Читателски коментари от zivoroka

В интерес на истината разказът не е написан от Робърт Хауърд ,а от Лион Спраг де Камп .

Великолепен роман един от тези с който можем да се гордеем без свян пред световната литература. Роман за две поколения на няколко български рода и техните сложни взаимоотношения през години на преход от самостоятелно земеделие към кооперация. Време на битови , нравствени и социални промени , които се отразяват различно при различните психологически типове хора и със сигурност с голяма доза стрес и страх от всичко ново. Роман за отмъщение за натрупваните с години неправди и унижения и ескалацията им в крайното действие — убийство. Многослоен роман в който има философия, драма, хумор и българска история. Богата палитра с персонажи от безличния,безгласен и бездеен Калчо ,през лудата глва, хайдутин,а впоследствие улегнал земеделец Джендо (мразещ същността на Калчо), през стеснителния наивен добряк Николин, през непостоянния в стремежите си бохем Иван ,през блюдолизеца държавен служител с облика на Сталин прилагащ закона ,, селския диктатор" Соян Кралев (мразещ тези които се противят на коопа Джендо и Киро) , през противоположността брат му Илко и самостоятелния земеделец върл противник на кооператива Киро Джелебов ненавиждащ Соян Кралев ,който упражнява цялата си власт над него за да го сломи .

С тази многоцветна психологическа палитра Ивайло Петров е създал шедьовърът си ,, Хайка за вълци" хайка за прогонване или унищожение на вълците в душите на персонажите.

Твърди се, че българската литература разполага с пет истински силни романа: „Под игото“ от Иван Вазов, „Тютюн“ от Димитър Димов, „Железният светилник“ от Димитър Талев, „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров , за мен „Хайка за вълци“ е на първо място следван от „Тютюн“ ,а за „Иван Кондарев“ предстои да разбера.

Основанието? Изтрийте я най-накрая тази остаряла версия с този малоумен „превод“ .

Действието се точи много по-мудно от предходните книги ,но в никакъв случай не без интересно .По-бавното развитие на историята се дължи на това ,че става въпрос за ново сказание не пряко свързано с предходните книги ,а именно последният етап в историята на расата нечовеци Тайст Едур — децата на Скара Бандари — Баща Сянка (третото потомството на Майка Тъма) и тогавашните им съперници империята на лидерийците, които също за пръв път са представини в поредицата за света на Малазан. Тук е описан живота на Трул Сегнар (Тайст Едур) ,които изигра роля в предходната книга Дом на вериги и неговото семейство, което изиграва ключова роля в съдбата на всички племена на Тайст Едур.

Паралелите със историята на САЩ и потискането на коренното индианско население са много сходни ,като се прибави и описанието на Лидерийската държава-империя ,като търговска и сребролюбива поробваща най-вече финансово ,превръщаща всеки извън елита във длъжник-роб.

А Техол Бедикт детайлно познава механизмите ,които движат икономическата машина поддържаща империята и се възползва от слабостите и за да изпълни планът си за отмъщение.

"Не съм сляп за подмолните мотиви на алчност, върху които е основана нашата цивилизация при всичките й претенции за предопределението й като защитник на справедливостта и за безукорна почтеност.,,

,,Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.

„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“

В това пето сказание липсва напрежението от баталните сцени на предходните книги и

за разлика от тях в тази сякаш присъства повече социална/политическа философия и размисли за класите в обществото и породеното неравенството от тях, робството и меркантилността ,но естествено не липсва и житейска философия свързана с въпросите тормозещи отделния човек и мястото му в обществото и вселната и смисъла на съществуването му.

Битките са много повече от ментален характер (интриги, заговори и предателства) отколкото от физически (стомана срещу стомана ,магия срещу магия),но естествено в края на сказанието ,когато се свържат всички части на историята има задължително финално клане и изненадващи обрати.

И за да не е толкова мрачно и сериозно сказанието присъства и интелигентния хумор на Ериксъновите герои.

