Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джеймс Ривър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 119 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

ИК „Ирис“, 1995

Редактор: Екси Клисарска-Сотирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
  3. — Допълнителна корекция

Глава деветнадесета

Дженифър събуди майка си на следващото утро. Тя държеше в ръката си малък букет рози и попита:

— Мислиш ли, че татко ми е пратил тези цветя?

— Възможно е — каза Рийган, която не искаше да лъже дъщеря си, но и не желаеше да я разочарова. Бе сложила малък букет на възглавницата на Дженифър още преди изгрев.

— Те не са от татко — извика детето отчаяно. — Ти си ги внесла тайно в стаята ми. — С този упрек тя хвърли розите напряко на леглото и избяга в стаята си.

Мина време, докато Рийган успокои дъщеря си и после тя самата едва не се разплака. Само да знаеше как да прати вест на Травис и да му съобщи за желанията на Дженифър.

Когато майката и дъщерята в безутешно състояние на духа най-сетне се облякоха, те се хванаха за ръцете и заедно се подготвиха за онова, което им вещаеха денят и Травис.

Залата и фоайетата гъмжаха от хора от града, но тъй като сутринта не беше се случило нищо сензационно, присъстваше само по един представител от семейство. Рийган се бранеше сдържано от въпросите им и постоянно държеше до себе си Дженифър, докато правеше контролната си обиколка из хотела и се опитваше да върши нормалната си работа. Беше й дошло до гуша всички да я зяпат и подпитват.

Когато стана обяд и все още не беше се случило нищо необичайно, гражданите започнаха отрезвели да напускат хотела. Трапезарията беше пълна, но не препълнена, и Рийган забеляза, че Марго и Фаръл седяха на една маса, навели глави и си гугукаха нещо над чиниите. Свъсила чело, тя се замисли какво ли имаха да си кажат.

Не успя да проследи тази мисъл, защото шумът, който нахлуваше от салона в столовата, растеше по сила и обем. Тя погледна към тавана и едва не се разплака от отчаяние.

— Какво ли е намислил сега? — попита тя тихо.

Дженифър посегна към ръката на майка си.

— Смяташ ли, че татко се е върнал вкъщи?

— Сигурна съм, че това идва от него — каза Рийган и тръгна през коридора към салона.

Щом излязоха от трапезарията, те чуха музика, чаткане на копита и трополене на каруци. Шумотевицата се усилваше с всеки изминат миг и изглежда се насочваше към хотела.

— Какво е това? — попита Дженифър, докато очите й ставаха все по-големи.

— Нямам никаква представа — отговори Рийган. Верандата беше претъпкана с хора и те висяха като гълъби на шестте прозорци, които гледаха към улицата.

— Дженифър! — извика някой отвън, а на верандата отекна оживено:

— Това е цирк!

— И зверилник! Такова нещо съм виждал веднъж във Филаделфия!

Името на Дженифър беше повторено няколко пъти, преди Рийган да намери на верандата място за себе си и за своята дъщеря. В този момент трима мъже с изрисувани лица завиваха зад гърба на училищната сграда. Носеха копринени костюми на шарени ивици и точки и правеха кълбета и акробатически номера на улицата.

Към шарките върху предната страна на костюмите им бяха прибавени и букви, и заради акробатическите фокуси, които клоуните показваха, Рийган успя с усилие да ги разчете.

— Дженифър — каза Рийган, — те носят твоето име върху костюмите си!

Засмяна, Рийган вдигна дъщеря си на ръце.

— Това е за теб! Тези хора са клоуни и върху дрехите им е написано твоето име.

— Те искат да дойдат при мен?

— Ами да, да! Татко ти праща цял цирк и доколкото познавам Травис, това сигурно не е малък цирк. Гледай, гледай! Ето там идват мъжете, които правят салта върху конете си!

С големи, смаяни очи Дженифър сега погледна към мъжете, които се друсаха на великолепни, златисти коне, в разгара на галопа заставаха на седлата и сменяха коня. После сред пушилка от прах и пясък ненадейно застанаха мирно пред Дженифър и й се поклониха. С усмивка, която стигаше от едното чак до другото й ухо, Дженифър погледна отвисоко към майка си.

— Циркът е за мен — каза тя гордо и се обърна към хората, които стояха зад нея на верандата. — Моят татко ми е пратил цирк!

