Шърли Бъзби
Сърце за продан (26)

Двадесет и шеста глава

Морган помогна на Леони да слезе от каретата и я придружи до апартамента. Страноприемницата — дълго двуетажно здание — някога бе използвана като хотел. Тесните прозорци бяха защитени с черни капаци, а стените бяха боядисани в бяло. Широка външна тераса обикаляше фасадата.

Морган и Леони бяха наели приятен апартамент на втория етаж. Двете просторни спални бяха разделени от стая, която съдържателката помпозно наричаше „салон“. Съдейки по собствените си разбирания, Морган се изкушаваше да повярва, че мястото е било предназначено за тоалетна стая, но тъй като по-голямата част от апартаментите не притежаваха такъв „салон“, той се примири.

— Надявам се, че апартаментът ви харесва? — каза той на Леони.

Вглъбена в мислите си, Леони не бе обърнала никакво внимание на обстановката. Но кимна разсеяно.

— Много е приятен — учтиво отговори.

„Какви глупости! — горчиво си каза тя. — Произнасям учтиви фрази, когато умирам от желание да изкрещя, че го обичам. Какво значение има къде сме… стига и той да ме обича!“

Морган забеляза тъгата, която забулваше лицето й, и внезапно запита, като се заблуди за причината.

— Джъстин много ви липсва, нали? Несъмнено затова изглеждате толкова унила?

— Да, ужасно ми липсва — призна Леони с многозначителна усмивка. — Ще останем ли още дълго тук?

Объркващ въпрос! Морган още не можеше да се опомни от посещението при отец Антоан и бе неспособен да подреди мислите си. Трябваше да премисли още много подробност, а с изключение на това, че бе изяснил за себе си невинността на Леони, дори не бе започнал.

— Не знам — промърмори той. — Може да се наложи да останем няколко седмици…

Той спря, като внезапно осъзна до каква степен Леони се отвращава при възможността да се завърне в Малкия Боньор. Къщата бе изпълнила своята задача но отношение на Морган. В действителност той никога не бе възнамерявал да се установява в Начес и се бе настанил в Малкия Боньор, само за да осъществи плана си как да прекрати това, което тогава беше убеден, че е разиграване на комедия. В никакъв случай не смяташе да прекара там останалата част от живота си. А Таузент Оукс… Гримаса разкриви лицето му — Не! Таузент Оукс принадлежеше на миналото и цялата прелест на имението бе угаснала заедно с любовта към Стефани.

— Къде желаете да живеете? — попита тревожно той.

Леони усети как сърцето й се свива. Всичките й надежди се стопиха. Несъмнено той смяташе да се отърве от нея веднага, след като върне зестрата й, дори може би още по-рано. Тя събра цялата си смелост, усмихна се насила и отговори.

— Винаги съм имала намерение да живея в замъка Сент-Андре.

Известно време Морган прехвърли тази мисъл в главата си. Сведенията, които бе събрал за замъка, никак не бяха окуражителни. Все пак плантацията някога е била плодородна и цветуща. Защо да не стане отново, особено ако той успее да възстанови пропилените хектари. Ако вложеше собствените си пари в имението на Леони, той не виждаше защо това ново семейно огнище да не им донесе щастие. Още повече се съмняваше, че упоритостта на Леони ще я склони да се установи другаде.

— Отлично, след като това е вашето желание — каза той спокойно.

Леони горчиво вирна брадичка.

— Разбира се, че това е моето желание — с покруса заяви тя. — Спомнете си, че дойдох в Начес, само за да спася Сент-Андре.

— Наистина — съгласи се Морган. — Но след като сте решила така, трябва да извикаме Джъстин и останалите. Ще им е необходимо известно време, за да стегнат багажа и да се приготвят за път. Когато пристигнат тук, ние със сигурност ще сме уредили нещата помежду си.

— Вие ли ще изпратите писмото или искате аз да го направя? — попита Леони.

— Аз ще се заема. Ще поверя писмото на Сол, вместо да го изпращам по пощата, ако това няма да ви причини неудобство.

— Както решите — студено каза Леони, като забиваше нокти в дланите си, за да не избухне в сълзи.

Морган се запита защо тя е толкова необичайно послушна. Усещаше, че е изнервена и отчаяна. Бе нормално да е ядосана — нали самият той считаше, че с нея са се отнесли несправедливо. Тъжно отбеляза, че щеше да му е много трудно, докато я убеди в собствената си невинност… или спечели доверието й. Мисълта за Ашли взривяваше безсилната му ярост. Той проклинаше съдбата, която бе поставила тази отрепка на пътя им. Морган побърза да обещае с надеждата, че думите му ще предизвикат усмивката на Леони.

