Шърли Бъзби
Сърце за продан (4)

Четвърта глава

Ивет напразно се опитваше да я разубеди — Леони остана непреклонна. Като видя, че нищо не може да я откаже от плана й, Ивет се вбеси.

— Имаш същия характер като на дядо си — отчаяно извика тя. — Такъв инат си! Същата егоистка като него.

— Не — отговори Леони. — Толкова упорита — може би, но със сигурност не съм егоистка.

— Отлично! Прави, каквото щеш! — тросна се Ивет. — В крайна сметка това въобще не ме засяга.

Тя скочи и възмутено се завъртя на пети.

Леони си даваше сметка за опасностите, на които се излага, и не се сърдеше на Ивет за избухването. „Трябва да опитам — каза си тя. — Не можем да си позволим да трупаме още дългове.“

Тя смени роклята си. След като възнамеряваше да се крие в сенките на къщата на губернатора, един по-тъмен тоалет би бил по-подходящ. За нещастие избраната кафява рокля, както и по-голямата част от дрехите й, беше прекалено тясна. Леони имаше чувството, че ако си поеме дълбоко дъх, гърдите й ще изскочат от корсажа.

Младите момичета от Ню Орлиънс имаха навика да ходят боси по прашните улици на града. А когато пристигнеха на желаното място, прислугата измиваше краката им и те обуваха копринените си чорапи и сатенените пантофки, за да танцуват цяла нощ. Леони изобщо не смяташе да танцува, но сметна за благоразумно да тръгне боса, тъй като след силната буря предишната нощ улиците бяха покрити с кал.

Леони отгатна, че след разговора им дядо й ще отиде да удави гнева си в алкохол. Той точно така и постъпи.

Клод излезе няколко часа след залез слънце, облечен както винаги елегантно, но настроението му бе обезпокояващо. Конякът му даваше смелост. Дължеше пари на всички — доставчиците започваха да правят кисели физиономии, а дори преданият му шивач бе намекнал, че е по-добре да плати част от сметката си. Но тази вечер Клод беше изпълнен с увереност — скоро техните премеждия щяха да свършат. Леони го дебнеше зад завесите. Цялото същество на Клод излъчваше решителност.

Леони знаеше, че дядо й ще се отправи към къщата на губернатора на улица „Тулуза“, която бе близо до тяхната. От излизането на дядо й изтекоха няколко часа и тя реши да се измъкне навън. Изпитваше лек страх от тъмните улици. Единствено малките газови лампи, закачени на стълбовете по заповед на барон дьо Каронделе — предшественика на Гайозо — разпръсваха слаба светлина. За щастие кварталът бе изискан и се посещаваше от почтени хора. Така че Леони пристигна безпрепятствено до къщата на губернатора.

Леони не влезе през широката порта както Клод. Тя заобиколи къщата и потърси друг място да влезе. Шмугна се в конюшнята, промъкна се между неспокойните коне и стигна до врата, която извеждаше в малък двор.

Леони въздъхна с облекчение, когато пристигна благополучно. Несъзнателно стисна в шепа златното кръстче от майка си. Ами ако някой я откриеше в двора на губернатора да се спотайва като престъпник? Не, без пораженчески мисли! Тя се овладя и се отправи към къщата, като притичваше покрай стените.

Дворът на губернатора не бе обширен, сравнен с този на Сент-Андре, но за сметка на това сградата бе три пъти по-просторна от тяхната. Бе едноетажна и приличаше на удобна страноприемница, чиито многобройни врати излизаха на дълга тераса. Леони усети как гърлото й се свива. Как да намери стаята, в която дядо и играеше? И да допуснем, че я открие, какво да прави после?

Тя се колебаеше объркана. Дали да не се откаже? Да се върне у дома и да се признае за победена? Не, в никакъв случай. Нямаше да се откаже, без поне да е опитала нещо. Но какво? Ето това беше проблемът.

Леони продължи да напредва предпазливо. Спря се на ъгъла на къщата и се огледа. Нищо не се виждаше. Дотук всичко вървеше добре…

Внимателно се надигна към най-близкия прозорец и погледна в стаята — две жени се бяха разположили удобно и плетяха.

Третият прозорец беше на стаята, в която домакинът и неговите гости пушеха, пиеха и играеха карти. Сърцето на Леони се качи чак в гърлото, когато с поглед откри дядо си — седнал на маса от акажу, изцяло погълнат от играта. И въпреки че очакваше да види точно това, Леони не успя да сдържи възклицанието си.

Прозорецът бе отворен и един огромен мъж с черни коси, който седеше с гръб към Леони, вдигна рязко глава и попита:

— Чухте ли?

