Джуд Деверо
Рийган (14)

Глава четиринадесета

На Рийган въобще не й се стори толкова неприятен първия участък от пътуването. Непрестанно си представяше, каква щеше да бъде физиономията на Травис, когато я намереше. От само себе си се разбираше, че най-напред щеше да преговаря с него, преди да вземе решение да се върне в къщата му. Щеше да настоява на това да изгони главната готвачка и да назначи икономка. Не! Щеше сама да си намери икономка — някоя жена, която да й е предана до гроб.

Старецът, който я беше взел със себе си на каруцата, я свали на станцията за линия на пътни коли. Рийган събра целия си кураж и престъпи прага на малката чакалня за пътници, която приличаше повече на частно жилище, отколкото на обществена станция за каляски.

— Това беше някога жилищният ни дом — обясни собственичката на станцията за пътни коли. — Ала когато мъжът ми се помина, аз продадох нивите и започнах да приемам пътници за нощуване. Така поне успявах да храня десетте си деца, докато станаха големи.

После собственичката взе Рийган под ръка и й изнесе дружелюбно наставление какво значи за толкова младо същество като нея да пътува сама по белия свят. Когато се хранеха заедно в отделна ниша, Рийган размишляваше как Травис навярно щеше да разпитва тази жена за връзките на линията на пътните коли.

На следващото утро Рийган попита четири пъти собственичката къде отива следващата пътна кола, за да й се вреже в паметта целта на нейното пътуване, както беше принудена разкайваща се да признае пред себе си.

На втория ден от своето пътуване с каляска Рийган се измори много и през цялото време надничаше от прозореца. Междувременно бурята беше минала и беше оставила след себе си въздух, който сякаш можеше да се реже като филийки хляб. Роклята прилепваше към кожата й. Веднъж един ездач се насочи по пътя направо към каляската и Рийган се усмихна, когато дочу конски тропот. Беше убедена, че мъжът на жребеца можеше да е само Травис и затова подаде главата си през прозореца и вече беше вдигнала ръка наполовина в знак, че го е познала, когато ездачът профуча край нея. С изчервено лице си седна отново на мястото в каляската.

Тази вечер не беше посрещната от дружелюбна собственичка в чакалнята, а от мрънкащ старец, който й даде за вечеря жилава пържола и полусурови картофи. Унила и капнала от умора тя се сви в спалнята, в която й се наложи да спи заедно с десет други жени.

Събуди се още преди изгрев-слънце и се разплака тихо. Когато каляската беше готова за тръгване, имаше главоболие и подути очи.

Четиримата пасажери, които също пътуваха в каляската, се опитаха да завържат разговор с нея, ала тя отговаряше на въпросите им само с кимане. Беше ли избягала от Травис само за да му докаже, че е способна на самостоятелно действие? Или наистина беше повярвала, че иска да се ожени за Марго?

Нямаше ясни отговори на измъчващите я въпроси, пътуваше безцелно, като на всяка крайна станция сменяше каляската. Пейзажът се нижеше пред очите й и нито оскъдната храна, нито неудобните нощувки можеха да я извадят от стоическото равновесие.

Твърде замаяна, тя слезе един следобед от кабината за пътниците и се озова пред унилия фон на малко селце, което се състоеше само от шепа къщи.

— Това е краят на отсечката, госпожо — каза кочияшът, който й помогна да слезе по двойната подвижна стълбичка.

— Моля?

— Крайна станция — повтори кочияшът търпеливо. Той беше забелязал, че цели два дни младата дама беше гледала само тъпо пред себе си. Може би нещо й хлопаше в главата? — Линиите на пътните коли свършват тук. Зад Скарлет Спрингс има само обитавана от индианците територия. Ако желаете оттук да продължите нататък, трябва да си наемете някой да ви пази из прериите.

— Не мога ли да получа стая тук?

— Това тук не е подходящото селище, госпожо. Тук не може да се наеме стая. Имате две възможности — или да продължите да пътувате, или да се върнете обратно, само че не може да останете тук.

