Дара Джой
Надареният (10)

9

— Търсиш фамилиер?

Трейд насочи вниманието си към дрезгавия лаещ глас зад близкия ъгъл в гърлото на тунела.

Съществото, застанало пред него, бе със силно набръчкана кожа и с огромна муцуна. Две тъмнокафяви очи блестяха сред гънките на главата му.

— Търсиш фамилиер? — отново попита то, като размаха кривата си тояжка.

— И как разбра? — Трейд наблюдаваше внимателно съществото. Беше любопитен по характер — особено при такова търсене.

— Видях един фамилиер!

— Наистина ли? И накъде тръгна?

Чуждоземното същество посочи към тунела. Трейд вече знаеше това.

— Благодаря — каза той и се запъти към портала. Странното същество хукна след него. След миг Трейд се извъртя с извадена блестяща сабя и я насочи към издадената муцуна.

Съществото рязко спря и започна да издава тихи писъци.

— Не ме наранявай!

Трейд се зачуди дали, ако не го удари, то щеше да го нападне. За всеки случай не прибра сабята, Кру го беше учил при нови ситуации винаги да бъде нащрек.

Трейд изпълняваше съветите на доведения си баща. Винаги беше нащрек, при всяка ситуация.

— Какво искаш? — Суровият му тон накара чуждоземното същество отново да издаде остро писукаие.

— Опасен път дори за воин. Грунтел ще те води!

— Нима се опитваш да ми кажеш, че искаш да ме водиш?

То заклати муцуна нагоре-надолу.

— Разбирам. И защо трябва да ти вярвам?

Изглежда, въпросът му обърка Грунтел. То наклони глава на една страна и надигна гъстите си вежди.

— Не ми вярва? — Като че ли за първи път чуваше такова нещо.

Изражението му беше толкова комично, че Трейд се разсмя. Явно съществото се беше обидило. Той снижи малко върха на сабята си.

— Ти си… Какво точно си ти?

— Ах-ха-ха! — Заподскача. — Глупав воин, Грунтел разбира. — Завъртя се в кръг, огромните му ходила шляпаха в прахта.

Трейд търпеливо го наблюдаваше. Когато сбръчканото създание спря да прави гримаси и лудории, той спокойно попита:

— Е, какво си?

Един от трите пръста, покрити с козина, посочи към набитите му гърди.

— Уигамабоб!

— Какво?

— Уигамабоб. Много уигамабоб тук.

— Разбирам. — Макар да не разбра. — Познаваш ли местността след тунела?

Отново муцуната му се заклати нагоре-надолу.

— Грунтел водач на търговци. Правил го много пъти.

По кой ли път, чудеше се Трейд. Съществото можеше да се опитва да го вкара в капан. Въпреки това той нямаше представа какво се намира отвъд този тунел — може би беше разумно да наеме водач.

— Много добре. Води ме тогава.

Грунтел отново затанцува, изглеждаше доволен. Размаха кривата си тояжка във въздуха, поклони се на Трейд, после му махна с ръка да го последва.

Фамилиерът скръсти ръце пред гърдите си и не мръдна. Изчака търпеливо, докато Грунтел разбере, че той не го следва.

Грозната глава на чуждоземното същество се извъртя, объркан поглед помрачи чертите му.

— Не ме следваш?

Трейд бавно наклони глава от едното към другото си рамо.

— Няма да те следвам. Ще водя. Ти ще ме следваш след портала. — Нямаше да позволи от другата страна да попадне на засада, възможно беше съществото да има съучастници.

В тези погранични светове входовете на тунелите бяха безлюдни и имаше огромни неконтролирани пространства. Щеше да бъде рисковано да мине просто така. А като водач би имал онези ценни мигове, които му позволяват да реагира.

Понякога един миг беше всичко, от което се нуждае мъж със способностите на чарл.

Трейд мина покрай чуждестранния водач и застана пред пулсиращия отвор. Поради много причини Висшата гилдия не беше склонна да държи тунелите отворени. От двете им страни понякога се случваха известни колебания в целостта на пространството и времето. Други тунели гилдията предпочиташе да контролира — като цяло тази позиция увеличаваше силата на Алианса, намаляваше възможността от недопустими агресивни действия.

Въпреки това заради отдалечеността си определени райони бяха изоставени. Тунелите в много далечни места като това тук бяха оставяни отворени, но обикновено след време им слагаха пазачи.

Трейд беше благодарен, че този тунел все още беше отворен.

— Какво да очаквам от другата страна? — заповеднически попита той.

— Немного. Няма същества. Място между светове. Трейд разбра — следващият свят беше връзка между планетите.

— Какво представлява теренът?

— Плоска равнина. После много се изкачва до входа. Слушай Грунтел, и ще бъдеш добре.

