Дара Джой
Надареният (2)

1

Той беше смайващо същество.

Наблюдателят се взираше през малката пролука във възхитителния мъжки екземпляр, прикован с вериги за стената.

Беше уникално красив — във всяко отношение.

Като всички фамилиери той се превръщаше в два образа — мъж и котка.

В човешкия си образ фамилиерите най-често бяха тайнствени, независими и понякога доста палави.

Освен когато ги пленяваха.

Притиснати до стената, те ставаха ужасяващи противници — трудно падаха в плен, не се оставяха да ги похитят. Тази храброст бе само една от техните ценни отличителни черти. Те имаха силно влечение към свободата — стихията им бе там, където не управляваха законите на цивилизацията.

Някои казваха, че фамилиерите са безценни.

Тяхната природа обаче ги правеше уязвими. Защото фамилиерите бяха много чувствени хора. Всъщност мъжете живееха заради еротиката. Отдаваха й се, потапяха се докрай в нея.

Твърдеше се, че на любовния магнетизъм на фамилиер било трудно, ако не и невъзможно, да се устои. Способността му да прелъстява била превъзхождана единствено от легендарните му умения да дарява удоволствие. Някои от тези умения бяха забулени в мистерия и слуховете изобилстваха — възмутителни истории за изключителните еротични способности на фамилиерите се носеха във всички области на изкуството на чувствеността.

Взирайки се в пленника, наблюдателят напълно повярва, че всички слухове бяха верни.

Копринената, с необикновен блясък, коса на мъжа беше изключителна. Никой нямаше коса като тази на фамилиера.

Казваха, че при допир с лъскавите кичури изпитваш по-приятно чувство, отколкото при докосване на най-прекрасните копринени материи и че те се плъзгат гладко през пръстите като качествена тъкан, примесена с нишки и зрънца от кристал.

Гладка и бляскава, на цвят косата му бе като лъскаво старо злато, подчертано от кичури наситено бронзово. Синкаво-черни нишки пронизваха меката грива, която се спускаше до кръста му. Омайващо прекрасна.

И очите му…

Всички фамилиери имаха забележителни разноцветни очи, но никога преди това наблюдателят не беше виждал някой с такава цветова комбинация — дори никога не беше чувал за нещо подобно.

Пленникът беше зашеметяващ.

Като всички от неговия вид.

Тази мисъл вбеси наблюдателя.

Тоя изглеждаше дори по-великолепен от другите. Допълнителна причина да се радват за пленяването му!

Да, тоя щеше да се справи доста добре. Не като другия…

Жалко че воините стигнаха до него преди Карпон. Очевидно наблюдателят не беше единственият, който негодуваше от красотата на фамилиерите. На предния не му провървя. Всъщност пленникът беше доста изтезаван. Нямаше да го бъде дълго. Карпон го захвърли навън в сметището зад централната кула на крепостта, защото бе отказал да се подчини.

Наблюдателят потрепера от удоволствие при тези спомени.

След като бяха изпробвали предишния висш индивид, се нуждаеха от друг.

— Тоя е изп-пълнен с ж-жизненост, има едни от най-добрите физически данни екз-земпляри сред мъж-жкото им население — не сме виж-ждали такъв, отличав-ва се — измърмори одобрително наблюдателят с фъфлещия си глас.

Често фамилиерите имаха една или няколко тънки ивички на слабините. Не бяха по-дълги от миглите на човек. Не се знаеше точно какво значение имат тези малки гънки, освен че притежаващите по-малък брой живеят по-дълго.

Наблюдателят леко се усмихна. Ако това въобще можеше да се нарече усмивка.

— Тоя ще направи това, от което се нуждаеш, Карпон, и то д-доста добре. Слуховете за тях са пълни с предположения, че мъж-жките индивиди могат да удължават сексуалния акт почти неограничено. — Сухи подигравателни звуци се изтръгнаха от гърлото му.

Изглежда, това подразни придружителя му.

— Така е. Имаш ли представа колко от стражите ми повали, преди да успеем да го оковем? Той е опасен.

— Какво очакваш, Карпон? — изръмжа наблюдателят. — К-колкото по-трудно са го п-пленили, толкова е по-як. Той е първият з-заловен — с дълъг пълноценен живот пред себе си. Нег-говото дълг-голетие ще създ-даде проблеми, но пленяването му си струваше труда.

— Дълъг живот? — изсъска Карпон. — Когато свърши това, заради което го заловихме, той ще умре!

Наблюдателят удивено изгледа глупака пред себе си.

— Хабене на д-добър материал.

