Джуд Деверо
Рийган (6)

Глава шеста

На състоянието на Рийган, което приличаше на състоянието на сита котка, сутринта беше сложен внезапен, неочакван край. Травис я измъкна някак грубо от леглото и обля лицето й с леденостудена вода. След тази шокова терапия тя успя най-сетне да отвори очи. Грабна хавлията, преди да я напляска.

— Обличай се — извика Травис през рамо, докато прибираше скъсаната й рокля на малка топка и се канеше да я натъпче в прекалено пълния куфар.

Тя изтича до него и я грабна от ръцете му!

— Не ми харесва, че се отнасяш толкова грубо с хубавата ми рокля! — изрече тя възмутено и се опита отново да я приглади с две ръце.

Травис гледаше с нескрито любопитство.

— Та тя е скъсана. Може да я използваш само като парцал за миене на пода.

— Мога да я зашия отново — каза тя, докато я сгъваше грижливо. — Винаги сама съм кърпила дрехите си. Под мъхестия плат ти въобще няма да видиш кръпката, която ще зашия.

— Откога млади и богати английски госпожи са длъжни сами да кърпят дрехите си?

— Нима съм твърдяла, че съм богата жена? — попита тя със скрита усмивка.

— Щом като са те изхвърлили на улицата по нощница, мога да си представя, че работата е опряла до пари. Положително причината не е била сладкото ти малко дупе — заключи той и го погали закачливо.

Преди тя да успее да го удари през пръстите, той я плесна здравата.

— По-добре се обличай, иначе ще се озовем пак в леглото и ще изтървем кораба.

Тя започна да се облича, но се обърна отново, явно я глождеше важен въпрос:

— Мислиш ли, че бих могла да те съблазня, да направиш нещо… за мен?

Травис нямаше въобще представа за какво говори тя. Гледаше я как стои пред него в копринената си нощница със сияещи очи и с този мек блясък върху кожата, който напомняше за насладите на отминалата нощ. Както стои пред него, мислеше си той, надали ще мога да й откажа нещо.

— Престани, моля те, да ме изкушаваш! Няма време за това. Има още за опаковане. А на кораба с месеци ще имаш възможност да ме съблазняваш.

Тя се изчерви, защото я беше разбрал погрешно, и продължи да се облича. Може би, мислеше си замечтано, този американец все пак щеше да й хареса. Погледна го крадешком как слага ботушите си върху чифт току-що изпрани бели ризи и се усмихна снизходително. Положително от него нямаше да стане джентълмен, но не можеше да му отрече други качества. Съвсем облещи очи, когато той заключи куфара, грабна го с една ръка за дръжката и го вдигна на рамото си, сякаш тежеше няколко грама, а не цял центнер.

— Готова ли си? — попита той, като балансираше товара с една ръка.

Тя само кимна и излезе пред него през вратата. На партера ги очакваше такава обилна закуска, каквато Рийган не беше виждала през живота си.

— Заради теб пропуснах толкова много обеди и вечери, че е крайно време малко да наваксам — реагира той на учудения й поглед.

Тя насочи пръст към огромния гръден кош и каза студено:

— Няколко ястия по-малко няма да ви навредят.

Травис се изсмя, но малко по-късно беше хванат на местопрестъплението как се разглежда с критичен поглед в огледалото на камината. С леко чувство на триумф тя погледна към чинията си.

Закуската беше великолепна и Травис се нахвърли като гладен вълк на нея. Изненадана, Рийган установи, че той има твърде добри маниери на хранене. Може би не беше толкова елегантен като Фаръл, но нямаше да се изложи с него в изискано общество.

— Да не са ми израсли рога нощес? — попита Травис развеселен, забелязал, че тя го гледа вторачено.

Тя отново впери поглед в чинията и се удиви, че няма апетит. Навярно причината се криеше в това страховито преживяване в пристанищния квартал или във възбудата, защото не я напускаше мисълта, че вече заминава за Америка. Хората тук разправяха, че американците били свободен народ и там всеки можел да стане богат. Може би в тази примитивна страна щеше да намери късмета си и после щеше да се върне триумфално в Англия — и после при Фаръл.