— Хм. — Трейд измъкна кийракса от колана си като предпазна мярка и престъпи портала. По невнимание блестящата сабя можеше да нарани някой пътник, докато минаваха тунела. С извадено оръжие той рискуваше много, не искаше да нарани невинен.

Излезе на плоската, осеяна със скали и храсти равнина. Няколко растения разнообразяваха пустинния изглед. Грунтел почти се сблъска в него, когато с накуцване излезе отвъд. Трейд му отправи високомерен поглед.

— Моите извинения. Не обича тунелите. Вървиш прекалено бързо. — Захили се на високия аварианин, разкривайки двата си остри предни зъба.

Трейд му отвърна със смразяващо изражение, то беше нормалният му израз. Потайността беше една от особените черти в характера му, на която Яниф най-много се възхищаваше. В момента аварианският воин търпеливо приемаше, че вселената е извън неговия контрол. И се стараеше да бъде още по-внимателен към сложността и непонятността на живота.

След като не забеляза да го заплашва опасност, Трейд прибра сабята в калъфа й.

— Да тръгнем по пътя! — Грунтел насочи покрития си с козина пръст към върха в далечината. После го посочи към небето и двойното слънце. — Много горещо. — Той покри набраздената си глава с тъмносивата си дреха. — И ти се скрий, аварианино.

Трейд кимна и вдигна качулката на наметалото си над главата си.

— Как разбра, че съм аварианин? — тихо попита той.

— Сабята. Аварианин.

— Да, така е.

— Много стара. Много силна.

Трейд се учуди как Грунтел е разбрал това. Може би странното малко чуждестранно същество имаше свои дарби.

— Нарича се кийракс.

— Кийракс — повтори то, преди да припне покрай него и да започнат дългото прекосяване на долината.

Трейд го последва, като на една негова крачка чуждоземното същество правеше три.

— Кийракс — повтори пак Грунтел.

— Да. — Мислите на Трейд се понесоха към легендата за кийракс, страховитата аварианска сабя.

Говореше се, че кийраксите обладават и пренасят от поколение на поколение уменията, придобити от владетелския род, на който принадлежат. Според мистичното поверие на чарл щеше да се появи мъж с колосална сила, който е в състояние да „вижда“ цялото познание, предавано през вековете само като държи кийракса в ръката си.

Но макар да почиташе традицията, Трейд не вярваше много на легендата. Ако това е истина, мислеше си той, докато вървеше, тогава кийраксът, който носеше — а той му бе даден от Яниф — би трябвало да му носи нечувана сила.

Трейд сви рамене. Тази история явно беше измислица на старците в гилдията. Той предпочиташе реалността на живота.

Превали пладне и безмилостната жега превърна пътуването им в мъчение. Но когато накрая жарките лъчи на слънцата бавно се скриха зад хълма, Трейд и Грунтел стигнаха подножието на планината.

— Време е да се изкачим!

Малкото чуждоземно същество постави кривата си тояжка на първата платформа и подскочи върху нея.

Трейд вдигна поглед, преценявайки разстоянието до върха. Без да се интересува от изкачването, той вдигна крак и стъпи на платформата.

И в този миг остро ужилване прониза горната част на гърдите му, точно над сърцето. Непоносима болки се разля по цялото му тяло. Притисна го като в менгеме.

Зашеметен, той сведе поглед към петното под рамото си, където стърчеше тънка игличка — острото й връхче беше пронизало наметалото и ризата му.

— Уважаеми господин аварианино! — заговори Грунтел, но тогава забеляза игличката. Скочи няколко платформи надолу, за да помогне на Трейд. Грабна ръката на зеленоокия мъж и се опита да го издърпа извън обсега на летящите стрелички.

Въпреки парализиращата болка Трейд скочи на платформата. В този момент той промени мнението си за водача.

— Благодаря, Грунтел.

Съществото му отправи разтревожен поглед. Дебелият му, покрит с козина, пръст посочи игличката, която продължаваше да стърчи от гърдите му.

— Няма нищо. — Трейд сграбчи връхчето и рязко го издърпа, без да издаде болката си. През отвора шурна кръв, която бързо напои наметалото му. Но аварианският воин не обърна внимание на раната.

— Видя ли? Хайде да продължим. — И направи две крачки, преди да се строполи на земята.

Грунтел застана над него и зацъка с език.

— Воинът не е толкова силен, за колкото се мисли.

Изненадващо, той вдигна мъжа и го преметна върху гърбавите си рамене. Дългата коса на воина се влачеше по камъните, докато изкачваха пътечката.

 

 

Трейд отвори очи и забеляза езерце наблизо. Примигна. Как той…

И тогава си опомни. Грунтел… игличката…

Бързо се изправи. Прекалено бързо.