Карпон потрепери от отвращение и към придружителя си, и от забележката му. Той знаеше много добре защо някогашният му съучастник мисли така. Да се мисли за такова същество с подобно възхищение, беше нелепо.

Той бързо отклони ужасната мисъл, за да вникне в същността на проблема.

— Ние раз-збрираме т-такова отнош-шение. — Наблюдателят енергично се придвижи по-близо до него. — Знаеш ли, че мъжете фамилиери могат да усещат присъствието на себеподобни наоколо си? Лош-шо е, че ние нямаме такива с-способности. Можем само да из-збираме на кого да д-дадем нашата любов.

Карпон потрепери. Той не искаше да мисли за този страховит дар, нито за бедното злочесто същество, на което щеше да бъде даден.

Дълъг черен нокът злобно се заби в бузата му. Той се опита да не се отдръпне.

— Усещаме р-ревността ти… в-възхищаваме ти се.

Карпон цинично вдигна вежди и отстъпи назад. Последното нещо, което желаеше, беше неговото възхищение.

Като че ли разбрал действията му, той се усмихна разбиращо. Тръпки пропълзяха по гърба на Карпон.

— Сигурен ли си, че ще може да изпълни задачата си? А ако не успее…

Сух пращящ звук се изтръгна от гърлото на наблюдателя. Карпон предположи, че беше смях — макар че никой не можеше да каже със сигурност какво представлява чувството му за хумор.

— Той е фамилиер. Уверяваме т-те, че ще с-свърши р-работа.

Карпон гневно заскърца със зъби. Само при мисълта, че фамилиерът ще докосне… Беше нещастен — Карпон не беше от мъжете, които отстъпваха нещо, което смятаха за свое. Обаче в този случай това беше единственият начин да получи всичко, което в края на краищата искаше.

— Не желая след това тя да се свива, когато я докосна. Ако той я уплаши…

Наблюдателят изглеждаше доста развеселен от смущението му.

— Ако се с-свива при т-твоето докосване, това н-няма да е з-заради онова, к-което той ще е направил, а от това, к-което ти няма да н-направиш. Той е п-подходящият избор за б-бъдещата ти съпруга.

Без да разсъждава, Карпон извади извития си нож и го опря в гърлото на придружителя си.

— Мога да те убия заради тези думи.

— З-защо не опиташ?

Но у Карпон жаждата за власт потискаше страстта за други… неща. Той бързо отдръпна острието. Какво значение имаха думите в този момент? Когато това свърши, той щеше да има всичко — и Дженис, и нейното кралство.

— Да, да — изсъска наблюдателят, разбиращо повече, отколкото позволяваше неговата природа. — Вярвам, че работата ми тук е свършена.

— Не още. Къде е упойващото вещество? Обеща ми го в замяна на…

— И ние д-държим на с-своите обещания. — Наблюдателят се протегна към скрита торбичка, от която извади малка стъкленица с кехлибарена течност.

Карпон внимателно пое стъкленицата — не искаше да докосне съществото, но въпреки това знаеше, че трябва. Недоверчиво огледа малкото количество.

— Къде е останалото? Това не е достатъчно!

То, съществото, отново се приближи енергично.

— Скъпи мой, уверяваме те, че т-това тук е д-достатъчно да направи б-безпомощна цялата фамилиерска раса.

Изненадан, Карпон попита:

— Как?

— Една к-капка е всичко, от к-което се нуждае… с-само една капка. Фамилиерът, който напусна своя свят, ще бъде избавен от теб. В-всичко, от к-което се нуждаеш, е да откриеш в-втория тунел и имаш останалото. — То се протегна и хлопна тесния процеп към килията на пленника.

Карпон дяволито се усмихна. След като притежаваше фамилиер, той можеше да го продаде на участниците в търга и беше сигурен в щедрия приток на богатства. Да, щеше да има всичко това.

— П-приключих с моята р-работа тук. Ако нямаш нищо п-против, да се поклоним и да напуснем сцената с малката ти драматична роля в това представление. — Това не беше молба.

За момент Карпон изгуби самообладание. Жестоките му очи се присвиха.

— А ако имам нещо против?

Отново дългият черен нокът злобно се впи в бузата му.

— Отваряй си очите кой ще бъде в-владетелят. За в-втори път ти е. Радвай се, че д-държим на т-теб.

Карпон мигновено осъзна грешката си. Той отстъпи назад и кимна.

— Сега имаш т-това, от което се нуждаеш. Охраняваме кралството ти, фамилиерите са почти в р-ръцете ти. Не ни з-забравяй…

И го остави да мечтае за цялата огромна власт, която скоро щеше да бъде негова.

