Джуд Деверо
Рийган (16)

Глава шестнадесета

Травис Станфорд се облегна на стъклената витрина в един магазин за дамска мода в Ричмънд, чакайки нетърпеливо Марго най-сетне да приключи с меренето на роклите.

— А как ми стои това? — попита Марго, като излезе пред кабината за преобличане. Кафеникавата муселинова рокля едва прикриваше част от пищните й гърди. — Не е твърде екстравагантна, нали? — попита тя със съблазнително тих глас, докато се приближи толкова плътно до него, че почти го докосна със зърната на гърдите си.

— Прелестна е — каза той лаконично. — Не се ли измори да пазаруваш? Ще ми се да се прибера вкъщи преди залез-слънце.

— Вкъщи! — възкликна тя с очарователната си нацупена уста. — Та ти почти не се отделяш от тази проклета плантация. По-рано винаги си ме извеждал на танци. Ти… ти ми отделяше толкова време!

Той отстрани ръцете й от гърдите си и я погледна с уморени очи.

— Тогава още не бях женен.

— Женен! — избухна тя. — Жена ти избяга от теб! Заряза те! Доказа, че не те иска! Познаваш ли друг мъж, който е верен на жена си, макар че тя го е напуснала?

— Откога съм станал като другите мъже? — попита той и й хвърли предупредителен поглед. Колко пъти бяха зачеквали тази тема!

Звъненето на вратата заглуши думите на Марго. Двамата се обърнаха и видяха, че влиза Елън Бейкъс. Тя беше тяхна съседка, в приятелски отношения със семейството на Травис.

— Така си и помислих, че това си ти, Травис — каза тя бодро. — И вие, Марго — допълни тя безцеремонно, за да намекне какво мисли за жена, която живее с женен мъж. Тя познаваше Рийган само от разказите на съпругата на Клей Никол, но от дългогодишното си познанство с Травис проявяваше пълно разбиране на факта, че Рийган беше избягала от него.

— Току-що ми се случи една странна история — продължи Елън. — Отбих се в църквата, за да оставя свежи цветя за неделната молитва, когато един мъж — длъжна съм да подчертая, че това беше един твърде дрипав дребничък мъж — започна да досажда на пастора с въпроси за теб.

— Навярно търси работа — измърмори Травис.

— Най-напред и аз си помислих така и затова го слушах само с едното ухо. Но кълна ти се, че той спомена името на Рийган.

Травис се изпъна като свещ.

— Рийган ли? — прошепна той.

— Първоначално се канех да изчакам, докато пасторът свърши с него, но в такъв случай едва ли щях да те срещна в града.

В този миг Травис остави двете жени и изхвръкна от магазина. Скочи в един файтон и подвикна на конете да бягат бързо.

— Дявол да го вземе! — извика Марго. — Трябваше ли да дойдете тук и да ми развалите деня?

— Ах, съжалявам за това — каза Елън със сияеща усмивка, докато Марго влезе обратно в кабината за преобличане.

В същото време Елън отправяше безмълвна молитва към всевишния дано Травис най-сетне да научи къде се намира жена му.

 

 

Конете още не бяха спрели пред църквата, когато Травис скочи от двуколката. От божия храм тъкмо излизаше дребничък мъж, който изглеждаше така, сякаш твърде рядко е изтрезнявал през живота си.

Травис, който никога не беше се придържал към формалностите и беше прекалено разгневен, за да помисли за последиците, сграбчи мъжа отпред за ризата и го залепи за стената на църквата.

— Кой си ти?

— Не съм извършил никакво престъпление, господине, и пари също нямам!

Травис го блъсна силно о стената.

— Ти ли си разпитвал пастора за мен?

Като се превиваше и пъшкаше от болки, защото Травис почти му беше запушил гърлото с могъщия си пестник, мъжът измънка:

— Той ми плати. Аз трябваше само да проуча дали сте още жив.

— Това не ми стига. Кой ти е платил?

— Някакъв английски денди. Не зная името му. Каза, че сте бил негов приятел, ала чул, че сте умрял. Сега иска да проверя кога сте умрял и да му кажа после.

Травис притисна юмрука си още по-силно към гръкляна на мъжа.

— Споменал си името на Рийган!

Мъжът го изгледа слисано.

— Казах само че този мъж живее в дома на Рийган.

За миг Травис разхлаби хватката си.

— От къде на къде Рийган? Кой? И къде има къща?

— В Скарлет Спрингс, Пенсилвания. И се нарича Станфорд, както вие! Попитах пастора дали не сте роднини.