Зави му се свят и се олюля. Но както обикновено, не обърна внимание на това. Посегна към тъпата пулсираща болка над лявата си гръд. Малка превръзка покриваше раничката.

И после забеляза черната си риза и наметалото, положени на земята до него.

— Почистих раната, Грунтел го направи. Стои ти добре! Може би щеше да умреш, ако не беше Грунтел. — Съществото коленичи зад Трейд и му предложи бульон.

Трейд леко се усмихна, благодарен за грижите му. Пое купата с бульона.

— Задължен съм ти, Грунтел.

Странното чуждоземно същество започна да издава пискливи звуци, сякаш Трейд го беше оскърбил.

— Не задължен! Постъпил правилно!

Трейд кимна, замислен, че всички подобни постъпки в живота трябва да бъдат ясно разграничени. Правилни или грешни. Поради някаква странна причина си спомни за баща си Тийрдар. За него всичко бе черно и бяло, светлина и мрак. В живота обаче не можеха да се следват такива ясни правила. Границите често се сливаха. Трудните избори бавно погубваха мъжа, който притежаваше прекалено много сила…

— Каза име на сън. Много пъти.

Грунтел се взираше любопитно, малките му тъмни очи гледаха проницателно.

Трейд вдигна бульона до устните си и отпи една глътка. Беше изненадващо вкусен.

— Нима? — Въобще не изглеждаше заинтригуван. — Кое име? — Отпи отново от течността.

Грунтел му го каза.

Купата в ръката му рязко спря до устните. Дори изражението му да не разкри какво чувства, беше очевидно, че е развълнуван.

— Жена? — попита Грунтел с огромен интерес.

Зелените очи на воина се присвиха.

— Не е важно. — Отново отпи от бульона и показа, че темата е приключена.

Грунтел не се опита да го убеждава. Беше видял лицето на този мъж, когато изричаше онова име. Въпреки думите на аварианина, името, изглежда, беше много важно за него.

Трейд изпи течността и постави купата встрани. Сбърчи вежди, когато забеляза разпуснатата си коса. Малки тресчици и боклуци се бяха заплели в нея. Намръщи се и въпросително погледна Грунтел.

Уигамабобът глуповато сви рамене.

— Много висок воин. За съжаление косата мете отзад — изсумтя весело Грунтел. — Заличи напълно следи! — Захили се високо.

Трейд го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Грунтел заигра някакъв танц, очевидно намираше всичко това за много забавно. Трейд се изправи.

Съществото рязко спря танца с един крак във въздуха.

— Не, не, не, не, не, не! Много скоро!

Трейд затвори очи, мъчейки се да потисне лекото замайване. Както обикновено — с непоколебима решителност — той преодоля гаденето и се насочи към езерцето. Събу ботушите и панталоните си и скочи в студената вода. Грунтел зацъка с език зад него.

Воинът се гмурна под повърхността. Когато се появи, уимагабобът му хвърли стъкленицата със сапун. Трейд инстинктивно вдигна ръка и улови малкото шишенце с перфектна точност. Кру винаги бе казвал, че той има отлични реакции. Ето защо го направи майстор на острието.

С небрежни движения натърка тъмната си коса, като се опитваше да разплете възлите с пръсти. Не беше лесно. Последваха няколко авариански ругатни.

След като се изкъпа, излезе от водата и облече дрехите си. Започна да търси на земята коженото ремъче, за да си върже косата.

Грунтел високо въздъхна.

— Няма. Загуби се.

Трейд огледа пещерата за нещо друго, което можеше да използва.

— Няма значение — предложи уигамабобът. — Може и така, спусната — ухили се той.

Трейд въздъхна, после преметна през рамо дългата си до кръста коса.

— С такава коса изглежда различен.

— Нима? — ядосан отвърна Трейд.

После облече наметалото.

— По-различен. Като воин, но… не.

— Разбирам. — Трейд почти не му обръщаше внимание. Затвори очи, опитвайки се да „види“ Джайън. Виденията в това пространство, езерото… после проход, който водеше към центъра на планината… стъпки и накрая следващия тунел.

Джайън вече беше влязъл в следващия свят.

— Веднага трябва да тръгваме.

— Грунтел казва, че е много скоро за воина да пътува.

Трейд скръсти ръце пред гърдите си.

— Воинът казва, че трябва да тръгнем сега.

Грунтел се изкиска и се подпря на кривата си тояжка, за да се надигне.

— Не иска да паднеш мъртъв. Трябва да съм сигурен, че ще получа парите си от теб, рицарю на чарл.

Трейд се насочи към изхода.

— Не съм рицар на чарл — извика той през рамото см.

— Не? — заподсмърча Грунтел, а дългата му муцуна задуши въздуха. — Миришеш като рицар. Изглеждаш като рицар. Може би имаш вкус на рицар?