 

 

Не можеше да повярва, че са го заловили.

Не и него.

Не и Джайън Рен.

Той беше Страж на мъглата! На езика на фамилиерите с името Джайън Рен наричаха по стара традиция новородените бебета, наследяващи специалните сетива на расата им. За неговите хора това беше свещено име и то имаше много значения.

Името му бе дадено заради поразителните му способности да се слива с нещата като сянка на мъгла. Да наблюдава. Да се придвижва. Да ловува. Да защитава.

Когато преследваше някаква цел, той беше ловък, проницателен и безшумен. Вродените му тактически бойни умения бяха на най-високо ниво, дори съществата от собствената му раса не успяваха да го проследят и победят. Никога не го правеше обмислено. По време на действие мисълта му се носеше сякаш със скоростта на светлината и мигновено следваше точно ответно действие. Тези реакции винаги бяха основани на по-висши вродени инстинкти.

И все пак го бяха пленили.

Дори сега, дни след залавянето, въздействието на упойващото вещество, което му даваха, продължаваше да отслабва сетивата му, макар и не чак толкова, колкото даваше вид. Това не беше обикновено притъпяващо мозъчната дейност вещество, което търговците на роби, оберианите, използваха, за да заловят някой фамилиер. Онзи наркотик не му въздействаше до такава степен. Беше обучен да се справя с него.

Обаче това упойващо вещество беше нещо друго. Нещо различно. Нещо опасно.

Това наркотично средство пречеше на вродените му сетива — не само разстройваше тяхното действие, както наркотика на оберианите. Когато за първи път му дадоха лекарството, то напълно блокира допълнителните му извънсетивни способности.

Джайън не искаше дори да си помисля какво съдържа. Ако не беше толкова съсредоточен, той наистина можеше да полудее от липса на усещания.

Минаха дни, преди да разбере, че ефектът е временен. Дотогава редовно му даваха дози от оберианския наркотик. Дори в това състояние може би скоро щеше да опита да се преобрази… при условие че отново не му дадат от другото упойващо вещество.

Едва ли, мислеше си той. Ефектите от досегашните дози започваха да отслабват, но го пазеха много зорко.

Държаха го гол, окован с тежки вериги, и с гръб, опрян на каменната стена. Понякога му позволяваха да се раздвижи, Когато искаха да го приковат отново неподвижен, просто пристягаха веригите от другата страна на стената. Много ефективен начин да го контролират, защото никога никой не се доближи достатъчно близо до него, за да създаде някаква реална опасност за тях.

Макар да беше окован и обездвижен.

Веднъж на ден получаваше храна и вода. Храната беше задоволителна — очевидно не се опитваха да го уморят от глад. Водата беше чиста и обикновено му даваха достатъчно, стигаше за пиене и за миене. В тези моменти и в други редки случаи веригите се разхлабваха и той съумяваше да се изправи и да се движи.

През тези броени минути крачеше, кръстосваше килията, търсеше начин да избяга.

Досега не бе успял да открие изход.

Когато го заловиха, не беше тръгнал да търси приключения. Беше напуснал своя свят, за да открие кръвния си роднина, Дарик, който отсъстваше прекалено дълго време.

Следата го бе повела към тази неизвестна, почти нецивилизована планета, в далечния хоризонт.

Дарик беше млад и за първи път бе тръгнал да търси приключения. Джайън не се изненада, когато разбра, че е рискувал и се е отклонил толкова надалеч. По-младите мъже често правеха такива неща и забравяха да се приберат вкъщи, отдавайки се на забавленията, които откриваха. Обаче Дарик твърде дълго не се завръщаше. Семейството му се разтревожи — и то с право.

Тръгна след Дарик сам, въпреки възраженията на вуйчо му.

Почти беше сигурен каква съдба е сполетяла Дарик — защото следите ясно му подсказваха изхода. И беше сигурен, че Дарик не е жив, тъй като не можеше да почувства излъчванията му — най-сигурните признаци за неговото съществуване.

Джайън тъжно въздъхна. Младият фамилиер не би могъл да издържи на новото упойващо вещество или на такива мъчения. Молеше се да греши.

Омерзен от несправедливостта, Джайън още веднъж изпробва веригите, които приковаваха силните му китки за каменната стена. Не очакваше да са по-хлабави, но никога не вреди, ако непрестанно дебнеш своя враг. Понякога той прави грешки, а фамилиерите знаеха как да се възползват от грешките.

Не се изненада, когато веригите не поддадоха.

