Серия
Луизиана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceive Not My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 100 гласа)
Сканиране
?
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)

Издание:

Шърли Бъзби. Сърце за продан

ИК „Бард“, 1995

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Камелия Вълова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов


ПЪРВА ЧАСТ
ИЗМАМНИЦИТЕ

Песента утешава само за ден,

виното е само заблуда,

любовта е само целувка, която се стопява,

времето е амбулантен търговец,

продаващ пепел.

„Песента на сърцето“

Робърт Ъндъруд Джонсън

Първа глава

Къщата приличаше на приятна възрастна дама — познала превратностите на съдбата, но все така очарователна. Бе разположена на големия завой на Мисисипи, южно от Ню Орлиънс, и изяществото й не бе изчезнало с годините.

Някога за нея се полагаха ревностни грижи. Но след смъртта на единствения си син Дамиен господин Клод Сент-Андре напълно изгуби интерес към плантацията и изостави замъка на произвола на времето.

Дори в апогея на своето великолепие къщата не бе величествена, но притежаваше все същото кокетно очарование, което, въпреки плачевния й външен вид, веднага привличаше вниманието. Сградата бе построена от тухли, покрити с цимент, през хиляда седемстотин и шестдесета година, още докато Луизиана бе френска колония. Състоеше се от килер, складове и хамбар, докато горният етаж с широките си тераси, които се подпираха на дървени колони, служеше за всекидневна на семейството.

Красиво външно стълбище във форма на конска подкова водеше към втория етаж. На заден план, под терасите, се намираше входът за каретите. Двойните стъклени врати бяха подсилени с капаци от кипарис, които представляваха допълнителна предпазна мярка през късата зима или срещу евентуални урагани.

Запуснатостта бе сложила отпечатъка си навсякъде. Боята се лющеше от стените. Липсваха капаци на прозорците. Повечето стъпала бяха продънени. В дървения парапет, който обезопасяваше терасите, зееха широки пукнатини. Но младата Леони Сент-Андре — наследницата на цялата тази протрита елегантност — не даваше пет нари. Тя обичаше къщата с всичките й недостатъци. Там бе родена, там бе и отраснала. Замъкът Сент-Андре бе нейният дом и тя дори не си представяше, че може да живее другаде.

Отгоре на всичко през лятото на хиляда седемстотин деветдесет и девета година перспективите пред нейното любимо имение изглеждаха доста мрачни и никой не съзнаваше това по-добре от нея — тя водеше счетоводните книги от тринадесетгодишна. Управителят на плантацията бе напуснал, тъй като дълговете от комар на дядо й поглъщаха всички приходи, които земята можеше да донесе. Робите го бяха последвали… И така — без работна ръка индиговите полета оставаха необработваеми, без индиго нямаше откъде да дойдат пари, а без пари…

„Само ако дядо спре да залага!“ — представи си тя. Биха могли да изплатят полиците, които той бе подписал почти навсякъде в Ню Орлиънс, и да се видят с малко пари. Погледът й се зарея над завесата от зеленина към бурната Мисисипи. Тя притвори очи, заслепена от слънчев лъч. „Господи — каза си, — на всяка цена трябва да измисля нещо!“

Леони бе на шестнадесет години. И поне в класическия смисъл на определението не бе хубава. С бадемовите си зелени очи, златиста кожа, кървавочервени чувствени устни и медноруси коси, които се спускаха като водопад по раменете й, тя приличаше на полудива котка, приела човешки облик с помощта на вълшебна пръчица.

Бе дребничка и изглеждаше по-крехка, отколкото бе в действителност. Но въпреки безформената памучна рокля очертанията на младите й гърди ясно се открояваха, а по тънките китки и глезени можеше да се отгатне гъвкавостта на тялото, скрито под дрехата.

Босите й крака и избелялата рокля свидетелстваха, че Леони малко се интересува от изискванията на модата. Единственото украшение, което носеше, бе златно кръстче — спомен от майка й. Затова тя много държеше на него. А дрехите служеха само за прикриване на голотата и тя не им придаваше никакво значение. Впрочем това бе много разумно, като се има предвид финансовото положение на семейството й.