Трейд го изгледа с присвити очи.

Грунтел отново се захили, разкривайки двата си остри предни зъба.

 

 

Джайън и Дженис излязоха от тунела и стъпиха върху червения пясък сред вихрушка от червен прах.

В далечината гора от гигантски червени кристали ограждаше огромното голо и равно пространство.

Почти цял ден бяха вървели, за да стигнат до тунела към следващия свят. Докато приближаваха центъра на планината, Джайън водеше Дженис и внимателно й показваше местата, които криеха опасности.

— Къде сме? — тихо попита тя.

Зелено-златистите му очи се присвиха, когато огледа околността. Няколкото гигантски валчести скали с формата на яйце образуваха полукръгли червени масиви и допълваха картината пред тях.

Дженис се изненада, когато забеляза естествени пролуки и отстрани в скалите. Някакво същество се насочи към друг валчест камък, мушна се в цепнатината и се скри от погледа им.

Джайън въздъхна бавно, но не изпускаше района от очи. Не изглеждаше щастлив.

— Това е подземен свят, Дженис. Тук трябва да бъдем нащрек. На такива места обикновено цари беззаконие и е пълно с престъпни типове.

— Колко тунела усещаш, че ни остават?

— Само още един.

— Къде е? Можеш ли да разбереш?

— Ще го открием в някоя от онези канари. — Той посочи скалите. После обгърна рамото й с ръка. — Стой близо до мен. Там може да е опасно.

Тя кимна. Вятърът почна да вие. Джайън вдигна лице.

— Наближава буря.

— Как разбра?

— Фамилиерите имат и електростатични сетива. Можем да усещаме приближаването на буря. В този свят очевидно тя е обичайно явление. Хайде, трябва да потърсим подслон.

Забързаха по пясъчната пътека към най-близкия скален купол. Пясъкът скърцаше под краката им. Мъничките кварцови песъчинки заблестяха, когато засилващият се вятър натрупа няколко дюни до тях.

След като влязоха в процепа на огромната валчеста скала, Джайън застана пред момичето. Дженис осъзна, че инстинктът му да закриля беше част от същността му.

Тя разтвори устни от възхищение, когато се огледа около себе си. Розови кристали растяха от тавана и стените и се спускаха към средата на помещението. Подът представляваше червен отъпкан пясък, образуващ гладка повърхност. Малки кристали искряха навсякъде.

Очевидно се намираха в таверна.

Ярки кристали изграждаха цялата мебелировка. Светлината на свещите играеше върху стените, масите и столовете. Дженис си помисли, че е прекрасно.

— Каква красота — възкликна тя.

Няколкото посетители се извърнаха и се вторачиха в нея.

Таверната беше пълна със същества — представители от различни планети и раси. Очевидно някои бяха дошли да опитат късмета си в мините и да натрупат богатства. Други, както собственика на таверната, започваха бизнес и печелеха огромни суми, като даваха подслон в този далечен край на космоса. А трети бяха дошли, за да ограбят всеки, когото успеят.

Джайън я притегли по-близо до себе си.

— Красиво е, таджа. Ние сме в центъра на гигантската кухина — виждал съм това и преди, в други подземни светове. Но не се прехласвай пред красотата му — тук трябва да внимаваш с всеки и с всичко.

— Сигурен ли си? Изглеждат доста дружелюбни.

Тя извърна поглед към един секъл, който й се усмихна и размаха пипалцата си, приканваше я да се присъедини към него.

Джайън се намръщи.

— Да, сигурен съм.

Той изпрати към секъла „предупредителни импулси“. Съществото се сви на мястото си.

Джайън бързо я поведе през тълпата към тезгяха, където собствениците на таверната пълнеха рогове с кийран.

— Давате ли подслон за през нощта? — попита той жената. Тя беше суакан. Казваше се Руакан. Изящните й заострени уши щръкнаха, докато оглеждаше красивия фамилиер.

— За теб, мое котараче, имам всичко, което поискаш.

Джайън тайно направи знак на Дженис да мълчи. Нямаме никакви ценни прозрачни камъни, а определено се нуждаем от подслон. Не ме издавай.

— И как смяташ да платиш за подслона? — попита високо Дженис. Нямаше право да се чувства засегната, но й стана неприятно.

Джайън въздъхна дълбоко. Прекалено силно, за да остане незабелязано. Той извърна поглед към собственичката на таверната и й намигна многозначително.

— Жаден ли си, писенце? — Руакан се наведе през бара. Джайън се престори на заинтригуван.

— Да. — Жената му се усмихваше, докато наливаше огромния рог с кийран. Тя не обърна внимание на Дженис.

— Благодаря ти много — язвително изрече Дженис.

