. Иначе как ще сме сигурни, че сме постъпили правилно?

— Така е, така е — съгласиха се няколко гласа.

— Но от друга страна — продължи Ермак, — май наистина трябва да измислим нещо.

Яниф се взря решително в Ермак. Ето, започна се. Той трепна. Въртим се все около един и същи въпрос.

— Така е, така е — продължаваха същите гласове. Единствено Яниф успя да се въздържи.

— И аз това казах! — Изведнъж Ултант стана и вдигна предупредително показалец във въздуха. Всички се умълчаха, за да чуят мъдрите слова, които щеше да изрече.

За нещастие, докато стане и вдигне пръста си, Ултант вече бе забравил какво иска да каже.

Такива случаи бяха често явление и, изглежда, се дължаха на напредналата възраст на присъстващите в залата. За да бъдеш член на Династията на мъдреците, трябваше да станеш мъдрец, а за да придобиеш това звание, трябваше да си живял доста дълго. Яниф поклати глава и тихичко замърмори. Както обикновено, във Висшата гилдия всичко се повтаряше.

О, как му се искаше да запрати властническия си жезъл в стената само за да ги накара да млъкнат! Жалко, но използването на магии в свещените помещения беше строго забранено.

Вместо това той дълбоко си пое дъх. Цяла вечност се беше подчинявал на тези закони.

Гелфан обаче го изненада и му се притече на помощ като неочаквано взе думата.

— Яниф е прав — трябва да спрем да се разправяме и да вземем решение. Призовавам ви да гласуваме. Онези, които са за това, да изпратим рицар да търси Джайън, нека да вдигнат ръка.

Вдигнаха се седем ръце. Осем, ако броим тази на Ермак, който в началото вдигна ръка по-ниско, а после високо. Очевидно с такива философи вечните спорове никога нямаше да престанат. Но все едно. Със седем гласа те бяха взели решение. Щяха да изпратят рицар.

Яниф зачака търпеливо следващия мъчителен спор.

Гелфан започна с изказването:

— За нещастие повечето от нашите рицари от най-високо ниво вече са тръгнали да търсят чарл. Ще трябва да изпратим Лорджин.

Яниф беше готов за това. А също знаеше какво цели Гелфан.

— Не. Лорджин не може да тръгне. — Той беше като наставник на рицаря. Думата на Яниф имаше тежест.

— Защо? — лукаво попита Гелфан. — Той е тук, на разположение. А също е един от най-добрите ни воини.

Яниф познаваше методите на Гелфан — сега целеше да се добере до информация. Следователно трябваше много да внимава какво ще каже.

— Тази мисия може да се окаже опасна. Лорджин не бива да бъде изпращан.

Гелфан не прие обяснението му.

— Не мога да разбера защо — той е отлично обучен.

— Повярвай ми, когато казвам, че Лорджин трябва да остане тук, с другаря си.

При загадъчните му думи веждите на някои се вдигнаха учудено. Яниф имаше ясновидски дар, можеше да вижда в бъдещето — но какво ли виждаше? Те знаеха, че не трябва да задават въпроси на най-почитания мистик. Той щеше да им разкрие само това, което искаше.

Ултант се изказа против решението на Гелфан.

— Съгласни сме, Лорджин ще остане.

Яниф кимна признателно на Ултант.

За миг настана тишина, докато събранието се опитваше да измисли друг подходящ воин.

— Какво ще кажете за Реджар? — предложи накрая Ермак.

Яниф напрегнато се обади:

— Какво за него?

— Сега се обучава да стане рицар на чарл. Макар да е нов, той все пак е син на Кру.

— Дори е и половин фамилиер — лукаво добави Гелфан. За миг Яниф прехвърли вниманието си върху мистика, изгледа го с втренчен проницателен поглед. Ще имаме проблеми с него, установи той… но не и днес. Съсредоточи се върху дискусията.

— Може би Реджар е добър вариант. — Ермак разтри брадичката си и продължи да обмисля.

— Да го изберем — заяви Гелфан.

Яниф ги огледа, като втренченият му поглед се спря на всеки един поотделно. Искри заиграха в дълбоките му очи.

— Не, няма.

Всички погледи се извърнаха към Яниф.

— Ще оставим Реджар да се развие и обучи както трябва.

И тогава всички разбраха, че има нещо, което Яниф все още не беше готов да им разкрие. Магьосниците стояха потънали в дълбоки мисли, докато го наблюдаваха и се чудеха дали да продължат да настояват за изпращането на Реджар.

