Шърли Бъзби
Сърце за продан (23)

Двадесет и трета глава

Дрехите пристигнаха следобед. Мърси онемя от възторг пред дантелените нощници, копринените халати и елегантните тоалети. Леони се помъчи да остане безразлична. Разкошната златистожълта вечерна рокля бе преметната на един фотьойл. Доставката включваше и други женски аксесоари, между които прозрачно бельо, което задържа вниманието на камериерката. Леони на драго сърце би я зашлевила заради лукавите погледи, които й хвърляше от време на време.

— Исусе! — за двадесети път възкликна Мърси. — Колко красива ще бъдете!

— Но ти въобще няма да бъдеш! — каза Леони, като я имитираше. — Ако не започнеш да подреждаш всичко това.

— Вие съвсем не сте в настроение — подметна Мърси с обидено изражение.

Леони се насили да й се усмихне. Все пак не трябваше да изкарва озлоблението си върху камериерката.

— Добре де, добре — промърмори тя. — Моля те само да започнеш да прибираш всички тези неща.

— Какво? Преди да съм ги разгледал? — възрази Морган, който стоеше на вратата, свързваща спалнята на Леони с неговата.

При звука от гласа му Леони се изплаши, че сърцето й ще се пръсне. Не го бе виждала цял ден и се чудеше дали той нарочно не я избягва. Не само че не бе благоволи да слезе на закуска, но и на обяд бе наредил да качат храната в стаята му.

Отначало Леони смяташе да отиде и да го нападне в убежището му, но споменът за последното й посещение там промени намеренията й. Бе обмислила претенциите си и бе подготвила укорите, които бе решила да му отправи. Сърдеше му се, че я поставя в такова зависимо положение.

Ожесточението й не изчезна ат неочакваното му появяване. Той наистина бе красив в тъмнозеления костюм. Изглежда се подиграваше с нея, като отлично съзнаваше реакциите, които провокираше.

Леони си пое дълбоко дъх и стисна несъзнателно юмруци.

— Остави ни, Мърси! — заповяда тя. — Трябва да поговоря с господин Слейд.

При думата господин Морган сви очи.

— Да, Мърси, остави ни — повтори той. — Трябва да науча жена си как се произнася името ми!

Леони се изчерви. Мърси отвори широко очи, остави леката като паяжина нощница и излезе.

Но когато останаха сами, Леони установи, че всички нападки, които бе подготвила толкова старателно, се стопяват в негово присъствие. Тя се бореше срещу зова на сърцето си и с огромно усилие успя да събуди вяло желание да го напада.

— Трябва да си изясним нещата, господине — започна тя с леден тон. — Това положение е недопустимо и е крайно време да го прекратим.

— Точно такова е и моето мнение — отговори Морган, като небрежно прекара ръката си по купчината бельо, което Мърси бе оставила върху едно от тапицираните с кадифе кресла.

Напълно объркана, Леони смаяно отвори очи, после се съвзе и недоверчиво попита.

— Искате да кажете, че сте склонен да възстановите зестрата ми?

Морган грижливо подбра думите и бавно отговори.

— Възможно е. Зависи какво ще ми дадете в замяна.

Леони смръщи вежди.

— Не ви разбирам. Аз вече ви дадох това, за което се споразумяхме — ръката си, искам да кажа.

— Но представете си, ме ви помоля да останете при мен с Джъстин?

Леони усети някакво странно стягане в слабините и с усилие се сдържа да ме изкрещи, че приема с радост. Но недоверието, което все още тлееше дълбоко в душата й, отново надигна глава. Не бе ли това поредната му хитрина? Не се ли опитваше да я обезоръжи, за да вземе надмощие?

Леони имаше причини да не се доверява на силния пол и поведението на Морган с нищо не й вдъхваше сигурност.

Но сърцето й бе глухо за всякакви доводи. Тя обичаше този мъж, който я объркваше, и повече от всичка на света копнееше да бъде негова жена. Практичната й природа и трезвият й разум обаче воюваха с мечтите на нейното опиянено сърце.

