Шърли Бъзби
Сърце за продан (13)

Тринадесета глава

Морган замислено гледаше къщата, която бе два пъти по-малка от Боньор. Архитектурата на двете сгради бе еднаква, но Малкия Боньор притежаваше свое собствено очарование.

Морган бавно обиколи малкото имение. Летният павилион бе разположен отдясно на централната постройка. Зад него течеше реката, която на това място се извиваше в естествен малък залив.

Той се върна обратно, спря и отново се огледа. „Приказна къща в една прелестна среда — помисли си той. — Дали ще се хареса на новата ми съпруга?“

Малкия Боньор му предлагаше някакво разрешение на проблема. Ако настанеше Леони в къщата, щеше да я изолира от семейството си. А това пък щеше да ограничи възможностите й да засилва влиянието си върху родителите му. Леони твърдеше, че е негова жена, явно всички й вярваха — защо тогава да не се престори, че отстъпва доброволно? Морган още не знаеше как да обясни енергичните си откази предишната вечер, но едно нещо бе сигурно: Леони Сент-Андре ще разбере, че тя не е единствената ловка лъжкиня! Впрочем, Морган нямаше избор. Докато той отричаше обвиненията й, тя печелеше съчувствието на близките му. Но ако той признаеше, че е победен, и престанеше да твърди, че не я е виждал, неговата очарователна женичка вероятно щеше да се обърка. Поне той разчиташе на това. Тя се интересуваше единствено от парите, а не от общественото положение на семейство Слейд, нито пък от съпруг, който няма да я остави на мира. А точно такъв отегчителен съпруг щеше да открие.

Така. Трябваше да я залъгва, докато направи бързо разследване коя е тя. Морган щеше да я признае за своя законна съпруга, което щеше да му осигури предимството на изненадата. Тогава тя трябваше да търси средства и начини, за да се спасява от собствения си капан.

Гневът на Морган се бе стопил. Скандалът вече го забавляваше. Следващата седмица гражданите на Начес щяха да намерят друга тема за разговори. И ненавременното появяване на съпругата на Морган Слейд на празненството по случай годежа му щеше да бъде причислено към събитията от миналото.

Морган се прибра в Боньор, когато къщата започваше да се пробужда. Джереми, конярът, дойде да го посрещне. Морган му хвърли юздите на коня, скочи на земята и се отправи към стаята си, като си подсвиркваше — за голяма изненада на слугите, които срещна по пътя си.

Когато се прибра в спалнята си, той повика личния си слуга, когото бе довел от Англия преди много години.

— Личфилд, моля, пригответе банята. Току-що яздих, а не мога да сляза на закуска, вмирисан на конюшня.

— Така и предположих, господине — каза Личфилд с упрек. — Ето защо си позволих да наредя преди малко да напълнят ведрата с топла вода. След минута банята ще е готова.

— Мога ли да узная как се досетихте?

— Разбира се, господине. Както знаете, аз лично познавам гардероба ви. След като установих какво от дрехите ви липсва, отидох до конюшнята. И тъй като един кон също липсваше, изводът бе лесен.

— Ясно. И сигурно вече сте приготвил облеклото ми за закуска?

— Естествено, господине. Дрехите са на леглото ви.

Слугите внесоха ведрата с гореща вода и ги изсипаха в медната вана, която също бе готова — донесена в тоалетната стая. Морган с наслада се потопи във водата. Започна енергично да се разтрива, като гледаше крадешком безизразното лице на Личфилд, който се преструваше, че подрежда стаята — взимаше някакъв предмет и отново го поставяше на същото място.

— Научихте ли новините? — попита Морган.

Личфилд преустанови „подреждането“ и се обърна към Морган. Служеше при него повече от десет години и двамата се разбираха отлично. Морган винаги се стремеше да шокира прислужника си с надеждата да види поне веднъж как той загубва превзетото си самообладание. Докато Личфилд се насилваше да приема неприличните шегички на господаря си, без лицето му да изразява нищо друго освен учтиво пренебрежение.

Личфилд беше на петдесетина години. Бе служил при дук Лийфорд — и не пропускаше да го изтъкне пред Морган при всеки удобен случай. Вършеше работата си с изтънчен професионализъм и дори бе благоволил да се заеме с изпълнението на някои поръчения, които Морган не можеше да повери на никой друг. Но всеки път, когато господарят му го молеше да извърши нещо извън преките му задължения, Личфилд се подчиняваше с недоволно изражение на накърнено достойнство.