Да се върне? Беше невъзможно да тръгне обратно към Травис и метресата му!

В този миг чу женски глас зад гърба си:

— Аз имам свободна стая. Тя може да остане при мен колкото си иска.

Рийган се обърна и видя, че пред нея стои една набита, пищно сложена млада жена със светлоруси коси и големи сини очи.

— Казвам се Бранди Дътън — каза пищната жена, — малко по-нататък надолу по улицата имам фермерска къща. Искате ли да живеете при мен?

— Да — каза Рийган тихо. — Мога да платя за това.

— Не се тревожете за дреболии. — Бранди взе пътната чанта на Рийган и я поведе надолу по улицата.

— Така както ви видях да стоите там — толкова малка и изгубена — веднага спечелихте симпатиите ми — каза Бранди. — Точно така трябва да съм изглеждала аз самата преди три месеца. Тогава родителите ми умряха, разбирате ли? Не ми оставиха нищо, освен една стара, готова да падне селска къща. Ето че вече стигнахме!

Тя въведе Рийган в грубо построена, западнала двуетажна къща.

— Най-напред седнете да си отдъхнете. Ей сега ще ви направя кафе. Как се казвате всъщност?

— Рийган Станфорд — отговори Рийган, без дълго да се замисля, и сви рамене. Защо трябваше да играе още на криеница? Очевидно Травис нямаше намерение да я връща в къщата си.

Рийган изпи горещото кафе, макар че не й хареса особено. Но то й помогна да възвърне силите си, дори да усети, че очите й веднага се навлажниха.

— Изглеждате ми така, сякаш ви гнети горест — каза Бранди, отряза й парче от един сладкиш и го сложи в ръката й.

Най-напред един мъж, който искаше да се омъжи за нея, макар че по принцип я ненавиждаше; после един вуйчо, който я мразеше; накрая един втори мъж, който се беше оженил за нея само заради детето, което носеше под сърцето си — при тези обстоятелства тя можеше само да потвърди предположението на Бранди с едно кимане.

Докато Рийган дробеше на части сладкиша си, Бранди я погледна съчувствено и после я попита дали не предпочита най-напред да си почине. Като остана сама в стаята, Рийган даде воля на сълзите си. Толкова горчиво не беше плакала никога през живота си.

Не забеляза как Бранди влезе в стаята, усети само дланите на младата жена около раменете си.

— Можеш да ми се довериш без всякакви колебания — прошепна Бранди.

— Мъже! — изхлипа Рийган. — Два пъти обичах честно и два пъти…

— Не е нужно да ми казваш нищо повече — влезе в тон с нея Бранди. — Аз съм цял експерт, що се отнася до мъжете. Преди две години се влюбих до ушите в един мъж. Смятах, че той е най-скъпоценното нещо на света, затова една нощ се спуснах от прозореца на спалнята и избягах с него от родния си дом. Дори бележка не оставих на родителите си! Кълнеше ми се, че ще се ожени за мен, ала някак си изглежда никога не намирахме подходящо време за това, докато го заварих в леглото преди шест месеца с друга жена.

След тази изповед сълзите на Рийган потекоха още по-обилно.

— Не знаех кой път да хващам след това — продължи Бранди. — Та значи се върнах обратно вкъщи и моите чудесни родители ме приеха с отворени обятия и никога не казваха нито дума за това, което им бях причинила. Две седмици по-късно те умряха от скарлатина.

— За това… много съжалявам за това — каза Рийган, хълцайки. — В такъв случай значи си съвсем сама на този свят.

— Естествено съм съвсем сама — потвърди Бранди. — Принадлежи ми една фермерска къща, която всеки миг може да се срути върху главата ми, и всеки мъж, който минава през това селище, ми се кълне, че щял да ме направи най-щастливата жена на света.

— Надявам се, че ти не вярваш на клетвите им! — каза Рийган възбудено.

Бранди се засмя.

— Би могло да се помисли, че съм глуха и не ги чувам. Но жените от нашата черга имат избора или да се омъжат за едного от тях или да умрат тук от глад.

