Джуд Деверо
Рийган (11)

Глава единадесета

— Отвори тази проклета врата! — изръмжа един глас, който можеше да бъде само гласът на Травис. Явно му беше безразлично колко хора щеше да вдигне от сън в странноприемницата.

С глава, натежала като воденичен камък, Рийган седна в леглото и се вторачи с подути очи във вратата, която заплашваше да се строполи под ударите на Травис.

— Рийган! — извика силно гласът отвън и тя скочи като ужилена към вратата. Завъртя топката и каза учудена:

— Заключено е!

— Ключът лежи на леглото — долетя саркастично от външната страна.

Вратата беше отворена едва наполовина, когато Травис връхлетя в стаята, но Рийган едва го забелязваше сред изобилието цветя, в които беше потънал. Никога през живота си не бе виждала такова разнообразие. Като любител градинар тя разпозна някои от тях: лалетата, нарцисите, гладиолите, теменужките, люляка в три цвята, дивия мак, лаврови листа и красивите, напълно разцъфнали рози. Само че в цветята нямаше никакъв порядък — Травис ги влачеше след себе си или притискаше към гърдите си, някои бяха завързани в букети, други свободни и прекършени, трети изцапани с кал, четвърти обрулени от вятъра и дъжда. Преди още Травис да спре в стаята, от него заваляха като пъстър дъжд цветчета.

Направи една-две крачки и разсипа още повече цветя, стъпка ги с ботушите си, сетне хвърли всичко това върху леглото и Рийган го видя в цял ръст — със зачервено лице, изцапан с кал от главата до петите.

— Проклети цветя! — изруга той, после свали китка теменужки от яката на ризата си и я хвърли при останалите цветя на леглото. — Никога не бих повярвал, че човек може да намрази цветята, но изглежда днес си извлякох поука!

Той свали шапката, а от периферията й се изля вода на пода. Озлоблението му като че ли беше толкова голямо, че дори не беше погледнал Рийган и не забелязваше блестящата й копринена рокля и лъчите на изгряващото слънце, които нежно очертаваха тялото й под прозрачната тъкан.

Той се строполи с пъшкане на един стол и започна да събува ботушите си, хвърляйки към тавана една трънлива роза от седалището си.

— Всъщност бях решил да отида малко нагоре на север — обясни той, докато изливаше водата от левия си ботуш. — Там, на пет мили разстояние оттук, живее един мой приятел, който притежава парник. Естествено, моята невеста трябваше да получи цветя и затова си помислих, че мога да й ги доставя оттам.

Той все още не я поглеждаше и започна да съблича мръсния си прогизнал жакет. От вътрешностите му на пода се изсипаха безчет смачкани цветя.

Травис ги остави на земята с пренебрежение и продължи разказа си:

— Вече бях преполовил пътя дотам, когато заръмя. Малко дъждец не можеше да ме спре и когато стигнах до къщата на моя приятел, той и жена му скочиха от леглото и решиха сами да накъсат цветята. Боя се, че не оставиха нито един цъфнал бодил в градината и в парника си.

По-нататък Травис свали ризата си, която лепнеше към тялото му като втора кожа, още повече цветя заваляха върху внушителната вече купчина, която заобикаляше като планина голите му нозе.

— Трудностите възникнаха по обратния път. Проклетият кон загуби една подкова и ми се наложи да вървя дълго време до животното в калта, която тук във Вирджиния наричат път. Нямаше как да заобиколя, за да сложа нова подкова на добичето, защото щях да пропусна собствената си сватбена нощ.

Рийган го слушаше захласнато и всяка дума, казана от него, действаше като чудодеен мехлем върху раненото й сърце.

— После връхлетя бурята и един гръм, при който звярът се подплаши и ме хвърли в канавката. Ако на тази кранта й е съдено да живее още два дни, то това положително няма да е защото аз й го желая. — Той се закашля заплашително. — Щях да пусна на драго сърце звяра да се пръждосва, ала тези проклети цветя бяха завързани за седлото. Затова цели два часа търсих коня в бурята. И когато най-сетне го намерих, седлото го нямаше.