— Джъстин скоро ще е тук. Незабавно ще дам всички необходими нареждания.

Погледна часовника си и добави.

— Този следобед имам още много работа. Ако няма да скучаете много, ще ви оставя за няколко часа.

Леони поклати глава. Тя имаше нужда от малко спокойствие… и от време да обмисли бъдещето си, в което да няма място за Морган Слейд.

Морган кимна и бързо излезе, за да потърси Личфилд. Намери го зает с разопаковането на багажа и му разказа последните новини.

— Ашли разбира се — каза Личфилд, без да се изненада. — Непростимо е, че не се сетихме за него. Казахте ли на мадам?

Морган вдигна рамене.

— Мислите ли наистина, че тя ще ми повярва, ако заявя: „В действителност вие сте се омъжила за моя братовчед, който е присвоил името ми?“ Ще ме сметне за луд и от нейна гледна точка ще е права.

Личфилд поклати глава.

— Да, разбирам проблема — каза той, като грижливо окачи една риза на закачалката.

Помисли няколко минути, докато Морган потопи перото в мастилницата и започна да съчинява писмото до Доминик.

— Но ако Ашли се е оженил за нея под вашето име, като е подправил вашия подпис, тя чия жена е — ваша или негова? — спокойно се осведоми камериерът.

— Моя! — кресна Морган, без да обмисли въпроса. — В крайна сметка… считам… Не знам… но няма значение. Леони ще бъде моя жена!

След няколко минути писмото бе на път за Боньор. Морган отново тръгна към града, като бързаше да получи отговор на въпроса, поставен от Личфилд.

Първо се отби в имението Бове, но за нещастие преди два дни Джейсън бе заминал за Тер дю Кьор.

Тогава Морган се отправи към кантората на Рамей.

— „Рамей и Джардин“, които винаги бяха водили спорните дела на семейство Слейд в Ню Орлиънс. Морган се настани удобно, прие чаша коняк и разказа на Леон Рамей измамата на Ашли. Когато свърши разказа си, той погледна адвоката в очите и попита учтиво.

— Сега знаете какво се е случило по всяка вероятност… можете ли да ми кажете дали Леони е моя жена или не?

Продължителна тишина се възцари в стаята. Леон Рамей се взираше в някаква точка в пространството, после зърна разтревоженото лице на Морган и благоволи да проговори.

— Може да е присвоил вашата самоличност, може да се е оженил за нея под вашето име, като е измамил дядото и внучката… но законно неин съпруг е Ашли Слейд.

Остър спазъм сви сърцето на Морган, който едва сдържа вика, надигащ се в гърдите му. Помъчи се да запази самообладание и попита.

— Може ли бракът да бъде разтрогнат? Доколкото знам, той никога не е консумиран. Тя не е виждала това нищожество шест години.

Известно време Рамей обмисляше този въпрос, после ненадейно попита.

— А детето? Наистина ли сте убеден, че бракът не е консумиран?

— Напълно — заяви Морган. — Самата Леони ми каза. Но не иска да говори за бащата на сина си. А ако той е Ашли… тя няма никакво основание да отрича — напротив.

Рамей се облегна назад.

— Детето усложнява нещата — промълви замислено гой. — Все пак мисля, че може да намерим решение на този проблем. Но да се спрем на първия въпрос. Като се вземат предвид обстоятелствата, няма да е трудно да се разтрогне брака. Но процедурата отнема доста време. И ще бъде невъзможно да скрием безчестието на братовчед ви. Естествено, в такива случаи жената понася всички последствия. Можете ли да понесете името ви да се носи навсякъде? Не, приятелю, колкото и да се дуелирате, пак няма да спрете злите езици.

— Какво предлагате тогава? — попита Морган.

— Засега ви съветвам да оставите нещата така. Кажете й истината, ако искате, но не споделяйте с никого друг. Ако нещата останат между нас, може би ще успеем да се измъкнем от неудобното положение с минимални неприятности за всички. С ваше позволение ще поговоря с отец Антоан, за да разбера дали е възможно да се започне процедура пред църквата. С изключение на нас, ще информираме само него за това присвояване на личност.

Морган призна уместността на съветите му и наведе глава. Но яростта бушуваше в душата му. Не. Ашли нямаше да вземе Леони. Той щеше да го убие… бавно и с удоволствие…

— Оставям нещата във ваши ръце — каза Морган, преди да се сбогува с Леон Рамей. — Ако ви потрябвам, изпратете ми съобщение или в страноприемницата на госпожа Брос, или в замъка Сент-Андре.

