Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceive Not My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)

Издание:

Шърли Бъзби. Сърце за продан

ИК „Бард“, 1995

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Камелия Вълова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Plami)

Петнадесета глава

Проточиха се пет дни. Пет мирни на пръв поглед дни, но под повърхността бушуваше вулкан.

Джъстин бе безкрайно щастлив. На следващия ден след настаняването им в Малкия Боньор той получи своето пони, „черно като гръмотевица“, и оттогава обожаваше Морган. Всичко, което Морган правеше, получаваше неговото пълно и абсолютно одобрение. И Морган не можеше да направи и крачка, без Джъстин да е по петите му.

Като гледаше как Джъстин подтичва в тръс след Морган, Леони жестоко се измъчваше, а недоверието, което изпитваше към Слейд, непрестанно нарастваше. Само те двамата знаеха истината за първата им брачна нощ и тя неведнъж си бе задавала въпроса защо той толкова лесно прие детето. И при това, като че ли го обичаше. Във всеки случай Морган нито веднъж не се опита да откаже на момчето да го придружи. Колко пъти Леони бе виждала как синът й тича след Морган и крещи: „Татко, татко, почакайте ме!“ И Морган спираше, вдигаше го на ръце и го качваше на раменете си. Понякога те отиваха на разходка с конете — Морган, яхнал нетърпеливия Тампет, и Джъстин — възседнал своето пони, наречено Тонер[1].

Ивет и прислужниците от Сент-Андре бяха настанени в Малкия Боньор и като че смятаха да останат там завинаги. С всеки изминал ден Леони усещаше как те се отдалечават от нея. Имаше чувството, че всички са преминали в лагера на противника. Изглежда никой не мислеше за евентуално връщане в замъка Сент-Андре и самата Леони трябваше да признае, че нейното имение със сигурност бе загубено завинаги.

В интерес на истината, Леони не можеше да заяви, че е нещастна. Впрочем, не бе лесно да имаш тъжни мисли в тази приказна обстановка. И тъй като Морган не се насилваше да я ухажва, тя почти се бе оставила на удоволствията на живота… почти. За човек, израсъл в позлатената нищета на замъка Сент-Андре, контрастът с прекалената изтънченост на Малкия Боньор бе поразителен. Леони обитаваше просторен светъл апартамент, който включваше спалня, салон, тоалетна стая и веранда. Широки прозорци гледаха към парниците и градините. Тапетите бяха от розова коприна, подът бе покрит с мек килим в пастелни тонове, а завесите от кремаво кадифе на прозорците и остъклените врати бяха прекрасно съчетани с останалата цветова гама. Леглото бе с балдахин, цялото в дърворезба и заобиколено с пищни драперии от червен сатен.

Дори и да изпитваше наслада от живота в такава прекрасна обстановка, Леони нито за миг не забрави, че е в дома на Морган Слейд. И че с негови пари се плащаше на прислужниците й. И че неговите конюшни подслоняваха мулетата й. Тя съзнаваше, че трябва да напусне Малкия Боньор заедно с Джъстин, дори ако другите не пожелаят да я последват.

Леони изобщо не смееше да се замисли за усещанията, които пораждаше у нея Морган Слейд. Той бе прекалено силен, прекалено енергичен, прекалено мъжествен и прекалено привлекателен за млада жена, която бе живяла толкова години далеч от мъжете. Насилваше се да поклажда омразата, която бе изпитвала към него в Ню Орлиънс, но по-скорошните впечатления се наслагваха над спомените от миналото — усмивката му на закуска, изражението на очите му, приковани в нея. „Той е много любезен — помисли си тя. — Прекалено. Сигурно замисля нещо.“

Леони не се заблуждаваше. Морган я преследваше с упоритата настойчивост на ловец, който се сдържа да повали плячката си, за да удължи удоволствието от лова. Играеше си на котка и мишка. Още не знаеше кога точно играта ще престане да бъде игра. Бе се поколебал например една сутрин на закуска — докато наблюдаваше как Леони отчупва от хрускавите кроасани; и пак вечерта — когато бе чул сребърния й смях в отговор на една шега на Доминик. Морган не би могъл да определи точно в кой момент това се бе случило, но през тези пет дни той внезапно бе усетил онова властно чувство, което бе изпитал при появата й на бала. Това чувство пускаше корени и започваше да расте. Той си казваше, че щом като е принуден да я гледа всеки ден, е напълно естествено тя да е непрестанно в мислите му.