Дженис. Джайън вдигна рога и жадно отпи. Тя направи гримаса зад гърба му. Джайън се усмихна — знаеше точно какво прави тя, защото стената пред него отразяваше гнева й в хиляди малки образи в кристалите.

— И какво се е случило с дрехите ти, писенце? — закачливо попита Руакан. Джайън й отправи страстен поглед.

— Загубих ги.

Руакан му се захили.

— Харесваш ми.

— Добре.

— Тя с теб ли е? — Собственичката на таверната кимна към Дженис, говореше за нея сякаш тя не беше там.

— Да, водя я на един приятел от следващата дислокация на подземния свят.

— Какво? — Дженис го ритна в пищяла.

— Не изглежда много щастлива.

Джайън присви широките си рамене, сякаш не го интересуваше.

— Тук няма свободни стаи — но притежавам и таверна от другата страна на пътя. Кажи на Джийва, че аз те изпращам. Ще ти намерят място.

Джайън съблазнително й се усмихна. Руакан го оглеждаше с желание, като облизваш устните си.

— И кога мога да очаквам плащането?

Дженис чу достатъчно! Понечи да се приближи, но Джайън вдигна ръка пред гърдите й, за да я спре.

— Уморен съм от пътуването и първо трябва да си почина.

— Добре, котараче. — Руакан наклони глава на една страна. — Искам те отпочинал. Тук стаите не са много евтини.

Дженис се освободи от възпиращата я ръка на Джайън.

— Предпочитам да платя за моята стая, ако нямаш нищо напротив, фамилиере! — При което тя разгърна наметалото си, измъкна пълна шепа с редки прозрачни камъни и ги хвърли върху кристалния плот. Собственичката облещи очи.

Полудя ли? Прибери ги.

Дженис не му обърна внимание. С вирната брадичка тя плати за стаята си.

Руакан загреба камъните от масата.

— Богата клиентка, колко хубаво. — Тя направи знак на мъжа си, който се приближи. — Преведи ги през пътя. Кажи, че съм наредила да им дадат червената стая.

Джайън беше бесен. С действията си Дженис ги излагаше на опасност пред всеки крадец в околността. Бързо щеше да се разпространи мълвата, че среброкосата жена носи цяло състояние от прозрачни камъчета. Той изскърца със зъби.

— Има ли откъде да се снабдя с дрехи? — попита той мъжа на Руакан.

— Да, търговецът е от другата страна на пътя. Но стоките му са много скъпи.

Джайън започна да се успокоява.

Навън вятърът духаше още по-силно отпреди. Мъжът на Руакан задуши въздуха.

— Приближава страшна буря. — Той сведе поглед към Дженис. — Ако знаеш какво е добре за теб, трябва да останеш тук. Навън не е за приключения. Тук бурите са страшни и опасни. Понякога връхлитат неочаквано, без предупреждение, а друг път се приближават бавно, като тази. Трябва много да се пазиш от тях.

Той ги поведе към следващия скален купол.

Първото нещо, което Джайън забеляза, беше, че във втората таверна се бяха събрали още по-долни типове. Няколко подозрителни същества се свиваха в едва осветените ъгли. Непрозрачни прегради от червен кристал разделяха помещението.

Докато мъжът ги поведе нагоре по стъклените стъпала към кристалната платформа, Джайън установи, че няколко кухини бяха свързани с тази. Той спря пред една масивна врата от червен кристал. Извади ключ и влезе в стаята.

Дженис се задъха от възхищение.

Цялата стая беше направена от червени кристали, наподобяващи тези в таверната. В средата ярки рамки ограждаха леглото, покрито с копринени завивки. В далечния ъгъл имаше малка вана.

— Прекрасно е! — извърна се сияеща към Джайън. Усмивката й замря на лицето, когато видя строгото му изражение.

За миг беше забравила случката в таверната. Ноздрите й пламнаха, когато си спомни безсрамния начин, по който той се опитваше да се пазари.

Не, не беше правилно да го критикува.

Джайън можеше да прави каквото пожелае. Споразумението им беше приключило — той беше изпълнил много повече от своята част. Бе я измъкнал невредима от Ганакари, а след това бе извършил още много други неща за нея.

Премаля от страх, когато тази ужасна мисъл я връхлетя. Каквото й да бяха изживели, сега то беше към своя край. Като всеки фамилиер той щеше да търси своето удоволствие. И би било грехота да му пречи.

— Прав си. Прощавай, че го казах.

Извинението й го изненада.

— Значи си разбрала?

— Да, разбира се.

Той се отпусна.

— Добре.

— Задължението ти към мен приключи. Аз… аз ти благодаря за…

— Задължението ми?

