Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джеймс Ривър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 119 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

ИК „Ирис“, 1995

Редактор: Екси Клисарска-Сотирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
  3. — Допълнителна корекция

Глава десета

Рийган лежеше слаба и трепереща на койката, сгушила глава във възглавниците, докато Травис притискаше челото й с мокра студена кърпа. Погледна с благодарност към него и с усилие се усмихна.

— Защо ли и аз се разболях от морската болест? — оплака се тя, сякаш това беше нейна лична вина.

Травис не каза и дума, грабна нощното гърне с повърнатото и излезе на палубата, за да излее съда в морето.

Рийган остана да лежи неподвижна в леглото. Беше прекалено немощна, за да стане. Глождеше я подозрението, че съществува връзка между тази нова болест и онова, което занимава ума й. Не можеше да обясни на Травис колко се боеше от Америка, защото в една чужда страна щеше да разчита само на себе си, заобиколена от хора, чийто език често едва разбираше.

Беше минал почти месец от бурята и напоследък тя не правеше нищо друго, освен да помага на Сара при шиенето на дрехите й. Вече нямаше каквито и да е интимности с Дейвид Уейнрайт — не правеше никакви опити да разпалва ревността на Травис. По-скоро прекарваше цялото време заедно с Травис, разговаряше с него, хранеше се с него, спеше с него. Откриваше нови способности у него: така например той умееше да разказва занимателни истории за своите приятели и познати във Вирджиния. Към тях спадаха Клей и Никол Армстронг, една необичайна съпружеска двойка, защото Клей, без да подозира, се беше венчал задочно за съвсем непозната жена, когато бил сгоден за друга. Рийган се смя до сълзи, когато Травис й описваше комичните перипетии на това странно бракосъчетание и лудориите на племенниците на Клей.

Той й разправяше и за по-малкия си брат Уесли, и на Рийган й трябваха дни, за да се досети, че Уес не беше кърмаче, а млад мъж. Нощем горещо молеше Бога да помага на всички, които са живели под ботуша на Травис. За щастие изглежда към тях не спадаха съседите му, Бейкъс, а и другите хора, които живееха по-нататък, нагоре и надолу по реката.

Рийган го слушаше напрегнато и с фантазията си запълваше празнотите в историите му. Представяше си тези бедни хорица, виждаше като на длан примитивните им колиби и къщурки, жените в техните прости басмени рокли, някои дори с димящи царевични лули в устата. Мъжете бяха обикновени селяни, които трябваше да работят денем и нощем, за да изтръгнат най-необходимото от нивите си. Надяваше се, че тези хора нямаше да се отнасят към нея като принцеса, само защото носеше толкова красиви, скъпи рокли.

Тези истории и фантазията й й даваха обилен материал за размисъл и месецът беше минал като на шега, та чак до заболяването си беше гледала безгрижно на пътуването. Сега вече не проумяваше дали тайната й скръб беше виновна за гаденето, или гаденето за скръбта й. Знаеше само че за една нощ много се разболя, отпадна, напрегнато гледаше тавана на каютата, докато стомахът й се обръщаше.

Откакто се разболя, Травис се държеше неузнаваемо — седеше неотлъчно до леглото й, изчакваше, докато й прилошее отново, държеше главата й над нощното гърне, изтриваше й устата и се грижеше никой да не я безпокои. Беше престанал да работи на палубата и дори за минути не я оставяше сама.

Рийган допускаше, че това внимание не беше нищо друго, освен начин да се сбогува с нея. Прелестните дрехи и неговите грижи през последните дни на пътуването бяха богатото възнаграждение за удоволствието, което му беше доставила при плаването до Америка. Сега можеше да се отърве от нея, да се върне при семейството си и при своите приятели и да затвори тази страница от живота си. Нямаше повече да го притеснява безполезното й съществуване или да търпи флиртуването й с други мъже.