— Аз имам малко пари — каза Рийган и изпразни джобовете си върху леглото. За нейна зла участ от наличните й пари бяха останали само още четири сребърни монети. — Почакай малко! — извика тя и отиде при пътната си чанта. Извади гривната със сапфирите и обиците с брилянтите от хастара на джобовете.

Бранди поднесе накитите към светлината.

— Един от двамата ти мъже обаче трябва да е бил добър към теб.

— Докато искаше да остане с мен — отвърна Рийган непоколебимо. Изведнъж тя пребледня като тебешир и се хвана за корема.

— Да не ти е прилошало от кафето?

— Мисля, че бебето току-що ме ритна — каза Рийган с развълнуван глас.

Бранди облещи очи, преди да се разсмее отново.

— Ние сме толкова странна двойка! Две подиграни жени, които в този миг мразят целия мъжки род! — Въпреки разпаленото твърдение, тонът й не беше категоричен. — Имаме четири сребърни монети, малко накити, готова да се срути къща и едната от нас е бременна! Откъде да намерим нещо за ядене за идващата зима?

Думичката „ние“ и намекът, че щяха да прекарат заедно идващата зима накараха Рийган да наостри уши. Травис вече не я искаше, но тя трябваше да оцелее. Напоследък почти не мислеше за рожбата си, защото Травис така я беше обсебил, че покрай него в съзнанието й едва ли беше останало място за други.

— Не искаш ли да се подкрепиш с второ парче сладкиш, преди да поговорим за бъдещето? — попита Бранди.

Мисълта за бъдещето я потискаше. Но трябваше да потърси решение за себе си и за бебето.

Тя се нахвърли премаляла от глад върху сладкиша.

— Сама ли си го изпекла?

Бранди се усмихна гордо.

— Ако наистина умея нещо, то е готвенето и печенето. Още на десет години замествах родителите си край кухненската печка.

— Значи притежаваш някакви способности — отвърна Рийган с унил глас. — За съжаление аз знам, че не ме бива за нищо.

Бранди седна до нея на старата кухненска маса.

— Бих могла да те посветя в тънкостите на готвенето. Мислех си да печем бисквити и сладкиши и после да ги продаваме на хората, които пристигат транзит в Скарлет Спрингс. Така ще припечелим толкова много, че няма да умрем от глад.

— Какво значи Скарлет Спрингс? Да не е името на това селище?

Бранди погледна Рийган отново съчувствено.

— Струва ми се, че просто си се качила на пътната кола, без да знаеш закъде пътува, нали?

Рийган само кимна, като събираше последните трохи от сладкиша с пръстите си.

— Ако си съгласна да се учиш да готвиш и да работиш, си добре дошла при мен.

Двете подпечатаха съгласието си с ръкостискане.

 

 

Мина цяла седмица, докато Бранди разбере, че Рийган действително нямаше талант да готви. След десет дни тя окончателно вдигна ръце от нея.

— Няма никакъв смисъл — въздъхна Бранди. — Ти забравяш или маята, или захарта, или колко брашно да сложиш. — Тя взе комат твърд хляб и се опита напразно да го разреже с ножа.

— Толкова много съжалявам — каза Рийган. — Аз наистина се старах.

Като хвърли критичен поглед към Рийган, Бранди заяви:

— Знаеш ли за какво наистина имаш талант? Можеш да печелиш симпатиите на хората. Има нещо толкова миловидно в тебе и си толкова очарователна, че веднага грабваш сърцата на хората и те искат да се грижат за теб. И съм готова да се обзаложа, че същото важи за мъжете.

Някога Травис искаше да се грижи за нея, но това не продължи дълго.

— Не съм сигурна дали си права, едва ли това може да се смята за талант.

— Напротив. Това е истинският талант на търговеца. Аз ще готвя и пека, а пък ти ще продаваш! Бъди мила, но не отстъпвай от цените. Не давай на никого нищо от стоката, ако не иска да плати онова, за което настояваме.