Въпреки всичко умът на Морган оставаше напълно бистър и той реши да напише писмото, чието съчиняване му отне толкова време. След много размисли той си каза, че вместо да изпраща някого в Ню Орлиънс, по-лесно е да се обърне към Джейсън Савидж. И да го помоли да се нагърби с проучването. След като изпрати писмото, той се почувства странно потиснат. Може би не искаше да узнае истината за Леони Сент-Андре. А не можеше да затвори очите си пред очевидното — Леони бе лъжкиня, която се бе впуснала в опасно приключение. Бе настъпил моментът тя да научи, че бракът, за който претендира, не се свежда до общо съжителство под един покрив.

Леони веднага усети промяната в поведението му. Но тъй като нейният привлекателен съпруг не се опитваше да й се налага, младата жена започна да се самозалъгва с илюзии. Може би той щеше да склони да изпълни клаузите на споразумението, което бе подписал — единственото, на което Леони можеше да разчита. И в този случай може би щеше да уважи и поетото задължение да възстанови зестрата й. Леони пламенно се молеше надеждите й да се сбъднат. Веднага след като получеше парите от зестрата си, тя щеше да се отправи към своя дом — с Джъстин и останалите. Тези, които успееше да измъкне от обаянието на Морган…

Заблудите й скоро се разпръснаха. Същия ден Леони и Джъстин отидоха сами край малкия естествен залив зад къщата. Щастливи че са заедно, те толкова се увлякоха в играта, че не забелязаха Морган, който ги наблюдаваше.

Леони бе вдигнала полата си. Капчици вода блещукаха като бисери по голите й крака, докато тя цапаше в плитчината с Джъстин. Меднорусите коси се спускаха свободно по раменете й. Морган мислеше, че никога не е виждал нещо по-пленително. Като че ли бе имал щастието да изненада някоя самодива. Несъзнателно той затаи дъх от страх, че и най-малкият шум ще прогони видението.

Мястото бе усамотено. Завеса от гъсто насадени дървета скриваше заливчето. Докато Морган съзерцаваше Леони, слънчев лъч пробяга по златисточервеникавите й коси и той остана поразен от почти осезаемата чувственост, която бликаше от цялото й същество. И внезапно почувства остра и прекрасна топлина, която заля слабините му. Единствено присъствието на Джъстин овладя порива му да пришпори Темпет към водата, да грабне Леони и да я притисне в прегръдките си. От сините очи на Морган струеше такава силна страст, но той не се опита да я прикрие, когато Леони усети погледа му и вдигна очи.

Конникът бе прекрасен. Гъстите черни коси се виеха около яката на небрежно отворената до кръста риза. Една упорита къдрица падаше на челото му. Краката му бяха боси — колко странно! — и той се насочваше към заливчето, като че ли възнамеряваше да скочи във водата, когато бе забелязал Леони и Джъстин. Чак когато видя надменното му изражение и изпълнения със страст поглед, Леони се сепна ужасена. Издърпа полага, която бе пъхнала в колана си, и бързо я пусна надолу.

— Търсехте ли ни, господине? — попита неловко тя.

„Господинът“ се усмихна. Въпреки претенциите й, че е негова съпруга, независимо че живееше под неговия покрив, Леони продължаваше да го нарича „господин“. Това бе нейният начин да поставя бариера помежду им. Морган реши, че ще си достави удоволствието да разруши тази преграда.

— Не точно — отговори той. — Тръгвай напред, Джъстин — добави той. — Искам да поговоря с майка ти.

Преди Леони да успее да задържи детето, то вече тичаше към къщата.

— Търсех единствено вас — уточни Морган, а очите му алчно искряха.