В този миг сълзите й отново потекоха. Защо не я беше оставил в Англия, където поне познаваше обичаите и приетите форми на общуване между хората? Защо я принуди да замине с него в една чужда страна, за да я зареже там като ненужна вещ?

Реши да му каже всичко това много ясно в лицето, но всеки път, когато той влизаше в каютата, стомахът я присвиваше и гневът й се изпаряваше.

— Току-що забелязаха суша — каза Травис, взе я в прегръдките си и опря главата й до широките си топли гърди. — Утре по това време ще бъдем вече на кея във Вирджиния Харбър.

— Много хубаво — прошепна тя. — В такъв случай и морската болест ще изчезне.

Последното изглежда развесели Травис, притисна я до себе си и я погали по косите.

— Струва ми се, че морската ти болест ще мине по-бързо, отколкото ти смяташ.

Следващите часове бяха запълнени с трескава дейност. Сара прибра последните ушити дрехи от новия й гардероб в куфара, а Травис се разплати с нея и с останалите жени, които й помагаха при шиенето. Имаше сълзи, когато Сара и Рийган се сбогуваха помежду си. Сара се канеше да се прехвърли на друг кораб и да продължи на север за Ню Йорк, където живееше семейството й. Всички жени, чиито глави Рийган беше държала над нощните гърнета, се бяха събрали скришом, за да й изплетат бебешка завивка с модела „Розата на Шарън“, която й подариха на сбогуване.

— Решихме, че нещо такова може скоро да ви потрябва — обясни една от жените и хвърли многозначителен поглед към Травис.

През нощта тя лежа будна в обятията на Травис и дълго го разглежда на лунната светлина. Колко много й се искаше да не е така привързана към него. Защо не можеше отново да го мрази както в началото на запознанството им или поне да го смята за достоен за презрение. Сега изглежда изпитваше само безгранична самота при мисълта, че с него щеше да загуби всичко — един голям, толкова властен мъж, на когото изглежда принадлежеше изцяло. И отгоре на всичко тези жени, които я възприемаха като приятелка, а не като безполезно същество.

 

 

На следващото утро тя се усмихваше пресилено, стоеше на задната корабна палуба и махаше с ръка на приятелките си, които до една бързаха да слязат от кораба, било защото се радваха на тази нова страна, било защото ги очакваха близките им.

Травис я беше оставил сама на палубата, защото се беше нагърбил с няколко матроса с разтоварването на стоките. Когато се събуди тази сутрин — този път тя беше спала много дълго — корабът вече беше хвърлил котва на кея и някои от пасажерите вече бяха слезли на сушата. Като я целуна бегло по бузата, Травис й съобщи, че ще бъде зает до следобеда. Бурята беше отвела кораба до Америка много по-бързо, отколкото се очакваше и затова на кея нямало никой, който да посрещне тях двамата.

Тях двамата, удиви се Рийган. Наблюдаваше как Травис дава указания на матросите къде да оставят дузината сандъци.

— Мисис Станфорд?

Рийган се обърна при колебливия тон на този глас и видя, че пред нея стои Дейвид Уейнрайт. Изглеждаше по-дребничък, отколкото се беше съхранил в спомените й, а очите му гледаха някак настрани.

— Бих искал да пожелая всичко хубаво на вас и на вашия съпруг — каза той тихо.

— Това е много мило от ваша страна — отговори тя. Лицето му отразяваше всичките страхове, които тя самата изпитваше, макар и да се надяваше, че на нея не й личат толкова ясно. — Надявам се, че Америка ще ни хареса повече, отколкото ние двамата първоначално вярвахме.

Той не улови жеста й да продължи разговора. Смущението му беше прекалено голямо, за да го забележи.

— Предайте на вашия съпруг… — започна той, но не беше в състояние да довърши мисълта си. Вместо това посегна към ръката й, целуна я пламенно, погледна я за миг в очите, промълви едва чуто: — Сбогом — и после се затича по трапа.