— Дайте ми време да помисля, господине — каза тя с потрепващ глас. — Задавате ми труден въпрос и не мога да ви дам веднага отговор.

Не това бе отговорът, който Морган очакваше. Леони видя как изражението му се променя.

— Виждам — студено подметна той, като същевременно изпитваше раздразнение и облекчение.

Той нямаше намерение да й предлага да сподели живота му и ако побесня срещу Леони, бе двойно по-ядосан на самия себе си.

През целия ден той отчаяно се бореше срещу влечението, което го тласкаше убеден, че не я обича, че това е илюзия, родена от сетивата му. Но като я видя, той си даде сметка, че само се е заблуждавал. Бе говорил, без да мисли — нещо, което повече нямаше да допусне. Поне това бе твърдото му решение. Отказът на Леони го нарани дълбоко и той се върна към предположението, че някъде се крие нейния; истински съпруг. Тази мисъл беше непоносима. Като осъзнаваше ревността, която гризеше сърцето му, Морган обърна гръб на Леони и се приближи до фотьойла, върху който беше преметната златистожълтата рокля.

— Ще я облечете ли за бала тази вечер? — попита внезапно той.

— Какъв бал? — попита Леони, объркана от смяна та на темата.

Морган сви вежди, но после се сети, че е забравил да я уведоми за поканата.

— Явно паметта ми продължава да ми прави номера — присмя се той. — Поканени сме на бала, организиран в чест на Арон Бър, нашия бивш вицепрезидент.

— Да, но… — започна Леони. Морган я прекъсна.

— Ще присъстваме, скъпа, и няма да приема никакви извинения. Крайно време е да направим първата си поява в обществото. Дори и само за да сложим край на клюките, не мислите ли?

— Пфу! Клюките въобще не ме интересуват! — възрази тя.

— Не става дума за вас, а за моето семейство, което трябваше да изтърпи злословията, а те не бяха малко. И мисля, че сте донякъде задължена към близките ми. Присъствието ни на този прием ще сложи край на хулите. Така че отиваме.

Леони го измери с поглед, но от начина, по който стискаше челюстите си, разбра, че моментът не е подходящ за възобновяване на враждебните действия. Подчини се с послушание, което явно противоречеше на израза на лицето й.

— Много добре, господине — каза тя небрежно. — Ще дойда на вашия проклет прием и ще бъда безупречна. Доволен ли сте?

Морган избухна в смях хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Мислех, че съм ви научил да произнасяте името ми тази нощ — каза той. — Забравихте ли или… имате нужда от още един урок?

Леони измънка някакъв отговор, но той затвори устата й с целувка. И не я пусна, докато не усети как тя отмалява в прегръдката му.

— Сега сетихте ли се? Или трябва да започвам с преподаването?

Леони знаеше какво ще последва, ако се заинати, и прошепна.

— …Морган…

— Жалко, че трябва да се оттегля — въздъхна той. — Но днес ме чакат някои неотложни задачи. Сега ще ви оставя да разглеждате съкровищата си, лъвице!

При тези думи Морган се завъртя на пети и излезе, като не даде време на Леони да се сети за някакъв хаплив отговор.

Тя тропна с крак, вбесена от безсилието си. Разкъсваше се между желанието да се противопостави на заповедта му и чувството, че ще бъде немислимо да не се съобрази със заплахата в погледа му.

Въпреки че се насилваше да изглежда безразлична, Леони бе иревъзбудена при мисълта, че ще присъства на първия си бал. Даде пълна свобода на Мърси, която бе възхитена, че най-после има възможност да разгърне способностите си. Когато камериерката постави и последния щрих към тоалета, тя хвана Леони за ръка и я завлече пред огледалото. Дъхът на Леони секна.