С дни ги изпробваше, и с все същия резултат. Въпреки това по-късно щеше отново да опита. Джайън беше търпелив хищник и именно заради това много по-опасен. За разлика от Дарик той не беше неопитен млад фамилиер, поел на първото си приключение.

Беше много опасен противник и бе в разцвета на силите си.

Въпреки отслабналите си сетива той веднага усети тръпките, полазили по гърба му. Някой го наблюдаваше…

Дългата му златиста коса се разля напред, когато наведе глава, за да скрие твърде напрегнато си изражение.

Като държеше главата си наведена, той тайно наблюдаваше през плътното було на миглите си. В стената имаше един много тесен отвор, откъдето го следяха. Успя да улови проблясък на зловещи очи, които се взираха в него. Отново тръпки пробягаха по гърба му — сетивата му се възвръщаха.

Само ако може да попречи да му дадат нова доза упойващо вещество…

Нормалният му свръхчувствителен слух долови приглушен шум. Съскащи звуци. Който и да беше зад стената, не беше сам. Едва различи думите „… фамилиер, който напусна собствения си свят… дадено на теб… намери втория тунел и ти ще имаш останалото…“

Кръвта във вените му замръзна.

Как са разбрали за втория тунел? Имаше само един известен изход до неговия свят, Ма’ан, и той беше през Авария. Беше силно охраняван от Висшите мистици на чарловете.

Никой не знаеше за втория тунел освен Висшата гилдия на Авария и…

Изглежда, враговете му имаха план.

Трябваше бързо да се върне в Авария!

Точно преди процепът да се затвори, Джайън улови проблясък от оранжев кръг. Зрението на фамилиерите можеше да различава допълнителни нюанси на цветовия спектър.

Не видя много. Но и това бе нещо.

В миналото Джайън Рен, Стражът на мъглата, бе известен с това че представлява огромна заплаха за враговете си.

С величествен замах на главата той отметна назад дългата си коса и опря глава на хладния камък. Затвори очи и се опита да събере сили.

Неговите очи…

Нямаше откъде да знаят за специфичната особеност, свързана с цвета на очите му.

И заради това той спокойно се усмихна. Не, те не можеха да знаят.

Глупаво бе противниците му да си мислят, че са го заловили, фамилиерите, както и втората им същност — котката, никога не се подчиняваха на ударите на камшика.

Тези същества нямаха истинската власт над него. Само се заблуждаваха, че я имат.

Той машинално изпробва отново веригите.

 

 

Власт. Тя не се интересуваше от властта!

Дженис се приближи до прозореца на кулата, погледна навън към двора и както винаги, побърза да насочи взор към ливадите и полетата в далечината. Беше нощ и успя да различи само очертанията на хълма на хоризонта. Тази вечер се забелязваха само две от по-малките луни. Затова мракът беше доста плътен, но това я зарадва. Тъмнината щеше да помогне на плана й. Сълза се стече по лицето й, добило решително изражение. В миналото тя много често се взираше навън в този неизменен пейзаж и се чудеше дали някога ще успее да се измъкне от това място.

Въздъхна. Напоследък въздишаше твърде често.

Била е много малка, когато са дошли тук. Почти не си спомняше предишния си живот. Единствено разказите и песните на майка й поддържаха жив детския спомен за онзи живот.

Ако успееше тази вечер, всичко щеше да се промени, и то не по начина, по който желаеше отвратителният Карпон! Плаха тайнствена усмивка изви устните й, когато си спомни как по-рано през деня той влезе в спалнята й, изпълнен с увереност в успеха си. Обясни й подробно какво точно изисква от нея.

Дженис отдавна очакваше това негово посещение.

Това, което не очакваше, бе колко дълбоко трябва да бъде унизена, за да придобие това, което по право смяташе за свое.

Именно затова Дженис не вярваше напълно, че интересът му към нея е искрен. Никога не се бе смятала за толкова привлекателна, колкото бе майка й — затова стръвният стремеж към нея я учудваше.

Изведнъж си спомни, че майка й разказваше как привлекателните й черти ще се появят по-късно и ще й донесат голяма власт.

Отново се появи онази дума. Власт. Дженис се отдръпна от прозореца.

Тогава се подиграваше на майка си и се дразнеше, че тя беше като всяка майка, която иска най-доброто за своята дъщеря. Сега се чудеше…

Вторачи се в отражението си в тъмното стъкло.

Намръщи се. Образът й си беше същият — такъв, какъвто винаги е бил. Не забелязвам нищо необикновено. Нищо, което да амбицира Карпон. Дженис заключи, че странните склонности на мъжете бяха пълна загадка за нея.

Но след като почина съпругът на майка й, всичко се бе променило.