След това Морган посети своя търговски посредник. Тъй като по-голяма част от продукцията на Боньор се изпращаше от пристанището на Ню Орлиънс, семейство Слейд бе много известно в търговските среди.

Господин Лефор бе на около петдесет години, суров и прагматичен. Бе убеден, че най-големият син на Матю Слейд не може да го учуди с нищо. Наистина човек можеше да очаква всичко от един джентълмен, който доброволно прекарва две години от живота си сред диваците. Но въпреки това, когато Морган му нареди да прехвърли голяма сума злато от неговата сметка в сметка на името на жена му, той се ококори.

— Но… но, господин Слейд! Не е ли малко прибързано! Нямам право да ви казвам какво да правите с парите си, но имам право да ви посъветвам, че не е разумно да се доверява подобна сума на една жена?

Морган тъжно се усмихна. Представи си какви усилия е коствала на Леони издръжката на малкото й домочадие през всички тези години на сурова борба с мизерията…

— Повярвайте ми, господине — заяви той. — Тази млада дама е напълно способна да ръководи собствените си дела.

Лефор недоверчиво вдигна рамене.

— Много добре, господине. Мога ли да направя нещо друго за вас?

Морган се замисли за момент. Той можеше просто да остави Леони. Тя щеше да използва парите, за да се издължи на Морис дьо Ла Фонтен, но нещо в него се противеше на тази възможност.

Морган изпитваше силен стремеж да поправи несправедливостта на съдбата, да извърши нещо, което да докаже на Леони, че не всички мъже са безскрупулни негодници и каза.

— Някой си Морис дьо Ла Фонтен притежава ипотека за собствеността на моята съпруга — замъка Сент-Андре. Или по-точно за това, което е останало от него. Искам незабавно да откупя ипотеката.

Лефор си представи всички пари, които се изплъзваха от мъдрото му управление и нервно започна да мести документите по бюрото си.

— Искате да кажете — освен прехвърлянето на сумата в сметката на името на съпругата ви?

— Точно така. Покритието достатъчно ли е?

— Разбира се, че не ви липсват средства, господине.

— В такъв случай няма да срещнете затруднения при двете операции, нали?

— Всичко ще бъде готово след няколко часа — сухо заяви Лефор.

— Толкова бързо?

Лефор се усмихна с израз на превъзходство.

— Клод Сент-Андре бе мой клиент, както и семейство дьо Ла Фонтен. Морис дьо Ла Фонтен дойде при мен в началото на месеца заради ипотеката Сент-Андре. Искаше да продаде имението възможно най-бързо, но досега не успя да намери купувач. Така че ще бъде много доволен, че съм уредил работата.

— Ясно. Изглежда този дьо Ла Фонтен не е много склонен да почака парите си.

— Моля? Страхувам се, че не разбрах.

— Ла Фонтен е обещал на жена ми, че ще й даде едномесечна отсрочка, за да може тя да откупи собствеността си. Тя мислеше, че той ще почака до първи юли.

Лефор се почувства неловко.

— Господин Морис не прилича на баща си.

Морган сметна, че това си е чисто извъртане, но запази този извод за себе си.

— Няма значение — каза. — Важното е да получа възможно най-рано полицата.

Лефор кимна.

— Утре следобед тя ще бъде ваша. Знам, че господин дьо Ла Фонтен е в града и ще изпратя един от сътрудниците си да го уведоми за сделката. Ще имам нужда единствено от подписа ви за окончателното оформяне на документите. Това ли е всичко за днес? — разтревожено добави посредникът.

Морган сдържа усмивката си, като си представи каква физиономия ще направи бедният Лефор при новото му изискване. И наистина лицето на посредника се издължи, като чу намеренията му.

Няколко минути по-късно Морган излезе от кантората на Лефор, но с приближаването му към страноприемницата усмивката му се стопяваше. Въпреки взетите мерки нищо на практика не се бе променило. Леони бе все още съпруга на Ашли и ако Морган се помъчеше да и обясни положението, тя със сигурност нямаше да му повярва. Впрочем самият той трудно се ориентираше в този лабиринт. „Само ако се бях сетил по-рано за пътуването на Ашли до Ню Орлиънс. Поне нямаше да стигам до крайности.“ Резултатът щеше да бъде същият, но цялото семейство Слейд щеше да застане зад Леони срещу Ашли, а недоверието, което отравяше отношенията им, никога нямаше да се породи.

Морган въздъхна, после по лицето му се мярна бегла усмивка. При спомена за сгушената в прегръдките му Леони, той не можеше да съжалява за всичко, случило се в Начес. Знаеше, че дори ако не бяха живели заедно в Малкия Боньор, той щеше да се влюби в нея.