„Това аз ли съм?“ — попита се тя, като видя прелестната млада жена, която стъписано я гледаше. Мърси бе свършила отлично работата си. Меднорусите коси бяха вдигнати на тила и оттам се спускаха на масури около лицето. Фината пудра придаваше на кожата й въздушна прозрачност. Но никакъв грим не бе необходим, за да подсили ярката естествена червенина на устните й и искрящо зелените й очи. Роклята от златисто-жълта коприна се спускаше по тялото й и подчертаваше съвършенството на формите й. Леони никога не бе обличала толкова скъп тоалет. Към роклята имаше и чифт сатенени пантофки.

Допирът на почти въздушното бельо до кожата й пораждаше неизживявано досега сладостно усещане, а опияняващият парфюм с аромат на гардения разпръсваше ухание в цялата стая.

Трудно бе да не се възхити от собствения си образ. Леони изтича до стаята на Ивет, като се усмихваше щастливо. Застана пред нея, след като грациозно се завъртя.

— Ивет! Виж ме! Как ме намираш?

— Колко си красива, Леони! Със сигурност ще бъдеш кралица на бала.

Внезапно Леони се сети, че не й прилича да се забавлява и направи гримаса.

— Хм! Хич не ме интересува! Ще се сърдиш ли, че стоиш сама докато аз излизам?

— Съвсем не, разбира се. Ти си съпругата на господин Слейд. Аз съм само твоя компаньонка.

— Я не говори глупости! — сопна се Леони. — Ти също ще имаш красиви рокли — ще видиш! Обещавам ти.

— Не се съмнявам, скъпа. Джъстин видя ли те?

— Още не. Мислиш ли, че ще ме хареса така!

— Убедена съм.

Джъстин онемя от възхищение, но беше направо поразен от парфюма с мирис на гардения. Леони нежно целуна сина си, даде нареждания на гувернантката и се отправи към големия салон. Преди да влезе, част от радостта й се изпари. Нищо между нея и Слейд не се бе променило. Ама наистина нищо! И въпреки това тази мисъл не можа да изтрие изцяло удоволствието, което изпитваше от красотата си.

„Това е първият ми бал!“ — повтаряше си тя, като се опитваше да изхвърли Морган от мислите си.

Както по всичко личеше, той наистина искаше тя да бъде негова жена. Леони преживя всички мъки на този свят, за да не загуби самообладание и да не се хвърли в прегръдките на Морган, когато той влезе в салона.

Във вечерен костюм изглеждаше прекрасно. Мургавата му кожа рязко се открояваше на бялото дантелено жабо, което се диплеше под сакото от черно кадифе.

Леони проследи как той прекосява салона. Походката му бе гъвкава и тя несъзнателно го оприличи на опасна черна пантера.

— Тази вечер сте прекрасна — каза той с ласкателна усмивка.

Леони се смути и отговори, като не смееше да го погледне в очите.

— Вие също сте много красив, господине… Аз… искам да кажа… Морган — бързо се поправи тя.

— Добре, много добре… И тъй като не искам да ме мислите за скъперник, прескочих днес следобед до бижутера. Искате ли да ви покажа какво купих?

Леони кимна и смаяно впери очи в колието и обиците, обсипани с топази, които изскочиха от кожената кутия, подплатена със сатен.

— Реших, че ще отиват на роклята ви — нехайно подметна Морган. — Харесват ли ви?

Леони благоговейно съзерцаваше украшенията. Никога не бе притежавала подобно нещо. Стоеше онемяла от възхищение.

— Разкошни са! — най-накрая промълви тя.

Морган извади колието от кутийката, постави го на шията й и отстъпи няколко крачки, за да прецени постигнатия ефект.

— Точно както се надявах… съвършено допълнение към една очарователна млада дама…

Леони беше все още зашеметена от този неочакван подарък и с треперещи пръсти погали колието.

— Никога не съм виждала нещо по-изящно — промърмори тя повече на себе си.

„Ако играе комедия, ролята й е изпипана до съвършенство!“ — помисли си Морган. Тази вечер той бе бронирал сърцето си и изпитваше само ирония към колебанията си. На моменти бе сигурен, че я обича; на моменти я презираше, убеден, че тя е само ловка мошеничка. Подаръкът разкриваше променливото му душевно състояние. Той не възнамеряваше да купува бижутата, но после желанието да й достави удоволствие надделя. Поддаде се на този импулс с твърдото убеждение, че постъпката му е продиктувана единствено от каприза сам да си достави удоволствие, като прояви щедрост.