Във външността му нямаше нищо забележително — бе среден на ръст и склонен към напълняване. Започваше да оплешивява — за беда точно над челото. Имаше кръгли очи, дълъг нос, малки уста със тънки устни — накратко: едно напълно безизразно лице, което бе много изразително. Или, както отбелязваше Доминик, Личфилд бе напълно способен да пресече млякото само с един поглед.

В този момент по лицето на Личфилд бе изписана дълбока погнуса.

— Би ми било трудно да не ги науча — каза той. — Всички шушукат.

— А вие вярвате ли на приказките им?

— Не — презрително отсече Личфилд.

— Ами в такъв случай, приятелю, сте единственият.

— Наистина ли, господине?

— Да, Личфилд. И скоро ще установите, че сте се излъгал. Май че ще се окажем със семейство на ръце… това ще рече не само съпругата ми, но… и очевидно моя син.

— Така ли? — рече с безразличие Личфилд.

— Да, точно така. Затова ще постъпите правилно, ако започнете да събирате багажа ми. Още тази вечер се преместваме в Малкия Боньор.

— Да, господине — каза Личфилд все така невъзмутимо. — Ще се погрижа всичко да е готово.

Доволен, че е пристъпил към изпълнението на плана си, Морган излезе от банята. След четвърт час той решително се отправи към стаята на Доминик, облечен в елегантен маслиненозелен костюм. Влезе, без да си направи труда да почука. Доминик още спеше. Морган рязко дръпна дебелите завеси и слънчевата светлина заля стаята.

Един лъч попадна на лицето на Доминик, който се обърна по корем, като изръмжа нещо. Морган не обърна никакво внимание на възмущението му. Хвана го през кръста и го обърна по гръб.

— Събуди се, братленце, трябваш ми…

Доминик отвори още сънените си очи.

— Морган, даваш ли си сметка колко е часът?

— Малко след осем, мисля…

Доминик изруга през зъби и понечи да завре глава под възглавницата, но Морган нямаше намерение да му позволи подобна волност.

— Дом, събуди се — настоя той. — Искам да ти задам няколко въпроса. За снощи. Бързам!

Доминик знаеше, че щом е решил, Морган няма да го остави да заспи отново, и се предаде. Разтърка очите си, прекара ръка през разчорлената си коса и примирено измърмори.

— Добре де! Какво искаш да ти кажа?

Морган седна на ръба на леглото.

— Искам да ми кажеш какво е мнението ти за… съпругата ми.

Доминик подозрително изгледа брат си.

— Защо? Какво си намислил? Какво смяташ да правиш?

— Нищо лошо, скъпи братко — невинно отговори Морган. — Ще призная, че е моя жена. Какво друго искаш да направя?

Доминик свъси вежди.

— Мислех, че никога не си я виждал. Във всеки случай трябва да я познаваш по-добре от мен, ако си се оженил за нея.

— Ако? Ти имаш ли съмнения?

— Историята й звучи убедително. И все пак ми е трудно да повярвам, че ти си постъпил така, както твърди тя. За момента не зная на кого да повярвам и подарявам на двама ви моето съмнение.

— Щедрият Доминик!

— Постави се на мое място. Тя притежава тези проклети документи, върху които се мъдри твоят подпис. И не е коя да е. Изискана е от горе до долу. Освен това татко мисли, че детето е одрало кожата ти… когато си бил на неговите години…

Морган вдигна рамене.

— Разбира се, щом си е втълпил, че ми е жена.

— Може би си прав в това отношение. Но как ще обясниш свидетелството за брак или обещанието за възстановяване на зестрата.

— Точно така. Какво друго знаеш за нея… освен че е толкова изискана?

— Нищо. Разбрах, че когато дядо й узнал от лекаря си, че не му остават много дни, уредил сватбата. Тя твърди, че той те е срещнал при Гайозо и си помислил, че ти ще си идеалният съпруг на внучката му. В действителност тя нямала никакво желание да се омъжва за теб… По един или друг начин била принудена… Но нали ти също бе там. Чу всичко, което чух и аз…

— Надявах се, че след като си тръгнал моята скъпа… съпруга е измислила още подробности, които би пропуснала в мое присъствие.

— Например?

— Например защо е чакала толкова години, преди да се представи. Защо не е дошла веднага след раждането на детето? Защо чак сега иска да заеме мястото на законна съпруга?

Доминик внимателно наблюдаваше брат си.

