Джуд Деверо
Рийган (8)

Глава осма

На следващото утро тя не искаше да го погледне, защото усещаше самодоволното му изражение. Изглеждаше толкова самоуверен, че й идваше да го халоса с нещо. Очевидно си въобразява, че вече познава и кътните й зъби, че я владее изцяло и му стига да мръдне пръста си, за да му се подчини.

Така й се искаше да изтрие тази самоувереност от лицето му. С какво наслаждение би наблюдавала как му се изплъзва онова, което си въобразява, че му принадлежи по право.

Когато закусваха, на вратата се почука кратко и влезе Сара Тръмбъл.

— Ах! — възкликна тя. — Моля за извинение! Мислех си, че вече сте на палубата или при болните!

— Седнете при нас, Сара — покани я Травис, — и хапнете един залък. — И погледна Рийган така, сякаш прекрасно разбира какво е в душата й.

Сара втренчено гледаше муселина, който беше завършила едва вчера. Като се позасмя и хвърли ироничен поглед към Травис, тя каза:

— Ако ще се отнасяте винаги така с труда ми, Травис, може да си спестите парите за шиенето.

Травис прокара ръце през косата си и каза през смях, докато Рийган, цялата изчервена, гледаше настрани:

— Ще се постарая да се владея. Сега ви оставям сами. Капитанът плава с непълен екипаж и има нужда от мен като временен работник. Макар че — добави той ухилено — днес се чувствам малко изморен. — Целуна по бузата Рийган, която извърна лицето си, и напусна каютата.

Сара го изпрати с дълбока въздишка:

— Ако имаше още мъже като него, бих могла да се простя с моминството.

Ако Рийган беше научила някои цветисти ругатни, тя сигурно щеше да ги употреби сега, но само попита с ехиден тон:

— Днес нямате ли никаква работа?

Сара не се разсърди на тази забележка. Тя само се усмихна и каза:

— Ако ми принадлежеше, и аз щях да бъда ревнива.

— Да принадлежи на мен…? — Рийган си пое припряно въздух и каза с малко по-спокоен тон: — Травис Станфорд не принадлежи на никого. — После се залови да разтребва масата.

Сара я погледна и реши да смени темата:

— Познавате ли мъжа отсреща, госпожо Станфорд?

— Дейвид Уейнрайт ли? Двамата само разговаряхме малко. Един бегъл познат, би могло да се каже. Как е той?

— Нямам представа. Но аз седях напоследък два дни във вашата каюта, за да шия новите ви рокли, и не чух никакъв шум от съседната. Помислих си, че господин Уейнрайт ви помага при обслужването на заболелите от морската болест пасажери.

Рийган свъси чело и реши да провери какво става. Тя се извини на Сара и излезе от каютата. Макар че цели два дни обонянието й беше притъпено от миризмата на повърнати ястия, тя едва издържа вонята, която я лъхна, когато отвори каютата на Дейвид. Постоя известно време на прага, докато очите й свикнат със здрача, който цареше в помещението.

Чак тогава забеляза на пейката до прозореца нещо, което приличаше на мръсен вързоп парцали: господин Дейвид Уейнрайт, който целият трепереше. Рийган се приближи до него и веднага разбра, че има висока температура. Очите му присвяткваха подозрително и той си тананикаше нещо в своя делириум. Доловила шум зад гърба си, Рийган се обърна. Сара стоеше до вратата и оглеждаше ужасена каютата.

— Та тук вони като яма за течен тор! — извика тя.

— Бихте ли помолили Травис да ми донесе гореща вода? — попита Рийган с енергичен тон. — Ако може цял чебур! Донесете ми парцал и сапун от моята кабина.

— Веднага — отговори Сара и си плю на петите. Този път не искаше да е на мястото на Рийган.

 

 

Слънчевата светлина блестеше през люка в каютата на Уейнрайт и покриваше косите на Рийган със златисто сияние. Нейната мека, приятно ухаеща муселинова рокля изглеждаше на тази светлина като коприна, а бродираните от златни нишки декоративни рози по краищата искряха.