В този миг усети ръката на Травис под брадичката си. Изтръгна я от мечтите й.

— Нима в помислите си отново бягаш от мен? — попита той тихо. — Или се каниш да ме убиеш в съня ми?

— Нито едното, нито другото. И двете ще бъдат само губене на време.

В отговор той се засмя, изправи се и й помогна да стане от стола.

— Убеден съм, че ще се проявиш откъм добрата си страна в Америка. Там има нужда от жени с твоя дух.

— Нима не си разправял, че американските жени били образцови, що се отнася до миловидност и гражданска смелост?

— Но нищо не е толкова добро, че да не може да стане още по-добро — каза той през смях. После ненадейно стана пак сериозен: — Като излезем сега, ще вървиш постоянно до мен. Само така няма да ти се случи нищо лошо.

Това предупреждение беше съвсем излишно. Когато излязоха на улицата, тя се вкопчи неволно за ръката му. Тази непоносима миризма на риба, шумотевицата и пиянските песни, които бяха неделима част от живота на едно пристанище, я хвърлиха в паника, сякаш беше отново обсадена от орда мъже, които се стремяха да разкъсат дрехите й.

Травис я огледа изпитателно и забеляза неприкрития страх в очите й. Хвърли тежкия куфар на един файтон, който чакаше пред странноприемницата и даде указание на файтонджията до кой кораб да го откара. Когато двуколката се отдалечи, той се обърна отново към Рийган.

— Има само един действен метод да се надвие страха — човек трябва да го гледа неотклонно в очите. Ако те хвърли кон, трябва веднага отново да се качиш на седлото.

Рийган го слушаше с половин ухо докато раздаваше тези съвети. Не намираше никаква утеха в тях, защото не разбираше нищо от яздене. Така че тя се притисна още по-плътно до него и го попита с боязлив глас:

— Къде ли се е дянал файтонът, който ще ни откара до кораба?

— Няма да вземем файтон — отговори Травис високо, — ще отидем пеш дотам. Иначе пристанището винаги ще ти навява страх. Не бих желал до себе си жена, която примира от ужас всеки път, когато се наложи да види кей или развалена риба.

Минаха няколко секунди, преди думите му да проникнат в съзнанието й. После тя освободи ръката си и го погледна удивено.

— И това ли е бисер от американската логика? Аз обаче не съм склонна да вървя през този… този квартал и очаквам от теб да ми извикаш файтон.

— Това значи очакваш от мен — отвърна той усмихнат. — Човек обаче никога не трябва да очаква от другите онова, което самият той не е готов да направи. Нима искаш да отидеш сама на кораба?

— Но ти няма да ме оставиш сега сама — прошепна тя стъписана.

— Няма, скъпа моя — утеши я той и я взе под ръка. — Никога не бих те оставил сама в тази страна и още повече в този вонящ пристанищен квартал. Значи ще вървим заедно до кораба и ти ще видиш колко е безопасно с мен.

Противно на очакването, тя скоро изпита удоволствие от това, че вървяха заедно през пристанищния квартал. Травис й обърна внимание на интересни сгради, показа й складовете и й разказа една смешна история за сбиване в странноприемница, в което той самият бил забъркан. Умееше да разказва толкова остроумно, че тя се заливаше от смях и вече не се вкопчваше боязливо в ръката му. Край складовете сновяха матроси и подхвърляха по неин адрес забележки, които не разбираше, но чийто смисъл лесно отгатваше. Травис я помоли да го извини за няколко минути, тръгна към мъжете и им каза няколко недвусмислени думи. Те изглежда им подействаха мигновено, защото матросите чинно свалиха баретите си и пожелаха на Рийган добро утро и приятно пътуване.

Когато Травис я взе отново под ръка, тя гледаше нагоре към него като котка, която е нахранил с тлъста мръвка.

После се наведе към нея и я целуна по върха на нослето.

— Ако продължиш да ми се умилкваш — каза той — никога няма да стигнем до кораба, а ще бъдем принудени да отседнем в някоя от тези странноприемници отсреща.