Разгневен, Травис свали панталона си.

— Мина още един час, докато отново намеря седлото и всичко… всичко това тук. — Той измъкна от крачола си онова, което беше останало от една великденска роза, и смачка цветето с крива усмивка, преди да го хвърли при останалите цветя. — Джобовете на седлото се бяха продънили и вече нямаше в какво да пренеса цветята. Значи трябваше да ги сложа някъде другаде. — За пръв път той я погледна в лицето. — Така стоях аз там, един зрял мъж, насред най-ужасната буря през тази година, и си натъпках догоре всичките джобове с тези лепливи, вонящи, бодливи цветя. Знаеш ли всъщност колко глупав изглеждах в собствените си очи? И защо, по дяволите, въобще плачеш? — попита той на един дъх.

Тя взе една много мокра, вече изпомачкана роза от леглото и я поднесе към носа си.

— Една невеста трябва да получи и цветя, казваш ти. Нима си направил всичко това заради мен?

Върху мокрото му от дъжда лице се изписа объркване.

— Ами за кого другиго? Мислиш ли, че щях да тръгна на път в такова време, отгоре на всичко в сватбената си нощ, ако не заради невестата си?

Рийган не знаеше какво да каже. Наведе глава, а сълзите закапаха върху скута й.

След кратко мълчание Травис се приближи до нея, вдигна брадичката й и я погледна изпитателно в лицето.

— Плакала си дълго и много — каза той предпазливо. — Решила си, че повече няма да се върна, нали?

Тя потрепери, изправи се и отиде до леглото.

— Не, не това, аз само…

В този миг го чу да се смее тихо, обърна се и го видя гол, като античен бог, насред изобилието от ухаещи цветя. Беше се върнал при нея и беше положил големи усилия, за да й даде това, което пожела като невеста.

Докато го разглеждаше усмихната, в очите му, приковани към роклята й, загоряха страстни пламъчета.

— Ще получа ли възнаграждение за моите усилия? — прошепна той, докато протягаше ръце към нея.

С един скок тя се озова при него, хвърли се на врата му и уви бедрата си около хълбоците му.

За миг Травис я притисна силно към себе си и я погледна удивено в очите.

— Как е могло да ти мине през ума изобщо, че ще те оставя, след като хвърлих толкова усилия да те завоювам? — каза той, клатейки глава, преди да притисне уста към устните й.

Когато усети голата му, още мокра кожа между бедрата си, тя потръпна от наслаждение и стисна толкова силно краката си, сякаш искаше да го съедини със себе си. Само една тънка като паяжина коприна отделяше телата им едно от друго, когато притисна гърдите си към неговите.

Дланите й потънаха в косата му и я разрошиха. Потопи пръстите си в тази истинска река, докато устните й оставяха гореща диря по устата и бузите му: той беше тук, той беше се завърнал! Той беше нейният съпруг, с когото можеше да прави каквото си иска.

Обладана от това чувство за власт, тя го ухапа прекалено силно по ухото.

В следващия миг се озова в обятията на Травис, полетя във въздуха и тупна на леглото сред фонтан от листа и цветя, които подскачаха около нея в стотици различни цветове и форми. Махна няколко нарциса от лицето си и погледна с усмивка към Травис, който, впил ръце в хълбоците й, стоеше над нея с изпънати мускули и страстна възбуда.

— Като невеста ми харесваш още повече!

— Не говори толкова много и ела тук — отговори тя засмяна и протегна ръце към него.

Ала вместо да легне при нея, той коленичи и започна да целува пръстите на краката й, един след друг, докато езикът му си играеше с меките възглавнички под тях. Горещата му уста се движеше нагоре по крака й, захапа лекичко горната част на ходилото и топла вълна премина по всички нервни окончания на тялото й.

