Шърли Бъзби
Сърце за продан (29)

Двадесет и девета глава

След като Брет си тръгна, Морган отново се замисли за разговора им. Уилкинсън ли бе убил Гайозо? И неговата склонност към интригите ли го подтикваше да се присъедини към Бър? Морган прехвърляше тези въпроси в главата си, но те все така оставаха без отговор. Впрочем ако някой можеше да разбули загадката, това бе Брет.

На следващия ден първата работа на Морган бе да си купи пистолет, който не се забелязваше под дрехите, и кама, която можеше лесно да се плъзне в ботуш. Когато снощи бе усетил чуждо присъствие в стаята си, бе разбрал колко е беззащитен. А предпазните мерки никога не са излишни.

През следващите две седмици Морган бе подложен на истински танталови мъки. Той вече нямаше никакви основания да изпитва недоверие към Леони и с всеки ден се влюбваше все повече в нея. Но фактът, че законно тя е съпруга на Ашли, го довеждаше до отчаяние. Хиляди пъти той бе готов да й каже истината, но всеки път нещо му попречваше. Понякога това бе неговото собствено нежелание да заличи радостта и доверието, които грееха в очите й; друг път някой се намесваше точно в момента, когато той щеше да започне мъчителното обяснение. И Морган приемаше това отлагане с някаква смес от яд и облекчение.

Въпреки застрашителната сянка на Ашли, той изживя моменти на безкрайна радост до Леони. Полека-лека те започнаха да се сближават и колкото повече Морган опознаваше душевността на Леони, толкова повече растеше любовта му към нея. И независимо, че цялото му същество копнееше да я грабне в прегръдките си, той се насилваше да спи отделно. Потискаше страстта си, не защото тя бе съпруга на братовчед му, а защото имаше чувството, че ще злоупотреби с неведението й относно горчивата истина.

За щастие през целия ден бе зает и не му оставаше много време да се задълбочава върху това положение, след като всички въпроси с освобождаването на ипотеката на замъка и покупката на земите бяха уредени, нищо не пречеше да започнат възстановяването на старата плантация. Използването на зестрата на Леони бе предмет на оживен спор. Морган бе непреклонен. Той хвана Леони за раменете и грубо я разтърси.

— Омръзна ми до смърт тази препирня за пари! — викна той. — За Бога, Леони, трябва ли да живеем в мизерия, само защото вие няма с какво да купите всичко необходимо, за да направим замъка обитаем? Аз съм богат, по дяволите! Трябва ли да се примиря с коловозите по пътя, срутените стени и изгризаните от мишки матраци само защото вие нямате средства да ги поправите? Аз пък имам проклетите пари, дявол да го вземе!

Бе груб, но успя. Леони му хвърли ядосан поглед и отстъпи.

— Много добре. След като виждате нещата по този начин, няма да споря повече.

Морган видя нещастното й изражение и омекна. Хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Не бива да се караме за пари, скъпа. Всичко, което притежаваме, е и на двамата. Няма значение кой плаща, стига да можем да платим…

Леони не успя да устои на убедеността му и промърмори.

— Така е, няма значение… и аз… съжалявам, че бях такова глупава.

Морган се усмихна и нежно я притегли в прегръдките си.

— Не глупава, скъпа, а прелестна.

Когато тази пречка бе отстранена, нещата започнаха да се развиват с шеметна бързина. Морган нае цяла армия работници, за да оправят старото имение. Първо бе подобрен пътят. Коловозите и огромните дупки скоро бяха само спомен. Гъстата джунгла пред къщата бе разчистена и изкоренена, а градинарите я превърнаха в английска градина с добре оформени тревни площи и цветни лехи. Огънатите бариери отново гордо се изправиха и скоро цялата ограда бе поправена и боядисана в бяло.

Самата къща не се нуждаеше от основен ремонт. Трябваше да се сменят капаците на прозорците, перилата и продънените стъпала на външното стълбище. Къщата придоби весел вид, като че ли усещаше, че отново ще възвърне предишното си великолепие.

След първото си посещение в замъка Сент-Андре Леони и Морган останаха още няколко дни в страноприемницата на госпожа Брос, защото в града бе по-удобно да избират материали, тъкани, дърво, тапети и тапицерии, необходими за вътрешния ремонт на къщата. Трябваше да се смени част от мебелировката, да се купят килими, завеси, картини. Леони не знаеше какво по-напред да гледа от прекрасните неща пред очите й. Търговците бързо схванаха, че господин Слейд е изключително богат и купува само първокласни стоки.

Когато няколко стаи бяха готови за живеене, Морган и Леони се преместиха в замъка. Леони живееше като насън. Всеки ден й поднасяше прекрасна изненада. Единствените облаци, които помрачаваха хоризонта, бяха предизвикани от отсъствието на Джъстин и особеното естество на отношенията й с Морган.