 

 

На следващия ден пътната кола докара в селцето шест пътника, които щяха да се срещнат в бивак извън Скарлет Спрингс, за да чакат колона за Дивия запад. Като се подчини на внезапно внушение, Рийган веднага вдигна цените на тестените си изделия, ала никой не възрази срещу това и тя продаде всичко, което носеше със себе си.

Обаче още същия следобед похарчи всичките спечелени пари. Трима заселници, които също минаваха транзит през селцето на път за Дивия запад, бяха претоварили своите пътни коли за прериите и щяха да хвърлят в реката излишните фенери, въжета и дрехи. Страшно се ядосваха, че бяха надценили товароподемността на своите каруци и затова не желаеха да харижат на никого несметната си покъщнина, за която бяха заплатили скъпо. Тогава Рийган им предложи да откупи нещата. Изтича във фермерската къща, взе всичките си спестявания от касата и заплати с тях на заселниците.

Когато се върна с покупките си вкъщи, Бранди беше вън от себе си от гняв. Вече нямаха пукната пара, запасите им бяха почти изразходвани, а стаята беше натъпкана догоре с екипировка, която никой не искаше.

Цели три дни им се наложи да живеят от ябълки, които крадяха от една намираща се на четири мили овощна градина, и Рийган се измъчваше от ужасното чувство за вина.

На четвъртия ден в Скарлет Спрингс отново пристигнаха заселници и Рийган им продаде всичко, което беше изтъргувала в началото на седмицата на три пъти по-висока цена. Плачещи от облекчение, че всичко беше свършило така добре, Бранди и Рийган се прегърнаха и после от радост танцуваха в кухнята.

С това започнаха. С тази първа успешна сделка добиха увереност в себе си и помежду си. После се огледаха за бъдещи възможности за печалби.

С фермера, на когото принадлежеше овощната градина, сключиха сделка, която ги задължаваше да му вземат падналите ябълки срещу една смешна парична сума и един самун хляб седмично. Нощем Рийган и Бранди режеха тези ябълки, а на следващия ден слагаха парчетата да съхнат на слънцето. Тези сушени плодове те продаваха на заселниците, които продължаваха по пътя на Запад.

Всеки цент, който получаваха, всяка сделка, която сключваха, увеличаваха обема на тяхната търговия. Те ставаха от леглото, преди да се развидели и си лягаха късно вечерта. И все пак Рийган имаше чувството, че никога не е била по-щастлива през живота си. За пръв път имаше чувството, че се нуждаят от нея.

В началото на есента започнаха да приемат нощуващи в къщата и да готвят за транзитни пътници. В Скарлет Спрингс спираха и други хора, когато беше вече прекалено късно да се хване колона за Запада. Те обаче не искаха повече да се върнат там, откъдето бяха дошли. Един обясни на двете, че в родното му място му направили такова изпращане, че за него щяло да е непоносимо да се появи отново там и да каже на бившите си съседи, че изтървал колоната.

Рийган и Бранди се спогледаха, усмихнаха се доволно и казаха на мъжа, че на драго сърце ще се грижат за него. В деня на празника на жътвата имаха шест квартиранти и яйце да паднеше, щеше да падне на човек.

— Следващата година ще насея краставици и ще насадя зеле — каза Бранди с неодобрителен поглед към своите ястия, които се състояха изцяло от печено от диви зайци. Тя прекъсна вайканията си вдигайки очи към Рийган, която стоеше до печката с неуверени крака и силно издут напред корем.

— Ще ме извиниш ли за момент — каза Рийган с едва чут глас — струва ми се, че трябва да се кача горе и да родя детето си.

Бранди веднага хвана под ръка приятелката си и я поведе нагоре по стълбището.

— Обзалагам се, че през целия ден си имала болки — ругаеше тя, когато влязоха в спалнята, в която вече живееха заедно. — Кога най-сетне ще проумееш, че не си бреме за мен и че трябва да ме помолиш за помощ?