Рийган държеше книга на скута си и гласът й беше толкова обаятелен, колкото гледката, която представляваше.

Дейвид, на когото четеше на глас от книгата, седеше на другия край на пейката до прозореца, облегнал се удобно на възглавниците, едната ръка с превръзка през шията, бяла чиста риза с отворена яка. Вече беше минал месец, откакто Рийган го намери в безсъзнание в каютата му. При първите резки люшкания на кораба се беше разболял от морска болест и се беше оттеглил в каютата си. Няколко часа по-късно паднал толкова лошо от койката, че си счупил ръката. Почти в несвяст от болки и гадене, не могъл да извика за помощ. Когато Рийган го намери, той вече не знаеше кой е и къде се намира и след като ръката му беше наместена и гипсирана, състоянието му остана с дни толкова критично, че всички се страхуваха дали ще оцелее.

В тази критична фаза Рийган ден и нощ не се откъсваше от него. Чистеше повърнатото от пода, търкаше каютата, миеше болния, слагаше го да седне на леглото и го хранеше с каша, приготвена от консервирана в саламура риба. Ободряваше го и с волята си поддържаше инстинкта му за самосъхранение. Дейвид беше неблагодарен пациент: оплакваше се постоянно, че щял да умре, нямало никога да види отново Англия и американците щели да бъдат виновни за смъртта му. С часове разказваше на Рийган за предчувствията си, че земните му дни били преброени.

За Рийган състоянието на Дейвид беше добър предлог да се отскубне от присъствието на Травис. Освен това се радваше, че за пръв път в живота имаха нужда от нея и не трябваше постоянно да се упреква, че е в тежест на други.

— Моля те, Рийган — помоли я Дейвид, — остави за малко книгата настрана и поразговаряй с мен. — Той премести счупената си ръка върху възглавницата — жест, който трябваше да подчертае неговата безпомощност.

— За какво искаш да разговаряш с мен? Нима вече не изчерпахме всички теми? — попита тя.

— Знаеш добре, че разговаряхме предимно за мен. Но за теб направо не зная нищо. Кои са твоите родители? Къде си живяла в Ливърпул и как си се запознала с този американец?

Рийган затвори книгата и се изправи.

— Може би е по-добре да се разходим малко на палубата. Времето е превъзходно и малко движение ще ни бъде полезно.

С пресилена усмивка на лицето Дейвид сложи крака върху дъсчения под и изчака търпеливо, докато Рийган му помогна да стане.

— Моята мистериозна дама — каза той закачливо, но изглежда не му беше неприятно, че булото на тайната продължи да закрива предишния й живот.

Когато пристигнаха на палубата — той сложил ръка на раменете й, тя, подкрепяща го с ръка около кръста му — Травис беше първият, когото срещнаха. Рийган не можеше да не направи сравнение между този строен, рус мъж в безупречния му костюм до нея и Травис в неговата пропита от пот памучна риза и разрошената коса, която миришеше на морска вода.

— Идвате за глътка свеж въздух, нали? — попита Травис учтиво и подигравателно намигна на Рийган. Уейнрайт отвърна на въпроса му с късо, почти рязко кимане.

Когато отминаха няколко крачки, Дейвид каза:

— Как си могла да се омъжиш за такъв човек! Като си помисля, че ти, най-нежната, най-деликатната жена на света, трябва да живееш с този примитивен, невъзпитан заселник, ми се струва, че веднага мога пак да се поболея.

— Травис не е безчувствен — отвърна Рийган припряно. — Травис е…

— Какъв е той? — попита Уейнрайт нетърпеливо.

На този въпрос не можа да отговори. Обърна се, облегна се на перилото на борда, втренчи се във водата и се опита да си отговори какво значеше за нея Травис. Вечер постоянно се грижеше да вземе гореща баня; нощем я довеждаше до плач от щастие; сутрин се събуждаше с чувството, че е негова пленница…

— Какво ти е, Рийган? — попита Дейвид загрижено. — Защо не отговаряш? Не ти ли е добре? Преуморена ли си? Знам колко е напрегнато да се грижиш за толкова труден пациент като мен! Искаш ли да се върнеш в каютата си?