Що се отнася до отсъствието на Джъстин, въпросът скоро щеше да бъде уреден. Той вече бе на път с останалите. А що се отнасяше до близостта с Морган, там нещата стояха другояче. Леони не успяваше да разбере какво не е наред. Той харчеше парите си за плантацията, без да си прави сметка. Бе възстановил зестрата й, както бе обещал. Държеше се толкова внимателно, колкото всяка жена можеше само да мечтае. И все пак Леони усещаше някаква преграда между тях. Морган бе много сдържан, което разпалваше любопитството й, също както и усилията му да поддържа платоничните им интимни отношения. Със сигурност не му липсваше желание, защото Леони непрекъснато усещаше върху себе си погледа му, който не можеше да я заблуди. Но тогава, след като я желаеше, защо не й го докажеше?

Тя се изчерви неволно при мисълта, че ако Морган дойде в спалнята й, тя няма да му откаже нищо. Тялото й жадуваше за неговото. През дългите безсънни нощи Леони до болка копнееше да усети допира на неговата кожа до своята и трябваше да допусне, че желанието й към него е много по-силно, отколкото се осмеляваше да признае.

Въпреки че никога не правеха и най-малкия намек за любов, на Леони й се искаше да вярва, че той се влюбва в нея. „Никой мъж не може да бъде толкова щедър, толкова благосклонен, толкова внимателен, без да бъде влюбен!“ — повтаряше си тя, без да знае точно дали констатира някакъв факт или се опитва да убеди самата себе си. Относно собствените си чувства тя не хранеше никакви съмнения: обичаше го… Но дали и той я обичаше?

На дванадесети юли Джъстин пристигна с Доминик, Робърт, Ивет и останалите предани слуги от Сент-Андре. Като видя безкрайната върволица каруци, която ги следваше, Морган се изплаши дали пък цялото му семейство не е решило да ги посети.

След около час, когато вълненията от срещата отшумяха, Морган хвана Доминик за яката и го дръпна в една стая.

— Поправи ме, ако бъркам, но ми се струва, че те бях помолил да пътуваш с минимален багаж…

Доминик направи гримаса и се усмихна виновно.

— Опитах, Морган, но знаеш нашите…

Морган кимна.

— Да, разбира се… Как можах да забравя, че мама има мания да трупа купища ненужни неща? Но какво може да има във всичките тези каруци?

— Ами… тя спомена нещо за останалата част от гардероба на Леони… Естествено, всички вещи на Джъстин… И още… Още какво? Ами, да! Порцеланови сервизи, сребърни прибори, спално бельо, кърпи, покривки, завивки и така нататък.

Морган въздъхна полуразвеселен, полуядосан.

— Значи съм снабден с всичко необходимо за глава на семейство!

Доминик се усмихна с престорено съчувствие, но внезапно лицето му стана сериозно.

— Научи ли нещо ново? — попита той. — Държах си езика зад зъбите, но ми костваше доста усилия. Как, по дяволите, не се сетихме, че Ашли точно това лято бе в Ню Орлиънс! Каза ли на Леони?

— Не — призна смутено Морган. — Досега никога не съм постъпвал като страхливец, Дом, но те уверявам, че предпочитам да се изправя сам и без оръжие срещу отряд индианци, отколкото да й обясня как стоят нещата… Все пак се налага… и колкото по-рано, толкова по-добре!

Доминик се съгласи с брат си, но докато Морган го развеждаше из имението, изоставиха тази тема. Въпреки всичко въпросът за Ашли не можеше да бъде напълно забравен и вечерта, когато си лягаше, Морган реши, че не е възможно да отлага повече, ако иска да запази самоуважението си.

А пристигането на семейството никак не улесняваше признанията. Двамата му братя или Джъстин винаги бяха по петите му. Прислужници или работници се мотаеха навсякъде и къщата приличаше на разбуден кошер. Трябваше да стане чудо, за да успее Морган да се усамоти за миг с Леони, без да се появи някой.

И чак към края на следобеда Морган съзря благоприятния случай. И под предлог, че се нуждае от мнението на Леони за поправянето на пътя, успя да я извлече навън.

Вървяха няколко минути мълчаливо. Леони видя, че Морган е загрижен. Тя усещаше, че нещо сериозно се е случило и не се стърпя.

— Имате неприятности, нали? — попита. — Не искате да говорим за пътя…

— Да — каза Морган. — Това бе само повод да останем сами.

— Какво има?

Морган сви юмруци, но не отговори. Въздъхна дълбоко и я поведе към малкото гробище на семейство Сент-Андре. Спря пред бялата ограда около мястото и се облегна на вратичката. Леони предчувстваше, че ще чуе нещо ужасно, нещо, което ще разбие всичките й надежди.