Затвори уморено очи, наведе се и опря чело на студения камък, а мислите й се върнаха към разговора, който се бе състоял по-рано в същата тази стая.

— Аз ще управлявам кралството — заяви Карпон. Той беше брат на съпруга на майка й, мъжът, който управляваше тази варварска държава.

Дженис сви рамене.

— Тогава управлявай. — Тя със сигурност нямаше желание да го прави. Наистина това беше последното нещо, което някога бе искала. Копнееше да бъде свободна! Свободна като хората на майка й, скитниците френзи. Свободна да живее, да се смее, да обича, както желае. Свободна да изследва, да пътешества и да научава нови неща. А не да бъде ограничавана от законите на тази сурова и коравосърдечна земя, която задушаваше духа й!

— Благодаря ти за доверието, но има един малък проблем. — Той се приближи до нея, сграбчи брадичката й и насила извърна лицето й към себе си.

— Какъв? — Тя би попитала, дори да знаеше отговора.

— Ти си проблемът. Хората няма да ме признаят за вожд, защото обичат теб. Твоят мил характер, твоята любезност, твоят нрав и твоят смях ги покоряват. Искат само теб.

Дженис извърна очи, за да скрие ефекта от думите му.

— Нищо не мога да направя. Казах ти, че нямам желание да управлявам. Никога не съм имала.

Втренченият му поглед се плъзна към пълните й чувствени устни.

— Така казваш… сега. Винаги ще бъдеш заплаха за мен.

— Няма.

Студените му пръсти се плъзнаха по бузата й, от което я побиха тръпки.

— Винаги става така.

Дженис се дръпна, за да се освободи от неприятното докосване. По-добре да е мъртва, отколкото да търпи да я докосва!

— Тогава убий ме и ще можеш да управляваш.

— Не. Желая да имам и кралството, и теб.

Това я потресе, но бързо възвърна самообладанието си.

— Не можеш да имаш и двете, много добре го знаеш!

— Не е така.

От думите му тръпки пропълзяха по гърба й.

— Какво искаш да кажеш? — промълви тя учудено. Карпон бе наясно, че ако я вземе за своя съпруга, тя автоматично ще се възкачи на престола. Това беше единственото нещо, което я бе предпазвало толкова дълго, защото Карпон не искаше тя да управлява — той искаше властта за себе си. Разбира се, не беше го забравил.

Усмихна й се продължително, нагло и лукаво.

— Има начин, скъпа ми Дженис.

Усмивката му я обезсилваше. Карпон изглеждаше твърде самоуверен. Вдигна ръка към устните си.

— Какви… какви нелепости говориш?

Тогава той изрече:

— Девствеността ти.

Дженис пребледня. Все още беше девствена — не по свой избор, а заради законите на тази земя. Не беше свободна да изживее собствения си живот, както пожелае! Така й се искаше един ден да разбере какво означава да обичаш!

— Какво имаш предвид?

— Както знаеш, това е едно от условията да управляваш. Ако загубиш девствеността си… — Той прекъсна рязко, оставяйки я сама да стигне до заключението.

Когато осъзна за какво точно й загатва, Дженис пребледня. Но бързо се овладя. Нямаше да позволи на тази твар да разбере, че е успял да я уплаши.

— Така, значи заради това е било всичко. — И като отметна назад дългата си до кръста коса, тя се насили да се засмее в самодоволното му лице, знаейки, че думите й щяха силно да го разгневят. — Тогава направи го… ако желаеш.

В тъмните му очи проблесна злоба, но успя да се сдържи.

— Бих го направил, не се съмнявай. За нещастие не е толкова просто.

Дженис се разтрепери. Той възнамеряваше да я убие. Въпреки решението си да не му достави това удоволствие — да я види уплашена — тя потрепери.

Реакцията й не остана незабелязана.

Карпон тихичко се захили.

— Не се тревожи, Дженис, имам нещо много по-добро, което пазя за теб. За нас двамата — прошепна той.

Тя не искаше да пита, но се налагаше.

— Какво е то?

— Държа един фамилиер.

Фимилиер? Какво!… Дженис преглътна, когато изведнъж планът му й стана ясен. Фамилиерите бяха известни със сексуалните си желания. Карпон беше полудял!

— Утре ще те дадем на него. Когато ви открият, ще бъде твърде късно.

Насилвайки се да запази самообладание, за да научи какви други ужаси може да й е приготвил, тя попита:

— А след това?

— Ще съм длъжен да разкажа на хората какво те е сполетяло. Те ще бъдат разочаровани. Естествено аз ще поема властта, защото съм следващият по ред. Тогава ще екзекутирам фамилиера. Разбира се, публично.