В друг случай тя не би изпаднала в ярост, но снощи, след едно от продължителните си пребивавания в Ню Орлиънс, дядо й небрежно я уведоми, че парите, с които тя възнамеряваше да закупи продукти от първа необходимост, са останали на игралната маса. И още по-зле — че Клод е подписал нови полици за изплащане.

А не винаги е било така. Самата Леони не си спомняше нищо от времето, когато дядо й не пропилявал всичките им пари на комар. Но робите от къщата — готвачката Мами, надзирателят на несъществуващия персонал Ейбрахам и нейната собствена камериерка Мърси — често й бяха разказвали за годините, когато Клод Сент-Андре добре се грижел за плантацията си и не проявявал скъперничество към поддръжката на къщата. Те й бяха описвали големите приеми, които той давал и на които се стичало цялото висше общество в Ню Орлиънс. По тези времена конюшните били пълни с прекрасни породисти коне. Но всичко се променило след ужасното наводнение през 1785 година, когато развилнялата се Мисисипи разбива старателно построените диги и излязла от коритото си, разрушавайки всичко по пътя си. По чудо къщата оцеляла, но една тераса се сгромолясала и родителите на Леони, заедно с баба й, били погълнати от бушуващите води. След тази трагедия Клод Сент-Андре започнал да пие и да играе комар, без да го е грижа за двегодишната му внучка.

В детството си Леони не бе страдала от това безразличие. Напротив. Освободена от ограниченията, които обикновено се налагат на девойка от нейната среда, тя бе израснала като диво създание. И се чувстваше по-удобно сред блатата и мочурищата, отколкото в изящните покои, които би трябвало да краси. Грижите на Клод за внучката му се бяха ограничили с това да бъде нахранена, облечена и да получи елементарно образование — не повече. За какво да й пълни главата с глупости? В необходимия момент той щеше да й намери подходящ съпруг, а кой трезвомислещ мъж би пожелал учена съпруга?

Но въпреки че живееше като истинска дивачка, Леони жадуваше за знания. След като възприе всичко, на което английската й учителка госпожа Уайтфилд можеше да я научи, умът й продължаваше да търси още. Но възможностите на госпожа Уайтфилд бяха ограничени и настъпи часът, когато тя с огорчение трябваше да признае, че не може да даде нищо повече на своята ученичка. За нещастие на Клод дори не му мина през ум да наеме някой, който би могъл да донесе на Леони познанията, за които така копнееше.

Госпожа Уайтфилд отпътува скоро след заминаването на управителя и Леони се чувстваше нещастна седмици наред. Тя бе загубила не само учителката, но и много близка приятелка — нещо, което дядо й бе напълно неспособен да разбере.

Между Леони и дядо й се бяха установили странни отношения. Седемдесет и седем годишният Клод Сент-Андре имаше напълно установени навици и не правеше никакво усилие да ги промени. Цялото му същество излъчваше надменност и въпреки че острите му черти бяха белязани от порока, той все пак бе още привлекателен. Имаше сребриста коса, а под гъстите и извити вежди очите му цинично се взираха в света. През целия си живот той бе живял с убеждението, че всичките му прищевки трябва да бъдат задоволявани незабавно. Затова неприятно се изненадваше от непредвидимите реакции на Леони. Когато тя бе поела в ръцете си счетоводните книги, той се бе възмутил. Но тя го бе изгледала замислено и бе попитала.

— Ако аз не се заема, дядо, кой ще го направи? Вие ли?

Това бе сложило край на спора, тъй като Клод се ужасяваше от мисълта да върши писарска работа, повече подходяща за хората от простолюдието. За щастие Леони нямаше толкова високо мнение за своята особа, независимо че притежаваше порядъчно количество от гордостта на рода Сент-Андре. Но бе много по-практична от дядо си.

Изпитание като воденето на счетоводните книги не бе нито първото, нито щеше да бъде последното за нея. Когато преди година Клод бе взел решение да продаде робите, работещи на полето, Леони бе побесняла.

— Не! — бе изкрещяла тя. — Нямате право да ги продадете. През целия си живот те са били тук. Наши са. Как можете да разбиете по този начин цялото им съществуване?

Този повик към най-благородните човешки чувства не бе постигнал никакъв ефект. Така че Леони бе опитала по друг начин.