В този миг той се засмя отново, ниско като камбана, която отекна в тялото й и я разтърси цялата.

— Травис — прошепна тя, като изви снага, и посегна към него. Цветя изшумоляха под нея и разляха упойваща миризма. Травис не отстъпи пред желанието й, а продължи предпазливо и нежно да плъзга устните си нагоре към коляното й.

Рийган примираше от копнеж и си помисли, че ще загуби разсъдъка си от това сладко изтезание. Той галеше и целуваше единия, после другия й крак. Когато с устни и ръце стигна до скута й, тя едва не изкрещя от нетърпима наслада.

— Моля те — мълвеше тя, като мяташе глава насам-натам, — моля те, Травис, моля те!

В този миг той се озова при нея, сля устата й с устните си, а тя отвърна на целувката му толкова страстно, сякаш искаше да се слее с него. Когато проникна в нея, се отдели изцяло от леглото, просто висеше на Травис, подкрепяше го, напрягаше хълбоците си, за да проникне още по-дълбоко в нея.

Неговото желание и неговата страст бяха не по-малко бурни. След няколко могъщи, дълбоки, изпълващи я изцяло тласъци по тялото му преминаха тръпки, той я стисна толкова здраво в обятията си, сякаш щеше да потроши всичките й ребра, докато сладостните тръпки на общия оргазъм се разляха като горещи вълни по кожата й.

Минаха секунди, преди Рийган да усети, че въздухът не й стигаше, защото Травис я притискаше толкова плътно към себе си, сякаш искаше да я вкара в тялото си. И тя дори се надяваше той да успее.

После прегръдката му се разхлаби, но той все още не я пускаше, заровил лице в шията й. Тя отвори очи и видя широки, пъстри ивици от венчелистчета върху мократа му от пот кожа. Извърна главата си, вдиша аромата на цветята и започна да се смее, събра няколко цветчета от леглото и ловко ги хвърли нагоре.

Травис вдигна глава и я погледна с вдигнати от почуда вежди.

— На какво се смееш отново?

— Цветя за невестата — отвърна тя весело. — Ах, Травис, аз исках един букет, а не цяла градина.

Той се наведе над нея, грабна шепа цветя и й ги подаде както бяха разбъркани.

— Ето ти твоят букет. Сигурен съм, че в него ще намериш всичко, което потърсиш.

Тя се шмугна под него, затъркаля се в цветята, мяташе ги във въздуха, после започна да го замерва с тях.

— Тя иска цветя — имитираше Рийган ниския глас на Травис. — Значи ще й подаря някакви цветя. Ах, Травис, всичко, което правиш, изглежда толкова… толкова колосално, толкова безмерно, толкова поразяващо. — Тя седна, а сърцето й сякаш започна да прескача, когато разглеждаше това великолепно мъжко тяло, което лежеше изпънато на легло от цветя.

— Може би — допълни тя лукаво — все пак не всичко е толкова великолепно в теб.

В този миг Травис си пое дълбоко и шумно въздух и я сграбчи за роклята, но след кратък пронизителен писък се отказа от намерението си.

— Повече да не си ми скъсал нито една дреха! — предупреди го тя, но на бърза ръка свали роклята от раменете си, преди той да действа в разрез със забраната й.

— Да ме правиш за посмешище и да ме командваш! — изсумтя той, присвил гневно очи. Започна да се промъква на четири крака към нея, сякаш му хареса играта на котка и мишка. Рийган се отдръпна към стената и се опита да спре настъплението му, като го бомбардира с цветя. Естествено напразно, и в края на краищата тя вдигна ръце в знак, че се предава.

— Милостиви господарю — замоли се тя като боязлива жертва, — правете с мен каквото желаете, само ми оставете девствеността.

Когато вече очакваше със сладостна тръпка по кожата последната, решаваща атака на Травис, една искрена ругатня я върна към действителността.

Тя отвори очи и го видя да стои на леглото със свити колена.

