Джуд Деверо
Рийган (15)

Глава петнадесета

Фаръл Батсфърд слезе от пътната кола в Скарлет Спрингс през едно прохладно мартенско утро на 1802 година. Изтърси прахоляка от дрехите си, приглади жакета от скъпо синьо кадифе и издърпа островърхите маншети на ръкавите си.

— Ще останете ли по-дълго тук, господине? — попита кочияшът на капрата зад стройния, елегантен пътник.

Фаръл не сметна за необходимо да погледне файтонджията и отговори на въпроса му с късо кимане. Той се суетеше наоколо, когато първият от двата му тежки куфара тупна от покрива на пътната кола на голата земя. С широка усмивка кочияшът го гледаше като невинен ангел.

— Да отнеса ли тези куфари в хотела? — попита набит младеж.

Отново Фаръл се ограничи с една рязко кимане в усилието си да пренебрегне съществуването на целия американски народ. Когато каляската се отдалечи, той за пръв път хвърли поглед към хотела „Силвър-Долфин“. Беше висок три етажа и половина, с двойна веранда на фасадата и високи снежнобели колони, които стигаха чак до покрива.

Подхвърли на младежа четвъртдоларова монета и реши да разгледа града.

Тук някъде трябваше да извират пари, помисли си той, докато разглеждаше спретнатите, солидни къщи. От другата страна на хотела откри печатница, лечебница, адвокатска кантора, аптека. Недалеч от тях видя ковачница, голям дюкян за всякакви стоки и училище, а в края на улицата голяма, добре поддържана църква. Всичко изглежда просперираше и благоденстваше.

Фаръл съсредоточи поглед отново върху хотела. Веднага се виждаше, че тази добре поддържана сграда беше центърът на населеното място. Зад хотелския комплекс имаше една допълнителна постройка — реставрирана по-стара къща, която вероятно беше зародишната клетка на това предприятие. Всички прозорци бяха безупречно чисти, кепенците на прозорците бяха прясно боядисани, и докато Фаръл разглеждаше архитектурните забележителности, безброй хора влизаха и излизаха от хотела. Очевидно това беше едно процъфтяващо предприятие.

За стотен път Фаръл извади от джоба си една протрита от четене вестникарска статия. В тази статия се твърдеше, че на госпожа Рийган Станфорд и на някоя си госпожица Бранди Дътън, една неомъжена жена, донякъде принадлежал цял град в Пенсилвания. Първоначално Фаръл си беше помислил, че е невъзможно да е онази Рийган, която търсеше вече толкова години, ала един мъж, когото беше изпратил в това селище, се върна с описанието, което отговаряше само на онази Рийган, която беше познавал някога по-отблизо.

Той отново си спомни за нощта преди почти пет години, когато Джонатан Нортлънд беше изгонил племенницата си от собствената й къща. Клетата, наивна Рийган така и не беше разбрала, че й принадлежи Уистън Мейнър, и не тя беше живяла от доходите на вуйчо си, както последният твърдеше през онази нощ, а по-скоро вуйчо й Джонатан Нортлънд беше човекът, който получаваше препитанието си в живота от лихвите на нейното състояние.

Като се усмихваше, Фаръл се запита дали Нортлънд някога въобще се е досетил кой е съобщил за скандалното държане на вуйчо й на изпълнителите на завещанието, които управляваха състоянието на Рийган. Обстоятелството, че попечителите на наследството й малко по-късно изхвърлиха на улицата Джонатан без пукнато пени, беше едно малко, но не неуместно отмъщение за твърденията на Джонатан по отношение на Фаръл през същата онази нощ. Жаждата за мъст на Фаръл се уталожи едва тогава, когато шест месеца по-късно намериха на улицата Джонатан намушкан с кинжал в един вертеп в пристанищния квартал на Ливърпул.