— Тя не иска да заема мястото на законна съпруга — бавно каза той. — Дори аз проумях това. Тя държи единствено да възстановиш зестрата, която си получил от дядо й. Според нея това е и единствената причина, която я е накарала да дойде.

— Пари? — промърмори Морган, като си придаде възможно най-простодушен вид. — Мислиш ли, че ако й платя, тя ще изчезне от живота ми толкова бързо, колкото се появи?… Цялата тази история ми понамирисва на изнудване, не мислиш ли?

— Виж, Морган, тя трябва да отгледа детето си. Ще загуби къщата си. Прояви малко човечност, по дяволите! Затънала е до шията, а тази зестра е единствената й надежда за спасение. Не, не мисля, че това е изнудване. Но започвам да си задавам някои въпроси по отношение на теб.

Морган стисна зъби.

— Благодаря ти, братко — студено заяви той. — Ето всичко, което исках да разбера. Чудно само как се съгласи да поговорим.

— Морган, аз… съжалявам — промълви смутен Доминик. — Положението е толкова заплетено, че се обърках. Никой не може да повярва, че ти си постъпил така, както тя твърди. И все пак доказателствата, които притежава, са неоспорими.

— Един подпис може да бъде подправен.

— Наистина, но самата Леони е убедителна. Освен това по онова време ти беше в Ню Орлиънс. Точно когато сватбата се е състояла.

— Добре. Значи нямам избор. Поздравления, Доминик!

— Какво ще правиш?

— Ще си призная всичко. Ако искаш да присъстваш на изповедта на гнусния измамник, побързай. Облечи се и се присъедини към семейството в трапезарията.

— Чакай! — извика Доминик.

Но Морган вече бе излязъл. Яростта му отново бе пламнала. Направи нечовешко усилие да се овладее, като се упрекваше за поведението си. „Ако започваш да гледаш отвисоко всеки, който си позволи и най-малката забележка, ще провалиш собствения си план!“ В никакъв случай не биваше да забравя ролята, която бе решил да играе. Един мъж, който бе успял да заблуди агентите на Наполеон, трябваше да бъде на висота пред тази уличница. Въпреки всичките си доводи, Морган изгуби няколко минути, преди да се овладее, за да се изправи пред останалите членове на семейството си. Излезе да се поразходи малко. Поемаше дълбоко въздуха, за да се изпълни със спокойствието на природата, което да угаси гнева в сърцето му.

Морган не бе човек, който лесно губи самообладание и обикновено бе безразличен към мнението на другите. Но сега си даваше сметка, че измяната на собственото му семейство дълбоко го наранява.

Направи отчаян опит за момент да забрави мисълта за отмъщение и да избистри съзнанието си. Когато най-после възвърна хладнокръвието си, той тръгна усмихнат към къщата. Но пред вратата на трапезарията се поколеба. Имаше ли друг изход? Със сигурност не. Колкото повече отричаше твърденията на Леони, толкова повече съюзници преминаваха в нейния лагер. А ако той се предадеше, тя щеше да бъде в ръцете му. Морган предварително се поздравяваше, когато си представяше физиономията на Леони, хваната в собствения си капан. Той блъсна вратата и с твърда крачка влезе в трапезарията, готов за сражението.

Още бе рано, а и след бурната нощ не всички се бяха събрали около масата. Само Матю и Робърт бяха станали. Морган се престори, че не забеляза внезапното мълчание, което посрещна появата му.

— Добър ден — каза той небрежно. — Надявам се, че сте спали добре въпреки снощния инцидент.

— Ти обаче явно достатъчно си отпочинал — промърмори Матю. Очите му, оградени с тъмни кръгове, свидетелстваха за безсънната нощ, която бе прекарал.

— В действителност не можах да мигна — призна Морган, като постави в чинията си парче бекон и порция бъркани яйца. — Само че сметнах, че една разходка на кон, последвана от гореща баня, прави чудеса и помага на мисълта… Трябва да опитате…

— Радвам се, че можеш да се възстановяваш толкова бързо — сухо каза Матю.

— Признавам, че появата на Леони доста ме изненада — започна Морган. — Но размислих и стигнах до извода, че една съпруга може да ми бъде само от полза. Така или иначе бях на път да се обвържа с Мелинда. Излиза, че не съм противник на бракосъчетанията.

Матю направо изгуби дар слово, а Робърт успя да се възмути.

— Как можеш да се шегуваш с толкова сериозни неща!

— Е, в крайна сметка сватбата не е погребение — възрази Морган.