— И като си заминат, как ще обработваме земята? — студено бе попитала тя.

Клод бе останал глух и към този довод. По липса на друга възможност Леони бе ударила на молба.

— В името на Бога… Умолявам ви… Не ги продавайте! Те са част от Сент-Андре толкова, колкото и ние!

Виждайки как Клод пренебрежително вдига рамене, тя бе продължила.

— Зная, че индигото не се продава добре, но можем да изчакаме още една година, само една. Нека да опитаме със захарна тръстика. Господин дьо Бар казва, че в най-скоро време тръстиката ще е търсен продукт на пазара. Да опитаме!

Клод бе вбесен, че едно четиринадесетгодишно момиченце се осмелява да му дава съвети относно ръководенето на неговата плантация и бе продал всички роби с изключение на тези от къщата. Леони бе наблюдавала заминаването им със сълзи на очи.

Спомняйки си този случай, Леони усети как гневът й нараства и за момент заприлича на подивяла котка. После зърна навън крехък силует, приличащ много на нейния, и лицето й се проясни.

— Хей, Ивет! Здравей! — извика тя и размаха ръка. Ивет спря.

— Добър ден, Леони! — отговори тя. — Къде беше? Дядо ти пита за теб.

— Защо винаги казваш твоя дядо? Той е и твой. — Усмивката на Ивет изчезна и тя извърна погледа си.

— Стига, Леони — промълви тя.

— Ти си ми сестра и няма никакво значение коя е била майка ти. Тя е мъртва, както и баща ни. Но ние — аз и ти — сме живи. Слушай, Ивет, трябва да му се противопоставиш. Зная, че той никога няма да те признае, но не трябва да се страхуваш от него. Коравосърдечен е и крещи много, ала плаши само гаргите. Но докато ти се сливаш със стените всеки път, когато се появи, той ще ти се подиграва безмилостно. Така че някой ден го наречи „дядо“ и ще видиш как ще се стъписа. След това няма да бъде толкова раздразнителен и повече няма да те хока — обещавам ти!

Ивет тъжно се усмихна:

— Аз не съм като теб, Леони. Никога не бих могла.

— Толкова по-зле — измърмори отегчено Леони. Тя хвана полусестра си за ръка и я придружи до курника.

Двете бяха еднакви на ръст, имаха една и съща тънка и гъвкава фигура. Но докато Леони с нейната лъвска грива никога нямаше да бъде пример за класическа красота, то Ивет — с черните коси, събрани на кок, с кадифените очи, с прекрасно очертаните устни и кожа с цвят на праскова — бе самото съвършенство.

На пръв поглед всеки непознат би помислил, че Ивет е господарката на къщата. И въпреки че муселинената й рокля бе също толкова износена като тази на Леони, тя се плъзгаше грациозно по очертанията на тялото й, а черните й обувки бяха грижливо лъснати. А Леони — с непокорните коси, небрежно скроените дрехи и босите крака — можеше лесно да бъде сметната за дъщеря на някой беден земевладелец. Което впрочем изобщо не я притесняваше. Тя знаеше коя е.

След като събраха яйцата, двете млади момичета тръгнаха обратно към къщата. На слънчевата светлина меднорусата грива на Леони блестеше във всички оттенъци на меда.

Преди да влязат в къщата, Леони попита с грейнали от предварително удоволствие очи.

— Искаш ли да ме придружиш следобед, Ивет? Отивам да ловя речни раци. Не е нужно да ги пипаш — добави тя, като видя гримасата на погнуса върху лицето на Ивет, — дори и стръвта. Кажи ми, че ще дойдеш!

Ивет се поколеба, тъй като искаше да достави удоволствие на Леони, но така ненавиждаше да се плъзга по тъмните и загадъчни води на блатата с пирогата, която Леони управляваше без усилие с помощта на дълга върлина.

— Наистина нямам никакво желание — каза тя най-после.

Леони вдигна рамене, без да се сърди. Приятелството, което свързваше двете млади момичета, на пръв поглед заблуждаваше, че те са били заедно открай време. Но бе точно обратното. Бяха се запознали едва миналата година при доста особени обстоятелства.