Останалите играчи наостриха уши, но след минута, която се стори безкрайна на Леони, Гайозо шеговито отвърна.

— Причуват ви се гласове, amigo^[1]. Или може би искате да отвлечете вниманието ни от играта.

Мъжът се разсмя.

— Ще внимавам повече. Вие сте прекалено обиграни, за да използвам такива трикове.

Играта продължи. Леони се сви под перваза на прозореца. И сега какво да прави? Бе доста горда, че е успяла да намери дядо си в къщата на губернатора. Но вече трябваше да пристъпи към следващата точка от плана. Тя полекичка се надигна и хвърли поглед в стаята точно в момента, когато Клод подаваше на усмихнатия Гайозо лист хартия.

Когато забеляза нарастващата купчина полици пред губернатора, Леони бе обхваната от истински пристъп на бяс. Дядо й бе съвсем пиян. Тя виждаше Гайозо в профил и усмивката му й се стори зловеща. Изпита огромно желание да хвърли нещо по главата му.

Това си бе чист обирджилък. Тримата мъже, които играеха с дядо й, отлично съзнаваха, че той не е в състояние да залага трезво. И въпреки това му позволяваха да го прави. И колко от тези полици бяха подписани от неговата ръка? И най-вече как да ги вземе обратно? „Щом губернаторът ограбва дядо ми, аз пък ще ограбя него — реши тя. — Така е справедливо.“

След като откри решението на проблема си, тя зачака, стаена в сянката, играта да свърши. Тогава трябваше да намери мястото, където губернаторът прибираше полиците, после да влезе в къщата, бързо да ги грабне и да се скрие, без да я хванат. Призна си, че задачата не е лесна, но твърдо вярваше, че ще осъществи плана си докрай.

Минутите течаха бавно и тя започна да се бори с дрямката, която я унасяше. За да се разсъни, насочи мислите си в друга посока. Беше ли в стаята господин Слейд? Леони реши да рискува и погледна отново в стаята. Предположи, че едрият мъж срещу Гайозо не може да бъде определеният за съпруг от дядо й. Бе прекалено стар — поне четиридесетгодишен — и ужасно дебел! Може би тогава кандидат съпругът беше този, който седеше с гръб към нея?

Висок, широкоплещест, чернокос. Гласът му бе строг, но личеше, че е образован човек. Тя се замисли. Не, сигурно не бе той. Нали дядо й каза, че предишната вечер той е преустановил играта, защото Клод явно е бил толкова пиян, че да не може да играе повече. Докато този мъж сега го оставяше да залага.

Изводът на Леони бе напълно погрешен, защото четвъртият на масата бе именно Морган Слейд. Друг път той би направил всичко възможно, за да не може Гайозо да се облагодетелства от неадекватното състояние на Сент-Андре. Но тази вечер умът му бе ангажиран с друго. По-точно, мислите му кръжаха около дебеланкото с грубите черти, който Леони пренебрежително бе отхвърлила като възможен съпруг няколко минути преди това — генерал Джеймс Уилкинсън от армията на Съединените Щати.

Морган беше неприятно изненадан от посещението на Уилкинсън при губернатора. Той не знаеше, че генералът е в Ню Орлиънс, а ако беше предупреден, то със сигурност нямаше да приеме поканата на Гайозо. Генералът можеше и да има причина да поддържа отношения с губернатора, но Морган съвсем не държеше да го среща. Ненавиждаше го по хиляди причини. И ако понякога постъпките на Гайозо бяха нечисти, то всички действия на Уилкинсън излъчваха нетърпима воня.

Подозрителността на Морган само се засили от присъствието на Уилкинсън в къщата на губернатора и от близостта, която явно съществуваше между двамата мъже. Очевидно генералът замисляше нещо нередно, или може би инициаторът беше Гайозо? Морган не знаеше какво да мисли, но зад небрежно плъзгащия се поглед на сините му очи умът му преценяваше ситуацията, регистрираше всеки жест, всеки поглед, всяка казана дума, за да ги анализира след това.

Гайозо показа по всякакъв начин, че е изненадан от посещението на генерала. И все пак Морган не можеше да пренебрегне усещането си, че тази среща е уговорена предварително. Защо в такъв случай двамата мъже така се стараеха да се прикриват?

Въпреки присъствието на генерала вечерята бе приятна. Уилкинсън умееше да разказва забавно, а Сент-Андре — дори и пиян — бе приятен компаньон. Все пак Морган на драго сърце би се оттеглил още в полунощ, но нямаше как да се измъкне, без да обиди присъстващите. Тримата му събеседници бяха доста по-възрастни от него и между тях почти нямаше общи теми за разговор.

