Шърли Бъзби
Сърце за продан (17)

Седемнадесета глава

Матю бе помолил Морган да провери счетоводните книги и той тъкмо ги преглеждаше, когато Леони почука на вратата на кабинета.

Тя спря на прага, като се двоумеше дали да пристъпи в това считано за „царство“ на мъжете място. Дълго се гледаха, без някой от тях да промълви и дума. Въпреки че бе сама с този мъж, съумял да събуди чувствеността й, Леони се срамуваше много и забрави всички реплики, които бе подготвила. Изведнъж изпита съжаление. Не трябваше да го безпокои в кабинета му. Щеше да е по-разумно, ако бе започнала разговора в присъствието на трети човек или поне не в стая, която безусловно беше негова лична територия. Стори й се, че той е променен. Погледът му бе студен и горчива бръчка прорязваше челото му. Леони бе сигурна, че не и е забелязала снощи. Тя изведнъж се изчерви. Не, вчера на полянката лицето му определено не бе толкова сурово и неприветливо.

Морган забеляза изчервяването й и присви очи. Затвори с трясък счетоводния тефтер и остро попита.

— Да поговорите с мен ли искате?

— Да, господине — отговори тя несигурно. — Искам да уредим някои въпроси.

„Господи — помисли си тя, — държа се като пансионерка!“

— Не можем да продължаваме по този начин — добави тя по-твърдо.

Морган невъзмутимо изчакваше, като несъзнателно се възхити на прелестта й. Жълтата ленена рокля подчертаваше златистия тен на кожата й и червеникавото злато на косите й. Зелените очи, изпъстрени със златисти точици, гледаха умолително, но решително.

Появяването на Леони в личните му покои го смути, но след като изненадата премина, мислите, които бяха прогонили съня му, отново завладяха съзнанието му. Той изпитваше бясно желание да я разобличи заедно с виновника за цялата бъркотия. Под маската на непроницаемост той кипеше — беше бесен и срещу нея, и срещу себе си. Упрекваше се, че се е поддал на нагона и най-вече, че за втори път е омагьосан от чара на едно порочно създание. Тази мисъл му подейства като шепа сол върху открита рана.

Вчера той бе проявил достатъчно непредпазливост и не бе видял капана, който му бе заложила. Днес подушваше клопката и цяла сутрин се проклинаше, че е оставил тялото си да вземе връх над разума му. Печалният опит със Стефани почти се бе изличил от паметта му. Но сега бе нащрек и изобщо нямаше намерение да забравя, че тази вещица се стреми единствено към парите му.

Как щеше да поправи злото, което сам си бе причинил, признавайки я за своя жена? Той още не знаеше, но бе убеден, че ще намери някакъв начин рано или късно. През това време трябваше да се задоволи с радостта от мисълта, че с умишленото си попадане в мрежата на своите противници, е объркал плановете им.

Фактът, че Леони го преследва упорито и в кабинета му, го изпълни със странно чувство на удовлетворение. Встъплението й доказваше подозрението, че тя най-после щеше да говори откровено. И Морган едновременно се разкъсваше между желанието да си изясни положението и дразнещото усещане, че още не е готов да я зачертае от съществуването си.

Той безсрамно я съблече с поглед. Не, още не. Тя му дължеше нещо за всички беди, които му причини, и той смяташе да я накара да си плати, преди да се отърве от нея. Дори ако цялата история му излезеше скъпо, той държеше да получи нещо срещу парите си.

— Страхувам се, че не разбирам — каза той най-накрая. — Лично аз мисля, че нещата вървят прекрасно, особено като се сетя за вчера следобед.

Леони стана тъмночервена.

— Не дойдох да обсъждаме случилото се вчера — възрази тя. — Това бе грешка, давам си сметка. Грешка, която повече няма да се повтори. Гарантирам ви, господине.

— Но нали съм ваш съпруг, скъпа? — попита Морган нежно, но интонацията му съвсем не подхождаше на заплахата в очите му. — Все пак нали нямате намерение да ме лишите от съпружеските ми права?

Леони направи опит да сдържи гнева си. Тя прояви достатъчно глупост, въобразявайки си, че е влюбена в него. В действителност той бе толкова противен, както и в деня на сватбата им.