В този миг Травис пусна мъжа и сам едва не падна на земята.

— Качвай се на файтона! Заминаваме за Скарлет Спрингс и по пътя ще ми разкажеш всичко от игла до конец!

Преди още мъжът въобще да е седнал, Травис вече подкара конете с камшика. Когато профуча покрай Марго, която стоеше пред модния магазин, той само бегло погледна към нея. Опъна юздите на конете да спрат едва пред обора за пътни коли под наем.

— Джек — извика той, — дай ми прилична кола, която да не се разпадне при по-дълго пътуване! А сега — той хвърли няколко монети върху капрата, — гледай да върнеш тази двуколка на собственика й!

Джек погледна с едно око към него.

— Ако много бързаш, тръгвай веднага, тъй като изглежда ще те връхлети буря.

Докато говореше, той посочи с глава към вратата на обора, където стоеше страшно ядосаната Марго. Джек пусна на земята копитото на коня, което тъкмо се канеше да почисти, и се затича към навеса, за да впрегне кола за Травис.

Той се обърна към дребничкия мъж, който още седеше в двуколката и го предупреди:

— Само едно движение и то ще бъде последното в живота ти!

Едва изрекъл заканата си, и Марго се втурна към него.

— Как смееш да ме оставяш така? — избухна тя.

— Нямам никакво време да се карам с теб. След пет минути напускам този град!

— Ти напускаш…! Мисля, че наистина съм приключила с покупките, но преди това трябва да спреш пред четирите магазина, за да натовариш нещата ми.

— Джек! — сопна се Травис. — Не е ли готова вече талигата? — Той се обърна отново към Марго: — Не отивам вкъщи. Ще трябва да си потърсиш някой друг, който да те откара у дома. Кажи на Елън да те вземе със себе си. Ще спра за малко пред нас и ще кажа на Уес, че известно време ще отсъствам.

Той се обърна и видя, че Джек вече идваше към предната част на конюшнята с тежка пътна кола с чергило.

— Хайде, прехвърляй се! — заповяда той нервно на дребничкия мъж в покритата двуколка.

— Травис! — изсъска Марго. — Господ да ти е на помощ, ако веднага не… — Тя не довърши мисълта си, тъй като Травис се метна на капрата на пътната кола с чергилото. — Закъде заминаваш? — извика тя, когато вече пришпорваше конете.

— За Скарлет Спрингс в Пенсилвания, за да взема Рийган — изкрещя той. После тя видя само облак прах и чакъл.

Кашляща и проклинаща, Марго се обърна към пазача на конюшнята, който се смееше недвусмислено. Преследването на Травис би било чиста глупост, и колкото повече хората й се надсмиваха, толкова по-голяма ярост я обземаше.

Докато кипеше от гняв, в главата й започна да зрее план. „Скарлет Спрингс“ ли беше казал? Клетият Травис нямаше дори чиста риза със себе си. Може би трябваше да опакова някои неща и да му ги занесе? Да, колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че непременно се нуждае от чисто бельо.

 

 

Рийган седеше зад писалището в канцеларията си и проверяваше сметките, когато влезе Бранди.

— Как са сметките? — попита Бранди.

— Много добре — отговори Рийган и хвърли поглед към счетоводните книги. — Идната година може да финансираме още няколко къщи. Мислех си за дърводелска работилница. Не ти ли се струва, че Скарлет Спрингс се нуждае от фабрика за мебели?

— Добре знаеш, че нямах предвид нашите финанси, а отношенията между теб и Фаръл. Снощи отново си вечеряла с него, нали?

— Та ти го знаеш отдавна. Но ако искаш да знаеш нещо повече: Фаръл е очарователен събеседник. Човек може да прекара отлично времето си с него. Той притежава безупречни маниери и умее да се отнася така към една жена, че тя изглежда в собствените си очи като принцеса.

— Не те отегчава до смърт, нали? — каза Бранди с дълбока въздишка и седна пред писалището.

— Вярно е! С Фаръл човек се чувства сигурен. Той е така… не знам… прекалено съвършен, бих казала.

— Дженифър го харесва.

Рийган отмина забележката й със смях.

— Дженифър харесва подаръците му. Ти щеше ли да подариш на дете, което е толкова жизнерадостно като Джени, френска модна кукла от порцелан? Помисли си само, тя щяла да я използва като мишена за детския лък, който ти измайстори за нея!

Бранди потисна кикота си.