Човек на кокили вървеше след клоуните и акробатите — ездачи, после се появи мъж, който водеше за синджир малка черна мечка. Всички носеха името на Дженифър върху гърдите си. Музиката свиреше все по-гръмко. Оркестърът на цирка изглежда вече не беше далеч от хотела.

Изведнъж настъпи мъртва тишина на верандата и по прозорците на хотела, понеже от ъгъла към тях приближаваше едно толкова огромно и странно същество, каквото никой досега не беше виждал през живота си. С тромав олюляващ се вървеж то влачеше краката си насам така че земята се тресеше, докато животното спря със своя укротител пред верандата. Укротителят разгърна едно знаме върху хълбока на това колосално същество, на което пишеше:

„Кап. Джон Кроуинсфийлд показва за пръв път в Съединените щати дресиран слон. И по специално желание на господин Травис Станфорд днес най-голямото животно на земята ще…“

Четеше Рийган на дъщеря си на глас текста върху знамето, докато тя се беше вкопчила здраво в нея.

„… покаже своите фокуси на Дженифър.“

Пишеше на втори плакат, който сега се разгръщаше.

— Какво ще кажеш за това? — попита Рийган. — Твоят татко ти праща слон, който ще излезе на манежа само за теб.

Известно време Дженифър не пророни нито дума, после се наведе към ухото на майка си и прошепна:

— Ще трябва ли да задържа и слона, мами?

В началото Рийган щеше да се разсмее, но когато се замисли върху въпроса на дъщеря си и чувството за хумор на Травис, тя отвърна:

— Да се надяваме, че няма, малката ми.

Опасенията относно слона бяха бързо забравени, когато той отмина и зад ъгъла на училищната сграда се появи прелестно, малко бяло пони, което носеше наметало от бели рози, върху което пишеше с червени рози „Дженифър“.

— Какво пише там, мами? — попита Дженифър с изпълнен с очакване глас. — Понито за мен ли е?

— Ама, разбира се — каза една очарователна блондинка в плътно прилепнало, прекалено разголено трико. — Татко ти е намерил за теб най-миловидния, най-хрисимия кон в тази страна, и ако искаш, можеш да го яздиш на цирковия парад.

— Може ли? Моля ви се!

— Аз ще внимавам за нея — обясни блондинката. — А и Травис ще бъде наблизо.

След известно колебание Рийган й даде детето си и гледаше как жената вдига Дженифър на седлото. Сетне блондинката взе жилетка, цялата отрупана с алени рози и я сложи върху раменете на Дженифър.

— Рози за мен! — ликуваше Дженифър. — Татко е пратил рози и за мен!

Рийган имаше чувството, че Дженифър търси с очи някого на терасата и с бърз поглед установи, че Тими Уотс се скри зад полите на майка си. С гузна съвест тя издърпа хлапето иззад майка му, за да го види Дженифър. Тя веднага му се изплези и го замери с една роза. За да се избави от чувството си за вина, Рийган попита Тими дали не иска да участва заедно с Дженифър в парада и да води коня за юздите, което момченцето с радост прие.

Весело махаща с ръка, Дженифър яздеше надолу по улицата към откритата местност в южния край на Скарлет Спрингс. Съпровождаха я все повече мъже и жени, някои пеша, някои на кон, но всичките в крещящи, пъстри чуждоземни костюми. След тях вървеше оркестър от седем мъже, а края на празничното шествие представляваха отново група клоуни, които развяваха плакат, на който пишеше, че в чест на Дженифър Станфорд след два часа предстои безплатно цирково представление, на което е поканен целият град.

Когато и последният клоун изчезна зад завоя на църквата, сред зрителите известно време настъпи тишина.

— Мисля, че преди това трябва да затворя дюкяна си — каза един мъж.

— Какво се облича за едно такова представление? — попита младолика жена.

— Рийган — извика някой от тълпата, — убеден съм, че този град ще умре от скука, ако си заминете.

Бързо потиснат кикот, който можеше да идва само от Бранди, накара Рийган да се обърне.

— Какво, мислиш, е хрумнало сега в главата на Травис?

— Струва ми се, че иска да използва Дженифър като стръв, за да ме хване на въдицата си — отговори Рийган. — Във всеки случай се надявам, че не е измислил нещо по-лошо. Ела, чака ни още доста работа. Ще окачим табела на вратата „Всички са на цирк“, ще освободим персонала и ще заключим хотела.