Всички бяха опитни наставници. Един от проблемите беше да се справят с времето. Тези темпорални въпроси бяха изключително важни. Всеки присъстващ мистик знаеше, че съдбата често зависи от времето. И затова като един те решиха да се прехвърлят на следващия кандидат.

Съществуваше само още една възможност. Зуасуз, най-младият магьосник, изрече истината на глас.

— Нямаме подходящи рицари — унило заяви той, взимайки за първи път думата.

И макар това да не беше съвсем точно, беше истина. Няколко мистици кимнаха одобрително.

— Боджо — измърмори тихичко Яниф. — Моля те, спри да ме дразниш и не удряй главата си в стената. — Боджо заграчи и размаха криле, сякаш се забавляваше. Яниф извърна раздразнено поглед към него:

— Има още един — предпазливо подхвърли.

— Кой? Кой е? Нима… — Всички заговориха едновременно.

Яниф вдигна ръка, за да спре брътвежите, преди да съобщи отговора.

— Трейд.

Мъртва тишина като тежко наметало надвисна над свещената стая. Накрая Гелфан заговори:

— Трейд та’ал Тийрдар? — попита недоверчиво той.

— Трейд та’ал Яниф — поправи го Яниф. Беше приел Трейд в своя род и му даде името си след смъртта на родния му баща.

Тишина се възцари след рязкото напомняне.

Потеклото на Яниф беше един от най-почитаните в Авария. Сега Трейд принадлежеше към този род — следователно трябваше много да се внимава. Никой не искаше да оскърби роднини на Яниф. Би било много глупаво от негова страна.

Накрая Ермак измърмори:

— Разбира се, знаем за неговата сила. Той разкри пред нас мощта на пирокинетическите си способности, когато го помолихме да спаси Реджар. Похвално качество — обясни още той. — И казваш, че силата му е значителна?

— Така е.

— Но синът следва баща си — изръмжа Гелфан. — Вродената мощ в рода му подлуди Тийрдар — тя ще подлуди и сина. — Бащата на Трейд беше мистик от шесто ниво, който не можеше да контролира специалните си способности; Той се бе превърнал в опасност и в този период за малко да унищожи сина си.

— Това няма да сполети Трейд.

— Не можем да му дадем такъв шанс, Яниф.

Ултант се съгласи.

— Какво ще стане, ако не успяваме да управляваме силата му? Не е подходящо обучен.

— Нуждаем се от воин. Трейд е воин — майстор на острието. Обучен от самия Кру.

— Но не и в областта на мистичното! Дали е бил обучен добре? Може да бъде опасен за всички ни — заплаха е за нашето съществуване! — Протестира Гелфан.

— Или за нашето спасение — подразни Яниф групата пред себе си. — Каква ирония, не мислите ли?

Беше трудно да срещнеш погледа му, защото всеки мъж на масата знаеше какво беше направил в миналото Трейд. Наистина всички те участваха в това. Макар този провал да не се дължеше на него, те лишиха Трейд от наследство.

Великият магьосник Яниф знаеше кога да се възползва от предимството си.

— Трейд ще достигне пълната си сила. Аз му вярвам. Винаги съм му вярвал. Ние му го дължим. Трябва да му дадем шанс да се докаже. Дължим му го.

Последва неловко мълчание.

— Да гласуваме — тихо предложи Гелфан.

Тринадесет ръце се вдигнаха.

— Добре, Яниф, ще ти позволим да го изпратиш.

Яниф кимна, извърна се и напусна залата. Ултант го последва.

— Не ти завиждам за усилията, които ще трябва да положиш, за да убедиш младежа, Яниф. Винаги е бил упорит момък — от ония, които следват собствените си решения.

Яниф иронично се усмихна.

— Да, така е.

— И беше доста своенравен, доколкото си спомням. — Очите на Ултант блестяха.

Яниф побърза да защити Трейд.

— Винаги съм приемал, че твърдостта и ярката индивидуалност са добри качества за мистиците от високо ниво.

— Вярно е, вярно е. Но много силният характер понякога прави човека и костелив орех — захили се лукаво Ултант. — Наистина не бих искал да съм на твое място, когато го убеждаваш.

Яниф искрено се засмя и потупа стария си приятел по гърба, после напуснаха залата.

 

 

Трейд та’ал Яниф замислено седеше в ъгъла на таверната.

Беше присвил крака под дървения стол и мрачно се взираше в дълбочината на рога, пълен с кийран.

