Шърли Бъзби
Сърце за продан (5)

Пета глава

Стаята не беше празна, но Леони не знаеше това. Тя се облегна на вратата и зачака сърцето и да възстанови нормалния си ритъм.

Цареше пълен мрак. Леони въздъхна дълбоко и благодари на небето. Когато очите й привикнаха с тъмнината, тя различи очертанията на френски прозорец, през който би могла да се измъкне навън. И тъкмо се готвеше да се възползва от него, когато един мъжки глас я прикова на място.

— Тъкмо се питах, дали Гайозо не е забравил — измърмори Морган и протегна ръка, за да привлече Леони.

 

 

Когато Морган се прибра в стаята си, единственото му желание бе да потъне в сън. Съблече се и си легна, но дрямката му премина. Спомените за Стефани завладяха мислите му. Той отново виждаше присмехулната усмивка на яйцето й, страстното й тяло, после пред очите му изплува мъничкият труп на Филип.

Скочи като опарен от леглото и навлече червения си кадифен халат.

Гарафа с коняк бе поставена на малката масичка пред френския прозорец. Морган реши, че алкохолът ще му помогне да прогони мъчителните си видения и си наля конска доза.

Но сънят все така не идваше. Той пламенно закопня Гайозо да му изпрати обещаната млада дама, която да промени хода на мислите му. Жена бе причина за неговото нещастие, може би друга щеше да го дари с моментна забрава.

Той тъкмо бе оставил чашата и се готвеше да се облече отново, за да си потърси компания, когато Леони влезе в стаята му. В тъмнината гой различаваше само дребничкия й силует и очертанията на гърдите й. А това бе напълно достатъчно за душевното му състояние.

„И проститутките са полезни по своему“ — помисли си гой и тръгна към Леони. Тогава произнесе думите, които я вцепениха.

Леони не проумя техния смисъл. Само едно нещо бе от значение за нея — възможно най-бързо да изчезне от тази стая и от къщата на губернатора. Стисна чантичката с полиците до гърдите си и направи отчаян опит да изтича до прозореца.

— О, го-господине — заекна тя. — Вие… вие ме из-зпла-шихте… Сигурно съм сбъркала вратата… Аз… аз си отивам веднага…

Морган постави ръката си на рамото и и тя инстинктивно се дръпна назад. Той се засмя.

— Не бой се, малката. Няма да ти причинявам болка и ако Гайозо те е изпратил, можеш да си сигурна, че не си сбъркала стаята. Ще запаля свещта, за да видя с кого си имам работа.

— Недейте — продума Леони със свито гърло.

— Добре — съгласи се Морган. — Ако искаш да си тайнствена, нямам нищо против.

Леони преглътна.

— Благодаря ви, господине, а сега позволете ми да…

Искаше да му каже, че трябва да си върви, но Морган, който въобще не изпитваше необходимост да разговаря, впи устни в нейните. Тя бясно замята глава и възмутена възкликна.

— Но, господине, вие сте луд!

Ако съзнанието на Морган не бе замъглено от порядъчното количество коняк и ако Гайозо не му бе подхвърлил, че ще изпрати жена в стаята му, то неминуемо би усети, че въпросната дама се държи доста странно за проститутка. Но предвид обстоятелствата, Морган просто сметна, че тя се опитва да удължи удоволствието му. Сграбчи я в прегръдките си и прошепна.

— Достатъчно време загубихме. Остани тайнствена, щом искаш, но, за Бога, не се прави на света вода ненапита.

Морган не даде на Леони време за възражения. Той разтвори устните й с език, който жадно се стрелкаше в устата й. Изумена от страстта на тази целувка. Леони стоеше като парализирана. Не знаеше нищо за любовните игри и никога не бе докосвана толкова интимно от някой мъж. Докато постепенно завладяваше устните й, непознатият плъзна едната си ръка около кръста й, а с другата измъкна фуркетите, които придържаха меднорусата й грива. Прекрасните буйни коси се спуснаха като освободен водопад и Морган изостави за миг устата й, за да зарови лицето си в уханните къдрици.

— Каква прелест! — прошепна той, като галеше нежно шията й. — Господи, колко чудесно е, че Гайозо те изпрати. Ела, тази нощ ще вкусим всички удоволствия на любовта.

Леони не разбираше почти нищо от думите на този непознат мъж. Тя бе толкова ужасена, че способността й да мисли се изпари. Изобщо не можеше да реагира. Но когато усети, че стоманените ръце я повдигат, тя внезапно възвърна цялата си енергичност.

— Не, пуснете му! — кресна гневно тя. — Сигурно има някаква грешка.