— Може би Фаръл смята и малките момиченца вече за госпожици.

Сега Рийган потисна кикота си.

— Имаме ли нови гости? Днес сутринта нямах възможност да погледна в хотелския регистър.

— Преди няколко минути пристигна мъж с пътна кола с чергило. Добре изглеждащ момък. Грамаден.

— Бранди, ти си непоправима — каза Рийган през смях. — Но аз ще отида оттатък и ще му кажа добре дошъл.

Пред канцеларията си тя се натъкна на Фаръл.

— Добро утро — каза той и поднесе ръката й към устните си. — Ти си по-красива от ранното утринно слънце върху капките роса на разцъфнала роза.

Не знаеше да плаче ли, да се смее ли.

— Много благодаря за чудесния поетичен комплимент, но в момента наистина нямам свободно време.

— Рийган, скъпа моя, ти работиш прекалено много! Дай си поне днес почивка. Ще вземем Дженифър с нас и ще организираме пикник така, сякаш сме едно семейство.

— Това е наистина съблазнително предложение, но сега действително трябва да правя нещо.

— Не може да ми се изплъзнеш толкова лесно — каза той с усмивка, взе я под ръка и я придружи до фоайето.

Рийган вече усещаше присъствието на Травис, преди да го види. Той стоеше в коридора и почти запълваше с масивното си тяло цялата рамка на вратата. Тя съвсем се вдърви, когато погледите им се кръстосаха.

Никой от двамата не помръдна, стояха неподвижни и само се гледаха. На вълни на вълни чувствата връхлитаха Рийган, докато в ушите й силно бучеше. Така се нижеха минути, които й изглеждаха часове, преди да се обърне кръгом и да избяга обратно с развети фусти в канцеларията си.

Фаръл не беше сигурен какво става между Рийган и този мъж, но изглежда това не обещаваше нищо добро. Позна, че е така, по реакцията на Рийган спрямо този мъж. Не се поколеба да я последва и беше само на педя разстояние от нея.

— Рийган, скъпа — каза той нежно и сложи ръце върху раменете й. Тя трепереше така силно, че едва стоеше на краката си.

Ала Рийган едва ли съзнаваше близостта на Фаръл. Чуваше само как тупти сърцето й и бавните, тежки стъпки, които целеустремено се приближаваха към вратата на канцеларията. Трепереща, с останала без кръв глава, тя се вкопчи в ръба на писалището, докато Фаръл я подкрепяше с две ръце.

Вратата на канцеларията се отвори с брутална сила и се блъсна о стената.

— Защо ме остави? — попита Травис с нисък, шептящ глас и я погледна с пронизващ поглед.

Бавно се приближаваше все по-близо. Гласовите й връзки сякаш бяха парализирани. Можеше само да втренчи очи в него.

— Попитах те нещо — каза Травис.

В този миг Фаръл застана между двамата.

— Чуйте ме! Не знам кой сте, но нямате никакво право да предявявате претенции към тази дама!

Той не довърши речта си, Травис го хвана за рамото и отпрати към отсрещната стена на канцеларията.

Рийган не забеляза това. Усещаше само как Травис се приближава все повече и повече към нея.

Когато беше само на няколко педи разстояние той я докосна с върха на пръстите си съвсем нежно по слепоочията и Рийган усети, че колената й се подгъват. Преди да рухне на пода той я хвана, взе я в прегръдките си и зарови лицето си в шията й. Не размениха нито дума, когато я понесе към вратата, обърна се надясно и се насочи към апартамента в края на коридора. Травис беше беседвал цели два дни със съгледвача на Фаръл и познаваше хотела „Силвър-Долфин“ като петте си пръста.

На Рийган така й бучеше в главата, че въобще не мислеше какво става с нея или какво й предстои. Знаеше само че Травис я носеше на ръце и не искаше нищо по-силно от това да лежи до него.

Толкова внимателно, сякаш беше чуплив предмет, той я сложи на леглото, после седна до нея, хвана с две ръце лицето й и помилва с върха на пръстите си бузите и слепоочията й.

— Почти бях забравил колко си хубава — прошепна той, — колко си нежна и мила!

Дланите й се плъзнаха нагоре по ръцете му. Какво велико чувство беше отново да усеща силата му, да го чувства до себе си! Треперенето започна отново, когато я заля желанието да бъде с него и кръвта в жилите й започна да пее.