Минаха месеци и години, а на Фаръл все повече не му даваше мира мисълта за милионите на Рийган, които лежаха неизползвани в една банка и всеки ден растяха благодарение на предпазливите управители на нейното състояние. Той започна да се оглежда за невеста, за някоя партия с достатъчно пари, която да издържа него и имението по подобаващ за потеклото му начин. Младите дами, които прехвърляше в ума си, не можеха да предложат дори приблизително толкова голяма зестра като Рийган Уистън. А и наследничките на заможни семейства не искаха да имат нищо общо с един останал без средства, без титла джентълмен със съмнителен начин на живот.

След като Фаръл беше търсил напразно цели две години подходяща невеста, той стигна до извода, че за всичко беше виновна Рийган, защото го беше подиграла и с това подкопала реномето му сред жените от добри семейства. За него беше въпрос на чест да намери отново това момиче и да се ожени за него, за да възстанови с нейното състояние накърненото си честолюбие.

Мина известно време, преди да открие старата камериерка на Рийган, Лезли, в Шотландия, където живееше у роднини. Старата жена страдаше от хронични болки заради накриво зараснала долна челюст: отгоре на всичко Джонатан Нортлънд й беше избил всичките предни зъби, когато се опитвала да отговори на въпросите на един американец, който търсел сведения за семейството на младо момиче, хвърлило се на врата му.

С течащи лиги, като изговаряше непонятни думи и непрекъснато посягаше към едно шише, за да заглуши болките си, Лезли беше направила толкова отвратително впечатление на Фаръл, че той едвам издържа срещата си с нея. Отгоре на всичко в паметта й зееха празноти и минаха часове, преди да узнае онова, което искаше да знае на всяка цена. Поне успя да напусне жилището й с представа къде трябва да търси, ако иска да постигне целта си.

Когато свърза отговорите й му стана ясно, че Рийган беше отплавала за Америка. За него не беше никак лесно решението да я преследва там, ала го направи с твърдото убеждение, че след продължилият с години престой в онази нецивилизована страна щеше от сърце да се зарадва, ако някой я върнеше в старата й родина.

Америка се оказа по-голяма, отколкото си беше представял. Там имаше дори няколко цивилизовани, макар и изолирани населени места. Хората, които ги обитаваха, му бяха крайно несимпатични. Никой не съзнаваше действителното си обществено положение — всеки се мислеше на ниво.

Вече се канеше да стяга куфарите и да вдига платна за Англия, когато откри малката статия във вестника. После мъжът, когото беше изпратил в Скарлет Спрингс, се върна с описанието на една жена, която удивително точно съответстваше на Рийган, но тя изглежда вече не беше онази глупачка, която се беше врязала в паметта му.

Сега крачеше по „селския мегдан“ на Скарлет Спрингс — един овал с преливаща от зеленина поляна, която разделяше двете главни улици на селището една от друга — за да престъпи прага на хотела „Силвър-Долфин“.

Едно голямо фоайе с боядисана в бяло ламперия го погълна. Няколко добре облечени мъже и жени минаха през вратата от дясната му страна и когато ги последва, той се озова в още по-голямо помещение, което беше обзаведено с удобни кресла и канапета, и в чийто долен край се намираше внушителна камина. Всички мебели бяха с нова тапицерия от тъмнокафяв сатен с бледозелени ивици. Един бюфет — малко грубоват за вкуса му със своите маси и столове от естествен дъб, но явно добре посещаван — представляваше неделима част от фоайето.

От другата страна на това помещение се намираше трапезария с подходяща големина, а зад нея той откри две уютни столови, които очевидно бяха запазени за гостите на хотела. По обратния път към хола — старата част на сградата не привличаше особено вниманието му — той хвърли бегъл поглед към библиотеката, която му направи приятно впечатление с уханието на кожа и тютюн.

— Колко стаи имате тук?

— Цяла дузина — отвърна портиерът. — Освен тях още два апартамента със спални и салон, естествено, без да се слагат в сметката частните помещения на собствениците.

— Естествено не. Навярно имате предвид двете млади дами, нали?

— О, да, сър! Рийган и Бранди. Рийган живее на партерния етаж в края на старата постройка, а Бранди на първия етаж точно над нея.

— Това ли са госпожиците, на които уж принадлежал и целият град? — попита Фаръл.

Служителят се засмя тихо.