— Грешка ще бъде, ако те пусна — каза Морган, като се смееше. — Не разбирам защо се инатиш и ми изнасяш това представление, но ако ти харесва — карай нататък.

Тъмнината скриваше чертите на лицата им. Леони усещаше, че мъжът е едър и мускулест, че кожата му е гладка и еластична, а гласът сериозен и издаваше образованост и интелект. Що се отнася до Морган, той си даваше сметка, че тя има разкошни коси и стегнато тяло, което до болка желаеше.

Той плъзна ръката си в деколтето на корсажа й и пръстите му нежно погалиха връхчетата на гръдта й. Леони трепна от отвращение. Допирът на мъжката ръка до гърдите й я разтърси.

— Боже мой! — задави се тя. — Какво ви прихваща!

Морган отдръпна ръката си от корсажа й и пипнешком потърси телените копчета на роклята й. И преди да успее да отгатне намеренията му, Леони бе напълно съблечена.

Всичко протичаше с такава бързина, че тя съвсем се обърка. Страхът, гневът, отвращението се смесваха с чувства, които никога не бе изпитваха. Тя реагира по типичния за нея начин — започна да се бори.

За нещастие страстното желание в нейния противник бе разпалено и той не се учуди на нейната съпротива. Бе изключително силен и юмручните удари, които се сипеха като градушка по раменете му, не можеха да го спрат. След миг червеният кадифен халат отлетя при купчината дрехи, които се въргаляха на пода.

Преживяването бе истинска травма за Леони. Никой не й бе намеквал дори за този вид отношения между мъжа и жената. Но кой да й каже? Готвачката на замъка Сент-Андре ли? Или дядо й? Тя разбира се имаше някаква бегла представа. Бе наблюдавала животните в храсталаците около блатата и бе присъствала при оплождането на добитъка в плантация. Но тези повърхностни впечатления не бяха достатъчни, за да я подготвят за това, което в момента непознатият вършеше с тялото й.

Тя чувстваше как устните на мъжа пробягват по нея, докато ръцете му ставаха все по-дръзки. Изглежда харесваше усилията, които Леони полагаше да се освободи. Той се притискаше към нея и тя със стъписване усети парче гореща плът, което се втвърдяваше до корема й. Въпреки водовъртежа от чувства и мисли, Леони изпита нещо странно. „Какво става?“ — запита се тя с усещане за безтегловност. Но изведнъж се вкамени от допира на ръката, която настойчиво се прокрадваше между бедрата й.

Морган бе прекрасен любовник. Когато пръстите му замилваха и изучаваха най-интимната част от нейното същество, Леони несъзнателно изстена от удоволствие. Той усети, че не може да изчаква повече. Коленете му раздалечиха нейните. Ръцете му я повдигнаха от кръста и той рязко проникна в нея.

Леони изпита раздираща болка, която отзвуча незабавно и отстъпи място на някакво, непознато усещане. Той завладяваше тялото й. Напълно съсипана, тя оставаше неподвижна. Бе толкова ужасена от всичко, което й се стоварваше на главата, че бе неспособна да се опълчи срещу непознатия, който току-що бе отнел нейната невинност.

Морган не се учуди, че жената не споделя удоволствието му. Повечето проститутки се задоволяваха с това да предоставят телата си на мъжете. Несъмнено и тази не правеше изключение. Но въпреки това тя бе по-различна и той се съмняваше, че може да е така продажна. Устните му страстно изпиваха нейните, докато ръцете му стискаха стегнатите й хълбоци.

Вцепенението на Леони премина и тя се окопити. Отново започна да се бори. Бясно се извиваше, за да освободи устните си, мяташе глава наляво и надясно, но усилията й бяха напразни. После го засипа с юмручни удари, но пак не постигна нищо.

Най-накрая, с продължителен стон, Морган се освободи в тялото на жената. Страстта му бе утолена, но изпитваше странно неудовлетворение. Той се отдели от нея, като се питаше дали някога отново ще почувства блаженото задоволство, както през първите години на брака си. После стисна челюсти и вътрешно се прокле. По дяволите! Няма ли някога да изхвърли Стефани от мислите си!

Вбесен най-вече на себе си, той рязко й нареди.

— Върви си сега. Оставих ти злато на скрина до вратата. Вземи го.

Леони не изчака разрешението му. Тя вече трескаво ровеше за дрехите си и ги навлече, без да губи и минута. Стисна чантичката си, в която се намираха скъпоценните полици и се отправи към скрина. Взе една шепа монети и с див огън в зелените си очи се втурна към леглото.

— Дръжте си златото! — кресна тя и с всички сили запрати монетите в лицето му. — Нямате достатъчно пари, за да заплатите това, което ми причинихте!