Тя впери поглед неотклонно напред, изпъна рамене и тръгна така, сякаш нямаше търпение да стигне до кораба. Ненадейно страхът й я напусна, макар че сегиз-тогиз докосваше с върха на пръстите си ръката на Травис, сякаш се нуждаеше от този телесен контакт, за да се чувства уверено. Навярно дори беше почувствала удоволствие от разходката през пристанищния квартал с този великан до себе си, защото всички хора, макар предимно подозрителни типове, сваляха шапки със страхопочитание, когато минаваха покрай тях.

По-бързо, отколкото би искала сега, те стигнаха до мястото на кея, където беше хвърлил котва техният кораб. Рийган се смая от големината му. На палубата му щеше да се подслони цялото Уинстън Мейнър.

— Как се чувстваш? — попита Травис. — Още ли се боиш?

— Не — отговори тя искрено и вдиша, отърсила се от сковаващия страх, свежия морски въздух.

— Все пак си знаех, че няма да ме разочароваш — каза Травис гордо и я поведе нагоре към трапа на кораба.

Не й даде никаква възможност да разгледа по-подробно палубата, а я повлече тутакси към предния, заострен край на кораба. Там се въргаляха въжета, които бяха дебели колкото бедрата й, а над главата й висяха плетени мрежи.

— Такелажи — изсумтя Травис, докато си пробиваше път край матросите и струпаните сандъци.

После я поведе по тясно, стръмно стълбище и изведнъж се озоваха в малка каюта, която изглеждаше чиста и подредена. Стените се състояха от нарязани дъски, които бяха боядисани в редуващо се светло и тъмносиньо. До едната стена имаше огромно легло, а до срещуположната бяха поставени два скрина. В средата на помещението имаше маса, закрепена за пода с болтове. Люк в тавана и прозорец с пейка пред него осветяваха достатъчно каютата.

— Какво ще кажеш за това — попита Травис.

Беше изненадана колко замислено и загрижено отекна гласът му.

— Стаята е прелестна — каза тя усмихнато и седна на пейката пред прозореца. — И ти ли живееш така комфортно, както и аз?

— Бих казал — също толкова прелестно — отвърна Травис с гримаса. — Бих искал да останеш в тази стая, докато натоваря нашите запаси на кораба. — На вратата той се спря още веднъж и се обърна. — Преди това ще сляза на междинната палуба и ще кажа на шивачката, която наех, да ти се обади. Може би ще прегледаш междувременно нещата в скриновете, за да й кажеш кое да шие най-напред. — И добави, като й намигна: — Казах й, че не ти трябват нощници, понеже владея по-добър метод да те топля нощем.

Преди Рийган да го попита възмутено какво е разказал за нея на пасажерите, които обитаваха тази междинна палуба, той вече беше заминал. Например, че спи с нея? Може би пасажерите бяха негови американски сънародници? Можеше ли да очаква уважение от тези хора при стеклите се обстоятелства? Никога!

Преди да обмисли тягостното положение, в което беше попаднала заради него, вратата се отвори и вътре влезе висока кльощава жена.

— Аз почуках — обясни тя, — но никой не ми отговори. — Огледа с любопитство Рийган. — Ако не ви е удобно сега, мога да намина и по-късно. Но Травис току-що ми каза, че сте имали толкова много неща за шиене, че едва ли ще смогна до края на пътуването. Тук на междинната палуба има още една жена, която би могла да ми помогне при шиенето. Наистина не знам дали умее да бродира и плисира, но владее поръбването.

Жената си пое дълбоко въздух и после огледа угрижено Рийган.

— Има ли ви нещо, госпожо Станфорд? Да не сте се разболели вече от морска болест! Или ви гнети носталгия по родината?

— Моля? — отвърна объркано Рийган. — Как ме нарекохте току-що?

Жената се засмя и после просто седна на пейката до Рийган. Имаше красиви очи, пълна, прелестна уста и над нея дълъг, остър нос.