Сърдечното сбогуване на Дейвид стопли сърцето й. Наведе се над перилото на борда и забеляза, че Травис гледа нагоре към нея с навъсено чело. Вдигна ръка и му махна развеселена. За пръв път хранеше надежда, че може би ще се оправи сама в тази страна. В края на краищата беше успяла да намери приятели на този кораб. Може би…

Травис не й даде време да се наслади на надеждите си. Само след няколко секунди беше вече до нея и й каза, че трябва да побърза, да хапне, да облече някоя топла дреха, да опакова до края куфарите… Както досега, той явно искаше да се разпорежда с живота й.

Навярно не може да дочака да се отърве от мен, помисли си тя отчаяно, докато изпълняваше нарежданията му с една подозрителност, която изглеждаше за Травис нетърпима.

— Или ще се приготвиш за две минути, или ще те изнеса заедно с куфарите от каютата — предупреди я той. — Поръчал съм пътна кола и тя вече ни чака. Отгоре на всичко бих искал да стигна до целта още преди залез-слънце.

Любопитството й беше по-голямо от възмущението.

— За къде всъщност ще пътуваме? Намери ли вече работа за мен?

Метнал куфара на рамо, Травис се обърна на вратата на каютата, засмян до ушите.

— Намерих! Намерих ти работа, за която си особено подходяща. Хайде, тръгвай вече, защото конете се измориха да чакат.

Рийган събра целия си кураж, за да не забележи никой смущението й, и го последва с високо вдигната глава надолу по трапа.

Той хвърли багажа й върху най-грозната, най-занемарената пътна кола, която беше виждала през живота си.

— Моля за извинение — каза той засмян, забелязал разочарованото й лице. — Вече ти казах, че пристигнахме много по-рано. Тази вечер ще намерим подслон у един приятел, а утре сутринта ще наема една шалупа.

За Рийган всичко това някак си не се връзваше. Тя наистина знаеше, че „шалупа“ беше название за водно транспортно средство, но не проумяваше защо Травис щеше да вземе такова нещо. Той я грабна през талията и без много церемонии я сложи на полуизгнилата капра, по същия начин беше метнал и куфара на дървената седалка. После се намести до нея на капрата и с цъкане с език даде знак за тръгване на двата капнали коня.

Местността, през която пътуваха, изглеждаше опасна и по-дива от Англия. Пътят беше просто неописуем, не по-добър от трамбована пътека, осеян с дупки, от които Травис не избягваше нито една, ако съдеше по тракането на зъбите си.

Той я погледна усмихнато отстрани.

— Навярно вече разбираш защо предпочитаме транспорта по вода! Утре ще се плъзнем нежно по вълните в една малка шалупа, вместо да подскачаме над всяка трапчинка.

Тя отново нямаше ясна представа в коя посока щяха да продължат пътуването по вода, тъй като Травис явно искаше да запази в тайна и новия й работодател. Тя не биваше и да му досажда с въпросите си, след като при всяко питане си навличаше по един свиреп поглед.

Слънцето тъкмо залязваше, когато спряха пред първата сграда от началото на пътуването — миловидна, боядисана в бяло дървена къща. Ранни пролетни цветя ограждаха пътеката през малката градинка, пъстри цветчета се олюляваха под напора на лек бриз. Беше обикновена къща, ала несъмнено по-спретната, отколкото предполагаше, че ще срещне в тази страна.

Травис почука и на вратата се показа тромава, с побелели коси жена, която носеше престилка върху муселиновата си рокля.

— Травис — възкликна тя, — вече се бояхме, че нещо се е случило! Човекът, когото изпрати да ни съобщи за пристигането ви, каза, че трябвало да бъдеш тук още преди няколко часа.

— Здравей, Марта — каза Травис и целуна жената по бузата. — Пътуването ни отне малко повече време, отколкото предполагах. Съдията вкъщи ли е?

Марта се засмя.

— Нетърпелив си както винаги. А това е навярно младата дама, нали?

Травис сложи ръка собственически около талията на Рийган.