После се завъртя, отвори френския прозорец и изчезна в нощта.

Морган побесня. Скочи от леглото и хукна към прозореца. Потърси с поглед жената, която му бе нанесла такава обида, но тя се бе стопила в мрака. Той тръсна глава и бавно се върна към леглото. Дали някой може да разбере жените, чудеше се заинтригуван той. Купчината злато, която бе оставил върху скрина, бе повече от достатъчна. Следователно тя не трябваше да се чувства неоценена. Защо тогава постъпи по този начин?

Машинално той запали свещта на нощното шкафче и огледа стаята. Нещо проблясна до хвърления на пода халат и привлече вниманието му. Той се наведе и видя, че това е златна верижка с изящно гравирано кръстче.

Спомни си за съпротивата на младата проститутка. Сигурно се бе изхлузило от врата й, докато се бореше с него — помисли си все така учуден той. Проституките нямат навика да отказват парите, които са спечелили, и обикновено не носят златни кръстчета. Странно, изпита любопитство той, как ли изглеждаше това създание, което за кратко бе споделило леглото му.

Готвеше се да духне свещта, когато погледът му се спря върху чаршафите. Ужасен, той разтвори широко очи при вида на няколкото издайнически капки кръв.

— По дяволите, девственица! — прокле той. — Не е чудно, че не взе парите.

Този Гайозо не беше нормален. Да изпраща на гостите си девствени момичета. А и тя — защо бе приела? Едва ли го е направила, само и само да хвърли златото в лицето му.

При мисълта с каква безпощадност я бе обладал, Морган изпита смътни угризения. Е, не се бе държал като оскотял от похот мъжкар, но ако беше предупреден, нямаше да бъде до такава степен погълнат от удовлетворяването на собствената си страст. Истината беше, че само ако знаеше, несъмнено нямаше да постъпи по този начин. В съзнанието му девствените момичета бяха тясно свързани с брака. Той не бе човек, който скита из страната в издирване на девственици, за да ги превръща в жени. Не, определено нямаше никаква склонност към девственици. Единствената, която бе притежавал до тази вечер, бе собствената му съпруга и този опит му бе напълно достатъчен.

Морган отново си легна и духна свещта със смътното чувство за вина. „Господи, колко доволен ще бъда, когато си тръгна оттук — помисли си той. — Утре отивам при Джейсън, но Гайозо ми дължи едно малко обяснение.“

На следващата сутрин Морган научи, че Гайозо на никого вече няма да може да обясни каквото и да е. Той бе умрял през нощта.

Смаян от неочакваната вест, Морган напълно забрави дебютантката проститутка. Той изказа своите съболезнования на вдовицата, стегна багажа си и се отправи незабавно към къщата на Джейсън. Оказа се, че не е в града, но Морган не се смути от такава дреболия. Знаеше, че ще го открие в плантацията му Бове. Нае карета, разпореди се багажът му да го следва и потегли.

Когато пристигна пред голямата бяла къща с колони, към Морган притича негърче и пое юздите на коня му.

— Господин Савидж в къщи ли е? — попита Морган и му хвърли монета.

Преди детето да успее да отговори, до Морган долетя глас.

— Страшен си! Избра най-дългия път, за да стигнеш дотук!

Джейсън стоеше на стълбището, което водеше към терасата. Морган кимна.

Знам, знам. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Допуснах грешката да посетя губернатора в деня на пристигането си и той настоя да му погостувам известно време. Тази нощ явно е пийнал повече, отколкото трябва, защото е мъртъв. Уверявам те, че новината наистина ме потресе.

— Какво? — възкликна Джейсън. — Невъзможно! Видях го миналата седмица.

— И все пак е истина — бавно потвърди Морган. — Снощи играх карти с него и той беше в чудесна форма. Нашият приятел Уилкинсън също беше там.

Джейсън сви вежди.

— Уилкинсън? Какво ли е замислил?

Морган вдигна рамене и смени темата.

— Ще ме поканиш ли да вляза, или възнамеряваш да ме държиш тук, докато пукна от жега? — попита той, като се преструваше на разтревожен.

Бурен смях посрещна думите му. Джейсън го сграбчи в прегръдката си и с обич заяви.

— Ах, приятелю! Колко се радвам да те видя! Добре ли са всички у вас?

Двамата много си приличаха. Бяха едри, леко мургави и изключително привлекателни, без обаче да бъдат образци на „класическа красота“. И двамата произхождаха от семейства на богати плантатори от Ню Орлиънс.