— Изглежда вие още не сте свикнали, че сте омъжена, нали? И Травис изглежда, е в същото положение. Като го попитах одеве откога е под чехъл, той направи такава физиономия, сякаш това е държавна тайна. Та аз го познавам. Ще му трябват години, преди да признае, че е загубил свободата си. — Тя огледа с любопитство кабината, без да прекъсне нито за миг словоизлиянията си. — Но ако ме попитате какво мисля, ще ви кажа откровено, че мъжете само печелят от брака. Ако си вземат жена, имат безплатна робиня. Значи — смени тя внезапно темата на разговора — къде са сега нещата, които трябва да ушия? Най-добре е да се заловя веднага с тях.

Толкова много нови впечатления се бяха струпали върху Рийган през последните дни, че тя беше изцяло забравила за бъдещия си нов гардероб. Жената изглежда схвана объркването й, стисна разбиращо ръката й и каза:

— Толкова отскоро сте омъжена, отгоре на всичко за мъж като Травис — това може да остави без сили всяка жена. И за капак той иска да ви присади в нова страна, която въобще не познавате. Струва ми се, че не е лесно да се надмогнат натрупалите се вълнения. Може би все пак трябваше да намина по-късно.

Отскоро омъжена, помисли си Рийган. Значи тя минаваше тук, на кораба, за негова жена. Е, все пак така или иначе това е по-добре от истината!

Шивачката беше вече при вратата, когато Рийган се окопити от тази новина.

— Почакайте малко! — извика тя. — Та аз дори не знам къде са нещата, за които говорите. Травис твърдеше, че били в скриновете.

Тогава жената се върна и й протегна с широка усмивка ръката си.

— Аз съм Сара Тръмбъл. Наричайте ме просто Сара. Радвам се, че се запознах с вас, госпожо Станфорд.

— Аз също — каза Рийган и въздъхна. Допадаше й тази жена, макар че боравеше твърде небрежно с английския език.

В следващия миг Сара коленичи пред скрина и отвори капака му. Може би нейното безмълвие беше израз на преклонението й пред изящната стока, докато разглеждаше това великолепие от коприна и фино изтъкани вълнени платове.

— Това трябва да е струвало на Травис цяло състояние — изрече тя най-сетне шепнешком.

Рийган изпита угризения на съвестта като си спомни, че от чиста злоба беше поръчала много повече дрехи, отколкото някога щеше да носи, само за да разстрои Травис, мислейки, че няма да може да плати сметката. Но ето че той явно я беше платил и Рийган се питаше откъде ли е намерил пари за нея. Очевидно е трябвало да ипотекира къщата си или е осребрил предварително всичко, което притежава.

— Изглеждате отново прежълтяла, госпожо Станфорд. Сигурна ли сте, че не ви се отразява люлеенето на кораба?

— Отразява ми се. Наистина!

— Случва се — каза Сара и надникна отново в скрина. — Травис не е преувеличил: това е действително работа за месеци. Мислите ли, че другият скрин е също толкова пълен?

Рийган погледна към другия скрин и каза с едва чут глас:

— Боя се, че да.

— Вие се боите! — повтори Сара през смях и извади една кожена чанта, която лежеше до платовете. Изсипа чантата върху скута си: цяла дузина скици се разпиляха на пода, а на всеки лист се намираха по четири проекта за дрехи, изпълнени с водни бои. — Това ли са моделите, които си избрахте?

Когато Рийган взе скиците, тя кимна и се усмихна леко. Бяха чудесни модели, а проектите сами по себе си изглеждаха като произведения на изкуството.

Когато двете прегледаха по-внимателно съдържанието на скрина, те установиха, че всяка рокля и всяко манто бяха вече скроени и в платовете беше завито всичко, което, допълнително принадлежеше към тях.

— В такъв случай трябва само да шия и да изпълнявам — каза Сара ухилена, събра скиците и принадлежащия към тях материал и напусна кабината така ненадейно, както беше престъпила прага й.

Рийган отново седна на пейката до прозореца, изгубила нишката на мислите си. Докато седеше така, вперила поглед в стените на каютата, се питаше какви ли изненади още й крои бъдещето. Щеше й се Фаръл да знае, че в този момент се намира в кораб, който щеше да я откара в Америка, и по време на плаването щяха да ушият за нея гардероб, на който би завидяла дори принцеса.