— Това е Рийган. Рийган, това е Марта.

Рийган преглътна гнева заради недодяланите му маниери и подаде ръка на Марта:

— Много се радвам, че се запознавам с вас, госпожо…?

— Марта стига — каза жената усмихнато. — Сега се намирате в Америка. Елате двамата с мен в салона. Съдията вече ви чака там.

По-скоро насила, отколкото доброволно, с ръката на Травис върху рамото си, Рийган пристъпи плахо в една приятна стая със светлозелени тапицирани мебели и завеси. Преди да каже каквото и да било, я представиха на съдията, внушителен, почти плешив мъж, който изглежда нямаше друго име, освен „съдия“.

Едва му беше стиснала ръката, когато вече чу думите:

— Скъпи мои, събрали сме се тук пред очите на всевишния… — Объркана и като предполагаше, че е сгрешила вратата, Рийган огледа хората, които се бяха събрали около нея. Марта гледаше съдията със замечтана усмивка, той държеше пред себе си разтворена книга и четеше една венчална церемоня. Травис, който стискаше здраво ръката й, имаше удивително тържествено изражение.

На Рийган й трябваха няколко секунди, докато проумее какво се разиграваше тук. Бяха на път да я омъжат за Травис, без дори да я попитат дали е съгласна с това! Трябваше да се венчае в този момент, заобиколена от непознати хора, в тъмнозелената си пътна рокля от дебел лен, уморена и прашна от пътуването, обременена от грижи за бъдещето! Хвърли поглед към съсредоточения профил на Травис и си помисли, че този път действително беше минал всички граници! Ако трябваше вече да се омъжва, редно беше най-напред да я попитат, и после щеше да се венчае само в най-хубавата си рокля.

Забеляза, че всички впериха очи в нея. Съдията се усмихна и попита:

— Рийган, искате ли да вземете този мъж за свой съпруг? Тя погледна Травис с най-миловидния си, най-томителен поглед и после каза с тържествен шепот:

— Не.

Минаха няколко секунди, докато някой реагира. Марта се разхихика, което изглежда означаваше, че добре познава самонадеяното поведение на Травис. Съдията заби припряно нос в отворената си книга. Травис почервеня като рак, грабна Рийган за мишницата и я поведе — по-скоро я помъкна — обратно в коридора.

Затръшна вратата на салона зад себе си, приближи лицето си плътно до нейното и каза троснато:

— Какво, по дяволите, означава това безобразие?

Рийган отстъпи неволно крачка от него, после възвърна смелостта си. Той не беше прав. Правото беше на нейна страна.

— Попита ли ме поне веднъж дали искам да се омъжа за теб? Попита ли ме дали искам да отида с теб в Америка? Не! Такова нещо въобще не ти е минавало през главата. Дойде ми направо до гуша от това, че просто решаваш вместо мен.

— Решавам вместо теб! — повтори той разгневен. — Вече няма какво да решаваме. Съдбата реши вместо нас.

Когато го погледна удивено, той й се сопна:

— Най-добре би било да те разтърсвам дотогава, докато се опомниш. Но се страхувам, че това ще се отрази зле на бебето.

— На бебето ли? — прошепна тя недоумяващо. Травис впери поглед в тавана, сякаш трябваше да помоли всевишния за още търпение.

— Преструваш ли се или действително си толкова наивна, че не знаеш докъде води това, което правихме в леглото? — Когато го погледна слисано, той продължи с по-спокоен тон: — Наистина ли си вярвала, че заболяването ти на кораба през последните дни се дължеше на морската болест? Вярваше ли в това?

Тя все още го гледаше като втрещена, той я погали по бузите и каза тихо:

— Носиш мое дете под сърцето си, скъпа. Неделима част от принципите на живота ми е, че се женя за майката на моите деца.

Рийган беше прекалено зашеметена, за да мисли трезво.