— Щастлив съм, че тези дрънкулки ви допадат — каза той с подчертано безразличие. — Може би ще открия към тях и подходяща брошка. Ако желаете, ще купя и нея.

Леони се изумяваше все повече и повече. Мъжът, за когото се бе омъжила в Ню Орлиънс, не й бе направил впечатление, че е особено щедър. Тя смутено го погледна.

— Не — каза. — Нямам нужда от подаръци. Дори не трябваше да приемам красивите рокли и тези прекрасни бижута.

Част от съзнанието й желаеше да задържи всичко, но друга част се съпротивляваше, защото считаше подаръците в една или друга степен за милостиня. Морган сви вежди. Бронята му започваше да се пропуква. „Тя непрекъснато се променя“ — помисли си той, като се разкъсваше между копнежа да я прегърне и желанието да я набие. Очевидният й стремеж да прави това, което счита за правилно, го разчувства. Неспособен да се сдържи, той тръсна глава, за да сложи в ред противоречивите си чувства и постави ръцете си върху раменете й.

— Не може ли да оставим настрана нашите противоречия тази вечер? — предложи той.

След дълъг размисъл Леони кимна утвърдително.

— Но само за тази вечер! — каза тя, решена да не му позволи да я победи.

— Разбрано, само тази вечер — потвърди Морган. — А сега да тръгваме, ако не искаме да пристигнем последни.

Балът бе организиран в Конкорд — имението на Стивън Минор. Като бивш губернатор на Начес той бе богат и влиятелен човек. Морган предчувстваше, че ги очаква събран каймакът на областта.

И не се излъга. Когато пристигнаха, къщата бе осветена. Пламъчетата на стотици свещи, поставени в кристални свещници, разпръсваха своята мека светлина по широката веранда, а от отворените прозорци долиташе жуженето на гласове, прекъсвано от време на време от изблици на смях.

Въпреки елегантния тоалет Леони бе ужасно притеснена. Тя бе сигурна, че ще срещне по-голямата част от хората, присъствали на годежния бал на Морган и Мелинда Маршъл, и бе доста изнервена. Това бе първият й контакт с висшето общество на Начес и бе естествено за една млада жена, която предпочиташе своята полуразрушена плантация пред най-величествената къща и се чувстваше по-удобно, когато е боса, да изпитва известна боязън.

Вероятно Морган забеляза смущението й, защото на прага на огромната зала той стисна ръката, поставена върху неговата, и прошепна.

— Никой няма да ви ухапе, малка магьоснице! А ако някой някога се опита да ви причини и най-малката неприятност, ще се разправя с мен! Повярвайте ми.

Ожесточението на Леони към семейство Слейд не бе отшумяло напълно, но начинът, по който те оформиха кръг около нея, дълбоко я развълнува. Те непрестанно внимаваха тя да не остане и за миг сама в компанията на любопитни и понякога недоброжелателни непознати. С изключение на близнаците на приема присъстваше цялото семейство. И ако Ноел за миг изчезваше с някоя от многобройните си приятелки, Леони откриваше веднага Морган, Матю, Робърт или Доминик до себе си. Кланът Слейд образуваше забележителен защитен пояс: така тя успя да се отпусне и да се наслади на първия си бал. Морган не я изпускаше от очи и за миг, а когато Матю танцуваше с нея, гордостта му направо се набиваше в очите. Доминик я забавляваше с постоянни хапливи забележки към различните гости. Робърт не бе толкова бъбрив, но и той вмяташе по нещо към коментарите на по-младия си брат.

Леони срещна Ноел пред вратата на балната зала. В началото се смрази, самолюбието й още бе наранено. Сърдеше се на майката на Морган за малкия номер, до който бе прибягнала, за да й поръча дрехи. Но Ноел незабавно бе помела всички облаци, които можеха да засенчат сърдечността на техните отношения.