Майката на Ивет — Моник — усетила, че краят й е близък и писала на Клод, за да го помоли да се погрижи за дъщерята на своя син. Никога и за нищо тя не се бе обръщала към него и Клод никога не бе се замислял за метиската — любовница на Дамиен, нито за нейното дете. Но тогава, доведена до полуда от мисълта, че ще остави Ивет без защита, Моник бе пречупила гордостта си и се бе обърнала към господин Сент-Андре.

Ако при получаването на писмото Клод се намираше в замъка, цялата история щеше да спре дотук. Но за щастие той току-що бе заминал за Ню Орлиънс и писмото бе предадено на Леони.

Обикновено Леони не отваряше кореспонденцията на дядо си и я препращаше по някой прислужник в обичайния му хотел в Ню Орлиънс. Но почеркът върху плика странно привлече вниманието й. Тя се подвоуми, постави писмото при останалата поща за препращане, след което — без да разбира защо — промени намерението си и като си пое дълбоко дъх, го грабна и разкъса плика.

Като научил че има полусестра, която скоро ще остане сираче и ще бъде погълната от мизерията, Леони реагира светкавично. Без да се посъветва с никого и без да губи време в разсъждения за последиците от действията си, тя тръгна веднага за Ню Орлиънс, придружена от двама слуги.

Замъкът Сент-Андре беше на половин ден път от Ню Орлиънс. Към края на следобеда Леони вече нетърпеливо чукаше по вратата на намиращата се под крепостната стена на града бяла къщичка, в която живееха Ивет и майка й. Леони се бе въздържала и не бе потърсила дядо си, защо знаеше как щеше да постъпи той, ако е в течение на нейните намерения.

Моник бе отлагала до последния момент изпращането на писмото. Бе починала преди два дни, така че Леони бе посрещната от едно отчаяно дете, което отказваше да повярва на нещастието си.

Преди да разбере какво точно се случва с нея, Ивет бе грабната и настанена в каретата заедно с нищожния си багаж от един меднорус ураган, заявил незабавно, че е нейна сестра.

Ивет знаеше, че Дамиен Сент-Андре е неин баща, но нямаше представа, че майка й се е обърнала към семейството му с молба за помощ и закрила. А дори да знаеше, тя никога не би си представила, че господарката на замъка ще дойде и ще я отвлече по този начин — без никакво предупреждение. От този момент между двете сестри се бе създала неразрушима връзка.

Слугите, придружаващи малката си необуздана господарка, изобщо не одобриха нейните своеволия. В замъка Мами изказа сериозните си опасения, но Леони решително отхвърли всички въпроси и възражения. Тя се изправи пред черната великанка, сложи юмруци на кръста си и заяви твърдо, като в очите й блестяха мълнии.

— Отсега нататък Ивет ще бъде моя компаньонка. Самата аз я избрах. Тя е сираче от много добро семейство. Винаги е живяла в Луизиана и ти можеш да видиш, че прилича на дама повече от мен.

Мами вдигна очи към небето и заекна.

— Разбира се, но ти, ти си истински дявол.

— Именно — прошепна очарователно Леони. — Ето защо ми трябва пример. Ивет ще бъде идеалният модел.

Мами отстъпи, но не спря да мърмори за мрачните си предчувствия относно реакцията на господин Клод.

Когато два месеца по-късно Клод се завърна, сблъсъкът бе изключително бурен. Но Леони бе толкова щастлива, че има приятелка на своята възраст, че трябваше да минат през трупа й, за да я разделят от протежето й.

Отначало Клод бе приятно изненадан, почти доволен, че Леони си е намерила компаньонка, която — както по всичко личеше — бе отлично възпитана. Самият той трябваше да се сети за това! И чак след като се осведоми за произхода на Ивет, научи истината.

Най-напред Леони възнамеряваше да скрие от дядо си фактите. Положението можеше да бъде много неудобно за Ивет. Защо тогава да казва всичко? Само че прямото й същество се отвращаваше от лъжата и тя открито разказа цялата история.

— Внучко, как можа? — изкрещя Клод. — Едно копеле с робска кръв във вените! Нямаш никакъв срам! Не би трябвало дори да си в течение на този вид неща, камо ли да се свързваш с подобно същество!