Съжаляваше, че не е отседнал при приятеля си Джейсън Савидж, чийто начин на живот му допадаше повече. Двамата бяха бивши възпитаници на колежа Хароу. Разликата във възрастта им бе само година и Морган със сигурност би се чувствал при него като у дома си. Още утре щеше да съчини някакво прилично извинение, да се сбогува с губернатора и да се отправи към плантацията на Джейсън, каквото всъщност беше и първоначалното му намерение.

Стенният часовник отброи два удара. Морган едва сдържа прозявката си и погледна със съжаление Сент-Андре, чиято глава се килкаше над картите.

Той рязко се изправи.

— Съжалявам, че съм първият, който напуска играта — каза той, — но ще отида да си легна. А ми сте струва, че господин Сент-Андре изпитва същата необходимост.

Като чу името си, Клод се сепна. Той изгледа младия мъж, като неразбиращо премигваше. В замъгления му от алкохола мозък се прокрадна неясната мисъл, че има да казва нещо изключително важно на този млад човек. Но какво? Не можеше да си спомни. Стана и се облегна на масата, за да не падне. Измърмори някакви благодарствени думи за прекрасната вечер, като си повтаряше, че утре непременно ще говори с господин Слейд. Единственото, което си спомняше, беше, че въпросът е важен.

Гайозо се усмихна по-приятелски от всякога и позвъни. Нареди на появилия се прислужник да уведоми слугите на господин Сент-Андре, че техният господар е готов да тръгват. Клод, както толкова често му се случваше, излезе, подкрепян от двама негри.

— Чудя се как търпите подобни личности, Мануел — подметна Уилкинсън след тръгването на Клод. — Все пак имате възможност да приемате по-почтени хора от този нещастник.

Гайозо се усмихна още по-широко.

— Може би, amigo, може би, но навремето господин Сент-Андре бе играч от висока класа и все още ми доставя удоволствие да го побеждавам на карти.

Той погали с ръка купчината полици и иронично добави.

— Все още му се случва да печели… но много рядко.

Уилкинсън кимна с разбиране, а Моргън потисна гримасата си на погнуса.

— Е добре, господа, пожелавам ви лека нощ — каза той учтиво. — Очарован съм, че ви срещнах, генерале, и се надявам, че ще се видим отново, докато съм в Ню Орлиънс.

— Със сигурност, момчето ми — отговори Уилкинсън. — Следващия път ще ми разкажете новините от Начес.

— Може би вечерта не бе особено забавна за вас — намеси се Гайозо, — но мога да уредя да наваксате това през останалата част от нощта — добави той и съучастнически му намигна. — Може би една хубава жена, която да стопли леглото ви…

Морган бързаше да остави двамата мъже, затова измърмори някакъв отговор, който не означаваше нито отказ, нито съгласие. Губернаторът избухна в смях.

— Вие сте много тактичен, amigo — засия той. — Все пак мисля, че ще ви изпратя някакво развлечение за тази нощ…

Морган се сбогува и излезе, като се чудеше дали да се възползва от предложението на губернатора. Хм! Щеше да си помисли. Спеше му се. Най-вероятно бе жената, ако дойде, да го завари дълбоко заспал, но не бе напълно убеден в това.

В стаята, която Морган току-що бе напуснал, се възцари враждебна тишина. После Гайозо отпи глътка коняк и нападна.

— Е добре, amigo, сега сме сами и е време за сериозен разговор.

— Така ли смятате? — попита предпазливо Уилкинсън.

Учтивата усмивка на Гайозо се стопи и той удари с юмрук по масата, без да се старае да прикрие недоволството си.

— Отлично знаете това, amigo. Забравяте, че моята родина ви плаща за предоставяните сведения. А вие се опитахте да ни преметнете, като изпратихте вашето протеже Нолън да ни шпионира на собствената ни територия. Искам обяснение.

Шумът от стоварилия се върху масата юмрук стресна Леони, която придремваше на моменти. Тя подскочи и погледна в стаята. Когато установи, че при губернатора е останал само още един гост, тя въздъхна с облекчение. Бе проспала тръгването на дядо й и на другия играч. Потърси с очи скъпоценните полици и когато о зърна струпаната до губернатора купчина, сърцето й учестено заби. Възможно най-бързо трябваше да открие някакъв начин да се добере до тях и да ги задигне така, че да не я заловят.