И все пак имаше неща, по които се различаваха. Джейсън бе единствен син и родителите му не се разбираха и живееха разделени. Антония, майка му — в Ню Орлиънс, а баща му Ги — в имението им Грийнууд във Виржиния. Джейсън също имаше роднини в Англия чичо му бе дук Роксбъри. С Морган се запознаха в Хароу и оттогава станаха приятели за цял живот.

Пътищата им рядко се пресичаха, тъй като всеки бе зает със собствените си дела, но всеки път, когато някой от тях се озоваваше в района на другия, от само себе си се разбираше, че ще отседне при него. Джейсън бе избегнал брачния капан. Твърдеше, че примерът на родителите му го е предпазил. Той бе запознал Морган с Нолън, така че бе неизбежно да повдигнат въпроса за протежето на Уилкинсън.

— Имаш ли вести от Нолън? — попита Морган, докато разговаряха.

— Не — отвърна Джейсън, — но това не означава нищо. Филип е много загадъчен и въпреки че искрено му се възхищавам, предпочитам да не съм в течение на тайните му.

Морган кимна. Това бе вярно. У Нолън имаше нещо, което държеше хората нащрек. Все пак Джейсън поддържаше приятелски отношения с него и тъй като Морган знаеше за съвместните им приключения, попита.

— Ти го придружаваше в една от първите му експедиции… Отнасяше се… за търговия с коне, струва ми се?

Странен израз засенчи лицето на Джейсън и той отговори.

— Да, бях на седемнадесет години. Помниш ли моя индиански приятел Кръвопиеца? Той дойде с нас, за да води преговорите с команчите. Мога да гарантирам, че никога не съм присъствал на нещо по-добро…

И през целия ден двамата не можаха да се наговорят.

Дядото на Джейсън, Арман, се присъедини към тях щом се свечери. Той сърдечно поздрави Морган с добре дошъл и шеговито попита дали още дълго време двамата приятели смятат да прекарат в уединение и да не го допускат до себе си.

Младите мъже запротестираха, като се смееха. Очертаваше се приятна вечер.

И чак преди да се мушне в леглото, Морган се сети за авантюрата с момичето с медноруси коси. Бе свалил сакото си и проверяваше съдържанието на джобовете си, когато пръстите му напипаха кръстчето, окачено на златна верижка.

Вериятно никога нямаше да има възможност да върне бижуто на собственичката му. Но въпреки това изпитваше някакво необяснимо нежелание да се раздели с него. „За спомен от една страстна нощ? — каза си той с цинична усмивка. — Защо пък не!“ И без да знае защо, той реши, че това украшение ще му бъде талисман. Във всички случаи то щеше да му напомня винаги, когато го погледнеше, че всички жени са коварни — дори и проститутките.

Леони откри, че кръстчето й е изчезнало, чак когато се прибра у дома. Промъкна се през вратата, оставена заради нея незаключена от Ивет, и инстинктивно посегна към гърдите си, за да докосне кръстчето. В жеста й имаше благодарност, толкова бе щастлива, че е пристигнала благополучно. И тогава забеляза, че го няма.

След всичко изживяно през нощта Леони посрещна като последен удар на съдбата загубата на единствения останал от майка й спомен. Тя никога не разбра дали се разплака за загубената си невинност или за изгубеното кръстче.

Пипнешком се отправи към стаята си, като се питаше дали тези прословути полици си заслужаваха всички страдания, които изтърпя заради тях.

Тя се хвърли на леглото сломена, че положените от нея усилия не струваха и пет кари. Със същия успех дядо й можеше да поднови заниманията си утре й да подписва други полици. За пръв път се замисли над мрачното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Дядо й ги водеше право към разорението. На всичко отгоре щеше да я принуди да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Следователно това, което направи, нямаше никаква полза.

Тялото й бе като пулсираща рана, в устата й още витаеше жадният вкус на целувките на непознатия, между бедрата си усещаше огън и постоянна болка. Тя бавно свали роклята си и изстена при вида на петната кръв по кожата. Бе загубена! „И за какво? — прокле се тя, като гневът й нарастваше. — Заради дълговете на дядо от комар!“ Изгледа с омраза старата чантичка, в която бяха документите. „Каква глупост!“

Леони бе енергично момиче. Наистина отнемането на девствеността й щеше да остави дълбоки следи в душата й, но тя бързо възстанови самообладанието си. В действителност непознатият не се бе държал нито особено грубо, нито жестоко и против волята си тя трябваше да признае, че той не бе много наясно какво върши. От този извод ядът й не минаваше, но тя бе достатъчно откровена пред себе си, за да допусне, че отчасти носи отговорност за случилото се. Ако не се бе промъкнала като престъпник в къщата на губернатора, мъжът никога не би я взел за проститутката, която вероятно Гайозо бе обещал да му изпрати.