Чертите на Леони замръзнаха и с цялото ледено високомерие на Сент-Андре тя възрази.

— Така! Трябва да отхвърля собствената си сестра! Това ли искате? Наистина, дядо, не мислех, че сте толкова глупав!

Клод стана тъмночервен от яд, а в погледа му просветнаха опасни искри.

— По дяволите! Как смееш да ми говориш с този тон! Трябва да те набия с камшика!

Леони вирна презрително брадичка:

— На ваше място не бих постъпила така — процеди тя заплашително.

Клод внимателно я изгледа. Тази Леони! И тъй като бе слаб човек, който предпочиташе спокойствието на каквато и да е цена, той се задоволи с вдигане на рамене.

— Добре — въздъхна той, — но не ме моли да призная това създание. Ще изтърпя присъствието й, но нищо повече. Ясно ли е?

Лицето на Леони засия и с внезапен порив, стъписал и двамата, тя се хвърли на врата на Клод.

Съвестта на Клод закрещя какъв жалък лъжец е. И като протегна ръка, той нежно отметна една непокорна медноруса къдрица.

— Каква мошеничка си, момиченце, а аз пък съм стар нехранимайко. Може би добре си подхождаме все пак!

Леони енергично закима в знак на съгласие и през целия останал престой в замъка Клод се бе държал относително сговорчиво. Тогава за пръв път той си каза, че наближава моментът да помисли за бъдещето на Леони. Но страстта към хазарта отново се оказа по-силна от тегобата на отговорностите и той отново тръгна за Ню Орлиънс, като остави на Леони грижите по управлението на плантацията.

Тази сутрин перспективите за бъдещето изглеждаха изключително мрачни. Леони реши, че дядо й ще бъде принуден да продаде част от земята, а това щеше да бъде краят на имението Сент-Андре. Тя прехвърляше в главата си тази мисъл, когато се отправи към стаята на дядо си.

Клод седеше в огромното легло с балдахин, заобиколено с тъмночервени завеси и обмисляше същата възможност. Облегнат на куп възглавници, той спокойно отпиваше от черното кафе, но самообладанието му бе само външно.

Дните му бяха преброени. Лекарят му го бе съобщил по време на последния престой в Ню Орлиънс. И изправен пред угрозата на скорошната смърт, Клод проумя, че е крайно време да се погрижи за участта на Леони. Нямаше много време пред себе си, за да отлага повече.

В каретата, с която се върна в замъка снощи, в порив на откровение той си бе признал, че само безгрижният му егоизъм бе причина за упадъка на имението.

Докато очите му се взираха в протрития персийски килим, той се чудеше как да осигури бъдещето на своята внучка.

Бракът бе единственият изход. И когато се спря на това решение, Клод не губи повече време с безплодни съжаления. Той веднага се впусна в издирване на подходящ за Леони съпруг. Никой от синовете на техните близки съседи не можеше да му свърши работа. Всички те знаеха, че семейство Сент-Андре е разорено. Трябваше да открие някой чужденец — за предпочитане богат и достатъчно благовъзпитан, за да не си го изкара на Леони, когато установи точното състояние на нейните финанси.

Клод нямаше намерение да мами евентуалния съпруг. В действителност без знанието на Леони, той бе успял да запази доста значителна сума в испански златни дублони, която трябваше да бъде зестрата на внучката му. Бе се надявал, че тя ще е по-голяма и че приходите от имението Сент-Андре ще я допълнят. Но случаят не бе такъв и отговорността за това бе изцяло негова. Все пак тази прекрасна юнска сутрин той реши, че парите могат да послужат за примамка. След сватбата… е, след това Леони трябваше да убеди съпруга си, че не е сключил толкова неизгодна сделка.

По своему Клод обичаше Леони и по свой начин той разглеждаше възможностите, за да й осигури някакъв вид закрила, когато напусне този свят. Във всички случаи бракът бе най-доброто решение, но щеше да бъде трудно да се намери подходящ съпруг. Пет хиляди испански дублона можеха да привлекат многобройни претенденти. Но гордостта на Клод никога нямаше да се примири с покупката на какъвто и да е съпруг — във вените му трябваше да тече благородна кръв. Бащата на Клод бе емигрирал в Ню Орлиънс, когато градът бе само поселище и бе най-малкият син на граф Сент-Андре, гилотиниран по време на Революцията[1]. Клод бе наследил титлата. Той бе последният мъжки потомък на един прочут някога род.