Среднощни приливи на е свързана пряко с предните четири книги ,но не е и самостоятелен роман ,а такъв от който следват събития развити в следващите романи Вихърът на жътваря (Reaper’s Gale сказание 7-мо) и Прах от мечти (Dust of Dreams сказание 9-то),струва ми се че по отношение на начален роман (различна времева линия) и като наситеност от сцени на действие сказанието наподобява или е най-близко до Лунните градини.

Много дразнещ (за мен) „телеграфен“ стил на писане (очаквах след всеки пет думи да се чете и точката :)) в допълнение с уж интересен „тийн“ жаргон. Доста клишета и почти никаква оригиналност ,но пък има надежда за потенциал , който тепърва ще видим дали ще бъде развит в останалите книги.

Много оригинален разказ от гледна точка на извънземното същество от филма на Джон Карпентър „Нещото“ / The Thing (1982) и разказа на Джон Кемпбъл „Кой е там?“ Who Goes There? финалист за наградата Хюго 2011 за най-добър къс разказ.

Това е началото на романа „Живот на заем / Небето няма любимци“ — Der Himmel kennt keine Günstlinge, 1961 ,а не отделен разказ !

Забвните приключения на концесионерите , великия комбинатор Остап Бендер придружаван от Иполит Матеевич в търсене на скровище из СССР отдавна са се превърнали в класически пример за съветската сатирична литература и до днес са актуални и показателни за стремежа към бързо забогатяване.Цензуриран от съветската власт заради усмиването и от авторите с тънко чувство за хумор ,романът и в този си „осакатен“ вид е все още приятен и забавен за четене,но в пълното нецензурирано издание има допълнителни забавни случки и допълнение в биографията на Ворбянинов.

Това издание на издателство ,,Отечествен фронт" е доста орязано (явно превод от цензурирана версия на романа) липсват 3 глави и доста абзаци от останалите (над 100 страници) ,а и самият превод ми се струва по-лош от този на издателство ,,Дамян Янков" ,които предлагат превод на целия нецензуриран текст възстановен от ръкописа.

Великолепен разказ,въпреки че ми се щеше да е още малко по описателен при ампутациите (ха,ха,ха) Кинг казва че обича най-много мрачните истории,но с тази е по прекалил,като за писана от него" В края на разказа ми се струва е има грешка защото оригинала е „lady fingers they taste just like lady fingers“ и се има в предвид че пръстите му имат вкус на бисквитите „котешко езиче“ а не дамски пръсти https://en.wikipedia.org/wiki/Ladyfinger_(biscuit)

Какво да кажеш за книга от която любимият ти герой е антигерой инквизитор (сакатия Санд дан Глокта) с песимистично мислене и самоирония ,която те кара да се усмихваш непрестанно (бивш любимец на тълпата майстор фехтовач заловен от противника и измучван с години) ,какво да кажеш за такава книга освен че е оригинална ! със героите си Логън Деветопръстия , капитан Джизал дан Лутар (самовлюбен глупак), Първият магус Баяз,Феро Маладжин ,които са свежи и обятелни.Първата книга е въведение към останалите две в кото без съмнение действето ще се развива още по скоростно и наситено с повече развръзки,напрегнати моменти и (силно се надявам) неочаквани зъвършеци за главните герои.Въпреки въвеждащата роля на първата книга тя не доскучава и за миг,чете се на един дъх с глождещо любопитство и непрестанна усмивка зарди точно премерения и на място хумор.За мен Гласът на острието веднага се превърна във любима книга,а съм почти сигурен че и цялата трилогия ще е такава след като я прочета.

„С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски разбит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандърсън.“ !!!

За хвалбите които има за книгата „Най-добрият фантастичен роман на деведесетте. Ненадминат шедьовър!“ може много да се поспори сега,но за 1992-ра когато е издадена може би е била със свежи идеи (Метавселената,дигитално-органичен вирус от времето на Шумерите ??!!).Мноогоо излишни описния,които на моменти досаждат доста,основната история не е особено оригинална (особено за хора прочели и гледали доста по темите),героите са такива които лесно можеш да забравиш,"опитите" за хумор и по-улично/жаргонно разказване не са много интересни (но е възможна и загуба във превода).Романа е малко „посредствен“ (може би защото не издържа изпитанието на времето) и излишно обемен със сигурност не бих си губил времето с препрочитане ,дано направата на тв. мини сериала да се направи по съвременно .