 

 

В този момент Ашли ругаеше неудобството на каютата, която си бе избрал. При тръгването тя не му бе направила впечатление на необитаема, но след цял месец в открито море и още две седмици път пред него, той бе в отвратително настроение. Дори мисълта за богатството, което щеше да грабне, като се върне в Европа с жена си, не успяваше да го разведри. Той проклинаше времето, морето, кораба и се взираше в хоризонта, като една понасяше пътуването.

„Дано открия без особен труд малката кучка! Ами ако е побягнала с някой скитник?“ О, не! Бе невъзможно тя да се е закопала в старата плантация с надеждата, че той ще сдържи думата си и ще пристигне да върне зестрата й. След като се бе опитала да го изиграе. „Каква глупачка!“

Той си представи за миг, че в крайна сметка тя е успяла да срещне истинския Морган. Избухна в смях, като си представи смущението и объркването, причинени от появата й. И ако не изпитваше такава належаща нужда от собствените си съпружески права, самият той би уредил подобен сблъсък, само и само да постави Морган натясно.

 

 

Морган се измъчваше. На няколко пъти се бе опитал да заговори, но студенината на Леони всеки път спираше думите на върха на езика му. Той не й се сърдеше. „Достатъчно зле се отнасях с нея — мислеше си той, като се приготвяше за лягане. — Утре всичко ще се оправи. Ще се държа така, както трябваше още от самото начало!“

 

 

Леони не смяташе, че утрешният ден може да й донесе особена радост. Наистина на вечеря Морган се бе държал прекрасно, но мисълта за предстоящата раздяла я вцепеняваше от болка и тя не пожела да се присъедини към опитите му за сдобряване. След като той бе решил да я изостави, тя предпочиташе да ускори сбогуването.

На следващия ден Леони се събуди изморена и отчаяна. Облече се с усилие. Мечтаеше единствено да остане сама, за да даде пълна свобода на сълзите си. Но тя бе боец: така че се насили да се усмихне и се присъедини към Морган на двора.

Утрото бе слънчево, по ясното небе нямаше никакъв знак, предвестник на дъжда, който щеше да се изсипе по-късно.

През лятото госпожа Брос сервираше закуската във вътрешния двор, застлан с плочки. Масите и столовете бяха наредени под сянката на огромен дъб, а многобройни цветя весело растяха навсякъде. По стената от едната страна на къщата се спускаха бледолилави глицинии, розови камелии гордо изправяха главичките си, а червеният здравец танцуваше под ласките на бриза, който раздвижваше задрямалия въздух.

Но Леони нямаше очи за красотата наоколо. Тя мислеше единствено как да приключи въпроса със зестрата си. А след това Морган нямаше да има нищо общо със Сент-Андре. Тя щеше да се оправи сама. Както преди той да започне да си играе с живота й. Щеше да започне отново. Сама. Това бе всичко.

Леони едва бе седнала и, без да обръща внимание на болката, която раздираше сърцето й, заговори.

— Мисля, че е време да изясним всичко между нас. Вече знаете, че не съм излъгала за сватбата и зестрата… Така че… след като уредите с банкера си финансовия въпрос, ние нямаме никакъв повод да продължаваме нашите отношения.

Морган дълго време не откъсна погледа си от нея след тези думи. Намираше, че е прелестна в елегантната муселинена рокля с цвят на кайсия, но са засегна, че тя говори толкова безразлично за тяхната раздяла.

— Толкова ли е необходимо да се изясняваме веднага? — попита сухо той. — Самият аз не бързам да взимам решение, което ще промени сегашното положение на нещата.

Леони се обърка и заекна.

— Но… снощи… нали снощи ми намекнахте, че искате да се махна от живота ви възможно най-бързо?

— Аз? — изумен възкликна Морган, който не си спомняше, да е правил и най-малкия намек за възможна раздяла. — Не знам какво съм могъл да заявя снощи, Леони, но днес бих искал двамата да започнем отначало. Знам, че отношенията ни са обтегнати, но искате ли да сключим мир? През това време ще оставим миналото зад гърба си и ще погледнем към бъдещето. Моля ви само за примирие, Леони! Ще проявите ли великодушие да ми го дадете?

Леони се колебаеше, разкъсвана от борбата между сърцето, което бе готово да отстъпи, и разума, който яростно се противопоставяше на всякакъв вид компромис. Сърцето победи. Тя сведе глава и промълви.

— Така да бъде. Да опитаме. Ще видим какво ще се получи.