— Но аз трябваше да си намеря някъде работа — прошепна тя. — И за мен е невъзможно да се венчая в тази рокля. Дори нямам цветя и… и… ах, Травис! Ще имам бебе!

Травис я взе в обятията си и я притисна силно към гърдите си.

— А пък аз си мислех, че ти знаеш! Мислех си, че го държиш в тайна от мен! И аз нямаше да го знам, ако жената на моя приятел Клей един ден не повърна пред очите ми! Тя ми разказа, че безброй жени страдали от това повръщане през първите месеци на бременността си. Е, скъпа моя — завърши той, като приповдигна брадичката й, — искаш ли да се омъжиш за мен?

Докато още се двоумеше, той продължи с обясненията си:

— Ако зависи от мен, можеш да работиш в моя дом, каквото и колкото искаш. — Той се усмихна. — Можеш значи да робуваш на потребността си сама да си изкарваш прехраната в живота. А що се отнася до твоите рокли, то ти ми харесваш най-много, когато си без тях. Значи е достатъчно добра всяка рокля, която носиш. Отгоре на всичко при бракосъчетанието наистина присъстват само Марта и съдията. Що се отнася до цветята, бих могъл на бърза ръка да ти накъсам няколко от градината на Марта.

— Не — прошепна тя и преглътна сълзите си. Онова, което казваше, беше действително толкова логично: естествено тя щеше да роди детето и естествено щеше да се омъжи за него, защото действително не й оставаше нищо друго. Никога нямаше да изтръгне от Травис нещо, което тя притежава, ако той си наумеше, че е негово. Що се отнасяше до облеклото й — нима наистина беше толкова важно? Понеже нямаше да бъде брак по любов, можеше да се откаже и от една хубава рокля.

— Аз съм готова — каза тя язвително.

— Няма да те бесят — отговори той и се изсмя тихо. — И може би днес вечерта ще те обезщетя за този ден.

Докато вървеше пред него в салона, тя си мислеше, че той никога нямаше да разбере, че сватбата трябва да бъде връхна точка в живота на жената. Върховен миг, в който знае, че всички я обичат и всеки чистосърдечно й желае щастие. Цял живот щеше да си спомня за тази потайна, меланхолична малобройна церемония, заобиколена от чужди хора, които бяха свидетели на една венчавка, станала не заради самата нея, а заради плода, който носеше в утробата си. Механично каза на необходимото място „да“, когато я попитаха дали иска да вземе за мъж Травис. Настъпи моментът, когато Травис трябваше да й сложи венчалния пръстен и Марта понечи да му услужи със своята собствена халка. Рийган отхвърли предложението й с любезна благодарност и заяви, че един пръстен не бил толкова важен.

В края на венчавката никой не се усмихваше, а когато Травис се обърна към нея, за да й дари венчалната целувка, Рийган наклони бузата си. Отпи от виното, което й предложи съдията, и само кимна мълчаливо, когато Травис каза, че вече е време да тръгват.

С фалшива усмивка тя се сбогува с Марта и съдията и им благодари любезно, когато Травис вече й помагаше да се качи на седалката. Вълненията през този ден и сватбата — ако можеше да я нарече така — я бяха съсипали. Тя се отпусна на облегалката, а Травис я притегли към себе си.

— Не беше впечатляващо, нали? — попита той. — Не е сватба, за която булката би могла да разправя и на внуците си.

— Не е — каза тя само, иначе в същия миг щеше да се разплаче на глас. Предпочиташе да поспи. Може би после щеше да мисли с по-леко сърце за бебето си и новото си брачно положение.

Когато каруцата спря отново, тя действително беше задрямала. Травис я свали от капрата на пътната кола и я понесе нагоре по някакво стълбище.

— Пристигнахме ли? — измърмори тя в съня си.

— Още не. — Гласът му звучеше сериозно, не се долавяха ироничните нотки, които обикновено така я смущаваха. — Намираме се в една странноприемница. Утре сутринта ще се отправим на път за вкъщи.