— Не! — викна Леони. — Няма да ме докосвате! Имам вашето писмено обещание!

— Така ли, сърце мое? — подигравателно каза Морган. — Ще ми го покажете някой ден, но не точно днес.

Леони събра полата си и хукна към гората бърза като кошута. И чак тогава осъзна своята грешка — вместо да тича към къщата, тя се отдалечаваше.

Копитата на Тампет кънтяха зад гърба й. До ушите й долиташе присмехулният смях на Морган, но тя продължаваше да тича с всички сили. Сърцето й бясно биеше, едва си поемаше дъх. Опита се да заблуди преследвача си, но не бе в състояние да се състезава с Морган и прекрасния му жребец. Изведнъж ездачът пришпори коня, който се впусна в галон, и когато настигна Леони, Морган се приведе, хвана я здраво и я метна пред себе си. Леони започна неистово да се съпротивлява.

— Не, господине! — викаше тя, като се задъхваше от гняв. — Казах не!

— Аз пък казвам да! — промърмори Морган и устните му заглушиха виковете й.

Леони напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но той засили натиска на устните си върху нейните и езикът му си позволи волности, които силно й напомниха за нощта, в която загуби девствеността си.

Обикновено Морган напълно контролираше и действията, и чувствата си, но сега не успя да сдържи прилива на страстно желание. И в някакво състояние на транс той направляваше Тампет все по-далеч от къщата, все по-навътре в гората.

Ездата възбуди силно както Морган, така и Леони. Мъжът усещаше могъщите мускули на жребеца, които се свиваха и отпускаха под него, и желаното тяло на Леони, притиснато до неговото. Гърдите й докосваха разголената му гръд, устните й изчезваха под неговите и Морган помисли, че ще полудее от нетърпение.

Усещанията на Леони бяха също толкова силни. Тя бе прималяла в прегръдката на мъжа, бе опиянена от неговите страстни целувки, но продължаваше да се съпротивлява. Макар да знаеше, че се защитава повече от самата себе си.

Устните на Морган дори за миг не се отделиха от нейните. Целувките му бяха толкова пламенни, че Леони изпадна в приятен водовъртеж. Блажена премала заливаше тялото й и вместо да го удари, тя изпитваше непреодолимо желание да зарови пръстите си в черните коси, да поеме лицето му между дланите си… Почти несъзнателно Леони открехна устни и отговори на целувките му.

Изминаха няколко мига, преди Морган да осъзнае, че жребецът е спрял по собствена инициатива. Вдигна глава и изненадано се огледа. Цялото му същество бе погълнато до такава степен от горещото тяло в ръцете му, че светът като че ли не съществуваше.

Гледката, която се разкри пред очите му, предизвика усмивката на Морган. Той се спусна от гърба на коня, без да отхлабва прегръдката си.

— Горичката на мадам очаква своята господарка — дрезгаво прошепна гой.

Погледът на Леони бе премрежен, като че ли се пробуждаше от някакъв сън. Пред очите й проблясваха кристалните води на реката, които подскачаха от камък на камък до малък водопад, но бе прекалено обсебена в собствените си преживявания, за да обръща внимание на природата. Осъзнаваше единствено, че се намира на полянка, оградена с дървета. А водопадът и рекичката я преобразяваха в райска градина.

Морган отново я стисна в прегръдките си и потърси устните й. Леони напълно забрави реалния свят. Нейният съпруг я прегръщаше — съпругът, който тя мислеше, че презира. И въпреки това в дъното на сърцето й нещо отчаяно се бореше да излезе на повърхността. Не бе омраза. Нещо много по-силно и по-трайно…

Морган вдигна Леони на ръце и я постави нежно до ствола на огромен явор, чиито клони образуваха естествен чадър над тях. Легна до нея и покри с целувки, копринената й кожа.

Роклята бе ненадеждна преграда. Морган припряно разголи раменете й и откри съвършенството на гърдите й. Пръстите му докоснаха розовите зърна, които отговориха на милувката му. Тогава той не можа да сдържи страстта си, надвеси се над нея и устните му поеха изкусителното розово връхче.