— Травис — промълви тя, преди устата му да закрие устните й. Отчаяно, като полудели, те започнаха взаимно да се събличат. Това не беше желанието нежно да общуват помежду си, а един свръхмогъщ копнеж, който трябваше да се засити. Късаше се плат, копчета хвърчаха из помещението, нежна тъкан се превръщаше в парцали. Когато тръгнаха един към друг като буреносен гръм, който следва ослепителна светкавица, те се притиснаха, вкопчиха се един в друг и като две изгладнели същества искаха да утолят колкото може по-бързо своето желание.

Мощна конвулсия разтърси телата им, когато заедно стигнаха връхната точка. Тежко дишащи, те останаха дълго време споени помежду си, преди потръпващите им мускули бавно да се успокоят и лека-полека излязоха от своето вцепенение.

Рийган беше онази, която първа излезе от магията — със смях — понеже Травис имаше на гърдите си само един скъсан ръкав от риза.

Травис се погледна надолу, потърси причината за веселостта й и започна да се смее.

— Присмял се хърбел на щърбел — каза той ехидно и посочи с глава към остатъците от дрехите й.

Една фуста се олюляваше около хълбоците й, докато втора лежеше скъсана под тях. Корсетът й висеше като смачкан вързоп бельо под ръката й, докато роклята й, далеч от леглото, се люшкаше на едно копче в края на рамката на една картина. Рийган се опря на лакти и погледна към краката си: единият й чорап висеше още здрав на корсета, другият беше пробит от пръстите на краката й.

Травис имаше на себе си ръкав от риза и два ботуша.

С поглед към Травис, в чиито очи проблясваха дяволити пламъчета, Рийган започна да се смее, протегна ръце към него и го притегли отново в прегръдките си. Те се претърколиха върху леглото, Травис бързо я освободи от остатъците на дрехите й. Изглежда не я пускаше нито за секунда, докато си събуваше ботушите. С трясък се разби ваза, след като беше ритнал от леглото пречещите му ботуши.

Травис се засмя тихо и съблазнително, притегли Рийган още по-плътно към себе си, сложи бедрата й около хълбоците си и изстена високо, когато отново нахлу в утробата й. Здраво прегърнала горната част на тялото му с ръце и крака, докато той я вдигаше и спускаше нежно, люлееше я върху хълбоците си, тя остана така до мига, когато едва не загуби свяст от наслаждение. С минути, със седмици, да, дори с цял век той изглежда удължаваше това сладко изтезание, докато тя замята насам-натам главата си и забрави коя беше и къде се намира.

Когато вече чувстваше, че ще умре от наслаждение, той я хвърли по гръб на леглото и проникна дълбоко в нея, докато телата им отново намериха избавление в могъща сладостна тръпка.

Безмълвни, останали без сили, окъпани в пот и задоволени, те заспаха, като се държаха за ръце.

 

 

Първа се събуди Рийган. Изненадана забеляза, че слънцето вече залязваше пред прозореца. Протегна се и се обърна на хълбок, за да разгледа Травис, който лежеше напречно на леглото. Защо не можеше да се владее, когато беше до нея? За пръв път през последните три години беше забравила за своята отговорност, за дъщеря си, за приятелката си и за сделките си.

Бавно, сякаш не искаше да го смущава, тя стана от леглото, облече се и събра остатъците от скъсаното си бельо от пода и мебелите. Преди да излезе от стаята, тя целуна Травис по косите и го покри чак до гърдите с лека завивка.

Излезе на пръсти от стаята и се затича към кухнята. Бранди сигурно вече се питаше дали не й се е случило нещо.

Травис идваше бавно на себе си, сякаш беше спал истински за пръв път от много години. С усмивка на лицето той обърна глава, за да разгледа жена си, ала вместо Рийган, погледът му срещна чифт сериозни кафяви очи, които го наблюдаваха напрегнато.

— Здравей — каза Травис тихо на момиченцето. — Как се казваш?

— Дженифър Станфорд. А ти кой си?

Преди още да му каже името си, Травис вече се досещаше коя е тя. Имаше голяма прилика с по-малкия му брат, а извивката на веждите й можеше да е наследство само от Рийган.

— Майка ти не се ли казва Рийган?

Детето кимна сериозно. Травис седна, придърпа завивката върху краката си и попита също сериозно:

— Какво ще кажеш, ако аз съм твой баща?

Дженифър прокара пръст по завивката, сякаш чертаеше фигура.

— Може да ми харесаш! Ти ли си моят баща?

— Мисля, че мога да твърдя това с чиста съвест.

— Ще живееш ли при нас?