Яниф не се тревожеше кой знае колко.

Трейд изглеждаше спокоен. Винаги си е бил като дълбини на езеро… тъмно, спокойно на повърхността, прикриващо всички мистерии под нея.

Но не и за Яниф.

Старият мистик бе прозрял истинския Трейд.

Мъжът, който успяваше така съвършено да се владее в душата си, беше съвсем различен.

В унисон с хладния си овладян облик бе опънал силно дългите си до кръста коси и ги бе стегнал с усукана кожена връв, което откриваше изваяните му черти.

Само светлонефритените му очи загатваха за чувствата, които го измъчваха. Въпреки цялото си самообладание Трейд не можеше напълно да скрие огъня на страстта, проблясващ в очите му. Това беше излъчване на аварианин със значителна сила.

За мъжете от техния свят силата беше вечен, неизменен факт от живота. Тя протичаше през тях като флуид и когато изпитваха силни чувства, този импулс винаги запалваше в очите им ярки искри. Силата на този огън зависеше от индивидуална им мощ. Възпламенен от страстта, колкото повече енергия притежаваше дадения мъж, толкова повече излъчваше.

Според аварианските представи този рицар имаше много пламенни очи.

Яниф се замисли за външността на Трейд. „Чудя се, какво ли би се случило, ако наистина му каже да разпусне тази коса… толкова много тайни чувства има в душата му. Вълнение и страдание.“

Самосъжалението бе съдбоносно за мъж с такава сила.

Яниф приближи масата и застана пред разстроения мъж, докато накрая той благоволи да потвърди, че е усетил присъствието му. Трейд бавно вдигна глава. Когато видя кой беше осмелил да го безпокои, ноздрите му раздразнено пламнаха.

— Отговорът ми е не.

Като се усмихваше иронично, Яниф издърпа стола и седна на масата срещу зеленоокия младеж.

— Дори не знаеш защо съм дошъл.

— Знам. Искаш да направя нещо, което не желая.

Устните на Яниф се извиха в престорено учудване.

— Е, как би могъл да го знаеш?

— Защото… иначе не би ме търсил тук. — Трейд тръшна рога на масата.

— Хм. — Яниф погали перата на Боджо. — Може просто да искам да поговоря с теб?

— Не си дошъл за това.

— Хм. — Яниф направи знак да му донесат рог с кийран. — Може би просто искам да изпия едно питие с теб?

— Не, Яниф.

Прислужващият постави рога пред стария магьосник. Той го вдигна и отпи замислено.

— Хайде, Трейд, най-малкото трябва да ми дадеш възможност да ти обясня. Когато човек не знае за какво го търсят, не може да даде отговор, докато не разбере. — Трейд постави длан върху плота на масата. Наведе се напред, а зелените му очи заблестяха.

— Всички се нуждаете от възможност! Нима мислиш, че съм забравил как ме притиснахте в миналото, изпратихте ме след Реджар в света Рий Ген Кий Инг. И двамата ни измамихте, искахте да разкрия силата си пред Гилдията, да го спася. А той си призна, че е бил чарл! Месите се в живота ни.

Младежът беше прав, Яниф безразлично сви рамене.

— Аз съм магьосник — това е, което правим.

Сякаш беше някакво обяснение. Очите на Трейд ярко заблестяха.

— Няма да го направя, Яниф.

— Добре. — Старецът отново отпи от рога.

Трейд рязко кимна.

И тогава Яниф подхвърли като гръм от ясно небе.

— Предполагам — измърмори той, загледан в питието си — ще загубим завинаги Джайън Рен.

Трейд се задави. Хитрият мистик услужливо се наведе и го потупа по гърба.

— Нима се опитваш да ми кажеш — запелтечи той, — че Гилдията има дързостта да ме праща след него?

— Е, не съвсем.

Нефритените очи се присвиха.

— Не съвсем, по-точно те молят.

— Разбирам. Както обикновено, постановяват и очакват другите да го изпълнят. Е, мога да им напомня, че никога не съм бил въведен в чарл. Не им дължа почитта си.

— Хм. — Яниф отпи още една глътка от кийрана. Изчакваше търпеливо младежът да избухне.

— Как се осмеляват да си мислят, че бих зачел такова искане?

— Хм?

— Нима мислят да ме впримчат с аргумента „семейна чест“? Не им дължа нищо и ще им го кажа в очите.

— Хм.