— Да. Сега сме извън Ганакари. Споразумението ни изпълнено и се прекратява. Разбрах, че желаеш да… е, желаеш да се срещнеш с онази жена…

Джайън присви очи.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че по един или друг начин това не те интересува?

Тя се размърда притеснено под наметалото си, без да знае как да му отговори. Разбира се, че я интересуваше. Просто не искаше той да го знае.

— Разбирам. За твоя информация, таджа, не знаех, че имаш камъни. Освен това нямах намерение да се срещам с нея — просто се опитвах да осигуря стая за през нощта.

Дженис махна с ръка.

— Това си е твоя работа.

Очите му се присвиха в зелено-златисти процепи. Искри затанцуваха в тях.

Дженис не забелязваше бурята, която се надигаше в душата му.

— Имам изобилие от камъни. Ако предпочиташ отделна стая.

Той вдиша и издиша дълбоко, опитвайки се да потуши гнева си.

— Знам, че имаш много камъни — цялата таверна и вероятно вече три четвърти от населението тук го знае.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво те накара да извадиш тези камъни, Дженис?

— Помислих си…

— Не, не. Направи ни прицел за всеки главорез в района.

Не беше се сетила за това.

— Олеле! — Тревожна въздишка се изтръгна от устните й. — Нямам много опит в тези неща.

— И аз това забелязах.

Имаше предвид не само камъните. Очите й заискриха гневно при коментара му.

Изведнъж Джайън осъзна, че го е разбрала погрешно.

— Дженис, исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. — Извърна се с гръб към него. Той се опита да сложи ръка върху рамото й, но тя я избута. — Искам да се изкъпя и да си почина, Джайън.

— Добре. Ще отида до търговеца, за когото спомена собственика и ще си купя дрехи. След това ще бъда долу в голямата стая, ако се нуждаеш от нещо. Заключи вратата след мен и не отваряй на никого.

Той понечи да тръгне.

Дженис го спря.

— Ще ти потрябват камъни. — Тя протегна препълнената си шепа с прозрачни камъни.

Джайън се поколеба, не искаше да ги приеме.

— Освен ако не предпочиташ да си платиш по друг начин? — Тя изви прелъстително вежди. — Може би този търговец също е жена.

Подигравката й го улучи. Джайън й отправи възмутен поглед, но взе скъпоценните камъни.

— Ще ти ги върна, когато стигнем Авария.

— Искаш да кажеш, когато ти стигнеш Авария. Трябва да тръгнем по различни пътища, Джайън. — Дженис не долови болката, която му причиниха тези нейни думи.

Джайън се поколеба на прага.

— Ще разговаряме по-късно за това, таджа — каза той и тихо затвори вратата след себе си.

 

 

По-късно откри Джайън да седи сам на една маса в таверната.

Очевидно никой не дръзваше да се домогне до пълния му джоб и да се приближи до него, защото настроението му беше доста мрачно. Около него трептеше аурата на внушителна сила.

Преценявайки го от разстояние, Дженис беше поразена от това, колко загадъчен може да бъде Джайън, колко многообразни черти притежаваше неговият характер. И макар тези черти да изразяваха вярно неговата същност, в сърцевината й бяха силата и властта.

Беше го виждала смел, решителен, весел, игрив, възбуден, любящ или заинтригуван. Но никога такъв… Опасно тъжен. Дженис потисна мисълта, която я смути.

Видя, че беше си купил и облякъл тъмнозелено наметало, бяла риза и черни ботуши. Нима беше възможно — изглеждаше още по-обаятелен в простото си облекло.

Джайън вдигна изненадано поглед, когато тя се приближи до кристалната маса.

— Нещо не е наред ли? Разбрах, че искаш да почиваш.

Тя дръпна кристалния стол и седна срещу него.

— Промених решението си. — Истината беше, че мисълта да бъде далеко от него терзаеше душата й. След като се изкъпа, тя се опита да почине и заспи, но не можа.

Дженис разсъждаваше какво беше спечелила като напусна Ганакари. Постигна най-важното — свободата си. С тази свобода дойде болката, че познава Джайън. Че ще го напусне.

Нищо не става, без да се плати някаква цена, тъжно си мислеше тя. Но не съжаляваше. Имаше смело сърце. Родът на майка й беше горд.

Джайън потопи парче плод в сладък крем и й предложи вкусната хапка. Тя поклати глава. Нямаше апетит.

Той отхапа с наслада от сочния плод. Както всяко друго нещо, което правеше, и това просто движение предизвикваше копнеж у нея.

Той я наблюдаваше през булото на спуснатите си мигли. Като котка, която замисля нещо. Посегна към рога с кийран и отпи голяма глътка от питието.

Постави рога на масата, взе друго парче плод и заговори меко:

— Както знаеш, насочил съм се към Авария.

— Да, зная.