— Проповедникът смята, че единствената сграда в града, която не им принадлежи, била църквата, ала всеки в селището знае, че те са финансирали новата й постройка. На тях принадлежат всички ипотеки, които лежат върху къщите на града. Ако например пристигне адвокат, който иска да продължава нататък на Запад, Рийган му предлага пари, за да си направи кантора, и после той предпочита да остане в Скарлет Спрингс и да си построи къща. По същия начин успя да накара един лекар да отседне тук и така на бърза ръка от това селище стана цял град.

— Къде бих могъл да намеря сега госпожа Станфорд? — попита Фаръл, комуто се стори твърде невъзпитано мъжът постоянно да нарича Рийган с малкото й име.

— Някъде в хотела — отговори той малко разсеяно, тъй като в този момент към рецепцията се приближи семейна двойка, която желаеше да наеме стая за двама. — Тя е едновременно навсякъде.

Понеже Фаръл не желаеше да прави сцени, той се примири с факта, че безсрамният младеж го отпрати така внезапно. По-късно щеше да се оплаче при управителя от този човек.

От стаята си на горния етаж обаче не можеше да иска нищо повече: тя беше чиста, добре мебелирана и ярка слънчева светлина струеше през току-що измитите стъкла. Отопляваше се през зимата от малка камина, вградена в една ниша на страничната стена.

Фаръл облече нов костюм и се спусна отново на партера, където беше трапезарията. Гнетеше го, че е принуден да се храни с простолюдието, но му беше ясно, че тук вероятността да срещне Рийган беше по-голяма, отколкото в интимната столова.

Предлаганите ястия върху листа с менюто бяха повече от достатъчни. Можеше да избира между седем различни ястия с месо и три с риба, а който се колебаеше какво да си поръча, със сигурност щеше да намери в описа на студените ястия и ястията с дивеч нещо, което да задоволи придирчивостта му. Поръчката му беше изпълнена начаса. Сервираха му яденето горещо, то изглеждаше много апетитно и наистина имаше чудесен вкус.

Докато опитваше за десерт един сладкиш, който се наричаше в листа на менюто „Моравски захарен сладкиш“, в залата влезе една жена, която привлече върху себе си всички очи, както мъжките, така и женските. Причината беше не само външния й вид — тя беше изключително красива — а преди всичко нейното излъчване. Тази миловидна жена, която носеше синьо-зелена муселинова рокля в изискан стил, беше личност. Тя се движеше естествено и разговаряше непринудено с един, после с друг гост. Изглеждаше като любезна дама, която приветства с добре дошли приятелите на дома си на вечеринка. Спря пред една маса, погледна ястието и го върна в кухнята. На друга маса две дами станаха от столовете си и я прегърнаха сърдечно. Тя седна за миг при тях и се засмя от все сърце на някаква тяхна фраза.

Фаръл не можеше да отвърне поглед от нея. На пръв поглед тя приличаше на непохватното момиче, което беше познавал някога. Очите й имаха същия цвят, косите бяха със същия кафеникав отблясък, ала тази жена със своите съблазнителни форми, която общуваше толкова непринудено с хората, с нищо не напомняше за това скучно, стъписващо се от собствената си сянка дете, за което някога беше сгоден.

Като се облегна на стола си, Фаръл зачака невъзмутимо да се приближи до него. Когато го видя, тя се усмихна, ала в погледа й не се долавяше да го е познала. Минута по-късно, когато разговаряше със семейна двойка на съседната маса, очите й се вдигнаха отново и се срещнаха с неговите за втори път. Този път това беше преценяващ поглед и Фаръл му отвърна с най-очарователната си усмивка. Зарадва се неимоверно, когато тя се обърна кръгом и твърде припряно напусна залата. Сега беше сигурен, че още беше на лице едно чувство — независимо дали добро или лошо — което го засягаше. Омраза или любов: на него му беше съвсем безразлично, стига само да си спомня за него.

— Рийган, не ти ли е добре? — попита Бранди загрижено от другата страна на огромната дъбова кухненска маса, откъдето надзираваше трите готвачки.