— Всъщност по-скоро си мислех за това, че ти ще живееш при мен. Ако седнеш при мен, бих могъл да ти разкажа нещо за моята къща. През последната година купих четири понита, които имат големина, подходяща за моята дъщеря.

— Ще ми разрешиш ли да яздя някое пони?

— То дори ще бъде твое, за да се грижиш за него, да го яздиш и да правиш с него каквото ти хрумне. — След кратко колебание Дженифър се качи на леглото до баща си.

Първоначално пазеше дистанция, ала историята на Травис ставаше все по-дълга и по-увлекателна и тя седна в края на краищата в скута му.

Така ги завари Рийган — притиснати един до друг, взаимно очаровани. Двамата представляваха пленителна гледка.

Когато Дженифър забеляза майка си, тя започна въодушевено да подскача върху леглото.

— Това е моят татко! Ние ще живеем при него и той има едно пони за мен, свине, кокошки, оранжерия и езеро за плуване и ние можем да ловим риба там и въобще да правим всичко!

Рийган хвърли бърз поглед към Травис и протегна ръце към дъщеря си.

— Бранди те чака с вечерята в кухнята.

— Татко може ли да дойде с мен?

— Най-напред трябва да обсъдим нещо помежду си — отвърна Рийган строго. — По-късно може да разговаряш с него — ако изядеш всичко, което ти сервира Бранди.

— Ще го изям — обеща Дженифър и помаха с ръка на баща си, преди да излети от стаята.

— Тя е красавица — каза Травис. — Не бих могъл да се гордея повече…

Той прекъсна мисълта си, защото Рийган се обърна рязко и го погледна ядосано.

— Нима нещо съм сгрешил?

— Нима нещо си сгрешил? — имитира го тя и се постара да потисне гнева си. — Осмеляваш се да кажеш на дъщеря ми, че ще живеем при теб?

— Ама разбира се, че отсега нататък ще живееш при мен, след като те намерих отново! Това положение продължи само известно време. Това е всичко.

— Никога ли не ти е минавало през главата, че постоянно съм знаела къде се намираш? — сопна се тя. — Можела съм по всяко време да се върна при теб и при тази чудовищна плантация, ако бях поискала.

— Рийган — каза Травис с тих глас, — никога не разбрах защо си ме напуснала. Но в едно можеш да бъдеш сигурна: вие двете, ти и моята дъщеря, ще дойдете с мен, когато тръгна за вкъщи!

— Тъкмо по тази причина те напуснах — отвърна тя рязко. — Защото от първия миг, в който се запознах с теб, казваше какво трябва да правя и как трябва да го правя. Аз исках да остана в Англия, но ти ме взе насила със себе си в Америка. Ти разпореди моята венчавка без дори да ме попиташ поне веднъж дали въобще искам да се омъжа за теб. И сетне този живот в твоята плантация! Аз трябваше да надзиравам стотици хора, които с всички сили се стремяха да подкопаят авторитета ми. И през цялото време те нямаше вкъщи, за да… ловиш коне с твоята скъпа Марго!

Травис неволно се усмихна.

— Ревнуваш ли? Това ли беше причината да ме напуснеш?

Истински отчаяна, Рийган плесна с ръце.

— Въобще ли не разбра какво ти казах току-що? Не желая да се разпореждаш с живота ми! Или с живота на Дженифър. Не желая тя да отрасне при баща, който постоянно й казва какво трябва да прави и как да го прави! Искам да се научи сама да взема решения!

— Да съм ти пречил някога да решаваш нещо? Дадох ти половината плантация, за да решаваш сама. Никога не съм се месил в твоите разпореждания.

— Но аз въобще не знаех какви решения се изискват от мен! Не разбираш ли това? Намирах се в чужда страна, заобиколена от чужди хора, които постоянно ми казваха, че съм неспособна въобще да направя нещо. Страхувах се!

— След всичко, което междувременно е стигнало до ушите ми — отвърна Травис като й намигна — ти си постигнала доста неща. Тук изглежда явно не си изпитвала никакъв страх от американците. Защо в такъв случай се страхуваше при мен? Признавам си, че работя в плантацията с много придирчиви хора, но ако си се наложила тук в един толкова див град, не разбирам защо тогава си претърпяла крах при мен.

— И аз не знам — призна си тя честно. — Тук трябваше да правя нещо или да умра от глад. В твоята къща можех да остана целия ден в стаята си и нямаше нужда да излизам от нея.