— Може би си мислят, че се чувствам морално задължен към теб, Яниф? Защото нося твоя кийракс? Тогава не ме познават! — Трейд се тръшна на стола. — Не ме интересува тази чест!

В този момент явно му прекипя. Сякаш, без да се вълнува от нищо наоколо, Яниф допи последните си глътки. Време беше да хвърли последния си коз.

— Някой може да каже, че Джайън ти е почти роднина, както и роднина на Реджар и по такъв начин и на Кру.

Трейд онемя при тази тирада.

Ах, магическата дума. Яниф знаеше, че Трейд тайно копнее за признанието на Кру, мъжът, когото почиташе и обичаше като баща. Мъжът, който го бе отгледал като собствен син в рода си.

Надхитрен, Трейд затвори очи.

— Това е за последен път, Яниф.

Старият магьосник изви съвсем леко ъгълчетата на устните си, но все пак забележимо.

— Трябва да тръгнеш веднага, Трейд. Положението е доста сериозно.

— Знаеш ли накъде е поел Джайън, след като е напуснал Ма’ан?

— Не съвсем. Предполагаме, че се е насочил към далечния край. Там има една планета, която ме тревожи, нарича се Ганакари. Проследих „знака“ му до това място, но го загубих. Започни оттам.

Трейд кимна покорно. Яниф стана. Зеленоокият момък също се изправи и постави длан върху ръката му.

— Не го правя заради това, за което си мислиш, Яниф.

— Разбира се, Трейд. Не допускаш да не излезеш с чест от едно положение.

Ръката на младежа машинално се спусна на кийракса върху колана му. Яниф се ухили.

— Все пак не знаеш какво си мисля, Трейд.

Старият човек потъна в непроницаемите очи на воина.

— Вярно е. Точно това те прави толкова по-силен от другите, Яниф.

Не чак толкова силен, помисли си уморено старият магьосник, напускайки таверната. Никак даже.

 

 

Когато Яниф се върна в къщичката си, новият му ученик Реджар та’ал Кру крачеше из стаята като звяр в клетка.

Но Яниф не беше изненадан.

За мъж с качествата на фамилиер по външност и вътрешни способности, но все още неприет в най-почитания род на Авария, Реджар беше дори най-упоритият му ученик. Винаги се беше стремял към възвишените идеали на чарл, в духа на които го обучаваха.

Яниф се засмя. Наистина беше наследил кръвта на Кру. Като Лорджин и Трейд, Реджар също често беше буен. И въпреки това всичките те бяха прекрасни. Бяха негови ученици. Той погъделичка игриво Боджо под крилото и след това затвори паянтовата дървена врата след себе си. Понякога за един магьосник беше удобно да се прави на загадъчен.

Реджар спря да крачи и се втренчи в стария мистик, а сините му очи се присвиха.

Ето, започва се, присмя се Яниф на себе си. Част втора.

Без да обръща внимание на младия фамилиер, Яниф се запъти към масата. Томове с магически книги бяха разпръснати върху дървения плот. Боджо излетя от рамото му и както обикновено, кацна на дървената пръчка, когато Яниф седна и отвори стария дневник с кожена подвързия.

Започна да чете наум пасажа за най-младия син на Кру. Реджар отново закрачи из стаята. Сигурен признак, че проблемите назряват.

Яниф не обърна внимание на признаците, а продължи с особено скучния абзац за неясните елементи от характера на фамилиера.

Разнесе се едва доловим стон.

Опита се да не се усмихне, когато зачете на глас. Реджар беше досадник, но пък бе лесно да предвидиш следващия му ход и щеше да се справи с него. Яниф много обичаше Реджар.

— И така, от това разбираме, че стихийните преходи са завършени, когато… Реджар, слушаш ли ме? — Яниф не вдигна поглед, когато продължи да чете пасажа.

Горестна въздишка изкриви красивите устни на Реджар. Отегчен от безкрайните уроци, които наскоро бяха започнали, той се втурна към прозореца и мрачно се вторачи навън към жълтото слънце. Беше прекрасен ден.

Фамилиерите обичаха да бъдат навън и да търсят развлечения в подобно време. Кой знае какви прекрасни приключения го очакваха. Изпълнен с копнеж, младежът се взираше през прозореца.

Трепетното чуруликане на птиците из дърветата, приятният шепот на вятъра, носещият се аромат на цъфнал тасмин го опияняваха. Той въздъхна, чудейки се какво ли прави съпругата му Лайлакс. Поклати глава, когато си спомни как бе свършила миналата нощ с нея. Възбудено се усмихна от страстните спомени.