— Една добра идея! Ще подготвя суха храна за нас и за половината град и всичко ще се разграби, преди да изтече времето, което ни дава Травис.

 

 

Двата часа се изнизаха прекалено бързо и представлението изглежда щеше да започне всеки миг, когато Рийган пристигна на територията на цирка с пътна кола с чергило, натоварена догоре с храна и напитки. Един огромен квадрат беше обграден с колове, върху които беше опънат брезент. Вътре бяха поставени дървени пейки, задните бяха по-високо от предните, а местата бяха в по-голямата си част вече заети от гражданите. От едната страна в средата с розови и оранжеви ленти беше оградено голямо пространство.

— Питам се къде ще седнеш — каза през смях Бранди, когато видя смутеното лице на Рийган. — Ела, няма да бъде толкова лошо, колкото си представяш.

Младата жена с розовото трико придружи Рийган и Бранди до оградения с ленти манеж и после се оттегли. Малко след това по манежа заподскачаха два коня, върху които стоеше един мъж, стъпил поотделно с крак върху гърбовете на двете животни. Когато стигна края на арената, той обърна жребците и се понесе обратно в галоп, този път като балансираше с гръб към главите на животните.

Бранди се слиса.

И двете нямаха време за размисъл, тъй като манежът се пълнеше с все повече коне. Животните показваха номера, а ездачите демонстрираха уменията си върху конете. Двама мъже стояха на два коня, а трети човек скочи върху раменете на двамата, докато конете галопираха в кръг.

След като групата на ездачите се оттегли, Дженифър язди на своето пони на арената, което се водеше от дамата в розовото трико. Дженифър носеше трико със същия цвят, което тук-там беше обсипано със златни пайети. Докато Рийган гледаше със затаен дъх, жената, която водеше понито, подаде ръка на детето, Дженифър се изправи на седлото и направи кръг, като стоеше върху гърба на кончето.

— Седни си на мястото! — скастри Бранди Рийган, която понечи да стане и се притече на помощ на дъщеря си. — Тя не може да падне, още повече че жената я държи здраво за ръката.

Точно в този момент жената от цирка пусна ръката на Дженифър, а момиченцето извика:

— Гледай, мами!

В този миг Рийган едва не загуби съзнание, защото Дженифър подскочи във въздуха и после беше хваната от дамата в розовото трико.

Дженифър направи няколко поклона, които вероятно бяха репетирали с нея по-рано, и гражданите бурно я аплодираха. После изтича при майка си, която я притисна силно към себе си.

— Добра ли бях? Всичко ли направих както трябва?

— Ти беше великолепна! Изплаши ме до смърт.

Дженифър изглежда се зарадва на тази забележка.

— Да знаеш само какво е подготвил татко!

Мина известно време, докато сърцето на Рийган се успокои, а после вече не й остана време да разпитва Дженифър за изпълнението на Травис, защото на манежа изведоха слона. След неговия номер с дресурата излязоха клоуните, които разсмяха всички, след тях танцува една мечка. През цялото време Рийган се озърташе да види Травис…

Оркестърът беше придружавал всяко изпълнение с игриви мелодии, ала сега отекна едно застрашително, дълго, нестихващо барабанене и на арената настъпи мъртва тишина.

— А сега, дами и господа — извика добре изглеждащ мъж в червен фрак и блестящи черни ботуши, — ще ви покажем нашия смъртоносен номер. Нашият следващ изпълнител ще върви по въже — без мрежа. Ако падне отгоре… Е, какво ще се случи в такъв случай, всеки от вас може да си представи сам.

— Не мисля, че искам да видя това — каза Рийган и погледна нагоре към въжето, което беше опънато високо над арената между два стълба. — Навярно ще е по-добре с Дженифър да се върнем в хотела.

Бранди я погледна със странно, многозначително изражение на лицето.

— Все пак ще е по-добре да останеш тук, Рийган — каза тя със странно приглушен глас.

И когато погледна към мястото, към което сочеше Бранди, Рийган не повярва на очите си.

На манежа излизаше Травис, с вдигната ръка, сякаш беше работил непрекъснато в цирка. Костюмът, който носеше — едно черно трико — седеше на тялото му като втора кожа. Той открояваше всеки мускул на бедрата му, малкия му, но стегнат таз, широкия му, твърд гръден кош. Една черна, подплатена с яркочервена коприна пелерина се развяваше около раменете му. С отсечен поклон той я метна на една прелестна блондинка, която носеше ефирен костюм от зелена коприна.