— Хората няма да искат това — бързо го прекъсна Дженис, почувствала съжаление към бедния фамилиер, попаднал в такова опасно положение.

В жестокия поглед на Карпон проблеснаха искри.

— Ще го принудя. Когато те докосне, съдбата му е решена.

— Но ти не му оставяш избор!

— Това е цената, която трябва да плати, задето те е познал.

Дженис се извърна със свито сърце.

— След като го убием и всичко се уреди, ще кажа на хората, че съм решил да те взема за своя съпруга. Нали разбираш, Дженис, ще имам и теб, и кралството.

Сграбчи с грубите си ръце раменете й и силно я стисна.

— Планът си го бива, нали?

Дженис не му отговори. Опитваше се да измисли някакъв начин да го обърка. Не понасяше да я докосва.

— Няма да направиш това, Карпон. Аз не съм пряк потомък на кралската династия. Никога няма да се стигне дотам! Разбирам, че се чувстваш измамен. Мога да си го обясня…

— Не. Макар да не беше твой истински баща, моят брат получи пълни бащински права над теб.

— Но майка ми не беше съгласна с това! — напомни му тя.

Тесните му ноздри пламнаха. Беше известно, че майката на Дженис упорито се придържаше към обичаите на своя народ и се съпротивляваше дори на любовта на съпруга си. Глупаво беше, че брат му бе решил да пренебрегне това и дори насила да я вземе за своя жена.

Карпон сви рамене. Накрая на жената доста започна да й харесва.

— Твърде е късно. И двамата знаем, че брат ми правеше всичко, което можеше, за да й достави удоволствие, включително това, да те осинови.

— Направи го, защото мислеше, че ще й достави удоволствие. Но никога не я попита — тихичко каза тя.

Карпон се разгневи.

— Достатъчно! Приготви се за утре и не се съпротивлявай. Предупреждавам те, Дженис, ако не отидеш при него доброволно, аз ще те заведа. — За миг той се поколеба. — Уверявам те, че е известен за твоето посещение. Известно време държим този звяр сам. И ще го направи, така както го правят… с техните жени. Дори след това може да дойдеш да ми благодариш — предизвика я той.

Душата й се разбунтува от този цинизъм. Не знаеше защо, но изпита нужда да защити този непознат фамилиер, пленник, жертвата на тази жестокост.

— Той не е животно. Той е мъж.

Карпон изсъска:

— Ще се убедиш в това, сигурен съм.

Той се извърна, после спря и развеселено изрече:

— Само да не се пристрастиш към неговите похвати, защото моите са съвсем различни.

След тези злокобни думи той я напусна.

Дженис отново се сви на пода. Въпреки че този разговор се беше състоял по-рано този ден, тя все още усещаше зловещото присъствие в спалнята си. Какво да прави? Карпон изложи всичките си планове кратко, ясно и заплашително.

Сякаш тя щеше да бъде само пионка в неговата игра.

Карпон бе убеден, че тя няма избор? Винаги съществува някаква възможност. Само трябваше да я открие.

Братът на Карпон смяташе, че властва над майка й, която бе затворил в луксозна клетка. Но това не му помагаше. Майка й се грижеше за дома, но копнееше за свободата. Също като Дженис, тя въобще не се интересуваше от властта.

Дженис знаеше, че борбата с Карпон щеше да бъде трудна. И ако не се съгласеше с неговия план, той наистина можеше да я убие. Или щеше да я насили да изпълни желанията му. Така действаше той.

Така че какво можеше да стори? Ако направо му се опълчи, той щеше…

Почакай. Може би имаше изход…

Тя ахна. Да! Това можеше да помогне.

Изпъна рамене и горчива усмивка пробяга по красивите й устни. Щеше да участва в играта на Карпон, само че със свои правила. Не утре. Тази вечер.

Глупавият Карпон нямаше да разбере, че й е подсказал отговора на нейната дилема! Фамилиерът можеше да я освободи! Ако първо я обладае, а след това избягат…

Копнеж за свобода нахлу в душата й и я изпълни с надежда. И никога повече нямаше да се тревожи, че ще я принудят да управлява Ганакари. Тази възможност щеше да бъде осуетена с отнемането на нейната девственост.

Дори ако успееха да пленят отново нея и фамилиера — а това бе много възможно — тя никога нямаше да позволи на Карпон да забрави, че е избягала с оня надарен мъж сама и по собствено желание и че той е бил първият й най-добър любовник. Познаваше Карпон. С времето този факт щеше бавно да го унищожи.