— По дяволите — каза той, — дори не може да се пълзи по тези неща! Огледай това! Допускала ли си, че човек може да се нарани от рози?

Рийган избухна в такъв смях, че получи бодежи в хълбоците. Опряла коляно на корема си, тя се тресеше от удоволствие.

Травис извади дълъг трън от коляното си, хвърли го на пода и й се скара:

— Радвам се, че ме намираш за толкова смешен!

— Ах, Травис — заливаше се от смях тя, — аз те намирам за безмерно романтичен!

Подигравката й го отрезви. Той прехапа устни.

— Мислиш ли, че щях да ти донеса всичките тези проклети цветя, ако нямах романтично сърце?

Тонът, с който изрече последните думи, отприщи у Рийган нов пристъп на смях. Тя не забеляза, че развеселеността й действително го уязвяваше. Той наистина беше хвърлил усилия, за да има тя цветя за сватбата си, и нямаше никаква вина за незнанието си, че едно букетче теменужки може да въздейства повече от цяла каруца с цветя. Също така не беше негова вината, че трън в коляното му го принуди да прекъсне една увлекателна игра. Когато се канеше да стане от леглото, тя сложи ръка на рамото му и каза, потискайки смеха си:

— Травис, твоите цветя са превъзходни. Те ми харесват!

Той не каза нищо. Рийган забеляза как са се изпънали мускулите на врата му и сериозно съжали, че му се е надсмяла. Беше направил всичко по силите си, за да й достави радост, а тя му се отплащаше с подигравки.

— Обзалагам се, че гневът ти бързо ще се изпари — прошепна тя във врата му, целуна го нежно по ухото и прокара гальовно език по меката му част. — Може би коляното ти ще оздравее по-бързо, ако го целуна — каза тя ласкаво и прокара устни надолу по ръката му.

— Възможно е — изсумтя Травис с най-ниския си бас. — От опит глава не боли.

Рийган жадуваше да му достави истинско удоволствие, мислейки за усилията, които беше положил, за да я удовлетвори цялостно.

Целуна коляното му, после устните й се придвижиха нагоре, докато ръцете й ги следваха, галещи бедрата му, масажиращи и наслаждаващи се на мускулното великолепие. Стигна до кръста му и неговото удивление се превърна в озарение. Той стенеше и шепнеше нейното име. С едно-единствено плавно движение я вдигна от леглото, хвърли я до себе си и проникна в нея. Вече не беше самоувереният мъж, който имаше навика да диктува и да насочва събитията, а един подвластен и безпомощно изложен на страстта си любовник.

Възбудата, която бе разпалила у него, извика дълбока наслада и се разтовари в могъщо изригване на страстта. Рийган лежеше безсилна върху леглото, напълно изтощена след този ураган на необузданата страст. Останали без сили, двамата заспаха прегърнати.

— Ставай! — заповяда Травис и я плесна лекичко по дупето. — Ако сега не тръгнем, няма да стигнем никога до дома на Клей. А ако си мислиш, че бих прекарал нощта с теб на малка шалупа, много се лъжеш!

Нямаше никаква представа за какво говори, но се подчини, без да разпитва дълго. Махна косите от очите си, свали цветчето лале от бузата си и седна на леглото. Чувстваше се изтощена и малко й се виеше свят, но беше щастлива.

— Защо не искаш да прекараш една нощ с мен на кораб? — попита тя. Нима не бяха заедно с месеци на кораб?

— Това съвсем не е кораб — отговори той, — шалупата е малка платноходка и при твоите акробатически упражнения тя ще се обърне.

— При моите акробатически… — повтори тя и се помъчи да го погледне надменно. Ала когато седиш гола-голеничка в купчина смачкани цветя, с порозовели бузи и блестящи очи, с пламъка на една любовна нощ в погледа, е трудно да играеш на голяма дама. Не можеше да претендира за нищо повече от малка съблазнителна русалка.