— Не — каза тя усмихнато. Беше й се налагало често да слуша тези оплаквания. — Та ти знаеш с какво удоволствие прекарвам времето си с теб. Искаш ли да седнем за малко?

Докато прекарваше остатъка от следобеда с него, в мислите си често беше някъде другаде. Не го слушаше или отвръщаше поглед от него към Травис, който като котка ловко се катереше по вантите или навиваше дебели конопени въжета. Няколко пъти той й намигна, сякаш винаги знаеше кога го наблюдава.

От много седмици насам тази вечер тя се беше прибрала в кабината преди него и когато той влезе и я видя да седи на пейката до прозореца, очите му засияха от щастие.

Въобще, помисли си тя, той се беше разхубавил през последните седмици. Работата на открито му се отразяваше добре и мускулите му се открояваха още по-ясно под загорялата кожа.

— Каква желана гледка след напрегнат ден! — извика той. — Ще ме целунеш ли за добре дошъл или вече си подарила всичките си целувки на младия Уейнрайт?

Думите му й подействаха като студен душ.

— Нима очакваш, че това ще ми хареса? Мислиш, че всички мъже могат да ми натрапят като теб незаконна връзка или че таят подобни мисли?

Травис се обърна с гръб към нея, съблече ризата си и започна да се мие.

— Радвам се да науча, че този зелен младеж не се опитва да открадне собствеността ми. Което не значи, че ще сполучи. Но ми е драго да го чуя от теб.

— Не мога да проумея защо си толкова самонадеян! Аз не съм твоя собственост.

— Искаш ли да ти докажа обратното? — отговори Травис със самодоволна усмивка.

— Аз не ти принадлежа — повтори тя. — Мога сама да се грижа за себе си.

— Хмм — изсумтя Травис, изправи се пред нея и прокара нежно показалец по ръката й. Побиха я тръпки и той я изгледа с присвити очи. — Може ли и този младеж с жълто около устата с един пръст да направи така че да те побият тръпки на наслада по гърба?

Тя махна ръката му от себе си.

— Дейвид е джентълмен. Ние разговаряме с него за книги и музика — за неща, от които ти нищо не разбираш. Той произхожда от един от най-старите родове на Англия и неговата компания ми се отразява добре. — Тя вирна брадичката си напред. — Няма да допусна да помрачиш дружбата ни с твоята ревност.

— Ревност ли? — изсмя се Травис. — Към един толкова мекушав юноша? — Той я погледна, като клатеше глава. — Наистина имам впечатлението — продължи той с равен глас, — че този младеж има сериозни намерения към теб. Затова не бива вече да се виждаш толкова често с него.

— Вече да не се виждам толкова често? — избухна тя. — Има ли нещо в живота ми, което да ме оставиш сама да решавам? Не съм свързана с теб и когато пристигнем в Америка, съм решила да използвам свободата си. Убедена съм, че Дейвид има почтени намерения и не се опитва като теб да направи от мен една… една робиня.

Травис сложи ръце върху раменете й и я попита спокойно:

— Наистина ли искаш да ме размениш срещу младеж с жълто около устата и венчален пръстен?

Когато се наведе към нея и понечи да я целуне, тя отвърна лицето си.

— Защо не? — каза тя тихо. — Мъжете не могат да бъдат чак толкова различни. Ако Дейвид ме обича, би трябвало да се понасяме и в съпружеското легло.

В този миг ръцете му я сграбчиха брутално.

— Само да посмее този юноша да те докосне с пръст, ще му строша всички кокали по тялото. — Той я погледна решително в очите. — А ти ще стоиш отстрани и ще гледаш! — Тръгна към вратата и излезе с тежки стъпки от каютата.

Тази нощ Рийган спа сама в голямото легло. Не искаше да признае колко самотна се чувства, когато не усеща ръцете му около тялото си. През цялата нощ се мята в безсъница от единия до другия край на леглото, борейки се със страха и сълзите си.

На следващата сутрин имаше сини кръгове около очите и за пръв път Сара не й досаждаше с въпроси, а седеше няма срещу нея, вглъбена в шиенето си.