— Ще ми простите ли, скъпа? Постъпих доста зле и ако не искате да ми проговорите, напълно ще ви разбера. Но вие сте толкова очарователна… и аз не можех да се примиря, че не желаете да подчертавате красотата си. Още ли ми се сърдите?

Но Леони вече не изпитваше никаква неприязън. Ноел се нагърби със задачата да я разведе сред гостите и да я представи.

Със сигурност семейство Слейд не би намерило по-удобен случай да въведе Леони в обществото на Начес. Тази вечер скандалът на годежния бал на Морган бе заличен от съзнанието на присъстващите.

Името Бър бе на всички уста. Тема на разговорите бе Арон Бър… Бър бе демон, Бър бе ангел, предател, патриот… и когато героят на деня се появи, Морган вече е любопитен да се запознае с него и да научи повече подробности за неговото странно пътуване но течението на Мисисипи.

Морган бе прекарал дълги години в прерията и не бе участвал в споровете, които разделяха страната по отношение на тази личност. Все пак Матю, Робърт и Доминик го ориентираха във фактите и в слуховете, които се носеха около вицепрезидента. Според Матю президентът Джеферсън подозирал, че Бър се е опитал да подправи резултатите от изборите през хиляда и осемстотна година в свой полза. Вследствие на тези нечестни машинации Бър бе загубил изцяло подкрепата на републиканската партия на Джеферсън. Тогава бе сключил споразумение с федералната партия, за да получи повече гласове от своя съперник и разликата между двамата кандидати наистина бе незначителна. В крайна сметка Камарата на представителите бе предпочела Джеферсън, а Бър бе избран за вицепрезидент. Но недоверието на Джеферсън към него не намаля и при втория си мандат той предпочете за своя екип Джордж Клинтън, като разгласи наляво и надясно, че Бър е в немилост.

Изборите не бяха единствената тема за разисквания. Полковник Бър притежаваше изкуството да сее слухове, където и да се появеше — хули, недомлъвки, спорове за етичните норми на поведение. Репутацията му на женкар бе широко известна, но никой не можеше да се усъмни в дълбочината на неговите чувства към единствената му дъщеря Теодора. Бър не се страхуваше и да се бие. Когато зетът на Александър Хамилтон го обвини в корупция, той го предизвика на дуел. А пет години по-късно — през хиляда осемстотин и четвърта — уби самия Александър Хамилтон, който си бе позволил да изрази съмнение в неговата почтеност.

Може би смъртта на Хамилтън — „светецът на федералистите“ — доведе до политическия му крах. Бър бе обявен за убиец, въпреки че всички правила при дуела бяха спазени. Някои твърдяха, че Джеферсън се е настървил срещу него. Други подозираха, че федералистите искат кожата му. Каквато и да бе истината, Бър бе изключително непопулярен на Изток по това време. В щатите Ню Йорк и Ню Джърси бе издадена заповед за неговото арестуване. А политическото му бъдеще…

Но ако Бър бе в немилост във Вашингтон, на запад от Апалачите нещата не стояха по този начин. При всички спирки по пътя му към Ню Орлиънс Бър бе посрещан като всеобщ любимец. Хората се тълпяха при неговото преминаване. Във всички градове се организираха паради, балове и приеми в негова чест. Всеки искаше да се запознае с тази загадъчна, буйна и обаятелна личност.

В Нашвил Бър бе отседнал при генерал Андрю Джексън. Но Морган се заинтересува преди всичко от срещата на Арон Бър с генерал Джеймс Уилкинсън във Форт Масак. Това бе станало точно преди пристигането му в Начес. Морган се питаше защо Уилкинсън, който дължеше високия си пост на президента Джеферсън, може да приема в същото време и човек, който явно е в немилост пред Вашингтон. „Странно — мислеше си гой, — най-вече като се вземе предвид склонността на Уилкинсън към заговори.“