— Няма ми нищо — отвърна Рийган необичайно рязко, после си пое дълбоко дъх и каза с едва забележима усмивка: — Току-що видях един призрак. Това е всичко.

Двете жени размениха поглед. Бранди придърпа Рийган в по-тих ъгъл на кухнята и попита:

— Бащата на Дженифър ли?

— Не — отвърна Рийган също така тихо. Понякога й се струваше, че въобще не е имало миг в живота, й, в който да не е мислила за Травис. Всеки път, когато погледнеше големите кафяви очи на Дженифър, виждаше в тях Травис. Чуеше ли тежки стъпки по стълбището, сърцето й спираше да тупти.

— Спомняш ли си за мъжа, с когото бях сгодена преди години? За Фаръл Батсфърд? — Между двете жени нямаше никакви тайни. — Той седи оттатък в трапезарията.

— Този негодник! — извика Бранди спонтанно. — Какво си е поръчал? Ще му поръся яденето с цианкалий!

Рийган прихна.

— Мисля си, че трябва да изпитвам същото като теб, но понякога дали човек може да забрави действително първата си любов. Когато го видях, в паметта ми изплуваха всички спомени. Бях толкова боязлива, толкова се стараех да бъда справедлива към всички и бях толкова влюбена в него. Мислех, че той беше най-хубавият и най-елегантният мъж на света.

— А как изглежда сега?

— Положително не е отблъскващ — отговори Рийган и се усмихна. — Трябва да го поканя на разговор в канцеларията си. Дължа му това от учтивост.

— Рийган — предупреди я Бранди, — бъди предпазлива! Той не е случайно тук!

— Убедена съм в това. Мога и да се досетя какво иска. Точно след месец ще стана на двадесет и три години и тогава ще мога да разполагам с парите, които ми оставиха моите родители.

— Не забравяй нито за секунда какво ти казах — извика Бранди след нея.

Рийган отиде в канцеларията си до кухнята и седна в едно кожено кресло зад писалището си. Не Фаръл я беше разтърсил така, а тягостните спомени, които бяха свързани с него. Като студен душ се беше върнала нощта, в която нейният вуйчо и нейният годеник бяха показали истинското си лице. Едните спомени събудиха други: Травис, който я държеше в обятията си, Травис, който й нареждаше какво да прави. Травис като любовник. Травис по-голям от живота и Рийган в постоянна паника. През изминалите четири години стотици пъти беше започвала да му пише писмо, да му разказва за дъщеря му и да го успокоява, че двете са добре и са здрави и читави. Но беше прекалено страхлива да довърши писмата. Ако Травис й отговореше, че това не го интересува? Че никога не се е опитвал да я намери?

Така с годините се беше научила да стои на собствените си крака. Но щеше ли да се владее още, ако Травис се появи тук? Нямаше ли отново да й подейства така че да се преобрази в предишното ревливо, изплашено момиче?

Почукването на вратата я върна в ежедневието. Когато отговори, Фаръл отвори вратата.

— Надявам се, че не ви преча — каза той усмихнато и й даде да разбере с очи колко се радва, че я вижда.

— Ни най-малко — отговори тя, изправи се и му подаде ръката си. — Току-що се канех сама да те поканя.

Той наведе глава и й целуна ръка.

— Навярно ти е било трудно веднага да ме приемеш — прошепна той с томителен глас. — В края на краищата преди години бяхме толкова близки.

За щастие Фаръл не можеше да види в този момент лицето на Рийган. Гняв и удивление се четяха на него. Какъв високомерен, долен денди, помисли тя. Действително ли си въобразява, че след толкова много време няма да си спомни за онази нощ, в която й беше обяснил защо иска да се ожени за нея?

Когато той отново вдигна глава, Рийган му се усмихна. Животът и положението й я бяха научили да не показва открито чувствата си.

— Да — отговори тя със сладък глас, — оттогава много вода изтече. Не искаш ли да седнеш? Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Уиски, ако имаш нещо такова.

Тя му наля пълна водна чаша ирландско уиски и се усмихна невинно, когато клепачите му потрепнаха. Седна отново и попита спокойно:

— Как е вуйчо ми?

— За съжаление, той умря през това време.