Губернаторът и Уилкинсън бяха настръхнали един срещу друг. Гайозо бе тъмночервен от ярост и от огромното количество алкохол, погълнато вечерта. Той запита с леко заплитащ се език.

— Отричате ли, че Нолън ни шпионира по ваше поръчение. Ще се осмелите ли да отречете, че той не изследва страната, а състави карта на терена, която ще ви позволи да нахлуете там?

Гневен пламък озари погледа на Уилкинсън, но загасна толкова бързо, че Гайозо нямаше достатъчно време да го забележи. Генералът се подпря на стола и заяви с пресилена любезност.

— Вижте, Мануел, не можете да вярвате в подобно нещо. Аз съм предан приятел на Испания от толкова години. Защо да рискувам и да загубя златото, с което, вашето правителство щедро ми се отплаща. Помислете, драги.

Гайозо внимателно се взря в лицето на събеседника си. Наистина Уелкинсън бе верен съюзник на Испания. Бе предоставял безценни сведения за наличния състав на армията в американските фортове, които очертаваха граничната зона между Щатите и испанските територии. Бе давал правилни съвети за политиката към американците. Дори се бе опитал да отдели Кентъки от Съединените Щати, за да може Испания да го завладее. Да, Уилкинсън беше приятел. Но дали още бе такъв? Този въпрос си задаваше Гайозо.

— Вярно е, че сте помагал на моята стлана години наред — каза той, — но само защото това е било изключително във ваш интерес.

Уилкинсън се обиди.

— За какъв ме мислите. Гайозо? Аз имам само една честна дума и се заклех да служа на Испания. Как е възможно да ме подозирате?

Гласът на генерала звучеше искрено. Гайозо нерешително го загледа. Може би Уилкинсън бе невинен? Може би виновникът бе Нолън?

— Отричате ли, че Нолън ви е изпратил сведения, които могат да улеснят навлизането на значителни военни части в наша територия? — попита все така недоверчиво той. — Сведения, които биха били изключително полезни за една личност, която се интересува от покупката на големи пространства испанска земя?

Уилкинсън успя да скрие тревогата си. Той надяна маската на засегна невинност и патетично възкликна.

— Каква подлост! Кой се осмелява да мърси името ми с подобна лъжа! Честта ми е извън всякакво подозрение. И ще я защитя дори с цената на живота си. Коя е отрепката, посмяла да петни репутацията ми? Кажете ми името, Гайозо, и ще ви докажа кой е истинският виновник!

Уилкинсън бе забележителен артист. Сините му очи блестяха от възмущение, страните му бяха почервенели от гняв. Но изпълнението не впечатли Гайозо — той бе чувал същите приказки, но при други обстоятелства, и бе установил, че доблестният генерал лъже безсрамно.

Все така прилепена към стената, Леони се превръщаше в кълбо нерви. Разговорът достигаше до ушите й като приглушен шепот, освен когато някой от двамата мъже не повишеше глас. А и това, което си говореха, не я интересуваше. Тя вече си задаваше въпроса дали чакането й не е било напразно.

Преди да реши да изостави всичко, Леони погледна за последен път през прозореца и видя как Гайозо събира полиците от масата. Той отвори някаква врата и се скри от погледа й, последван от събеседника си. Леони бързо притича до следващия прозорец и с огромно облекчение видя, че Гайозо и безценните полици отново са пред очите й. Очевидно стаята, в която току-що бяха влезли мъжете, бе работният кабинет на Гайозо. Огромно бюро заемаше почти цялата отсрещна стена. Леони се помъчи да се ориентира в разположението на помещенията. Едната врата на кабинета водеше към игралната зала. Но до бюрото имаше още една врата, която сигурно водеше към терасата, която обикаляше цялата сграда.

Докато тя се оглеждаше, губернаторът постави полиците в ъгъла на бюрото и взе оттам лист, който подаде на генерала с презрителен жест.

— Отричате ли, че това е било предназначено за вас? — попита той, без да сваля очи от лицето на генерала.

Уилкинсън погледна за миг листа и небрежно го върна обратно върху полиците.

— Разбира се! Дори не зная за какво става въпрос. И считам, че вие, Гайозо, ми дължите обяснение — отговори той и премина в настъпление. — Аз съм предан приятел на Испания, а вие отправяте към мен отвратителни обвинения. Или трябва да ми докажете тяхната състоятелност, или да ми поднесете извиненията си.

Гайозо замръзна.

— Не ви дължа никакви извинения. Скоро задържахме пратеник на Нолън и открихме, че той предава сведения на някой в Съединените Щати.

Бе очевидно, че Гайозо под „някой“ имаше предвид Уилкинсън.