— Не исках да кажа това…

— Знам какво си искал да кажеш, Боб — прекъсна го Морган.

Матю бе успял да се съвземе. Той се вгледа в лицето на сина си и твърдо попита.

— Значи признаваш, че Леони е казала истината? Признаваш, че тя е твоя съпруга и че твърдението ти, че никога не си я виждал, е лъжа?

— Признавам само, че тя притежава всички документи, които й дават основание да претендира, че има право да носи името на Морган Слейд като негова законна съпруга. След като тя желае да бъде моя жена… аз нямам никакви възражения.

Отговорът изобщо не бе задоволителен. Матю погледна Морган в очите и настоя.

— Леони твоя съпруга ли е? Да или не!

На лицето на Морган се изписа изненада.

— Но аз мислех, че всички са единодушни по този въпрос — вметна очарователно той.

— Стига глупости, Морган! Видях сина ти, видях документите с твоя подпис! Вярвам на Леони, но ми е трудно да Приема твоята вина и отговорност за престъпното ти поведение, довели до това положение. Няма ли да кажеш нещо в своя защита?

Морган играеше с лъжицата си. Отново го завладя изкушението да обяви, че е невинен. Но нямаше смисъл. Щеше да е по-разумно да се придържа към плана си.

— В своя защита мога да кажа само това: наистина я бях забравил… След толкова години считах, че бракът е анулиран. Не знаех за съществуването на детето.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Матю, като не изпускаше от поглед сина си.

— Доколкото си спомням, старият господин Сент-Андре ме хвана в момент, когато бях готов да направя всичко. И без да си дам сметка, се оказах оженен за това момиче. Чак в деня след церемонията установих докъде е стигнала глупостта ми. Тогава реших, че един дискретен развод ще бъде най-доброто решение. Срещнах се с един адвокат в Ню Орлиънс и му оставих инструкции, за да започне възможно най-рано процедурата около развода. Той трябваше да уведоми официално Леони, веднага след като получи всички законни документи. Явно е прибрал парите, които му оставих, и не е направил нищо…

Докато Морган обясняваше, лицето на Робърт се разведряваше. Когато брат му свърши, той се обърна към баща им.

— Виждате ли! — възкликна той с облекчение. — Знаех си, че Морган не може да бъде толкова виновен, колкото изглеждаше! Казвах ви, че със сигурност има някакво разумно обяснение.

— Наистина — подметна Матю, който не бе толкова склонен да приеме думите на най-големия си син.

Тази история с развода не му харесваше. Още повече, че в гласа на Морган звучаха нотки, които го караха да стои нащрек. Това безизразно излагане на фактите го смущаваше. Но какво още искаше? Морган да продължи да отрича очевидното?

— Ами зестрата? — попита той. — Защо не я върна?

— Ами, виждате ли, пак лошата ми памет — отговори с неудобство Морган. — Пет гадини са дълъг период и просто тази подробност ми е излязла от ума…

— Май доста неща са ти излезли от ума!

Морган не се смути от недоверчивия тон на баща си и неумолимо отговори.

— Знам. Много е неприятно, но сега, когато вече имам съпруга, всичко ще тръгне добре. Жените имат дарбата да ни припомнят това, което ние сме склонни да забравим, нали?

Матю отново внимателно се вгледа в Морган.

— А снощи? Защо твърдеше, че никога не си виждал Леони? И че въобще не знаеш за брака ви?

— Ами… обърках се — призна Морган. — И честно казано, бях забравил всичко, което се случи в Ню Орлиънс. Бях убеден, че разводът е свършена работа, че съм свободен. Чак тази нощ, след като дълго си блъсках главата, разбрах коя е Леони.

— Е, сега вече знаеш. И какво точно смяташ да правиш? — осведоми се Матю.

Ако положението не бе толкова сериозно, Морган би се забавлявал ужасно. Беше очевидно, че баща му не вярва и на думичка от обясненията му. Морган заяви, като в очите му проблесна ирония.

— Мислех си, че може би ще се установим в Малкия Боньор — аз и Леони…

Матю отпи от кафето и дълго изучава с поглед сина си. Не можеше да се освободи от неприятното чувство, че нещо в тази история понамирисваше.

— Ако по този начин искаш моето мнение, аз нямам никакви възражения — каза той най-накрая. — Но не вярвам, че Леони ще приеме.

— След като тя е моя съпруга, не мисля, че има особен избор, нали? — с ангелска усмивка отговори Морган.