Тя само кимна и се сгуши до него. Така или иначе това беше сватбената й нощ и макар Травис да не умееше да отпразнува една сватба, все пак се отнасяше към нощите така че желанията й не оставаха несбъднати.

Той я сложи на леглото и тя се заслуша в стъпките му по стълбището, докато носеше багажа. Може би въобще не беше толкова лошо, че се омъжи за Травис. Поне се избави от загрижеността си, че просто ще я зареже в една непозната страна. Усмихна се, когато усети топлите му устни върху бузите си.

— Ей сега ще се върна — каза той и от думите му я побиха сладостни тръпки по гърба. — Почини си малко. Ще ти е от полза.

Когато вратата се затвори след него, тя се отпусна в леглото и кръстоса длани под тила си. Гледаше към тавана, без да го вижда. Днес беше сватбената й нощ. Миналата година се беше омъжила една от слугините и на следващото утро всички безмилостно й се подиграваха. Рийган не разбра тогава защо момичето гледаше всички със сияещи очи, сякаш нищо не можеше да я уязви. Сега вече знаеше защо.

Изведнъж седна на леглото. Възможно е наистина да очаква дете и отдавна да е загубила своята невинност, ала тази вечер действително се чувстваше като девственица. С разнежен поглед към затворената врата тя си помисли колко съобразително беше от негова страна да я остави сама, за да има преди всичко време да се подготви за сватбената нощ. Паница с гореща вода я чакаше в единия ъгъл на стаята върху старинния скрин. Предполагаше, че той беше изпратил някого преди тях да се погрижи за всички тези неща. Травис беше оставил дори ключовете от куфара върху леглото.

Припряно, защото знаеше, че Травис ще бъде нетърпелив жених и няма да се забави дълго, тя отвори куфара и започна да тършува сред хубавите дрехи, които Сара беше ушила за нея. На дъното на куфара откри рокля от изключително фина коприна със сребърни нишки в тъканта. Тя беше почти прозрачна, виждаха се контурите на ръката й, когато я държеше отдолу. За някои неща само се намекваше и те оставаха по тайнствен начин скрити от мъжкото око. Беше решила да пази тази великолепна рокля от жълтеникава коприна за специални случаи.

Бързо разкопча роклята, която носеше, и нито за миг не се замисли, че се е венчала в нея. Поне в сватбената си нощ можеше да облече нещо елегантно! Гола тръгна към скрина и започна да се мие. После се шмугна с доволен смях в новата рокля и потръпна сладостно, когато коприната прилепна към кожата й. Изпитваше блажено чувство като се движеше в тази рокля, която прилягаше точно по нея. Застана пред огледалото и малко се стъписа, забелязвайки колко дръзко се очертаваха гърдите й под меката коприна. Наистина, не се виждаха розовите зърна, но все пак ги подчертаваше. Ами да, помисли си тя, Травис щеше да прецени тази рокля като съблазнителна.

После взе обкованата в сребро четка за коса, която Травис й беше подарил, извади фибите от косите си, те се разпуснаха свободно върху гърба й и обградиха лицето й с малки нежни къдрици. Радваше се, че не беше последвала примера на толкова много жени, които носеха само къси коси от Френската революция насам. След няколко бързи движения с четката тя изтича обратно към леглото, защото предполагаше, че достатъчно дълго се е занимавала с приготовленията си. Травис сигурно така нетърпеливо я желаеше, както тя него.

На леглото тя зае, както се надяваше, съблазнителна поза: облегна горната част на тялото си назад на възглавницата, изпъна едната си ръка, а пък другата сви в лакътя, като грациозно подпря върха на пръстите си на раменната става. И с един, както също се надяваше, замечтан израз на лицето, загледа с копнеж към вратата.