И макар да не й харесваше, този план заслужаваше да бъде изпробван. Не искаше да посвети останалата част от живота си на отмъщение, но ако я насилеха, щеше да се получи точно така.

След като взе решение, Дженис се отдръпна от прозореца и започна да се приготвя. Не знаеше много за мъжете от странната раса на фамилиерите, но беше чула, че копнееха за жени.

Молеше се пленникът да я хареса.

 

 

Не очакваше той да бъде толкова смайващ.

Като спусна качулката на наметалото, прикривайки лицето си, Дженис влезе в тъмната каменна килия и затвори тежката врата след себе си. Втренчи поглед в мъжа, окован във вериги на леглото, с гръб, опрян на каменната стена.

Той беше красиво същество и тя щеше да му се отдаде.

Отпуснал напред глава, той като че ли спеше. Дългата коса закриваше лицето му. Дженис не можеше да откъсне поглед от него.

Беше изящен! Великолепен.

Никога преди това Дженис не беше виждала фамилиер, но ако този представяше вида им, добре разбираше защо имаха такава репутация. Дори окован, този мъж излъчваше завладяваща чувственост.

Мъжът не вдигна поглед и с нищо не показа, че е почувствал присъствието й в килията. Но Дженис не беше глупава. Знаеше, че той я е усетил. Беше чувала, че е почти невъзможно да изненадаш фамилиер.

Изведнъж се зачуди как Карпон е успял да го залови.

В двубой тези мъже били безстрашни. Борели се до смърт с враговете си, за да не се оставят да бъдат пленени. А пък този… с подобни мускули, беше очевидно, че е способен да се защити.

Затова пленяването му я учуди.

И след като той не благоволяваше да покаже, че е усетил присъствието й, Дженис използва възможността да го разгледа по-подробно. Скоро щеше да стане първия й мъж, така че интересът й към него беше повече от обикновено любопитство.

Той беше гол. Така ли са го пленили или…

Не трябваше да мисли за това.

Дженис се отвращаваше от каквото й да е престъпление и изпита съчувствие към фамилиера за това, което вероятно вече беше изстрадал заради алчността на Карпон.

Тъмнозлатистата му кожа беше гладка, толкова гладка и лъскава, че не се усети кога се протегна и го докосна. Излъчваше чувствена топлина.

Тялото му беше съвършено.

Огромните му гърди бяха атлетични, мускулести, сякаш изваяни. Мускулите се очертаваха по рамене му; вените по челото му бяха изпъкнали, както и по силните му китки, здраво стегнати в оковите.

Дженис бавно плъзна поглед по-ниско.

Веригата се увиваше около кръста му, спускаше се надолу край свитите му бедра. Металът се впиваше в златистата кожа на хълбоците му, когато равномерно поемаше дъх.

Както очакваше, коремът му беше гладък и стегнат, а по-надолу…

Изпълнена с опасения, Дженис отново преглътна.

Бързо сведе поглед към мощните му бедра, които също бяха невероятно стегнати и мускулести. И макар да беше почти излегнат, можеше да каже, че беше много висок мъж.

Беше чувала, че фамилиерите са изключително красиви хора, но не можеше да си представи по-красив и по-силен мъж от този.

Дженис си спомни и друго, което разказваха за тях — уменията им да се любят превъзхождали външността им. Непрестанно се носеха мълви и за легендарната им смелост.

Чак като видя тоя, успя да разбере защо някои жени толкова силно копнееха за фамилиер.

Е, тя не се интересуваше от специалните му умения.

Искаше от него само едно нещо. И то не беше удоволствие.

Дженис въздъхна, опитвайки се да събере сили. Той изглеждаше твърде властен. Дали можеше да бъде мил, чудеше се тя.

Конвулсивно преглътна. От притеснение гърлото й се бе свило и тя си помисли какво трябва да направи. Това бе само една незначителна цена, която трябваше да плати, за да спечели свободата си.

Освен това всичко щеше да стане според нейните условия. Не на Карпон.

Тя приближи мълчаливо до ръба на леглото. Отблизо фамилиерът беше още по-внушителен и Дженис отново се зачуди как Карпон е успял да го залови. Изрече мисълта си на глас.

— Как успяха да те пленят?

Той не отговори. После бавно вдигна глава, но пак не каза нищо.

И наистина мълчанието му я улесни.

Защото, щом Дженис видя изящното му лице, мигновено онемя. Беше омайващо красив.

Имаше изпъкналите скули, за които много жени мечтаеха. Властни, резки, но и меко чувствени.