Морган се луташе из ада, като разсеяно местеше погледа си от гроб на гроб. При звука на гласа й се стресна.

— Става въпрос за нещо, което трябваше да ви кажа веднага, след като посетихме отец Антоан — прошепна той. Но постъпих като страхливец и отлагах, колкото можех повече…

Леони усети някаква ледена мантия да се спуска върху раменете й. Отчаяно се опитваше да отгатне естеството на заплахата, която приближаваше към тях. Щом Морган се възприемаше като страхливец, това сигурно бе истинска катастрофа.

— Не мога да си представя, че можете да проявите малодушие — възрази тя. — Горделив и надменен може би, но със сигурност не сте страхлив!

— Благодаря за добрите думи, мадам — подметна Морган с унила усмивка, която веднага се стопи.

Истината се изправяше пред нето с цялата си жестокост. Той прегърна Леони и я притисна към гърдите си.

— Ще е по-лесно, ако започна с някои сведения за моето семейство. По бащина линия имаме роднини в Англия. Трябва да уточня, че всички Слейд си приличат и в някои случаи тази прилика е направо поразителна.

— Разбирам — каза Леони. — Без дори да ви познава, човек веднага ще се досети, че Доминик и Робърт са ваши братя. Приликата просто се набива в очи. Същото се отнася и до Александър и Касандър.

Леони се чувстваше толкова уютно в прегръдката му, че забрави печалното място, където се намираха. Любовта се надигна в сърцето й и тя несъзнателно се притисна към Морган.

Без да си дават сметка, те представляваха много романтична гледка. Морган бе облегнал брадичка върху главата на Леони, чието гъвкаво тяло се притискаше до неговото. Бледожълтата рокля падаше на гънки около краката им. На заден план гробището добавяше последните щрихи към картината. Аленочервените рози, които растяха покрай оградата, изпълваха въздуха с тръпчив аромат, а завесите мъх, които се спускаха от дъбовете, образуваха нещо като усамотена беседка около двете неподвижни фигури.

Но мъжът, който препускаше към тях, не оцени романтиката на тази картина. Напротив — при вида на прегърнатата двойка той потръпна от ярост и озлобление. Дръпна рязко юздите, защото се нуждаеше от време, за да прецени нежелания обрат, който бяха взели събитията.

Нито Леони, нито Морган забелязаха присъствието му. Двамата до такава степен бяха погълнати от единението си, че не се интересуваха от околния свят. Конникът приближи безшумно, за да подслуша разговора им.

Морган продължи с усилие на волята.

— Наистина ние имаме сходни черти… Но в Англия един наш братовчед — Ашли — прилича удивително на мен. Хора, които не ни познават, често ни бъркат един с друг.

Морган вдигна глава, хвана брадичката на Леони и впери очи в нейните.

— Ашли определено е най-закоравелият лъжец на света… Не преувеличавам. Споменете за него пред когото и да е от семейството ми, и всички ще потвърдят тази преценка. Понякога се е случвало той да се представя за мен, винаги в ущърб на репутацията ми…

Леони направи усилие да се съсредоточи и попита, като подбираше думите си.

— И е направил нещо, което може да ни навреди?

— Да, може да се каже, че неговите постъпки ни създадоха ред неприятности. Леони, когато вие се появихте в Начес, за мен бяхте напълно непознат човек. Заклевам се, че не излъгах, когато заявих, че никога не съм ви виждал.

Леони с ужас се втренчи в него. Някаква буца заседна в гърлото й и сърцето й замря. Това някакво ново извъртане ли бе? Но защо тогава бе върнал зестрата й? И неговият братовчед Ашли ли?… Разумът й отказваше да продължи тази мисъл. Леони преглътна мъчително и беззвучно попита.

— Ще уточните ли какво се опитвате да ми подскажете?

И тогава се появи конникът. Подигравателният му смях наруши уединението им.

— Каква очарователна сценка! — прихна той. — Пристигам от Франция с мисълта да открия жена си и какво намирам? Моят почитаем братовчед, зает да ме опозорява пред нея? Без да броя непростимите волности, които се е осмелил да си позволи!

Странно спокойствие завладя Морган, който бавно извърна глава и каза небрежно.

— Здравей, Ашли. Очаквах да се появиш. Чакалите винаги се връщат, за да докопат нещо.

Лицето на Ашли потъмня.

— Струва ми се, че ролите ни този път са разменени — подигра се той. — Никога не бих повярвал, че ти ще се задоволиш с нещо, останало след мен!

Морган дълго не откъсна очите си от лицето на братовчед си и стоманените искри в тях накараха Ашли да отстъпи. Морган подигравателно се усмихна.

— Ще постъпиш разумно, ако изчезнеш — каза студено той. — Освен ако държиш да те убия тук и сега!