После до съзнанието й постепенно стигнаха шумовете на нейното обкръжение. От детството й насам бе живяла в ограничено пространство, в един измислен свят. Изведнъж й хрумна, че вратата на каютата въобще не беше заключена, можеше да изкачи само едно стълбище и вече щеше да бъде на палубата на реално съществуващ кораб.

Пое си дълбоко дъх и й се стори, че прилича на птица, пусната от кафез. Излезе от каютата и за миг спря в тъмния коридор, в подножието на стълбището. До нея се отвори още една врата и тя потръпна стъписано.

— Пардон — чу любезен мъжки глас. — Не подозирах, че някой стои пред каютата ми. — Рийган не отвърна и гласът продължи. — Може би следваше най-напред да се представя, очевидно сме съседи. Или ще бъде по-коректно да предоставим на капитана да ни запознае?

Обстоятелството, че един мъж се държи коректно, беше за Рийган след досегашните й преживявания с мъжкия пол нещо като откритие.

— Ние сме съседи — каза тя усмихната. — И може би затова по изключение може да минем без формалности.

— Ако ми позволите, аз съм Дейвид Уейнрайт.

— А пък аз се казвам Рийган Алена… Станфорд — представи се тя с намерение да забули истинското си отношение към Травис.

След като беше излязъл и подал възпитано ръката си, Дейвид Уейнрайт попита дали може да я придружи до горната палуба.

— Мисля, че ще продължат да товарят кораба. Ще бъде весело да наблюдаваме американците как общуват помежду си, макар че и аз като останалите сегиз-тогиз имам трудности с техния диалект.

Слънцето грееше ослепително силно върху палубата и Рийган се почувства заразена от всеобщата възбуда, гледайки как мъжете делово сноват насам-натам. За да не пречат на хората по пътя, по който се качваха в кораба, те се изкачиха по едно стълбище до задната корабна палуба. Отгоре виждаха не само целия кораб като на длан, но и шетнята на съседния кей. Най-напред обаче Рийган разгледа отблизо своя придружител.

Той беше дребничък, миловиден, имаше безизразно лице и светла като слама коса. Носеше костюм от добър вълнен плат, безупречно бяла вратовръзка и меки кожени чехли. Спадаше към оня сорт джентълмени, с които беше свикнала още от детството: с ръце, които сякаш бяха създадени да се плъзгат върху клавишите на пиано, или небрежно да въртят дръжката на чаша с бренди между върховете на пръстите си. И докато разглеждаше дългите, изящни ръце на Уейнрайт, й се натрапи тягостното сравнение с грубите пръсти на Травис, които навярно винаги щяха да удрят по два клавиша едновременно. Наистина сегиз-тогиз им се удаваха изненадващи акорди, беше принудена да признае Рийган.

С лека усмивка в крайчеца на устните си тя се огледа за Травис, докато Дейвид Уейнрайт й разправяше защо се наложило да се отправя към толкова изостанала страна като Америка.

— Невъзможно ми е да изразя колко се радвам, че с мен ще пътува една английска дама — започна Дейвид Уейнрайт до нея. — Когато баща ми ми възложи да инспектирам имотите му в оня пущинак, косите ми настръхнаха. Какво ли не бях чувал за тази страна! А пък на оногова, когото не го плаши всичко това, му стига да види само един-единствен американец, за да получи правилна представа за тази страна. Ето ви доказателството! — извика той възмутено и посочи с длан към двама матроси, които трябваше да влачат чували до товарен люк в средата на палубата, където друг матрос ги поемаше и пренасяше под палубата. В този миг двамата просто зарязаха товарите си и се нахвърлиха един върху друг. Единият налиташе с юмруци, докато другият се навеждаше, сегиз-тогиз отвръщаше и нанесе на противника си тежък удар в носа. Веднага шурна кръв и раненият започна да се брани вече с яростни крошета.