Травис, с покрито от сапунена пяна за бръснене лице я разглеждаше в огледалото, и погледът му й подейства така че тя отново си легна сред възглавниците.

— Не, не! — извика той заканително и я заплаши с пръст. — Ако не станеш веднага от леглото, ще се погрижа да живеем в отделни спални в къщата ми.

Тази заплаха беше толкова абсурдна, че тя само се изсмя. Все пак отстъпи пред настояването му и започна да се мие. Чувстваше се толкова добре, че никак не й се бързаше. Дори нетърпението на Травис не можеше да помрачи доброто й настроение.

Когато най-сетне се облече, Травис буквално я помъкна надолу по стълбището и към една маса, на която беше сервирана огромна американска закуска. Травис се нахвърли като изгладнял вълк върху ястията и между две хапки й заяви, че заради нея никога не се храни редовно и че щяла да го вкара в гроба в разцвета на силите му. Но намигането му с очи не прилягаше на оплакванията.

После се спуснаха към една река, където ги чакаше малка платноходка. За миг багажът й беше натоварен и докато плаваха нагоре по Джеймс Рийвър към жилището на Травис, Рийган започна да го бомбардира с въпросите си. Толкова дълго и бурно се беше противила срещу пътуването до Америка, че никак не беше се замисляла къде живее Травис.

— Какво имение притежаваш, голямо или малко. Сам ли си ореш нивите или имаш за това чирак? И твоята къща ли е хубава като къщата на Марта и на съдията?

Като я гледа известно време озадачено, той й отговори усмихнато:

— Моето… хм… имение не е съвсем малко и, да, имам и чираци, макар че сегиз-тогиз сам ора земята си. Смятам, че къщата ми е доста хубава, но може би затова, защото е моя собствена.

— И ти сам си я построил — каза тя замечтано, докато ръката й оставяше бразда във водата. Навярно в едно малко домакинство липсата й на опит като стопанка нямаше да има опустошителни последици. Фаръл беше казал, той не се съмнявал, че нямало да може да управлява имотите му, и в това отношение сигурно беше прав. Ала с такова малко жилище, каквото притежава Травис — къща с една или най-много две стаи — тя сигурно щеше да се справи.

Докато още се отдаваше на приятни мисли, усилващата се жега на предобеда я надви и тя задряма.

Изведнъж силен гърмеж я изтръгна от съня й. Едва не падна в реката, когато скочи от мястото си и видя на кърмата Травис с димящ револвер, насочен към небето.

— Събудих ли те? — попита той.

Забеляза по напрегнатото изражение на лицето му, че се е случило нещо важно и затова не отговори на глупавия му въпрос. Протегна се, за да раздвижи вкочанените си мускули, и се огледа наоколо, докато Травис зареждаше револвера си. Виждаше само спокойна вода и обилна зеленина на двата бряга.

— Съвсем близо сме до жилището на Клей — каза той и за втори път гръмна във въздуха.

Тя хвърли отново удивен поглед към покрития с гора бряг и се замисли как може да се живее сред такъв пущинак, когато гората на левия бряг изведнъж свърши.

Зад нея във водата се подаваше дълга, построена от дърво кейова стена, към която бяха завързани две лодки, и двете по-големи от тази, в която пътуваха. Когато се приближиха до малкото пристанище, изведнъж в полезрението на Рийган попаднаха безброй сгради: големи и малки къщи с градини, зад тях старателно обработени ниви и навсякъде работещи хора, коне, каруци — една картина на усърдна деловитост.

— В такъв град ли живееш? — попита Рийган, докато Травис насочваше лодката към тясното мостче.

Отговорът му беше тих смях, който Рийган не разбра.

— Това не е град — обясни той — това е плантацията на Клей.

Тази дума чуваше за пръв път. Не знаеше какво означава, и докато си отваряше устата, за да продължи да разпитва Травис, тя забеляза, че вниманието му е привлечено от звънкия смях на деца. Той бързо скочи от лодката и пренесе Рийган на кея — тъкмо навреме, за да вземе в прегръдките си две от най-прелестните деца, които беше виждала през живота си.