Надвечер се почука на вратата на каютата и Дейвид я попита дали иска да се разходи с него на задната корабна палуба.

На палубата Рийган изглежда се интересуваше само от Травис, ала той не погледна нито веднъж към нея.

Явно тя не значи нищо за него, беше поредното й откритие, което я ядоса толкова много, че тя реши да се посвети на своя придружител, който за сетен път искаше да изплаче болката си от продължителността на пътуването и обслужването. Когато изненадано забеляза, че тя го слуша със затаен дъх и гледа с премрежени очи, той веднага смени темата.

— Днес изглеждаш особено очарователна — каза с ласкав глас той. — Косите ти блестят като изтъкано злато на слънцето.

Тъкмо в този миг покрай тях минаваше Травис с тежък топ непромокаемо платно върху плещите.

— Колко мило го каза, Дейвид — възкликна тя толкова високо, че Травис да я чуе. — Ти умееш да правиш такива комплименти на една жена, че тя се чувства като кралица. Толкова очарователно с мен не е говорил никога един мъж.

Хвърли крадешком поглед към гърба на Травис, който носеше товара си с такава невъзмутимост, сякаш не беше разбрал нито дума.

Следващата нощ той отново не се мярна в каютата. О, да, тя ще му докаже, че няма да се трогне, ако я изостави! Ще му покаже кой трябва да се разпорежда с живота й! Целия следващ ден флиртува с Дейвид и го гледаше особено захласнато, когато Травис минаваше покрай нея.

Когато вечерта Дейвид я изпращаше до каютата, той я прегърна страстно в тъмния коридор, вместо да се сбогува както обикновено с дружелюбно ръкостискане.

— Рийган — прошепна той, и горещият му дъх стигна до ухото й, — ти трябва да знаеш, че аз те обичам. Обичам те от първия миг, ала всяка нощ ме измъчва мисълта, че това… това чудовище има правото да спи при теб. Скъпа, ако изпитваш същото, то тогава…

Той я целуна страстно, за да не остане никакво съмнение какво има предвид. В този миг Рийган установи с почуда, че целувките му й бяха противни. Опита се да го отблъсне.

— Аз съм омъжена жена — каза тя сподавено.

— Омъжена си за един мъж, който не е достоен да целува подгъва на роклите ти! — отвърна той, дишайки тежко. — Ще държим в тайна нашата връзка, докато пристигнем в Америка. После ще подадеш молба за развод. Немислимо е да прекараш целия си живот при този беден моряк. Ще ти построя дом, какъвто тази изостанала страна още не е виждала. Аз ще…

— Дейвид — възрази тя енергично, — пусни ме веднага!

— Не, скъпа! Ако нямаш смелостта да напуснеш мъжа си, аз ще разговарям с него.

— Не, моля те, не!

Травис беше прав. Тя съвсем не искаше този млад джентълмен, само го използваше, за да разпали ревността на Травис.

А Дейвид я обсипваше непрестанно с горещи, влажни целувки по лицето, докато тя се гърчеше в прегръдките му, за да се отскубне от него.

Положението й ставаше все по-отчайващо, когато той ненадейно хвръкна във въздуха. Преди още да се удари с гръб о стената, Травис го удари с юмрук в лицето.

— Не — изкрещя Рийган, когато Травис замахваше да го халоса още веднъж. — Та ти ще го убиеш!

С един скок тя се озова при него и се вкопчи в ръката му, докато Дейвид тупна безжизнен на пода.

Травис извърна изкривеното си лице към нея. Очите му бяха помътнели от ярост, устата му язвително присвита. Стъписана, отстъпи крачка от него.

— Получи ли си заслуженото? — избухна той с навъсени вежди под свирепата бръчка на челото. После я остави в недоумение и се върна обратно на палубата.

Рийган погледна към Дейвид, който едва помръдваше. Кръв шуртеше от носа му. В началото понечи да му помогне, но когато видя, че може и сам да се изправи, тя осъзна, че не беше пострадал сериозно и избяга в каютата си.