Всички сетива на Леони бяха разтърсени, тя се изви несъзнателно назад, все едно се предлагаше. Като че ли сънуваше, пренесена в света на чувствата, където Морган я бе отвлякъл.

Светът не съществуваше за Морган — само това прекрасно тяло, което толкова чувствено отговаряше на допира му. Той бързо свали ризата си и притисна голата си гръд към нейната. Леони изстена тихичко, търсейки ласките му, вдишвайки несъзнателно насладата, която той можеше да й достави. Цялата чувственост, която тлееше в страстната й природа и в тялото й, се събуждаше невъзвратимо и замъгляваше съзнанието й в трескаво опиянение.

Поведението на Леони надхвърляше всички очаквания на Морган. Тласкан от повелята на собствените си усещания, той свали дрехите й, освободи се от своите и голите им тела се долепиха.

— Няма значение коя си, какво можеш да ми причиниш — прошепна той, — желая те…

Думите му нямаха никакъв смисъл за Леони. Тя бе зашеметена от изригването на своята чувственост. В момента единствено значение имаха властните инстинкти на тялото й. Леони зарови пръстите си в гъстите черни коси на Морган, приближи лицето си до неговото и протегна устните си, жадна да вкуси отново пламенността на целувките му.

Морган не я разочарова. Ръката му бавно се спускаше от гърдите към корема й, към златистия триъгълник, който скриваше най-съкровената частица от нейното същество.

Леони се вцепени. Заля я блажена вълна, смесена с див ужас. Последния път, когато един мъж си бе позволил тези волности, тя бе изпитала остра болка. Изстена от страх и направи усилие да се освободи. Но Морган не възнамеряваше да спре дотук. Бе прекалено възбуден, за да се откаже. Помисли си само, че е прибързал и прошепна приглушено.

— Не се страхувай, Леони. Няма да ти причиня болка.

Несъзнателно Морган избра точните думи, които разпръснаха страха и. А и Леони бе пленница в прегръдката му и не бе възможно да се изтръгне оттам. Тя се отпусна.

Ласките му я изпълваха с някакво сладострастно очакване. Леони не усети как извиква, но това не бе достатъчно. Тя искаше все повече и несъзнателно ханшът й започна да се извива в някакъв вид танц, древен като света.

Морган умишлено се сдържаше, като се бореше срещу изкушението да я покори, да потъне в копринената пещ, която го очакваше. Това бе изтънчено мъчение, но все пак той отлагаше преднамерено сливането, за което копнееха телата и на двамата. Искаше тя да изживее най-напред блаженството, което ръцете му можеха да й дарят.

Нервите му бяха опънати до скъсване. Леони се виеше като лиана под милувките му. И когато тя помисли, че не може да издържа повече, усети нещо изключително, сякаш тялото й експлодира от наслада, и тя не успя да сдържи стенанието си.

Всичко, което ставаше с нея, я прикова неподвижно на тревата. Очите й бяха вперени в лицето на Морган.

Устните й бяха полуотворени, а изписаното върху лицето й блаженство събуди страстта на мъжа. Бе невъзможно да се сдържа повече. Той се плъзна върху нея и разтвори коленете й със своите. Когато навлезе дълбоко в нея, той обхвана с ръце кръста й, за да може да я притисне още по-плътно до тялото си. И телата им се сляха. Въпреки обърканите си усещания Леони отново почувства събуждането на сетивата си. Загубен в света на първичната си природа, Морган изпитваше необходимостта да освободи тъй дълго сдържаното удовлетворение, което го завладяваше със силата на приливна вълна. Когато Леони потръпна конвулсивно, той ускори движенията си и на свой ред се потопи в сладострастния екстаз.

Те лежаха един до друг на полянката. Времето бе спряло. Водите на рекичката блещукаха на слънчевата светлина, която се процеждаше между клоните. Леони се взираше в лицето на Морган — още зашеметена, все едно го виждаше за първи път.

И внезапно тя си даде сметка, че се е влюбила в своя съпруг.

Бележки

[1] Tonnerre (фр.) — гръмотевица. — Б.пр.