Рийган не реагира. Чувствата й бяха раздвоени. Напук на всичко, което й беше причинил, той беше неин кръвен родственик.

— Защо си дошъл тук, Фаръл?

Той се забави с отговора.

— Гузната ми съвест ме подгони насам. Макар че тогава нямах никакво влияние върху постъпките на вуйчо ти, аз все пак се чувствах донякъде отговорен за тях. Въпреки всичко, което навярно си мислиш, че си чула, аз действително те обичах. Бях само разтревожен, защото ти беше още толкова млада и несдържана, защото вуйчо ти те беше възпитал не както трябва. — Той се засмя, сякаш щеше да разказва нещо весело. — Ти не беше безусловно най-остроумната събеседничка, както трябва да признаеш. Аз никога не съм бил мъж, който отвлича момичета от училищната скамейка. Може би други мъже мислят другояче.

— А сега? — Рийган се усмихна съблазнително.

— Ти си се променила. Ти си… вече не си дете.

Преди да отговори на последните му думи, вратата се отвори рязко и Дженифър нахлу в стаята с шепа цветя без дръжки. Тя беше прелестно тригодишно дете с нежната фигура на Рийган и очите и косата на Травис. Може би беше наследила и самоувереността от баща си, тъй като не изпитваше от нищо и от никого страх.

— Донесох ти няколко цветя, мами — каза тя засмяна до ушите.

— Колко мило от твоя страна! Сега вече знам, че пролетта действително е настъпила — отговори Рийган и целуна сърдечно дъщеря си.

Дженифър вече гледаше Фаръл с нескрито любопитство.

— Кой пък е този? — каза тя с шепот, който трябваше да се чуе чак в кухнята.

— Фаръл, за мен е истинско удоволствие да те запозная с дъщеря ми Дженифър. Дженифър, това е един мой стар приятел — господин Батсфърд!

Дженифър смотолеви още едно „Как сте?“, преди да напусне толкова бързо помещението, колкото беше влязла в него.

Рийган погледна с обич към вратата, която дъщеря й затвори твърде шумно след себе си и се обърна отново към Фаръл:

— Боя се, че дъщеря ми е заета като мен. Снове по цял ден из хотела и градината и всеки миг се кани да прави нещо друго.

— Кой е баща й? — попита Фаръл, който не се интересуваше от дреболии.

Рийган отговори с лъжата, която беше подготвила за всички любопитни. Била овдовяла, каза тя, но малко припряно. Може би днес беше мислила прекалено много за Травис, така или иначе по очите й личеше, че лъже. Забеляза това по бързия поглед на Фаръл, но не прибави нищо. Една лъжа не става по-добра, ако се прибавят още подробности.

— Не бива да ти преча повече на работата — чу тя Фаръл да казва любезно. — Може би днес ще вечеряш с мен?

Стана й неприятно, че Фаръл я беше хванал в лъжа и тя прие поканата му.

— В такъв случай до вечерта — усмихна се Фаръл и напусна канцеларията.

Той се насочи веднага към кухнята, за да обсъди с главния готвач една по-специална вечеря. Когато го представиха на Бранди и забеляза враждебност в очите й, той разбра, че тя знае миналото на Рийган. Сложи на лицето си най-миловидната усмивка и я попита дали би могла да му покаже града. Бранди не знаеше как да откаже на тази мила молба и преживя един от най-вълшебните следобеди в живота си.

Едно нещо положително Фаръл беше научил при продължаващия му с години лов за богата жена: знаеше как да завърти главите на жените. Във всеки случай той успя да убеди Бранди, че бил невинна жертва на Джонатан Нортлънд и неговата алчност. Разказа й дълга, прекалено сложна история какво ли не правил, за да намери отново Рийган и че бил съвсем съсипан от тревогите, които го измъчвали с години заради нея.

Когато се върна в хотела, той беше спечелил Бранди за своя застъпница. И още нещо беше постигнал — а именно името и адреса на съпруга на Рийган. Още преди да се преоблече за вечерята, той вече беше изпратил един човек във Вирджиния с поръчението да издири истината за Травис Станфорд.