— Чичо Травис! — крещяха те пощръклели, докато Травис ги хвърляше нагоре. — Донесе ли ни нещо? Чичо Клей вече се тревожеше за теб. Хареса ли ти в Англия? Мама роди две деца, вместо едно, както се надяваше, и имаме нови кученца.

— Сега имаш ли майка? — попита Травис засмяно.

Хлапакът хвърли неодобрителен поглед към сестра си.

— Тя обръща всичко с главата надолу, чичо Травис. Тя има предвид естествено Никол. Понякога забравя, че не е наша майка.

На тясното мостче се бе появил един мъж — едър, строен, с тъмни очи и коса, изразителни скули и лице, което сияеше от щастие.

— Къде, по дяволите, беше толкова време? — попита мъжът, докато стискаше ръката на Травис и после бурно го прегърна.

— Пристигам дори няколко седмици по-рано и ти го знаеш добре! — отвърна Травис. — Никой не ме посрещна и ми се наложи да оставя багажа на склад и да наема тази развалина.

Травис посочи с ръка към шалупата и с това съсредоточи вниманието на мъжа върху Рийган, която мълчаливо чакаше на края на малкото пристанище. Преди мургавият мъж да каже или попита нещо, Травис въздъхна с голямо облекчение.

— Най-сетне идва и тя! — Травис се затича покрай тъмнокосия мъж към чудно хубава млада жена, която взе в прегръдките си и сърдечно целуна по устата. Погледът на другия мъж се отклони отново от Рийган и се насочи към двамата, сякаш борейки се с вътрешна възбуда.

После Травис поведе младата обаятелна жена към малкото мостче.

— Водя със себе си една жена, с която искам да те запозная — каза той.

С едно овално лице, с големите сияещи кафяви очи и пълната чувствена уста, разгледана отблизо, тази жена изглеждаше още по-хубава, отколкото от разстояние. С бърз поглед към роклята от пурпурночервен муселин с малки зелени ивици под изтеглената нагоре талия Рийган установи, че имаше погрешна представа за американската мода. В тази рокля жената щеше да предизвика сензация дори в английския кралски двор!

— Това е жена ми Рийган — каза Травис гордо, с поглед към Рийган, — а това са Клейтън Армстронг и неговата жена Никол. А тези двама немирници там — продължи той през смях — са племенницата и племенникът на Клей, Манди и Алекс.

— Много се радвам — каза Рийган тихо. Тези хора представляваха за нея голяма изненада. Те бяха далеч от онова, което си представяше като американци.

— Не искате ли да влезем вътре — попита Никол. — Сигурно сте много изморена. Доколкото познавам Травис, едва ли ви е дал и минута почивка.

Травис се отнесе към тези думи с неволно сумтене, докато Рийган затаи дъх, тайно молейки се той да не направи неуместна забележка.

Тя последва безмълвно Никол по пътеката нагоре към къщата. Никол я погледна усмихнато и каза:

— Той е малко своенравен, нали?

Рийган кимна сдържано, докато се оглеждаше наоколо и се мъчеше да установи къде се намира.

По пътеката срещу тях се спускаше на бегом една представителна блондинка, вдигнала краищата на роклята си над глезените.

— Травис ли е пристигнал? — извика тя още докато беше на десетина крачки от тях.

— Да, а това е неговата жена Рийган. Рийган, това е Джени Лангстън.

— Неговата жена? — възкликна изненадано блондинката. — Значи този щур човек е удържал на думата си като каза, че заминавал за Англия и щял да се върне с жена вкъщи! — Тя се изправи пред Рийган и сложи ръка върху рамото й.

— С вашето съгласие си навлякохте беля на главата, госпожо Станфорд! Надявам се, че имате и куража да се наложите над него! — С тези думи тя продължи да тича по пътеката надолу към малкото пристанище.