— Ето какво точно оправдава постъпката ми, господине — отговори тя, като гласът й трепереше от яд. — Никога не съм смятала да оставам тук като ваша законна съпруга. Дойдох в Начес единствено за да получа парите, които ми дължите… и за нищо друго!

— А, да, парите… разбира се — измърмори Морган. — Питах се кога ще се осмелите да подхванете тази тема.

Леони почувства как кръвта се оттегля от лицето й. Направи огромно усилие, за да се овладее, и отговори беззвучно.

— Ако считате, че злоупотребявам с вашето гостоприемство, повярвайте ми, че съжалявам. Но ще си позволя да ви припомня, че повдигнах този въпрос още с пристигането си в Начес.

— Точно така — съгласи се Морган и вътрешно отбеляза, че всичките му мрачни прогнози се сбъдват. — Колко глупаво от моя страна, че забравих. При това вашето искане бе достатъчно ясно.

Сега Морган бе сигурен, че е отгатнал намеренията им. Всяка дума на Леони го потвърждаваше. Те явно бяха решили да не губят повече време и да измъкнат възможно най-бързо определената сума. Чудеше се колко други мъже са били изнудени по този начин. Може би те също се бяха опитвали да се отърват и да ги хванат в собствения им капан. Не, едва ли. Но този път си имаха работа с достатъчно прозорлив и опитен конспиратор, който нямаше да играе по тяхната свирка, или поне не така, както очакваха.

— Да, господине, прекалено ясно — каза нетърпеливо Леони. — Нямам никаква друга причина, за да стоя тук. Спомнете си, че ние се споразумяхме да не се месим в живота си.

Морган не помръдна, но лицето му толкова красноречиво изразяваше презрението му, че Леони усети, че се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали — на техния сблъсък вечерта на бала. Всичко останало бе изчезнало. Случилото се вчера сякаш не бе станало. Тя дори помисли, че Морган ще възобнови твърдението си, че никога не се е женил за нея.

Но Морган нямаше подобно намерение. Той дори реши, че идеята да я признае за своя жена не бе толкова неподходяща. Така той принуждаваше малката интригантка да заеме последните си отбранителни позиции и я подканваше да свали картите си.

— Какво ще стане, ако аз върна зестрата ви? — попита той ненадейно.

— Ще си заминем незабавно — отговори Леони със свито гърло.

Това ли бе нейното най-съкровено желание? Все пак при мисълта, че никога повече няма да го види, Леони почувства, че отмалява.

— Аха — присмя се той. — На практика — делова сделка! Давам ви вашите пет хиляди златни дублона и вие изчезвате. Обетите, които произнесохте на сватбата, нямат никакво значение за вас, нали?

Леони гордо вдигна глава.

— Абсолютно никакво, господине. И никога не са имали! А навремето нямаха смисъл и за вас. Бяхте много склонен да приемете моите условия. Дори признахте, че също не държите на този брак. Това бе сделка, която сключихме за взаимна изгода, но досега от нея печелите само вие. И ако не ми върнете тези пари преди края на седмицата, ще бъда принудена да се обърна към правосъдието.

— Какво? — изрева Морган и стисна китката й. — Не прекрачвайте всички граници, мадам! Не ме предизвиквайте, за да не получите повече, отколкото желаете.

— Аз не искам нищо от вас — изстреля през зъби Леони и одраска ръката, която стискаше нейната като с клещи. — Искам единствено това, което ми дължите! И ще направя всичко възможно, за да го получа!

Докато тя се мъчеше да се освободи, Морган почувства горещото й тяло срещу своето и въпреки презрението, което изпитваше към нея почувства, че неговото тяло отговори незабавно. Тя бе почервеняла от ярост, но Морган сметна, че е по-привлекателна отвсякога.

— Всичко ли? — прошепна той. — И ще изтърпите дори прегръдките на вашия съпруг?

— Не! — извика Леони, като се извиваше, за да освободи ръката си. — Не съм проститутка, която можете да купите. Тези пари са мои и вие трябва да ми ги върнете. Длъжен сте!