— Няма нищо чудно, че този мъж ти е завъртял главата — въздъхна Бранди до приятелката си.

— Какво, за бога, търси той там на манежа? — прошепна Рийган. — Та Травис не може да е полудял дотам, че да…

Думите й бяха заглушени от свирене на тръби, когато Травис съвсем спокойно започна да се катери по плетена стълба към една маломерна площадка, която беше прикрепена към стълб високо над главите им.

— Това е моят татко! Това е моят татко! — извика Дженифър и заподскача на дървената пейка. Рийган замръзна на мястото си. Очите й не потрепваха, дробовете й не функционираха, дори сърцето й спря да тупти, вторачена в Травис горе на площадката.

Когато стигна до края на стълба, той отново вдигна за поздрав ръка и всички го аплодираха бурно. После отново настъпи гробна тишина, Травис пое бавно по своя страховит път по опънатото въже и изглежда мина цяла вечност, докато стигна до другия край.

Аплодисментите, които сега избухнаха, доведоха публиката до възторг, а Рийган скри лице в шепите си и от облекчение се разплака.

— Кажи ми, когато слезе на земята — прошепна тя на Бранди.

Приятелката й мълчеше някак си неестествено.

— Бранди? — каза Рийган и погледна крадешком през пръстите си. Странното изражение на приятелката й я принуди отново бързо да погледне към високото въже. Травис стоеше на площадката и гледаше невъзмутимо към нея, сякаш очакваше нещо. Когато видя, че погледът й е насочен към него, той привърза нещо към стълба на площадката и още нещо към широкия черен колан над хълбоците си.

— Той ще мине още веднъж по същия път — прошепна Бранди. — Но този път ще използва поне осигурително въже.

Травис вече се бе отдалечил на няколко крачки от площадката, преди зрителите да забележат от какво всъщност се състоеше това „осигурително въже“. Една лента се размотаваше бавно там горе.

„Рийган“ беше първата дума, която прочетоха върху нея, и тъй като през последните два дни бяха чели безброй пъти това изречение, всяко дете го знаеше наизуст.

— Рийган! — извикаха всички сякаш с една уста. — Искаш ли — беше следващата дума, която скандираха — да се — следваше веднага. При всяка сричка хорът ставаше по-гръмогласен и когато Травис най-сетне застана на отсрещната площадка, всички го прочетоха още веднъж от началото до края. Ако бяха репетирали със седмици, ефектът нямаше да е по-впечатляващ: — Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?

Рийган се изчерви от главата до петите, във всеки случай така усещаше кожата си.

— Какво пише там горе на лентата, мами? — попита Дженифър недоумяващо, когато зрителите наоколо започнаха да се смеят.

Рийган не обели нито дума от страх, че може да каже нещо неуместно. Избягваше стриктно да поглежда към плетената стълба, по която Травис вече се спускаше на земята, докато зрителите го приветстваха възторжено и му ръкопляскаха.

— Прибирам се вкъщи — прошепна накрая Рийган. — Грижи се в това време за Дженифър. — С високо вдигната глава напусна оградената им с ленти ложа, мина пред очите на всички събрали се и после тръгна към изхода на шатрата. Хората викаха нещо след нея, ала тя не им обърна внимание и се върна пеш по дългия път към хотела си.

Извади ключовете от джоба си и отключи апартамента си. Може би вече нямаше да излезе от него, помисли си тя, или в тъмна доба щеше да се измъкне, за да не види очите на никого в Скарлет Спрингс.

За нея не беше изненада, когато откри бележка на възглавницата си. Тя беше от дебела пергаментова хартия и съдържаше върху скъпа медна пластина покана за вечеря от Травис Станфорд, за днес вечерта, в девет часа. В добавен на ръка послепис й съобщаваше, че иска да я вземе от жилището й в осем часа и четиридесет и пет минути.

Чувстваше се съвършено разбита и все пак знаеше, че беше невъзможно да отклони поканата му. Ако откажеше да вечеря с него, по всяка вероятност щеше да прати слона да строши вратата й. Или може би щеше дори да влезе, яздейки слона в хотела. Междувременно беше станала изобретателна колкото Травис, що се отнася до възможностите на едно ухажване.

Никой не й досаждаше чак до вечерта и тя благодари на всевишния, който се беше погрижил да остане необезпокоявана поне известно време. Вече беше вдигнала достатъчно шум около себе си в този град.