При тези думи Леони, която не откъсваше ужасения си поглед от Ашли, неволно потръпна. Тя като че ли бе пренесена в някакъв кошмар. Очите й бяха приковани в мъжа, който толкова приличаше на Морган, и изведнъж, тя разбра какво точно се е случило преди шест години. Истината проблесна в съзнанието й, след като чу провлачения и омразен глас на Ашли Слейд.

Леони тръгна към него, като внимателно го разглеждаше. Откри безводно отпуснатата долна челюст, тънките стиснати устни, жестокото изражение на лицето — толкова черти, които липсваха в енергичното лице на Морган.

— Познавам ви — прошепна тя едва доловимо. — Аз ви познах. Вие се представихте за Морган Слейд.

Ашли изкриви лицето си в усмивка.

— Грешка, скъпа! Никога не съм твърдял, че съм братовчед си… Дядо ви реши, че аз съм Морган. И аз се ожених за вас… Вие сте моя съпруга!

Леони погледна Морган с няма молба.

— Но… ако той се е оженил за мен под ваше име — запъна се тя. — Ако аз съм мислила, че сте вие… бракът валиден ли е?

— Не знам дали Морган е проверил тази подробност — намеси се Ашли, — но аз се поинтересувах за нея, преди да тръгна от Франция. И въпреки че законът не дава пълна яснота по въпроса, бракът е валиден. Аз съм вашият съпруг и като такъв съм господар на личността и богатството ви!

Леони подскочи.

— Никога! — изсъска тя с разширени от страх очи. — Вие сте чудовище!

— Мръсна малка кучка! — изрева Адили. — Ще видим дали ще бъдете толкова горделива, когато ви заведа във Франция!

— Във Франция ли? — противопостави се Леони. — И какво ви кара да вярвате, че ще дойда с вас във Франция?

— Мисля, че за несметно богатство ще дойдете — отговори Ашли. — Какво ще кажете за титлата графиня? Защото точно такава ще станете във Франция и при това ще получите огромните имения, принадлежали на вашето семейство. Ето защо ще ме последвате! Това е причината да дойда и да ви търся в тази загубена страна!

Морган бе започнал да се промъква към него, но думите на Ашли го заковаха на място. Леони графиня?

Леони стоеше с ококорени очи и отворена уста, като не успяваше да си представи как е възможно Ашли да е толкова глупав. Да си въобрази, че тя ще го последва където и да било?

Поведението й заблуди Ашли.

— А, очевидно сте слисана! — каза той многозначително. — Богатство, скъпа! И то ще бъде наше, когато се озовем във Франция!

Леони дълбоко си пое дъх и очите й засвяткаха.

— Гнусно нищожество! — извика тя. — Вие откраднахте едно богатство от дядо ми! Излъгахте ме! И се надявате, че аз ще ви помогна да забогатеете? Разсмивате ме! Моят дом е тук и въобще не ме интересува какво, мога да получа във Франция.

Ашли не можеше да повярва, че тя остава безразлична към съблазънта на парите. Тъпа малка гъска! Да изпусне такова богатство? А, нямаше да стане: той щеше да й попречи. Ашли се наведе и сграбчи Леони за ръката.

— Ще видим! — скръцна със зъби той. — Идвате с мен! И никой няма да ми попречи да сложа ръка на тези пари!

В момента, когато Ашли хвана Леони, Морган извади пистолета си.

— Пусни я, Ашли! — сухо заповяда той. — Веднага я пусни или си мъртъв!

Ашли стисна зъби и за миг се подвоуми. Премести погледа си от Леони към Морган, после отново погледна Леони. Очевидно преценяваше шансовете си.

Морган пристъпи няколко крачки.

— На твое място не бих се опитвал — учтиво го посъветва той. — Знаеш, че съм добър стрелец и от това разстояние със сигурност ще те улуча. А изпитвам огромно желание да те убия, Ашли. Твоята смърт ще реши доста проблеми. Мога да не устоя на изкушението.

Ашли пусна ръкава на Леони. Стисна устни, омраза замъгли погледа му и той изръмжа.

— Добре, този път печелиш… но ще се върна. Не забравяй, че тя е моя жена и законът е на моя страна.

— Точно това ще проверим — възрази Морган. — На твое място не бих се позовавал на закона… Ще бъдеш подведен под отговорност за фалшификация и присвояване на самоличност. Страхувам се, че правосъдието на Ню Орлиънс ще погледне с лошо око на всичко, което се опиташ да предприемеш относно правата си върху Леони.

Задъхвайки се от ярост. Ашли изкрещя.

— Мислиш си, че ще ме накараш да се откажа, нали? Забрави това! Не съм казал последната си дума! Ще те победя…

Той заби шпори в хълбоците на коня и препусна с всички сили.