И макар че лицето му привличаше със съвършенството си, очите му бяха това, което прикова вниманието й. Двете му очи имаха различен цвят. Едното беше светлозелено, а другото огненозлатисто. Забеляза, че в зеленото око имаше три малки златисти петънца. Много интересно.

И много очарователно.

Ярките очи бяха оградени от дълги и гъсти черни мигли. Ярко потвърждение за чувствената му натура беше влажният зелен оттенък в огненожълтия му взор. Когато сведе преценяващия си поглед към нея, Дженис забеляза, че тези невероятни изкусителни очи желаеха всичко, без да дават абсолютно нищо.

Тя забеляза още, че зениците му бяха разширени. Беше ли дрогиран?

Докато го изучаваше, плътните му устни се извиха загадъчно.

Устата му също беше омайна — не намираше израз, за да я опише. Имаше нещо палаво в чистата извивка в тези плътни устни, които…

Дженис отстъпи назад.

Нямаше намерение да допусне опасният чар на фамилиера да я завладее и да я превърне в жертва! Трябваше да сключи договор с него, и то бързо, ако искаше планът й да проработи.

— Няма ли да разговаряш с мен? — мило заговори тя. — Уверявам те, че не съм виновна за пленяването ти.

— Тогава защо се криеш зад това наметало с качулка? — Гласът, както и кожата му, беше коприненомек. Обля я като с ласка на любовник. Дженис започна да вярва във всички слухове, които беше чула за мъжете фамилиери… историите, че могат да разпалят у жените неподозирани страсти.

Тя се разтрепери, думите й секнаха. Хипнотизирана от покоряващата чувственост на гласа му, Дженис се опита да си възвърне дар слово.

— Не се крия от теб. Желая да обсъдим въпрос, който може да бъде изгоден и за двама ни. Ако се съгласиш с това, което ще ти предложа, тогава и ще се съблека, и ще разкрия плана си пред теб. Ако откажеш, ще си тръгна.

Джайън не можеше да повярва на това, което замаяното от наркотика извънсетивно възприятие му подсказваше. Той я беше усетил от мига, в който отвори вратата. Нямаше начин да не я забележи. Помисли си, че отново идваха да му дадат упойващо вещество.

Очите му се присвиха. Тя беше силна. И трябваше да бъде такава. Устните му се извиха загадъчно.

Не беше очаквал такова интригуващо начало.

Втренченият му поглед се премести върху ръцете й. Малки и бели, те не подсказваха коя всъщност може да е тя. И макар Джайън все още да страдаше от ефектите на странния наркотик, който му даваха, сетивата му бяха живи и шепнеха коя е тя за него.

Нищо не можеше да помрачи това възприятие. То беше точно и ярко.

Което можеше да означава само едно нещо. Или той така си мислеше.

Затова произнесе една фраза на тайнствения език на фамилиерите:

— Кмор кеана латарг шинтеера? Амее туан доен? Как ме намираш? L’mee tuan doenn? Кой друг е с теб?

— Не те разбирам.

Устните на Джайън се разтвориха леко, видът му показваше само изненадата от това, което съзнанието му схващаше и което сетивата му на фамилиер вече бяха преценили.

— Ти не си жена фамилиерка? — изрече с мек глас.

— Не, защо? — прозвуча объркано отговорът й. Защо наистина?

Той замига, сложни комбинации преминаха през мозъка му, докато възприемаше този любопитен факт.

Джайън я наблюдаваше внимателно. Предчувствието му, че тя не беше от фамилиерите, беше изненадващо и донякъде го смущаваше, но, верен на природата си, Джайън не загуби много време да обмисля причините, фамилиерите бяха обучени да се насочват право към истината и да отхвърлят останалото след съпоставяне. Приемаха действителността каквато е, после се занимаваха с това, какво може да бъде.

В случая обаче ситуацията можеше да се окаже твърде непредсказуема. Джайън Рен почти се усмихна. Обожаваше такива сложности — те правеха живота интересен.

Вече знаеше, че тя беше казала истината — нямаше нищо общо с пленяването му. Сетивата му подсказваха това много ясно. Реши да чуе какво ще му каже и тя.

Ако не го харесаше, винаги можеше да я прелъсти.

Думите й можеха да променят неговия метод, но не й обективността му. Джайън Рен, Стражът на мъглата, беше вече съставил план на своята стратегия за едно много специално преследване.

Той отметна косата си назад и изгледа момичето, макар и с полузатворени очи. Очи на хищник, тръгнал на любовен лов. Тайнствен, строг и еротичен. Гласът му беше нисък, вибриращ, наподобяваше мърморене.

— Тогава говори.