— Което и правеше повечето време, ако си спомням добре.

Тя му хвърли изпитателен поглед, тъй като винаги беше вярвала, че той никога не знае какво прави през деня. Имаше ли въобще понятие за това колко ужасни бяха тези дни за нея?

— След като си започнала от нищото и си построила цял град — продължи той, — за теб би било дреболия да ръководиш моята плантация. Оставил съм пътна кола с чергило пред вратата ти. Бихме могли да опаковаме дрехите на Дженифър и твоите неща и утре да отпътуваме. Или още по-добре: нека тръгнем веднага! Твоите стари дрехи все още висят в гардероба в спалнята, а за дъщеря ми ще купя нови неща.

— Престани! — изкрещя тя. — Престани да говориш глупости! Ти вече започваш отново да се разпореждаш с живота ми. Аз искам сама да решавам какво да правя, вместо това да ми се предписва от теб, или от вуйчо ми, или пък от Фаръл!

Той вдигна глава.

— Фаръл — кой пък е този?

— Мъжът, който днес сутринта имаше добрината да изхвърлиш от канцеларията — каза тя с поглед, вперен в тавана.

— И какво ви свързва вас двамата? — попита той, втренчил ястребов поглед в лицето й.

— Познавах Фаръл още в Англия. Някога бях сгодена за него и той пристигна в Америка да ме търси.

За миг Травис я гледаше безмълвно.

— Била си някога влюбена в един мъж, беше ми разправяла по-рано. Нима този мъж беше Фаръл?

Тя беше направо слисана от неговата памет.

— Тогава бях много самотна, той ме ухажваше известно време и на мен ми се струваше, че го обичам. Но оттогава минаха много години, по онова време бях още твърде неопитна.

— И какво изпитваш сега към него?

Тя се разхождаше неспокойно из стаята.

— Не знам какво изпитвам въобще сега. Години наред се страхувах от всичко, изневиделица се оказах съвсем сама и изправена пред избора или да плувам, или да се удавя. През последните четири години не съм правила нищо друго, освен да изравнявам сметки и да купувам парцели, после отново ги продавах. Мъжете не играеха никаква роля в живота ми. И сега изведнъж на бял свят се появи Фаръл и ми напомни за пренебрегваното малко момиче, което някога бях. После дойде ти и отново както тогава ме разболяваш от копнеж по теб и същевременно ми всяваш страх, че би могъл да ме превърнеш наново в ревливото дете, което бях при теб. Травис, нима не можеш да ме разбереш? Не искам да се върна в твоята плантация и да бъда задушена от теб. Само ако съм далеч от теб, мога да бъда това, което съм в действителност.

Въпреки всичките си предишни намерения, тя вече се разплака.

— Върви по дяволите! — каза тя. — Защо трябваше изобщо да идваш тук и така да ме объркваш? Върви си вкъщи, Травис Станфорд! Върви си вкъщи и никога, никога повече не идвай при мен.

С тези думи тя избяга от стаята.

Травис се облегна на предната табла на леглото и се усмихна. Когато се запозна с нея, беше видял само един проблясък от онова, което обещаваше да стане като жена, ала никога не се досещаше как би могъл да й помогне да се превърне в тази жена. Може би беше права, че тогава плантацията не беше по силите й. Когато узна как се отнасяше персоналът към нея, трябваше да се овладее, за да не ги издуши до един, но му беше ясно, че тя самата беше длъжна да открие колко е силна.

Сега си мислеше със затворени очи за нея. Беше поразен от жената, в която се беше превърнала — самоуверена, разсъдлива, дейна. Една жена, която беше осъществила мечтите си! Една жена, която беше слязла от пътната кола в края на пътя в селище, което се състоеше от няколко сиромашки дървени къщурки, и беше направила от него процъфтяващ град. И покрай другото беше възпитала разумно интелигентна дъщеря. Никой не предполагаше, че Дженифър щеше да се оттегли безмълвно в стаята си и там щеше да остане без очи от плач.

Сияещ от щастие, той се изсмя високо, метна завивката настрана и започна да се облича. Поне ботушите и панталоните му бяха останали невредими. Макар че Рийган си внушаваше, че сега била достатъчно силна, за да му противостои, той знаеше, че не беше така. Как гласеше все пак отколешната поговорка? Опит и хитрост младост и сила надвива. Беше решил да хвърли в боя всеки трик, който владееше, за да я върне обратно. С това намерение излезе от стаята, облечен само с плътно прилепнали черни панталони и високи ботуши.