Първата половина на книгата е доста „скучна“ докато се разказва за израстването и първоначалното обучение на Фиц за кралски шпионин и убиец,но за читатели които обичат задълбочените описания (които са написани великолепно) липсата на напрегнато действие и заплетени интриги и мистерии ще е незабележимо и не дразнещо.През втората половина на книгата когато обучават Фиц на Умението и се запознава с други герои в разказа действието е малко по динамично и интересно,особено когато идва деня на изпита за Умението.Първите убийства на „претопените“ се споменават бегло,като се набляга на защитата на кралството от пиратите и ролята на Фиц в плановете на краля за кралството му.В последните няколко глави настъпва напрежение/съспенс което оставя надежда че в следващите книги ще преобладава в по големи количества.Цялата книга е съсредоточена върху главния си герой и през тези 450 страници той израства пред очите ти (с 10-ина години) и неизбежно ти става близък (за това е и един от най добре развитите герои във фентъзи жанра,при условие че има още 8 книги посветени на Фиц),но в същото време книгата оставя впечатление че е писана по скоро за тинейджъри (може би заради липсата на брутални битки) особено след като си чел Малазана,а при мен след Пътя на кралете.

Великолепно написана книга,но за мен със леко „скучна“ история.

Слепоглед e „студена“ (като космоса в който се развива историята) и „механична“ (като разказвача на тази история) книга в която не можеш да се влюбиш истински с пламък ,но тя трябва да бъде такaвa заради историята и за „достоверността“ си. В технологично бъдеще където половината човечество се е обезтелесило и сляло с технологиите и в първия си контакт с извънземни същества ,които нямат нищо общо с хората и техните емоции

(поклон пред автора за това) ,а са кошмарни като култовия Шрайка от шедьовъра на Дан Симънс Хиперион (а криволячовците напомнят на втори стадий (фейсхъгър) на Пришалеца) и не те приветстват ,а те побъркват с халюцинации,логиката е да напишеш „студена“ история изпълнена с научни термини,която на моменти е неразбираема (според автора/разказвача заради сложността на комуникацията на екипажа и по-напредналото им развитие от нашето).Въпреки многото научни термини и сякаш липсата на хомогенност в историята почти липсват скучни моменти и до края интереса и напрежението не стихват.На пръв поглед основната тема е за Първия контакт ,но в по дълбок прочит се вижда че е наблегнато на темата за самосъзнанието — съществува ли то и има ли полза от него, засегнати са и теми свързани със съвременни наболели проблеми в науки като психология,когнитивистика, биология, генетика, космология, статистика и други.С по малко думи книгата е абсолютно задължителна за всеки любител на твърдата фантастика,космологичните технологии,спейс хоръра и екзистенциализма.

Термина Слепоглед Blindsight — е неврологично състояние, свързано със способността на мозъка за възприемане на визуални стимули без да има пряка видимост към тях.

Направо си е загадка защо романа не е успял да получи награда Хюго и Локус,а е дадена на Краят на дъгата

— Върнър Виндж ,която няма чак толкова добри отзиви (но пък сигурно е по лесно смилаена/разбираема).

Урсула е създала произведение близо до шедьовър за дуалноста на човешката природа с нейните позитивни и негативни страни, и за произходните и творения — общество,държава,власт. Много правилно проумява и описва двата свята/планети със своите предимства и недостатъци,като нито един от тях не е идеализиран.