Генералът пребледня.

— И… вие мислите… че аз съм този… този, който получава сведенията? — запъна се той. — Не е вярно! Не мога да търпя повече тези намеци!

Гайозо умислено го наблюдаваше и попита меко.

— Сигурен ли сте, че не сте виждал картата, която ви показах преди малко?

— Може би това е работа на Нолън, но аз нямам нищо общо с нея — отговори Уилкинсън. — Впрочем, какво ви кара да смятате, че тя е предназначена за мен?

— Всичко, скъпи генерале. Всички знаят колко сте привързан към Нолън, независимо че от известно време твърдите точно обратното. А сега трябва да ви съобщя, че от три месеца имаме доверен човек сред хората на Нолън. От него научихме, че Нолън е правил измервания. И още нещо — че доста често говори за влиятелния си приятел генерал Уилкинсън. Дори разправя, че този приятел ще реши съдбата на испанските територии, простиращи се на запад от Сабина.

Уилкинсън изглеждаше готов да избухне всеки миг. Гръдният му кош така се изду, че копчетата на раираната му жилетка щяха да се отскубнат. Лицето му стана иурпурночервено и той произнесе с треперещ от сдържан гняв глас.

— Нали не вярвате на този куп лъжи, Мануел? Никога не съм чувал нещо по-невероятно. Такава глупост!

— Ще видим! — безизразно изрече Гайозо.

Доведен почти до лудост. Уилкинсън се облегна на бюрото на Гайозо и заяви.

— Заклевам се, че нямам нищо общо с тази история, Мануел. Трябва да ми повярвате!

— Наистина не знам на какво да вярвам — измърмори Гайозо. — Вие сте такъв двуличник!

Леони със задоволство забеляза, че разговорът е към своя край. „Добре! Сега, Боже мили — замоли се тя, — направи така, че губернаторът да остави полиците там, където са!“

Бог чу молбата й. Гайозо се отдалечи от бюрото и се отправи към вратата. Леони се сви на топка под перваза на прозореца. Гайозо спря на прага и се обърна към Уилкинсън.

— Ще обмисля отново всички факти, преди да изпратя доклада си на вицекраля — каза той, — но ви предупреждавам: за момента считам, че той няма да е благоприятен за вас.

Уилкинсън стоеше, облегнат на бюрото. Незабелязано прокрадна ръка към купчината полици, сграбчи картата и я пъхна в джоба си.

— Донесете ми чашата с коняк — нареди Гайозо. — На масата е… И ме последвайте. Може би ще ми обясните по-ясно защо трябва да ви вярвам.

Уилкинсън впери поглед в кехлибарената течност. После лицето му се разкриви от зловеща усмивка. Бръкна в джоба на сакото си и извади малко бяло пакетче. Погледна за миг към вратата, за да се увери, че Гайозо не го вижда. Изпразни светкавично съдържанието на пакетчето в чашата, взе я и бавно последва губернатора. Хм! Ще пише на вицекраля, ще съсипе репутацията му пред Испания! Е добре, скоро ще научи, че никой не може безнаказано да заплашва Уилкинсън.

Настъпилата тишина беше знак за Леони да се надигне. Стаята бе празна. Най-после бе настъпил и нейният час. Полиците, подписани от, дядо й тази вечер, бяха почти в ръцете й.

Сдържайки дишането си, тя се повдигна на перваза на полуотворения прозорец. Бутна рамката и скочи в кабинета. Тогава осъзна, че губернаторът и генералът продължаваха да спорят в съседната стая. Трябваше да мине през отворената врата, без да я забележат. Тя погледна към двамата мъже. Губернаторът се държеше странно. Чертите на лицето му бяха разкривена като че ли от ужасно страдание, но генералът не проявяваше никакво безпокойство.

Леони извърна очи от сцената, която се разиграваше в съседната стая, стисна палци и притича край вратата като сянка. С треперещи крака стигна до бюрото, сграбчи купчината полици и се сниши.

Тъкмо се готвеше да хукне обратно, потръпваща от възторг, когато замръзна от ужас при шума от стъпки, приближаващи се към вратата, която се намираше между нея и прозореца.

Обезумя. Затърси с поглед някакво скривалище. Паниката я завладя и тя бързо отвори вратата, която водеше към главния коридор.

Със свито гърло Леони тръгна по коридора, който й се стори безкраен. Вървеше покрай затворени врати, но не смееше да провери какво има зад тях. Шумът на отваряща се зад гърба й врата реши въпроса. Без да мисли, тя се вмъкна в най-близката стая. Божичко, дано е празна! — повтаряше си тя.