— Ако си спомняш, бях ти споменал, че има само един път за моя роден свят, Ма’ан, и той е през Авария.

— Защо е така? — полюбопитства тя. — Със сигурност мистиците на чарл могат да отворят за твоя свят толкова тунели, колкото пожелаят.

— Имаме споразумение. Правим изследвания за тях, а в замяна входът за Ма’ан е пазен от Висшата гилдия и непрекъснато охраняван от рицарите на чарл.

— Звучи много несправедливо, не е във ваша полза.

Джайън иронично се усмихна.

— Вероятно, но гилдията не мисли така. С времето вярата ни в тях се възвръща, фамилиерите и магьосниците са естествени съюзници. Може да се каже, че сме свързани както светкавицата и гръмотевицата.

Дженис знаеше кой е светкавицата — чарл. А това означаваше, че Джайън е гръмотевици. Преди да успее напълно да си обясни това загадъчно сравнение, се зачуди защо фамилиерите се нуждаят от подобно споразумение. Попита го.

— За да ни защитават от нежелани и неканени посетители. Ние сме изолиран народ.

— Нима не сте способни сами да се защитавате?

Той повдигна вежди.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че който и да е измислил този договор, е бил много умен човек.

— Така ли мислиш? — Джайън си пийваше от кийрана с отмерени глътки.

— Така вашите хора могат да преследват своите интереси, без да изразходват сили за защитата си.

— Магьосниците мислят, че си заслужава.

Дженис зацъка с език.

— И са постъпили глупаво, нали?

Една сладка трапчинка се появи на бузата му. Закани се с пръст на Дженис.

— Кой е уговорил този договор? Да изпратим същия човек до Ганакари.

Фамилиерът за малко да се задави.

— Как ти хрумна подобна мисъл? Уверявам те, че Ганакари е последното място, където този човек би желал да попадне.

Дженис сви рамене.

— Вероятно може да помогне на Ганакари, като изиграе Карпон?

Джайън я изгледа.

— Не вярвам, че ще пожелае да направи това, Дженис. Но ако все пак го стори, ще бъде за негова изгода. Нали разбираш, самият крал на фамилиерите уговори този договор.

Тази новина я разтревожи.

Кралят едва ли щеше да се заинтересува от съдбата на една изостанала страна.

Дженис се тревожеше за народа на Ганакари. От това, което беше видяла в Джайън, те нямаха шанс срещу огромната сила на фамилиерите.

Наведе се над масата и докосна ръката му.

— Хората от моята страна не са виновни за бедите си — само Карпон!

Джайън сведе поглед към масата, мускулчета заиграха, върху челюстта му. После вдигна очи и срещна нейните.

— Карпон ще си плати за това, което направи и което възнамерява да направи на фамилиерите — тихо каза той. — Ако жителите на Ганакари застанат до него, те също ще платят.

— Ако този крал е толкова умен, колкото казваш, тогава ще намери начин да заплаши Карпон, без да причини, вреда на народа ми.

Загадъчна усмивка изви чувствените му устни. Тя често забелязваше това негово изражение и то винаги успяваше да я плени. Тази тайнствена усмивка имаше много значения.

— Може би ще дойдеш до Ма’ан и ще му го кажеш лично.

— Не мисля, че ще ме изслуша — смята ме за враг.

— Но ти ми помогна да избягам.

Дженис не беше сигурна дали иска да се замесва в това. След като напусна Ганакари, тя се опитваше да забрави предишния си живот.

— Може би той не мисли като теб за тези неща.

— Кой?

— Кралят.

Джайън се усмихна.

— Може би.

Дженис реши да смени темата.

— Откри ли следващия тунел?

— Да. — Той кимна. — На половин ден път оттук, при следващото подземно селище.

— Значи така. — Дженис сплете ръце над масата. — Кога тръгваш?

Джайън се облегна на стола си и започна да я наблюдава. Нима си мисли, че ще я остави без защита на такова място, в ръцете на главорезите? Това, че тя въобще допусна подобна мисъл, го влуди.

Опита се да потисне гнева си и положи огромни усилия да говори спокойно.

— Какво ще правиш тук?

— Аз… ами не знам. Предполагам, че ще отида до следващия свят, за да видя какво ме очаква там.

— Мислех си, че ще ме придружиш до Авария.

— Какво? — тя зяпна от изненада.

— Разбира се, изборът е твой. — Той я изгледа през дългите си черни мигли. — След като нямаш някаква определена цел, помислих си, че може би си решила да дойдеш до Авария. Ще бъде интересно пътуване, а после попадаш на територията на Алианса — много по-безопасно място за развлечения.

— Хмм. Не съм си мислила за това.

— Помисли. Можем да си помагаме един на друг, Дженис.