Анарес привидно свободен в основата си анархистичен свят бавно се превръща в консервативен и ограничен от хора искащи да наложат мнението си в търсене на сигурност , но „Свободата никога не гарантира пълна сигурност“

„— Вижте — започна той — трябва да припомним на самите себе си, че не сме дошли на Анарес, за да търсим сигурност, а да търсим свобода. Ако трябва всички да сме съгласни, всички да сме на едно мнение, всички да работим заедно, то тогава ние не сме нищо повече от една машина. Щом една личност не може да работи в солидарност със своите другари, негово задължение е да работи сам. Негово задължение и негово право. Досега ние отричахме на хората това тяхно право. Повтаряхме си все по-често и по-често, че трябва да работим заедно с другите, и да приемаме мнението наложено ни от мнозинството. Но всяко наложено мнение е чиста тирания. Задължение и право на индивида е да не допуска да му налагат мнения, с които не е съгласен. Да бъде инициатор на собствените си постъпки. Да бъде отговорен. Само ако всеки от нас постъпва така, обществото ще живее, ще се променя, ще се адаптира и ще оцелее. Ние не сме поданици на Държава, крепяща се на закони, а членове на общество, създадено и крепящо се на революцията. Революцията е нашето задължение, нашата надежда за развитие. «Революцията е в самия човешки дух, или никъде другаде. Тя е за всички, или е нищо. Ако се гледа на нея като на нещо, което има край, то тогава тя никога няма да започне». Ние не можем да спрем тук, сега. Трябва да продължим. Трябва да поемем риска.“

Дори в свободно общество може да се наложи стадното мислене и налагане на общественото съзнание :

„Общественото съзнание напълно доминира над съзнанието на индивида, вместо двете да бъдат в някакво равновесие. Ние не сътрудничим, ние се подчиняваме. Страхуваме се да не ни отритнат, да не ни сметнат за мързеливи, нефункционални, или егоисти. Съобразяваме се повече с мнението на съседа, отколкото със собственото си право на свободен избор.“

Урас е пълна противоположност на анрхичния Анарес ,процъфтяващ със строги закони и граници между държавите със много богати (презрително наричани собственици от Анарес) граждани,но и с доста бедни и угнетени хора.

Сравненията които прави главния герой от негова гледна точка също показват добрите и лошите страни на тези рзлични свтове :

„Aнарес не е прекрасен свят. Това е един грозен свят. Не като този тук. Цялата планета е само прах и изгорени

хълмове. Всичко е изсъхнало, всичко е оскъдно. И хората там не са красиви. Те имат големи длани и стъпала като

мен и като онзи сервитьор там. Но нямат големи кореми. По цял ден тънат в мръсотия, а после се къпят заедно; тук

никой не прави така. Градовете са малки, грозни и скучни. Няма палати. Животът е скучен, сив и минава в

ежедневен къртовски труд. Не можеш винаги да имаш това, което искаш, дори и това, от което се нуждаеш, защото

просто няма достатъчно за всички. Вие, Урасците си имате достатъчно от всичко. Имате достатъчно въздух,

достатъчно дъжд, трева, океани, храна, музика, сгради, заводи, машини, книги, дрехи, история. Вие сте богати, вие

притежавате всичко. Ние сме бедни и не притежаваме нищо. Вие имате, ние нямаме. Тук всичко е красиво. Само не и

лицата. На Анарес нищо не е красиво; нищо освен лицата. Лицата на другите, на мъжете и жените. Ние не

притежаваме нищо друго освен това, имаме себе си. Тук вие гледате бижутата, там ние гледаме очите. И в очите

откриваме прекрасното, красотата на човешкия дух. Защото нашите мъже и жени са свободни. Те не притежават

нищо и са свободни именно заради това. А вие, собствениците, всъщност сте просто собственост. Вие всички сте

затворници. Всеки от вас е изгнаник, обречен на самота. Имате единствено камарата боклуци, която наричате своя

собственост. Вие се раждате в затвор, живеете в затвор и умирате в затвор. Това е всичко, което мога да видя в очите

ви — стената, стената!“

Книгата е за сяга идята за промяна-революция като необходимост за развитие

„— Страданието е това, което ни сплотява. Не любовта. Любовта не се подчинява на разума и може да се превърне в

омраза, ако я насилят. Ние не избираме сами това, което ни свързва. Ние сме братя. Братя сме, защото споделяме

всичко по братски. Споделяме болката, която всеки от нас трябва да изстрада сам, споделяме глада и нищетата.