Вече беше късно и толкова тихо в странноприемницата, че чуваше полъха на вятъра през прозореца. Вън изпука дъска и тя се усмихна при мисълта колко щеше да се удиви Травис, когато се покаже на вратата. Всеки път, щом си помислеше за него, извиваше още малко гърба си назад и пъчеше още малко гърди напред. В ушите й прокънтяха думите на Фаръл, че се страхува от сватбената нощ с нея, защото вероятно щяла да реве като двегодишно дете. Тази нощ щеше да го опровергае, макар че той естествено нямаше никога да узнае. Тази нощ щеше да бъде перфектна съблазнителка — една жена, която знае точно какво иска и го получава! Травис щеше да стои на колене пред нея, треперещ като тръстика под напора на вятъра и мек като восък в ръцете й.

Може би се дължеше на необичайната поза, на прекалено протегнатите й напред гърди, но гърбът я заболя. После ръцете й заотичаха и тя забеляза, че левият й хълбок се беше вкочанил. Раздвижи рамене, скръсти ръце на скута си и започна да се връща от своя свят на мечтите. Беше майстор да забравя за по-дълго време действителността и сега се питаше колко ли време е прекарала в тази поза.

Огледа се в стаята: наоколо нямаше часовник, и през прозореца не се виждаше луната. Само свещта до леглото, която беше нова, изглежда беше намаляла с три инча.

Къде беше Травис? Тя отметна завивката настрана и отиде при прозореца. Все пак не можеше да допусне, че му трябваше толкова време да се приготви за нея. Светкавица озари за миг задния двор под прозореца й. После заръмя слаб дъждец и Рийган потрепна от хладния повей на вятъра, който проникна през зле уплътнените рамки.

Върна се в топлото легло, огледа се наоколо и мимоходом си спомни колко много това помещение приличаше на стаята, в която Травис я беше държал под ключ в Англия. Тогава тя беше негова робиня. Днес тя беше негова съпруга. Естествено нямаше венчален пръстен, а документът, който беше изготвил съдията, носеше само подписа на Травис. Но тя, продължи усмихната своята мисъл, носеше неговото дете под сърцето си, и затова той със сигурност щеше да се върне при нея.

Представата, че той все пак можеше да не се върне, я накара да свъси чело. Как можа да й хрумне толкова несправедлива мисъл? Травис беше неин съпруг. Беше се оженил за нея.

Съпруг, прошепна тя. Нима съпруг изнасилва една жена и я отвежда против волята й в Америка? Наистина й беше изброил причините, с които да я принуди да го придружи, но може би в действителност му трябваше само някоя, която да му топли леглото при дългото пътуване през океана. И това тя бе правила дори с удоволствие. Буквално бе лумнала в пламъци и сега вече носеше последиците от тези пламъци в корема си. Дъждът премина в силен порой, който забарабани по прозореца. В този миг Рийган я обзе паника.

Травис не я искаше. Не беше ли го казвал непрекъснато? Дори на кораба се бе опитвал да събере сведения за нея, за да се отърве от присъствието й. Той беше досущ като Фаръл и вуйчо й Джонатан: двамата също не я искаха.

Сълзите й потекоха по бузите както дъждовните капки по стъклата на прозорците. Защо тогава се беше оженил за нея? Дали не беше надушил нещо за наследството й? Затова ли я беше довел в Америка, за да се ожени на бърза ръка за нея и да вземе документ, с който да претендира за парите й? И сега, когато беше постигнал целта си, вече не желаеше да има нищо общо с нея? Ако беше така, щеше да я зареже в тази чужда страна без пари и без помощ, и тя щеше да се чуди и мае как по-късно да се грижи за детето му?

Стенеща от гняв и разочарование, тя заудря с юмруци по възглавницата. Когато гневът й малко се уталожи, продължи да плаче безмълвно и да се пита отчаяно дали все пак не е достойна за обич.

Дъждът навън премина в шумно, постоянно барабанене, часовете се занизаха безкрай и тя, зашеметена от своята горест и това монотонно шумолене, потъна в дълбок сън. Когато по стълбището отекнаха тежки стъпки, не ги чу, и едва силното чукане по вратата успя да я върне отново към действителността.