— Може би ще ви ги върна… някой ден. Но първо искам да се уверя за какво точно плащам!

Съпротивата на Леони ставаше все по-яростна. Пламналият му поглед ясно говореше за намеренията му. Тя го удряше със свободната си ръка, но Морган определено бе решил да опита отново вкуса на устните й, преди да я пусне.

Свободната му ръка хвана меднорусата грива и прикова главата й. Устните му потърсиха нейните. При допира Леони потръпна с цялото си тяло, но цялата се стегна и отказа да отговори на целувката му.

— Отвори устни, отпусни се — промълви Морган. — Искам те цялата… Искам да те вкуся, да вдишвам от теб…

Устните му се плъзнаха по шията й и езикът му нежно погали вдлъбнатинката под ухото й. Морган усети, че Леони се задъхва и тази реакция, прибавена към желанието на собственото му тяло, разбунтува страстта му.

— Само преди миг бяхме готови да се разкъсаме — измърмори той. — А сега те държа в ръцете си и единствената ми мисъл е как да се слея с теб!

Леони започна да трепери. Думите, които той произнесе, извикаха в съзнанието й много ярки спомени, които сломиха съпротивата й. С въздишка тя се остави на ласките му.

Почукването на вратата като че ги отрезви, сякаш ги заля ледена вода. Леони замръзна в прегръдката на Морган, който изруга невъздържано, щом чу гласа на Доминик, който искаше разрешение да влезе.

— Брат ми пристига точно навреме! — подигра се той. — Още пет минути и би прекъснал много по-сериозно занимание!

Леони бе поруменяла от неудобство. Тя извърна очи и произнесе с накъсан глас.

— Това не променя нищо, господине. В момента не можем да поговорим, но трябва да уредим този въпрос възможно най-скоро.

— Не смятам, че нашето положение може да се уреди просто с един разговор — възрази Морган. — Затова приемете да останете моя съпруга още няколко седмици, скъпа!

Леони отвори уста, за да му възрази, но Доминик влезе и тя замълча. Изгледа с убийствен поглед Морган, бързо се отправи към вратата и изчезна.

Доминик замислено проследи излизането й, после се обърна към брат си.

— Доста време ти бе необходимо, преди да ме поканиш да вляза — отбеляза той. — Появата ми май не бе уместна?

— Я си затваряй устата! Не съм в настроение да откликна на хумора ти!

— Извинявай. Ще дойда пак, когато твое величество е по-благосклонно настроен.

Морган се засмя.

— Признавам, че настроението ми е отвратително — заяви той, — но ти нямаш нищо общо с това. Сбърках, като си го изкарах на теб. Съжалявам!

— Е, няма значение. Но ако моментът не е подходящ, мога да дойда по-късно.

— Съвсем не. Виж, ако беше дошъл пет минути по-късно, с удоволствие щях да те удуша!

— Чак да ме удушиш?

— Да! И така, какво мога да направя за теб?

— Нищо… или по-точно… Исках да поговоря с теб… по повод твоята сватба…

Морган вдигна едната си вежда.

— Я виж!

Доминик не издържа на въпросителния поглед на брат си и се загледа през остъклената врата, която водеше към вътрешния двор.

— Тези дни много разсъждавах — започна той. — Премислих всичко, което знам за теб и две неща ми избодоха очите…

Той спря, за да потърси думи. Морган го подкани да продължи.

— И какво ти избоде очите?

— Никога не съм чул от устата ти и най-дребната лъжа, нито дори полуистина. Тогава реших, че може би не си излъгал и вечерта на годежа ти, но от няколко дни със сигурност лъжеш… Не ме питай откъде знам, нито защо мисля сега, че не си се женил за Леони. Имам предчувствие, че подготвяш нещо, за да печелиш време или си имаш някаква друга причина.

— Е добре, Доминик, разкрит съм! — подметна Морган, като се преструваше на възхитен.

— Не хитрувай пред мен — изръмжа Доминик. — В началото успя да ме заблудиш. Но събитията се развиваха с такава бързина! След като изненадата премина обаче, прецених отново събитията и съм готов да се закълна в живота си, че преди онази вечер ти никога не си виждал Леони.

— И какво?