Не можеше да става и дума за завръщане във Франция, където това корсиканско подобие на генерал командваше армията и скоро щеше да поеме и управлението на страната[2]. Впрочем Клод бе прекалено стар и прекалено уморен, но ако Леони бе момче…

На този етан от разсъжденията му обектът на неговите мисли влезе и той се усмихна. Леони не бе момче, разбира се, но при какъвто и да е сблъсък на воля той би заложил на малката лъвица, която му бе внучка. Те се измериха подозрително с погледи. Клод се упрекваше за загубите, които бе претърпял на комар при губернатора Гайозо, а Леони се питаше защо дядо й я бе повикал. Никой от двамата не направи намек за парите, пропилени на игралната маса.

— Добре ли се забавлявахте, дядо? — поинтересува се учтиво, но равнодушно Леони. — Този път не останахте за дълго?

Клод поклати глава и я изгледа със смесени чувства, докато тя сядаше на края на леглото му с кръстосани по индиански крака. Трябваше да й направи остра забележка за босите крака и чорлавата глава, но се въздържа. След като тя не повдигаше въпрос за дълговете му от комар, той изпитваше неудобство да критикува външния й вид.

Известно време говориха общи приказки, но Леони ненавиждаше да губи времето си в безполезни разговори, дори с дядо си, така че рязко попита:

— Ивет ми каза, че искате да ме видите. Защо?

При името на Ивет Клод се навъси, но отговори безда губи време в предисловия.

— Реших да те омъжа.

Леони се вцепени. Очите й се присвиха.

— И за кого? — запита тя с тон, който накара Клод да се почувства неловко.

Той махна неопределено с ръка.

— Още не знам. Исках първо да поговоря с теб, преди да започна да търся подходящ съпруг.

Леони дълго го гледа, преди да отговори с престорено безразличие.

— Нямам желание да се омъжвам, дядо.

Видя, че Клод се готви да противоречи и добави:

— Не искам да се омъжвам. Не можете да ме принудите.

Клод избухна и я заплаши с треперещ от ярост глас.

— Ще се омъжиш за господина, когото аз избера или скъпоценното копеле, което имаш дързостта да наричаш своя сестра, ще бъде затворено в най-гнусния публичен дом в Ню Орлиънс.

Леони скочи на крака. Зелените й очи изстрелваха мълнии. Изостреното й личице се сгърчи от такъв безпомощен гняв, че дядо й потръпна. „Трябва, за нейно добро е — повтаряше си той. — Бъдещето й трябва да е осигурено, независимо дали тя иска или не!“

— Ще посмеете ли?

— Изобщо не се съмнявай — студено отговори той. Тя изпитателно го погледна. Добре го познаваше. Те се спречкваха, сключваха примирие и започваха войната отново. Но Леони се страхуваше, че ще загуби точно тази битка. Бе достатъчно разумна и знаеше, че няма да може до безкрайност да защитава Ивет, защото дядо й бе невероятно лукав, когато пожелаеше. И ако той твърдеше, че Ивет ще се озове в публичен дом, това не бяха празни заплахи. Леони осъзнаваше, че поне за момента няма друг избор и отстъпи.

— Добре, разбрахме се — запъна се глухо тя.

— Така — каза Клод. — В най-скоро време заминаваме за Ню Орлиънс, за да ти потърсим съпруг.

Леони го изгледа с необичайно покорно изражение и като взе порцелановата каничка, предложи с най-пленителния си глас.

— Още малко кафе?

И преди Клод да успее да отгатне намеренията й, тя изля цялото съдържание на каната върху елегантната бяла нощница на дядо си.

Клод избълва поредица ругатни, като заекваше от ярост. Но Леони вече се бе измъкнала от стаята с подигравателна усмивка.

Бележки

[1] Френската революция от 1789 г. — Б.пр.

[2] След победните походи на Наполеон в Италия и Египет. — Б.пр.