 

 

Точно в осем часа и четиридесет и пет минути на вратата се почука и когато я отвори, видя пред нея да стои Травис в елегантен тъмнозелен жакет и светлозелени панталони. Той се усмихна, забелязвайки, че тя беше облякла прелестната си с цвят на кайсия копринена рокля.

— Изглеждаш по-хубава от всякога — каза той и й подаде ръката си.

Щом като я докосна с ръце, тя му прости всичко. Можеше да се проклина за това, но гневът й, желанието й да го застреля на място, натрупаната злоба — всичко сякаш се изпари.

Олюляваща се, тя се облегна за миг на него. В този миг той я хвана за брадичката и погледна в очите й. Като не откъсваше поглед от нея, той се наведе и я целуна нежно по устата.

— Толкова ми липсваше — прошепна той, преди да я отведе до един превъзходен файтон, който ги чакаше пред страничния вход на хотела.

— Ах, Травис — беше всичко, което успя да изстиска от себе си, когато я сложи на капрата до себе си и с цъкане даде знак на конете да потеглят.

Беше топла пълнолунна нощ, тиха и изпълнена с аромат на цветя. Чувстваше се така, сякаш Травис беше поръчал тази нощ за нея. След събитията през последните дни допускаше, че е способен едва ли не на всичко и все пак се оказа неподготвена за онова, което я очакваше в края на пътуването.

Върху тревата до реката беше постлана тъмносиня завивка с втъкани златни нишки и върху нея лежаха безброй възглавници от същия материал. Кристални чаши, скъпоценен порцелан и апетитно ухаещи ястия бяха вече сложени и около тях горяха свещи, чиято светлина се разсейваше в червеникав екран от млечно стъкло. Беше една божествена, почти недействителна сцена.

— Травис — каза тя, когато й помагаше да слезе от двуколката, — та това е чудесно!

Той я заведе до направена от възглавници постеля, помогна й да седне удобно и да се облегне назад и сетне отвори бутилка изстудено шампанско. Когато взеха пълните високи чаши, той се отпусна предпазливо на една възглавница срещу нея.

— Ранен ли си, Травис? — попита тя загрижено.

— Болят ме всички кости — призна си той с леко охкане. — Никога не съм работил толкова много, както през последните два дни. Надявам се единствено, че достатъчно те ухажвах.

Тя понечи да каже нещо, но предпочете глътка шампанско. Закашля се, защото течността попадна в кривото й гърло.

— Да — каза тя после честно и сериозно. — Струва ми се, че достатъчно ме ухажва. Убедена съм дори, че би стигнало за целия град.

— От твоите уста в божиите уши — каза той с въздишка и намести една възглавница под болящия го гръб. — Сложи ми в чинията малко от онези неща.

Заповядва, помисли си Рийган. Все пак с усмивка му сложи печено пиле, студено говеждо, индийско орехче и смес от ориз и моркови в чинията.

— Трудно ли ти беше да се научиш да ходиш по въже?

— Три дни ми стигнаха. Ако се бях упражнявал още няколко дни, щях да се справя и без пръта за балансиране.

— Би могъл да намериш време и за това — каза тя със сладък глас.

— За да си чуруликаш още няколко дни с този английски сноб Батсфърд, нали? Впрочем какви ги е забъркал този човек напоследък?

— Боя се, че бях прекалено заета, за да се грижа за неговата особа.

После Травис се облегна с доволна усмивка назад и се зае с пълната си чиния.

— Ще се радвам, ако дойдеш с мен вкъщи и аз започна отново да се храня редовно. През последните няколко дни с едната ръка ядях, а с другата пишех.

— Пишеше? Ах, вече се питах дали всички бележки са били твои. Имам предвид дали си ги писал ти самият.

— Кой, по дяволите, иначе щеше да те пита дали искаш да се омъжиш за него? Ах, дявол да го вземе — добави той с усмивка, когато видя изражението на лицето й, — не съм го мислил така и ти го знаеш също. Смяташ ли, че на Дженифър й хареса цирка?

— Тя беше очарована. Докато яздеше понито и сред многото рози тя беше положително най-щастливото момиче на света.

Лицето на Травис приличаше на лицето на ангел.