— Ами, дявол да го вземе, искам да ми простиш, че не ти повярвах! Държа също така да ти кажа, че каквато и игра да си започнал, аз съм на твоя страна. Един приятел винаги може да ти бъде от полза.

Морган дълго го гледа.

— Прав си — каза той най-накрая. — Един приятел може да бъде от полза. Бог знае, че ми е трудно да се преструвам на щастлив. Давам ти честната си дума, че никога не съм виждал Леони Сент-Андре преди Гейлорд Истън да я доведе. Разбира се никога не съм се женил за нея, нито пък съм баща на Джъстин.

— Но все някой трябва да е.

— Естествено.

— О, мисля, че започвам да добивам някаква представа за случилото се…

— А, да, ти имаш по-пъргав ум от мен. Аз чак тази нощ се сетих, че липсва късче от мозайката — бащата на Джъстин.

Доминик поклати глава. Морган сподели с него подозренията си и брат му сметна, че изводите му са достоверни. Двамата отхвърлиха вероятността Леони сама да е съчинила плана. Не, те бяха убедени, че в дъното на цялата история стои мъж. Може би Клод Сент-Андре бе все още жив, но този дяволски план по-скоро разкриваше почерка на някой по-млад мъж — любовник или сводник. Във всеки случай това бе страшно ловък тип, който бе измайсторил фалшивите документи и бе избрал за жертва Морган.

— Ако го открием, ще разбудим цялата загадка — каза Морган.

— Ивет и слугите една и съща история ли разказват? — попита Доминик.

— До един. Задавах въпроси на всички. Приложих всякакви хитрости, за да ги хвана в явно противоречие, без да събуждам подозренията им, но напразно. Реших, че са по-хитри от мен…

— Не разбирам защо я призна за своя жена, след като през цялото време си знаел, че не е?

Морган вдигна ръце към небето.

— Какво, за Бога, можех да направя? Леони размаха тези документи, на които се мъдри моят подпис и всички й повярваха. Отгоре на всичко родителите ми заявиха, че Джъстин ми е одрал кожата. Впрочем, ако си направиш труда и разгледаш добре малката ми женичка, ще разбереш без усилия защо не ми е чак толкова неприятно да се възползвам от съпружеските си права!

— Тази мисъл ми мина през главата! Признавам, че е дяволски съблазнителна. А сега какво ще нравим, за да се измъкнеш от тая каша?

— За момента нямам представа — призна Морган. — Писах на Джейсън. Надявам се, че той все ще открие някаква следа, която ще ми позволи да я разоблича. Имам чувството, че истината, каквато и да е тя, е скрита в Ню Орлиънс. Никога в живота си не съм бил пообъркан! Знам, че тя лъже. А като потвърдих историята й, попаднах в капан, по-лош и от този, който тя ми бе поставила. Единствената ми надежда е да открия този мъж — ако изобщо съществува, защото понякога си задавам и този въпрос — и да изтръгна от него истината.

— Ами ако това е Гейлорд Истън? — предположи Доминик.

— И за това съм мислил. Дом, но… Въпреки всичко е възможно. Гейлорд я доведе на бала и ако някой има причини да желае опропастяването ми, това е точно той.

— Но разбира се, че е той! — ентусиазирано заяви Доминик, чиито сиви очи блестяха от възбуда. — Може би Леони е негова любовница от години. Всички знаят, че той има нужда от пари. Сигурно я е крил някъде с детето. Защо той да не е мъжът, който стои зад тази история?

— Защото едва ли притежава толкова мозък, за да организира всичко. Но един разговор с въпросния млад човек май може да бъде полезен. Ти как мислиш?

— По дяволите, разбира се!

За нещастие, когато Морган посети семейство Истън, научи, че Гейлорд е заминал за Батон Руж и ще отсъства няколко месеца. А истината бе, че родителите му бяха побеснели от ролята на сина им на бала в дома на семейство Маршъл и му бяха заповядали да изчезне от околностите на Начес.

— Какво ще правим тогава? — попита Доминик.

— Ти ще останеш тук и ще внимаваш моята скъпа женичка да не изчезне ненадейно. А през това време аз ще отскоча до Батон Руж.