Шърли Бъзби
Сърце за продан (21)

Двадесет и първа глава

Леони настръхнала замълча. В каретата настъпи такава заплашителна тишина, че дори Джъстин я усети. Той въпросително погледна майка си.

— Притеснявате ли се от нещо, мамо? Не искате ли да дойдете с нас при шивачката?

— Разбира се, че не, миличък — отговори Леони, като с усилие овладя гласа си. — Просто баща ти трябваше да ме уведоми предварително…

— Щях да го направя — прекъсна я Морган, — но ако ви бях казал, щяхте да намерите някакво извинение и да откажете.

— Защо, мамо? — попита Джъстин. — Не харесвате ли шивачката?

— Не, не, скъпи, шивачката ми е много симпатична — отговори Леони. — Само че имах други планове за този следобед.

— Нещо по-интересно ли, мамо? — настоя Джъстин.

Леони нервно се размърда, но отново се овладя.

— Вече не си спомням — промърмори уклончиво тя.

— Е, тогава ще дойдете с нас — заяви доволно Джъстин.

Морган сдържа смеха си. Леони го изгледа вбесена, но трябваше да се овладее. Останалата част от пътя премина спокойно.

Госпожа Добсън живееше в покрайнините на града. Къщата й бе малка и кокетна, с бяла ограда, по която пълзеше зеленина.

Морган завърза конете и помогна на Леони да слезе. Той усещаше раздразнението й и стисна устни, за да прикрие усмивката си. Очевидно малката госпожа не обичаше да бъде насилвана и да й налагат чужда воля.

— Госпожа Добсън е много приятна жена — прошепна той в ухото и. — Не трябва да се страхувате от нея.

Леони упорито отбягна погледа му и дори веселото бърборене на Джъстин, не успя да намали ожесточението й. Детето подскачаше около Морган, без да си дава сметка за искрите, които прехвърчаха между възрастните.

Като осъдена на смърт Леони се остави да я въведат в салона на госпожа Добсън. Стаята бе приятна, с широки прозорци, пъстроцветни памучни завеси и плътен вълнен син килим на пода. Приятен аромат на смола се разнасяше от паркета, а мебелите от дъб бяха лъснати до блясък.

Госпожа Добсън — приветлива вдовица, майка на четири дъщери — ги посрещна сърдечно. Тя професионално огледа тънката фигурка на Леони и гъвкавото телце на детето.

— Струва ми се, че някои дрехи ще са ви но мярка, без да са необходими поправки — доволно констатира тя.

Когато видя, че Джъстин разглежда стаята с вида на палавник, готов да направи някаква беля, тя побърза да добави.

— Може би трябва да започнем с пробите на малкия господин. Вашата свекърва поръча само най-необходимото. През това време разгледайте тези модели, за да изберете какво би ви подхождало.

Леони се вцепени. Едва изчака Джъстин и госпожа Добсън да излязат от салона и рязко се извъртя към Морган.

— Как си позволявате! — изсъска тя. — Как смеете да заговорничите с майка си зад гърба ми? Ние не искаме вашата милостиня! Господи! За какъв се мислите — вие и вашето семейство — че си позволявате да решавате вместо мен?

Морган замислено я наблюдаваше. Ако тя се преструваше, играта й бе забележителна.

— Защо един подарък от няколко рокли ви обижда до такава степен? Аз съм богат, а както вие сама признахте, единствената причина, която ви е довела тук, са парите. Защо ме упреквате, че харча една безкрайно малка част от своите пари за вас?

— Няма да приема от вас нищо, с изключение на това, което законно ми принадлежи!

— Защо тогава не разгледате дрехите като част от моя дълг към вас?

— Дрехи ли! И вие смятате, че аз ще прахосвам зестрата си за парцали?

— А за какво имате намерение да я изхарчите?

— Тази сума е определена изцяло за замъка Сент-Андре — отговори Леонй.

— А, да… родовото имение! — присмя се Морган. — Наистина е непростимо от моя страна, че забравих.

— Вие сте отвратителен! Проклинам деня, в който се запознах с вас!

Тук вече Морган кипна. Сграбчи китката й и я придърпа към себе си.

— Не го проклинате повече от мен! — изръмжа той. Тя бе дяволски съблазнителна. Той забрави всякаква предпазливост, отметна назад главата й и жадно впи устни в нейните. Не можеше да устои на силната страст, която се надигна в него при допира до това желано тяло, завладяло сънищата му.