— Не бях сигурен дали ще успея да докарам този проклет слон навреме за представлението в Скарлет Спрингс. Той е може би като цяло стадо. Обзалагам се, че по пътя е изфабрикувал толкова изпражнения, че с тях мога да наторя шест уврата царевица. Вече размишлявах дали да не взема кола изпражнения за вкъщи и да проверя колко са добри. Кокошите изпражнения са естествено най-добрият тор, но тези зверчета фабрикуват толкова малко, че едва стига за градината. Може би този слон би могъл да реши проблема с торенето…

Той спря насред думата, защото Рийган се заливаше от смях. Изгледа я с присвити очи и после се обърна настрани, нацупен като малко дете.

— Ах, Травис, имало ли е друг като теб на белия свят?

Той й намигна и после лицето му се озари от усмивка.

— Не бях много лош на това въже, нали? Дай ми сега парче от този ябълков сладкиш. Мислиш ли, че Бранди ще дойде с нас и ще ни готви?

Рийган млъкна за малко, докато режеше сладкиша. Той наистина я беше питал през последните дни няколко хиляди пъти дали иска да се омъжи за него, ала никога лице в лице. И също така не беше изчакал, докато получи отговор от нея. И никога не беше й казвал, че я обича…

Докато му подаваше сладкиша, тя каза:

— Мисля, че Бранди има други планове. Но съм убедена, че мога да намеря за теб по-добра готвачка от Малвина.

Като се изсмя тихо, Травис взе от чинията със сладкиша. Поднесе парчето към устата си и каза:

— Тази Малвина много ти е отровила живота, нали? Нашата семейна готвачка почина преди шест години и тогава Марго ни препоръча Малвина. Аз наистина нямах никога главоболия с нея, но Уес се счепка на няколко пъти с нея. Би могла да я уволниш без много церемонии, както ти е известно.

— Ще я изгоня! — каза Рийган твърдо. — Още отсега се радвам на мига, когато ще я изгоня!

Травис мълча толкова дълго, че тя удивено погледна към него. Може би лунната светлина си правеше шега с нея, но й се струваше, че съзира нещо влажно в меките му тъмни очи. Това не беше възможно — или все пак? Не беше ли му намекнала по косвен начин, че щеше да тръгне с него за вкъщи?

— Радвам се да чуя това от теб — каза той тихо, после отново се усмихна и отхапа от сладкиша. — Уес ще ти помага във всичко, от което имаш нужда, докато работя вън по нивите.

— Мисля, че ще се оправя и без неговата помощ. Що за човек е Уес? Нима прекарва повечето време вкъщи?

— Той е добро момче, само че сегиз-тогиз е вироглав и се налага да му затягам болтовете. Но в повечето случаи е на моя страна, когато възникнат проблеми.

Рийган се помъчи да скрие усмивката си.

— Имаш предвид, че се осмелява да ти каже мнението си, дори когато не съвпада с твоето, и ти… вие понякога се счепквате помежду си?

— Виждаш ли това? — Травис посочи малък белег върху брадичката си. — Това ми го направи моят малък брат! Значи няма защо да разпитваш толкова загрижено за него, сякаш си длъжна да защитаваш по-слабия.

— Ще вдигнеш ли и срещу мен ръка, ако се осмеля да ти възразявам? — подразни го тя.

— Досега ми възразяваше на всяка дума, която ти казвах, и аз не съм те удрял нито веднъж. Продължавай да ме даряваш с такива деца като Дженифър и аз винаги ще бъда доволен от теб. Хайде да се връщаме в града. Имам голяма нужда от малко сън.

— Само децата, които ще ти родя ли те интересуват? — попита тя сериозно.

Травис изстена — сякаш в отговор на въпроса си или като последица от болките, които изпитваше, тя не знаеше със сигурност.

— Остави всичко така — каза той, когато тя понечи да разтреби трапезата от пикника. — По-късно ще дойде човек и ще прибере нещата. — Той я поведе към двуколката.

— Колко хора всъщност си наел през последните дни? И как си проникнал в сейфа ми?

Без много церемонии той я вдигна във въздуха и я сложи на капрата.

— На всеки човек е позволено да има няколко тайни! Ще ти разкажа на петдесетгодишнината от сватбата ни. Тогава ще съберем нашите дванадесет деца около нас и ще им разкажем историята на най-дръзкото, най-изобретателното и най-романтичното ухажване, което някога светът е виждал.

Дали ще споменем и планините изпражнения на слона, размишляваше тя, но не каза нито дума, когато пътуваха обратно към града.