Нима бе възможно жените да предлагат телата си на напълно непознати мъже? На мъже, които никога не са виждали и които никога повече няма да видят? Леони потръпна при мисълта за чужденеца, който я бе притежавал тази нощ. Във всеки случай тя за нищо на света не желаеше да го срещне отново. Страните й поруменяха при мисълта, че може да се озове срещу мъжа, изучил толкова интимно тялото й.

Подраскване по вратата я накара да подскочи. Отиде и отвори. На прага се появи Ивет, облечена с дълга нощница. Лицето й бе бяло от притеснение.

— Ох, ето те най-сетне — прошепна тя. — Полудях от тревога.

Леони бързо хвърли поглед към спалнята на дядо си и дръпна Ивет в стаята.

— Току-що се прибрах — каза.

— Знам — промълви Ивет. — На всеки половин час идвах. Смятах да те чакам, но когато дядо ти се прибра, ми заповяда да си лягам. Взе ли полиците?

— Ама разбира се! — отговори Леони с престорено безгрижие. — Нямаше никакви трудности.

— Изглеждаш странна — Ивет я наблюдаваше с тревога и попита с напрегнат глас. — Заклеваш ли се, че всичко е наред?

— Прекалено много проблеми си създаваш — засия Леони. — Всичко е наред и съм доволна, че тази вечер не ни донесе още дългове.

— Колко пъти мислиш, че ще е възможно да постъпваш по този начин? Все пак не можеш да следиш дядо си всяка вечер. Този път си извадила късмет, но вероятно няма винаги да е така.

Леони сдържа горчивия си смях. Какъв късмет… Само ако Ивет знаеше!

Ивет й зададе още няколко въпроса и вече поуспокоена се прибра в стаята си. Леони изтощена се отпусна на леглото и щом главата й се допря до възглавницата, потъна в дълбок сън.

На другия ден се събуди чак по обяд. Бе възстановила почти изцяло природната си енергичност, независимо че още изживяваше снощните събития. Насили се да не мисли за времето, прекарано в прегръдките на непознатия. Стореното — сторено! Сви кафявата рокля на топка, раздра фустата и скри всичко в стара чанта, която хвърли в ямата за смет.

Започна да търси Ивет, а мислите й се въртяха около полиците, които все още стояха в чантичката. Какво да прави с тях? Трябваше ли да ги унищожи? Щеше да е по-разумно да не са сред вещите й, когато кражбата бъде разкрита.

Ивет забеляза промяната в поведението на сестра си. Но не можеше да проумее откъде идва. Имаше чувството, че нещо в Леони е изгаснало. Запита се дали й е казала всичко. Учудваше се, че Леони не тръби за победата си, защото обикновено, когато тя постигнеше набелязаната цел, триумфът й изобщо не можеше да се нарече скромен.

А Клод не забелязваше нищо, но това си бе в реда на нещата. Както обикновено мъчеше го главоболие, но то въобще не засилваше проницателността му. В крайна сметка към четири следобед той се почувства по-добре и реши да помоли господин Слейд за среща. Затова се отправи към къщата на губернатора, преди да е започнал отново да се налива. Новината за смъртта на Гайозо го разтърси, но трябваше да си признае, че вестта за заминаването на господин Слейд го опечали много повече. Осведоми се за адреса на въпросния господин, но прислужникът не го знаеше — господин Слейд бе изказал съболезнованията си на семейството и бе заминал, като бе взел и багажа си. Слугата не можеше да му каже нищо повече.

Клод си тръгна замаян. Господин Слейд бе толкова подходящ! Старецът се запъти към любимото си кафене на ъгъла на улиците „Рампарт“ и „Тулуза“ с намерение да удави разочарованието си с някоя и друга чашка, като тъжно поклащаше глава.

Не бе направил и стотина крачки, когато забеляза едър, чернокос млад мъж, който вървеше към улица Роял. Господин Слейд! Клод ускори крачка, после се спусна да го гони и успя да го настигне — точно преди той да влезе в едно от многобройните кафенета на улица „Роял“.

— Господин Слейд! — извика той. — Морган Слейд! Почакайте!

Младият мъж спря и погледна през рамо. Все едно че не го познаваше.

— Да? — учтиво запита Ашли Слейд, без изобщо да си направи труда да разкрие пред Клод, че не е Морган.

Сините му очи — същите като тези на братовчед му — определиха до пени цената на добре скроения костюм на възрастния джентълмен, явно аристократ, и той добави вече по-любезно.

— Какво мога да направя за вас?