Въздействието на тази целувка върху Леони бе също така могъщо. Тя се опита да се бори срещу собственото си желание. Но несъзнателно се притисна към мъжа и когато той сключи ръцете си около нея, въздъхна блажено. Устните й отговориха на целувката на Морган. Гръдта й се надигаше и горещи вълни заливаха тялото й. Чувствената й природа се събуди като най-после пуснато на свобода диво животно. Пръстите й потънаха в черните му коси и Леони инстинктивно раздвижи ханша си, като се притискаше към слабините му, щастлива от усещането, че и той е напрегнат също толкова, както и тя.

Но след известно време разумът й се върна и тя с усилие изтласка от съзнанието си насладата от неговите ласки. Рязко се изтръгна от прегръдката му и отстъпи няколко крачки.

— Нямате право да ме докосвате! — изкрещя тя, като все още се задъхваше. — Обещал сте! Няма да ви разреша повече да се приближите до мен. Само опитайте отново! Ще съжалявате, че сте ме докоснал дори с пръст!

Морган замръзна. Обхваналата го страст бавно се оттегляше.

— Малка уличница! — процеди през зъби той. — Влиза ли в плановете ви да ме дразните и да се подигравате с мен? Трябва ли да лазя в краката ви, за да докажа страстта си? Това ли е следващият ви ход? Пазете се! Тази игра не може да остане ненаказана! Ние не винаги ще бъдем сред хора. Заклевам се, че няма да ви оставя да пазите това, което така щедро предлагате!

Леони пребледня от възмущение.

— Веднага ме отведете в Малкия Боньор — заповяда тя. — Не искам да оставам тук. Не искам роклите, които вие купувате!

Морган стисна зъби.

— Не! — сухо заяви той. — Спомнете си, че сте моя жена и сте длъжна да се обличате както подобава.

— Толкова ли сте зависим от хорското мнение?

— Не, изобщо не се интересувам от него! Но вие се опитвате да превърнете ограниченията на вашия гардероб в предимство. А влагате прекалено много усилия в нещо, което е безполезно. Ще пробвате роклите, които госпожа Добсън е ушила, и ще изберем още!

Тъй като Леони направи опит да протестира, той добави с ледено учтив тон.

— Ако откажете, ще ви завлека в пробната и ще ви съблека със собствените си ръце.

Леони се почувства победена, но се опита да придаде спокойно изражение на лицето си, което обаче не можеше да излъже никого, и се поклони.

— Добре, ще отстъпя пред насилието. Ако по този начин искате да успокоите съвестта си, това си е ваша работа!

Леони отчаяно търсеше причина, за да критикува изработеното от госпожа Добсън. Но за нещастие не успя да открие никакъв недостатък. Всичко бе прекрасно, а Леони бе прекалено женствена, за да не оцени малките чудеса, излезли изпод ръцете на шивачката.

Ноел бе поръчала само две бални рокли. Едната бе от златистожълта коприна и с нея Леони приличаше на кралица. Другата бе от зелен сатен и подчертаваше цвета на очите й. Всекидневните рокли още не бяха готови, но госпожа Добсън обеща, че ще се постарае да завърши няколко от тях за другия ден. Уговориха се да ги изпрати в Малкия Боньор заедно със златистожълтата рокля, която трябваше малко да се скъси.

— Ще ми е необходимо още малко време, за да довърша и зелената рокля — добави госпожа Добсън. — Не мога да я направя преди сряда заедно с останалите. Това късно ли е?

Леони беше във възторг от чудесата, които бяха разстлани пред очите й, и не отговори.

— Чудесно! — каза Морган вместо нея.

Леони направи опит да устои на примамливата прелест на тоалетите, които госпожа Добсън предлагаше, но преди всичко тя беше жена. Стоеше като гладно хлапе пред витрината на сладкарски магазин и с поглед изяждаше муселините, дантелите и украшенията, като приемаше всички предложения на шивачката. Оставаше да изберат и обувки. Госпожа Добсън внимателно измери малкото краче на Леони и пое задължението да изпрати да пробва няколко чифта, за да може Леони да направи своя избор.

Леони премери всичко, но внимателният поглед на Морган, впит през цялото време в нея, разваляше удоволствието. За щастие присъствието на Джъстин крепеше настроението й. Въпреки че започваше да скучае, неговият ентусиазъм към балната златистожълта рокля бе почти толкова бурен, както и на майка му.