Облегна се с разтуптяно сърце на вратата и даде воля на сълзите си. Травис се беше разгневил с право. Беше си играла с чувствата на Дейвид, почти му беше обещала онова, което никога не се канеше да му даде. И всичко това само за да разпали ревността на Травис. Ала това беше напразно усилие на любовта, за него тя беше само обект на желание.

Хвърли се на леглото и плака, докато заспа. Часове по-късно се събуди с бодящи очи и чувството, че в главата й има камъни. Нещо се търкаляше по пода, после корабът неочаквано се наклони толкова силно настрани, че тя се прекатурна от койката и остана да лежи зашеметена на дъсчения под. Вратата на каютата се отвори със замах и се блъсна с трясък о стената, а корабът се наклони на дясната страна.

Травис стоеше в рамката на вратата, широко разкрачил нозе, за да балансира люлеенето на кораба. Водата се стичаше на малки вадички по косата му, по лицето и по престилката от тежка мушама.

Той я вдигна, когато се изтърколи пред краката му.

— Ранена ли си? — изкрещя и я притисна към гърдите си. Едва сега осъзна, че този страхотен вой там отвън трябва да я е събудил.

— Какво става там горе? Потъваме ли? — попита тя и се сгуши в него. Колко се зарадва, че е отново при нея!

— Има само буря — изкрещя той с всички сили, за да надвика шумотевицата. — Тя не може да ни застраши. Вече с дни се подготвяме за нея. От теб искам само да стоиш тук в каютата! Да не ти щукне отново да излезеш на палубата или да отидеш при другите пасажери! Разбра ли ме?

Тя кимна, опряна на рамото му, вкопчи се в него и си помисли щастлива: значи ме беше оставил тези три дни, защото е трябвало да подготви кораба за бурята!

Отнесе я до леглото, погледна я загадъчно и я целуна дълго и страстно.

— Стой тук — повтори той и я помилва нежно над зачервените от плач очи.

После отново замина. Когато вече не беше в обятията на Травис, корабът се люлееше по-силно и тя се вкопчи с две ръце в ръба на койката, за да не падне от леглото. Вода течеше под вратата на каютата и скоро покри пода.

Втренчи се в прииждащата и отливащата се вода и се опита да си представи какво ли беше горе на палубата. Щом като морето проникваше вече в каютата, вълните бяха достатъчно високи и заливаха палубата. Нейната богата фантазия й рисуваше страховити гледки. Като малко дете стана неволен свидетел как слугиня на вуйчо й получи писмо със съобщение, че мъжът й бил хвърлен през борда при морска буря. Беше прочела на глас на кухненския персонал страшните подробности на нещастието и всяка дума се беше забила в съзнанието й.

Това писмо сигурно не преувеличаваше. Вълните там горе действително трябваше да са високи колкото цяла къща, щом като громоляха по палубата, и такава стихия можеше да повлече със себе си дузина мъже, когато отново се излива в морето.

И Травис работеше там горе!

Тази мисъл отекна като тревожен сигнал в главата й.

Травис беше толкова самоуверен и сигурно си мислеше, че може да дава заповеди дори на морето. Отгоре на всичко той не беше истински моряк. Само като юноша беше пътувал няколко години с китоловен кораб. Сега му се налагаше в тази буря да работи на палубата, за да заплати пътуването си.

В този миг върху кораба връхлетя особено висока вълна и изхвърли Рийган за втори път от леглото. Може би това е точно тази вълна, която е помела Травис през борда, помисли си тя ужасена.

Погледът й бе привлечен от шумното пукане на тавана на каютата. Изглежда корабът се разпадаше. Вкопчена с две ръце за ръба на койката, тя се изправи на крака и тръгна към куфара, който за щастие беше захванат за пода. Трябваше да облече връхна дреха и някак си да стигне до палубата. Някой наистина трябваше да спаси Травис от самия него, трябваше да го придума да се върне в каютата, която щеше да му предложи поне малко безопасност. В случай че не се подчини, някой трябваше да не го изпуска от очи.

Ако беше паднал зад борда, беше решила да му хвърли въже.