В този миг изневиделица се появи Травис, сграбчи двамата далеч по-дребни мъже отзад за яката и ги вдигна във въздуха като зайчета. Рийган чу добре какво смяташе той за поведението им и какво щеше да им се случи, ако се повтореха подобни инциденти. После ги разтърси още веднъж здравата, сложи ги обратно върху палубата, заповяда им да си избършат кръвта и отнесе чувалите до матроса, който вече ги чакаше нетърпеливо до люка.

— Видяхте какво имам предвид — продължи Уейнрайт. — Тези американци не признават никаква дисциплина. Това е английски кораб с английски капитан, ала този… този недодялан американски момък си е наумил, че може да натрапи волята си на екипажа. Всеки капитан знае, че безпрекословно трябва да се спазва субординацията, защото иначе ще настъпи хаос. И не бива да е толкова снизходителен в този случай.

Рийган беше принудена тихомълком да се съгласи с Дейвид. Беше чувала вуйчо й често да застъпва същите възгледи. Но й се стори, че Травис разумно се справи със ситуацията. Сега вече се питаше, свъсила чело, кой от двамата е прав.

Беше толкова заета с този въпрос, че не забеляза как Травис й маха, докато Дейвид Уейнрайт не й обърна внимание с възмутен глас:

— Струва ми се, че този недодялан момък иска да привлече вниманието ви!

Рийган му помаха малко, преди да насочи погледа си в друга посока. Дано този джентълмен не получи погрешно впечатление за мен!

— Явно този момък не се задоволи с това, че го удостоихте с вниманието си — каза Дейвид до нея изумен. — Той си позволява дори да дойде тук. Може би трябва да извикам капитана!

— Не! — извика Рийган стъписано. Тя обърна отново лицето си към Травис и неволно се усмихна.

— Липсвах ли ти вече? — извика Травис засмян, вдигна я с двете си ръце във въздуха и я завъртя в кръг.

— Веднага ме пусни! — заповяда му тя с ядосан глас, което никак не подхождаше на усмивката й. — Ти вониш като… като градинар.

— Така ли? — отвърна той през смях. — Откъде всъщност знаеш как вонят градинарите?

Някой се изкашля високо зад гърба й.

Рийган се изчерви цялата. Най-сетне успя да се освободи от ръцете на Травис.

— Мога ли да ви запозная — господин Дейвид Уейнрайт, господин Травис Станфорд. — Тя погледна нагоре към Травис, сякаш трябваше да го помоли за извинение. — Травис е моят съпруг.

Травис не се стъписа от думите й, а протегна ръката си на Дейвид Уейнрайт и му каза сърдечно:

— Много се радвам, че се запознавам с вас, господин Уейнрайт. Вие сте стар познат на жена ми, нали?

Колко лесно все пак се отрони лъжата от езика й, помисли си Рийган. Той се съгласи с нея и спаси честта й. А беше примряла от страх, че ще й се изсмее.

— Не, ние току-що се запознахме пред кабината ми — отговори Дейвид тихо, докато удивено наблюдаваше как този недодялан момък, този американец, с чувство за собственост слагаше ръка около тесните рамене на Рийган. Беше възмутен до дъното на душата си как този нецивилизован представител на работническата класа се отнася към една английска дама!

Травис забеляза как дребният мъж презрително сви устни, но не реагира на предизвикателството му, а Рийган беше прекалено заета с това да запази самообладанието си, докато отместваше ръката на Травис от рамото си.

— Надявах се, че сте стари познати — каза Травис, избягвайки погледа на Рийган, понеже тонът му го изобличаваше в лъжа. — Трябва отново да се залавям за работата, скъпа — добави той с усмивка. — Нали ще останеш тук горе и ще стоиш настрана от долната палуба? — Той не изчака отговора й, а изгледа Уейнрайт с изпитателен поглед.

— Нали все пак мога да ви я доверя с чиста съвест? — попита той учтиво, но изглежда с усилие сдържаше напушилия го смях. Рийган на драго сърце би го ритнала по пищяла.

Травис се обърна кръгом и изтича по стълбището надолу към междинната палуба, докато Рийган се питаше дали я ревнува. Не беше изключено Травис да се страхува, че няма да издържи конкуренция с един джентълмен от калибъра на господин Уейнрайт.