— О, мамо! Колко сте красива! — извика детето. — Нали, татко?

Морган, който не отделяше очите си от Леони, отговори дрезгаво.

— Да, синко, красива е! Невероятно красива!

Изречението не бе продиктувано от правилата на доброто възпитание. Леони наистина бе прелестна. Роклята се спускаше по тялото й, като очертаваше прекрасно оформените гърди, кръшния кръст и женствения ханш, а цветът само засилваше златистите точици в очите й и блясъка на спуснатите коси.

Морган затаи дъх, желаеше я почти до болка… и изобщо не се интересуваше каква игра е замислила.

Лицето на Леони изразяваше изненада, примесена с удоволствие. Удоволствие от прекрасната, елегантна рокля. Тя дори забрави присъствието на Морган. Очевидно беше щастлива и Морган усети, че е готов да й купи стотици и стотици рокли, само и само да вижда сияйното й лице. Едва след миг Морган вътрешно се подигра със себе си…

Обратния път към Малкия Боньор изминаха почти в мълчание. Самият Джъстин не бе склонен да бърбори. Морган бе потънал в мислите си. Сиря пред къщата, свали Леони и Джъстин и отиде да прибере каретата. Детето тръгна към кухнята, за да вечеря и Леони потърси убежище в летния павилион. Искаше да проясни съзнанието си.

Тя се сви на кълбо в едно кресло и се загледа във спускащите се като водопад преплетени глицинии. Помъчи се да проумее поведението на Морган. „Той пак се е променил — каза си Леони. — Преди заминаването му за Батон Руж се държеше толкова противно, а сега… той е толкова… толкова… предразполагащ…“

Потънала в размисъл, тя откъсна цвят бледолилава глициния и несъзнателно започна да къса листчетата му. Защо не бе побеснял от посещението й при съдията Денджърмонд? И защо тя го намираше толкова привлекателен?

„Ето че намесвам чувствата в работата — призна си тя. — Няма да допусна тази грешка в бъдещите си отношения със Слейд!“

Решението възвърна част от увереността на Леони и тя бавно се отправи към къщата, като си повтаряше как е длъжна да се държи занапред с Морган Слейд.

Прибра се в стаята си, след като мина през стаята на Джъстин, който се бе разположил като малък принц. Поръча да й приготвят банята и чак когато се отпусна в сапунената вода, Леони осъзна, че трябва да преустанови тези семейни събирания на храна около масата и това подобие на съпружеско щастие. Отсега нататък щеше да отказва да участва в тази странна комедия.

Рязко изскочи от водата, ухаеща на рози, отказа помощта на Мърси и спокойно заяви.

— Нямам нужда от теб тази вечер. Ще вечерям в стаята си. Помоли Мами да ми приготви нещо и прати някой да донесе храната след час.

Мърси се ококори, но като видя заинатеното изражение на господарката си, вдигна рамене и се подчини.

Когато Морган слезе за вечеря, бе неприятно изненадан — в трапезарията откри само Ивет, Робърт и Доминик.

— Леони ще закъснее ли? — попита той.

— Леони няма да слезе гази вечер — отговори смутено Ивет. — Малко е неразположена.

— Ясно. Ами, след като жена ми не благоволява да ни дари с присъствието си, да сядаме на масата…

Морган седна и направи знак на братята си да последват примера му.

— Всъщност — подметна той, — обяснете ми защо по-често ви виждам у дома, вместо у вас?

Робърт пламна от смущение и се покашля, за да прочисти гърлото си, но Доминик безсрамно отговори.

— Виж, Морган, много ни липсваш. Идваме единствено, за да се насладим на компанията ти.

По изражението на Морган можеше да се отгатне, че той наистина се забавлява.

Няколко часа по-късно той стоеше до прозореца на спалнята си, взираше се в нощния мрак и изобщо не му бе до светски удоволствия.

Усещаше, че Леони му се сърди, защото бе използвал майчината й любов, за да осъществи своя план. Все пак и някои моменти от деня тя изглеждаше щастлива и дори — въпреки явното й нежелание да приеме тоалетите — не му бе направила впечатление на истински вбесена.

Тогава защо не бе слязла на вечеря? Защо се мусеше? Ами ако наистина не се чувства добре?

Той замислено погледна двойната врата, която разделяше спалнята на Леони от неговата — врата, която никога не бе отварял и чийто праг не бе прекрачвал… Но… ако тя е болна?… Не трябваше ли да се осведоми за здравето й? Морган решително се отправи към вратата и я отвори.