Може би точно в този момент тя лежеше под някое дърво и дремеше? Да, и косата й е разпръсната по тревата, а чувствените й устни леко са разтворени, копнеещи за…

— Реджар.

— Да… да… слушам те — измърмори унесено младежът. Представяше си как се навежда и леко притиска…

Яниф едва доловимо се усмихна. Като седмо ниво мистик старецът имаше способността да чете мисли. Обаче не бе нужно да чете тези на Реджар та’ал Кру, за да разбере за какво си мисли енергичният фамилиер. Ех, младост.

— Добре… добре — измърмори старият магьосник, без да сваля поглед от книгата. — Ще пропуснеш много важен урок.

Значи така, ядоса се Реджар. Беше дълбоко отегчен. Защо се съгласи на обучението? Всички уроци бяха досадни освен тези по издръжливост.

Беше се уморил. Всъщност не беше точно умора.

Не можеше да повярва, че брат му Лорджин беше изтърпял такива страдания — не беше възможно! Познаваше Лорджин и се чудеше как се е получило при него. Брат му беше образец на съвършенство. Дори нищо не го безпокоеше! Реджар отвратено изсумтя.

Е, той беше фамилиер, а не чарл! И това му беше достатъчно.

— Яниф.

Старият магьосник продължи с урока, сякаш не бе го чул.

— Яниф! — изрече младежът малко по-високо и с много по-голяма настойчивост.

— Хмм? — Яниф вдигна поглед, привидно смутен — сякаш бе забравил за скуката на своя ученик.

Светлосините очи на Реджар заблестяха от раздразнение. Старецът съвсем се бе побъркал! С ръце на кръста, той обяви предизвикателно:

— Тези уроци не са по вкуса ми.

— Охо? — Яниф изглеждаше изненадан. — И какво те кара да мислиш, че трябва да бъдат по вкуса ти?

Изваден от търпение — той осъзна, че старият мистик го беше примамил в танца на логиката, където неизменно щеше да загуби — Реджар размаха ръце във въздуха, после възобнови краченето напред-назад до масата.

— Не мога да остана затворен тук в такъв ден!

Магьосникът се почеса по главата.

— И защо?

Реджар почти изкрещя:

— Защото това не ми харесва!

Очите на Яниф, по-тъмни от най-тъмната нощ, заблестяха.

— Виж ти. Нима?

— Може би Лорджин или дори Трейд са могли, но… — Реджар спря изведнъж да крачи, обърна се и се втренчи в Яниф. — Какво означава това „нима“?

Яниф сви рамене.

— Никога не съм казвал къде трябва да се провежда урокът.

Реджар го изгледа внимателно с присвити очи.

— Тогава защо от седмици ме държиш затворен тук?

Старият мистик вдигна вежда.

— Чувал съм, че никой не може да държи един фамилиер, който не иска да бъде държан.

Изведнъж Реджар разбра.

— Това вече е истински урок, нали? — Той посочи към книгите, разпръснати на масата. — Не тези бумаги.

— Да. Стреми се да опознаваш собствения си характер, Реджар. Когато го сториш, никой, дори и аз, не можем да те отклоним от намеренията ти.

Реджар попи думите на стария магьосник. Въпреки всичко трябваше да открие към какво го влече истинската му природа и засега бе научил едно ценно нещо.

— И така значи можем да излезем и да се разходим малко? — Той отвори вратата, а свежият въздух нахлу в стаята. Лекият бриз разроши дългите къдрици на лъскавата му черна коса.

— Разбира се. — Яниф стана и се присъедини към фамилиера, който беше наполовина аварианин.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано — измърмори Реджар, когато излезе навън на топлото аварианско слънце.

— Не бе редно аз да ти го казвам. Ти сам трябваше да го разбереш.

— Мм. Предполагам, че Лорджин по-бързо го е осъзнал.

— Лорджин никога не е получавал този индивидуален урок.

Реджар го изгледа учудено.

— Всеки ученик е различен, Реджар, и затова никой не се обучава по един и същ начин. — Яниф благо се усмихна. — Точно това свързва ученика с учителя му и то е, че двамата трябва постоянно да се учат.

Реджар се замисли над думите на наставника си.

— Разбирам.

— И така, това е вторият ти урок за деня. Запомни, че ученето е като дишането — веднъж откажем ли се, вече не сме за този свят.

И полека затвори вратата зад тях.