Рийган се отпусна тежко в леглото и се облегна на възглавниците, които Бранди намести под гърба й.

— Би ли могла да изнесеш проповедта си малко по-късно? — попита Рийган с изкривено от болка лице.

Въпреки нежното й телосложение, не я очакваше трудно раждане. Околоплодната течност се изля като планински ручей върху Бранди и двете се засмяха неочаквано, преди на света да се появи по пързалка едно голямо, здраво бебе. Беше момиченце, което тутакси сгърчи лице, сви ръчичките си в юмручета и започна страшно да реве.

— Съвсем като Травис — промърмори Рийган, преди да посегне към дъщеря си. — Дженифър. Харесва ли ти това име?

— Да — отговори Бранди, която изми най-напред Рийган и после стаята. Беше прекалено капнала, за да мисли повече върху името на бебето. Бранди погледна към Рийган как милва рожбата си, и през ума й мина, че е трябвало да понесе по-ужасни болки от тази щастлива майка.

 

 

В течение на един месец жените свикнаха да се грижат подред за едно бебе и шест квартиранти. С пукването на пролетта потеглиха стотици нови заселници на Запад, които се отбиваха временно в Скарлет Спрингс.

Един от тях, чиято съпруга беше умряла по пътя насам, реши да се засели в това селце с двете си малки деца накрая на пущинака. Той запретна ръкави да строи голяма, комфортна къща.

— Това селище ще расте — промърмори Рийган, която с бебето на ръце хвърли поглед към площадката, където се виждаха основите на новата постройка. Обърна се назад към готовата да се срути, изложена на ветровете фермерска къща на Бранди, и започна да фантазира как щеше да изглежда свежо боядисана. И когато се остави да я носи фантазията й, тя я виждаше вече разширена с предстройка, с дълга веранда отстрани.

— Изглеждаш толкова смешна — каза Бранди, която стоеше зад Рийган. — Не искаш ли да ми кажеш защо?

Още не, помисли си Рийган. Вече беше имала толкова много мечти в живота си и нито една от тях не беше станала действителност. Отсега нататък се канеше да се съсредоточи върху една цел и да работи упорито, за да я постигне.

Когато седмици по-късно в края на краищата запозна предпазливо Бранди с плановете си как фермерската къща би могла да се превърне в хотел, съдружничката й реагира малко недоверчиво:

— Това… това наистина звучи чудесно, но вярваш ли, ние — имам предвид, две жени — можем да се заловим с такова нещо? Какво разбираме от експлоатацията на хотел?

— Нищо — призна си Рийган с обезоръжаваща откровеност. — Но не ме разколебавай да мисля дали мога да постигна онова, което искам. Иначе дори няма да опитам.

Бранди, която нямаше какво да възрази по тази забележка, се призна през смях за сразена.

— Длъжна си да опиташ — каза тя. — Ти ще водиш, аз ще те следвам по петите!

Всичко това беше закачка, за която Рийган не желаеше да размишлява сериозно. В действителност тя искаше да е затрупана с работа, за да не й остава въобще време за размисъл. Два дни, след като беше намерила дойка за Дженифър, тя извади скъпоценностите от скривалището и взе пътна кола, отиваща на Север. Преброди безброй селища, докато намери човек да й плати подходяща цена за гривната и обеците й. И навсякъде, където слизаше от каляската, оглеждаше странноприемниците. Забеляза, че хотелът не беше само място за пренощуване, но и център за обществени и политически прояви. Нахвърляше скици, задаваше въпроси и понеже беше толкова млада и толкова любознателна, любезно се отзоваваха на молбите й и на драго сърце й разясняваха тънкостите на хотелиерството.

Останала без сили, но с добри вести се върна вкъщи и прегърна дъщеря си и Бранди. На рамото й висеше тежка кожена чанта, натъпкана с бележки, чертежи и рецепти за Бранди. А в подгъва на роклята й бяха зашити банкнотите, които беше получила за накитите си. От този момент нататък никога нямаше да се съмнява кой дава тон в тяхното съдружие.