Мракът бе почти непрогледен. Тънкият лунен сърп едва очертаваше черните контури на мебелите. Той почака очите му да свикнат с тъмнината и се плъзна в стаята. Сребристият лъч на луната пропълзя към леглото. Морган крадешком се приближи и се взря в лицето, закрито с къдрици от червено злато. Старата памучна нощница се бе смъкнала на рамото и очертаваше едната й гърда.

Желание замая Морган, той почти се подаде на увличащата сила на това властно чувство. Но един въпрос надделя. Защо бе нахлула тя в живота му?

Готвеше се тихичко да се оттегли, когато Леони изстена насън. Инстинктивно той постави ръката си върху челото й и прошепна.

— Не се бойте, скъпа.

Звукът от гласа му я събуди. Тя впери поглед в тъмния силует, който се надвесваше над нея. Полузаспала, тя не го позна веднага и за секунда в съзнанието й нахлу спомена за ужасната нощ, когато бе загубила девствеността си. Несъзнателно Леони сви юмрука си и силно удари натрапника по лицето. Ударът сцепи устната му.

— Дявол да го вземе! — изруга през зъби Морган. Сграбчи китките й, за да й попречи да разкраси съвсем лицето му.

— Спокойно, лъвице! — изръмжа той, докато Леони отчаяно се бореше.

Тя го позна и веднага се укроти.

— Вие ли сте? — попита тя колебливо.

— Да, кой друг.

— Но какво правите тук? Боже мой, Джъстин… Нещо се е случило с Джъстин?

— Не, всичко е наред.

Тя усети топлината на ръцете му върху своите и рязко ги издърпа.

— Ами добре, щом като Джъстин няма нужда от мен, вие какво правите тук? — попита тя, готова за нападение.

— Дойдох да проверя дали не сте болна. Тъй като не слязохте за вечеря, аз се разтревожих…

— Наистина ли? — попита Леони, която не се бе сетила за тази възможност.

— М-мм… Имате ли свещ наоколо? Мразя да разговарям на тъмно.

Леони забрави своята неприязън към него и протегна ръка към свещника, поставен на нощното шкафче. И тогава видя устната му, която започваше да се подува.

— Боже мой! — възкликна.

Така и подозирах — примирено заяви Морган. — Ще знам поне, че не трябва да ви будя ненадейно занапред.

Леони изпитваше угризения, че му е причинила отново болка, когато той просто бе проявил внимание. Затова предложи.

— Оставете, аз ще се погрижа.

И преди той да успее да възрази, Леони скочи от леглото, грабна една кърпа и я потопи в каната с вода, която стоеше на тоалетката.

Коленичи пред леглото и започна да почиства кръвта, която сълзеше от наранената устна.

Морган мислеше за всичко друго, но не и за устната си. Тялото на Леони бе съвсем близо, лекият парфюм с ухание на рози гъделичкаше ноздрите му. Той усети сладостна болка да свива слабините му.

Чак когато Леони се отпусна на пода, седнала на пети, за да огледа резултата от усилията си, тя осъзна колко непристойна е позата й. Пламъкът на свещта хвърляше златиста сянка върху леглото, а Морган бе ужасно красив. Погледът й се спря на отворения му халат, който откриваше гърдите и тя несъзнателно предположи, че той няма нищо йод него. Опита се да не обръща внимание на странната жар, която обля корема й. А фактът, че самата тя бе почти гола, изведнъж я порази и тя твърдо заяви.

— Ами, мисля, че това е всичко, което мога да направя засега. Лека нощ!

Морган усещаше как кръвта се оттегля от главата му и прошепна дрезгаво.

— Искам да ви любя…

При тези думи Леони се разтрепери от главата до петите. Опита се да пробуди яростта, която бе убедена, че дреме в дъното на душата й и започна да си припомня всички причини, които налагаха да го изхвърли през вратата. За нещастие нищо не се задържаше в главата й с изключение на пламенното желание, което я тласкаше към него.

Един срещу друг, затаили дъх и без да помръдват, те дълго се гледаха в очите. Най-накрая Леони решително поклати глава и произнесе.

— Не! Не искам!

Морган не помръдна. Очите му все така не се откъсваха от нейните и той каза, като наблягаше на всяка дума.

— Страхувам се, че не ме разбрахте добре. Аз не искам разрешението ви да правя любов с вас. Просто заявих какво желая да направя… И какво ще направя!