Идеята му я озадачи. От това, което беше видяла, знаеше, че този фамилиер беше твърде самонадеян.

— С какво бих могла аз да ти помагам?

В очите му неочаквано се появиха игриви искри. Бузите й пламнаха.

— Остави това — заяви тя злобно.

Джайън се ухили.

— Обичайно е да виждат жена в компанията на фамилиер. Заедно няма да привличаме прекалено вниманието на другите.

Вероятно се шегуваше! Сам или в тълпа, тутакси щом Джайън се появеше, всеки спираше и се взираше в него. Външността му беше изключителна. Освен това фамилиерите никога не оставаха дълго време с една и съща жена.

— Ще си помисля над предложението ти.

Уклончивият й отговори го вбеси. Навън проехтя гръм.

Освен всичко друго фамилиерите бяха свръхчувствителни и към атмосферните условия. Изострените им сетива се засилваха от интензивността на електромагнитните вълни. Другата причина, поради която фамилиерите се сближиха с мистиците. Те обичаха сетивата им да са напрегнати, което се случваше често около силното излъчване на чарл.

В този случай обаче инстинктът за притежание у Джайън се съчетаваше с инстинкта му за защита. Опасна комбинация, подсилена от приближаващата буря.

Няколко минути по-късно, когато млад миньор влезе в таверната и Дженис неволно извърна безразличен поглед към него, сетивата на Джайън се възбудиха сякаш едновременно със силната гръмотевица, която проехтя над тях.

— Той няма да те задоволи — рязко заяви Джайън, после бавно отпи от кийрана.

Дженис се задъха от възмущение. Беше погледнала този младеж само от празно любопитство! Но след като Джайън загатваше за друго. Тя нямаше да седне да му се обяснява, че греши. Настроенията му се меняха толкова рязко!

— О, защо не? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да е толкова нежен с теб, колкото съм аз.

— Ти, нежен? — присмя му се тя. — Първият път ние наистина… Ти се прояви!

Клиентите от съседната маса взеха да се обръщат към тях.

— Пфу! — язвително въздъхна той, после я посочи с парчето плод в ръката си. — Дори не съм започнал да ти показвам до какво ниво можем да достигнем.

Жената от другата маса изпусна рога си с кийран.

— И какво те кара да мислиш, че се интересувам от тези нива? — отвърна Дженис.

Той бавно се усмихна. С котешката си усмивка.

— Мразя, когато правиш това.

Белите му зъби бавно захапаха плода. Потече сок. Една капка се появи върху ъгълчето на устните му.

— Когато правя какво?

Езикът му бавно облиза капката, докато наблюдаваше Дженис през спуснатите си клепачи. Зелено-златисти искри блестяха между тях.

— Спри — изсъска тя.

Той потопи друго парче плод в сладкия крем. Вместо да го захапе, започна сладострастно да го облизва.

— Какво да спра?

Леко докосна плода до чувствените си устни. Връхчетата на ушите на Дженис порозовяха от желание.

— Той няма да те задоволи, писано.

Дженис се беше уморила от игрите му. Повдигайки царствено вежди, тя хладнокръвно му отвърна.

— Като че ли това те засяга.

В този момент силен гръм разтърси таверната. Няколко кристала се разлюляха и се сгромолясаха на пода. Джайън рязко стана, при това движение столът падна и се разби на парчета, фамилиерският инстинкт за притежание се усили от електричеството в атмосферата и се трансформира в огромен гняв. С едно движение той дръпна Дженис от стола.

— Джайън — изписка тя. Няколко глави се извърнаха, любопитни за развоя на скандала между властния фамилиер и красивата му придружителка. Както обикновено, фамилиерите ставаха ревниви към онези, за които се грижеха.

Джайън вплете пръсти в косата й и отметна главата й назад, така че тя да вдигне лице.

— Кой друг те е докосвал освен мен? — попита я с властен глас. Котаракът в него се беше развихрил.

Дженис никога не беше го виждала такъв. Беше полудял.

— Н-никой, Джайън.

Разбира се, той го знаеше — на мига щеше да почувства, ако някой друг я беше докосвал.

— Може би тогава ти трябва да си спомниш моето докосване. — Преди тя да успее да отговори, той я метна върху рамото си и закрачи нагоре по стъклените стъпала.

— Джайън! — Дженис удряше с юмруци широкото му мускулесто рамо. — Джайън, пусни ме.

Той не й обърна внимание. Когато Джайън Рен беше засегнат, оставаше хладнокръвен. Дженис се мяташе върху гърба му.

— Какво си мислиш, че правиш? — Тя се опитваше да го ощипе по бедрата, но не можеше да захване твърдите му мускули.

— Искам да ти покажа какво означава да правиш любов с един фамилиер.

Беше време да й покаже.