Споделяме надеждата. Затова и се научихме да бъдем братя. Научихме се, че никои друг няма да ни помогне, ако не

си помогнем един на друг. Няма да срещнем протегната за помощ ръка, ако първи не протегнем своята. А ръката,

която вие протягате, е празна, също като моята. Вие нямате нищо. Не притежавате нищо. Затова и сте свободни.

Всичко, което имате, е това, което сте и това, което давате.

— Аз съм тук, защото вие виждате в мен обещанието. Обещанието, което направихме преди двеста години

в същия този град. Обещанието, което ние спазихме на Анарес. Там ние нямаме нищо, освен свободата си. Ние

нямаме какво друго да ви дадем, освен вашата свобода. Ние нямаме закони. Ние спазваме само простото правило

на взаимопомощ между индивидите. Ние нямаме правителство, а простото нравило на доброволно съжителство.

Нямаме държави, нямаме нации, нямаме президенти. Нямаме премиери, нито началници, нито генерали. Нямаме

командири, нямаме банкери, нямаме господари. Нямаме заплати, нямаме благотворителност, нямаме полиция, нито

войници, нито пък войни. Нямаме още много други неща. Ние не сме собственици. Не сме имотни. Никой от нас не

е богат. Никой не е властен. Ако Анарес е това, което искате, ако това е бъдещето, за което мечтаете, тогава где ви

кажа, че трябва да влезете в него с празни ръце. Трябва да дойдете сами, голи така, както новороденото идва на този

свят направо в своето бъдеще, без минало, без собственост, напълно зависимо от другите, които му дават живот. Не

можете да вземете това, което не са ви дали. Трябва сами да давате. Не можете да си купите Революцията. Не

можете да направите Революцията. Можете единствено да бъдете Революцията. Тя или е в душите ви, или никъде.“

Всеизвестната истина която знем към края на новелата е посочена, че свят населяван от хора не може да е идеален,защото самите хора не са идеални и безгрешни,и една възвишена идея след време се упорочава и потъпква поради създали се обстоятелства от човешки единици с користни цели :

„— Знам, че е и тук има злини, човешки неправди, алчност, престъпления и пороци. Но в същото време тук е пълно и с доброта, красота, жизненост. Така трябва да изглежда идеалният свят! Той е жив, разбирате ли,… невероятно жив й преизпълнен с надежда, въпреки всичкото зло в себе си.“

Също така в книгата са разгледани и темите за секуалността и любовта и естествено с главен герой физик за времето минало-настояще-бъдеще и съществува ли тази последователност във вселенски мащаб или това е само от гледна точка на наблюдателя :

„— Ами, ние си мислим, че времето «отминава», протича край нас като река или каквото и да е там. Защо да не

приемем, обаче, че не времето, а ние сме тези, които се движат напред? Движим се от миналото към бъдещето като

постоянно откриваме новото. Нещо като да четеш книга, разбирате ли? Книгата си е там, цялата между кориците.

Ако искаме, обаче, да прочетем историята и да я разберем, ние трябва да започнем от първата страница и да

напредваме в една точно определена последователност. Тогава можем да приемем Вселената за една много голяма

книга, а себе си — за едни много мънички читатели.“

„Всичко се променя. Този негов възглед беше в основата на мирогледа му. От идеята за преходността на нещата той

разви огромна теория, която доказваше, че вечността се състои в непрекъснатата промяна. Общата теория на

Темпоралността заявяваше, че човек може да се върне у дома, само ако разбира, че този дом е място, където той

никога не е бил.“

"Последователността и Едновременността се обединяваха в едно фундаментално единство. Двата аспекта на Вселената — динамичен и статичен — щяха да се свържат чрез концепцията за интервала. "

Въпреки кратките книги (първите 5 книги 900 страници) историята на принц Коруин и борбата му с братята и сестрите си за трона на Амбър е доста заплетена и с неочаквани обрати ,които те държат в напрежение до финалната развръзката.Чете се на един дъх с лекота заради майсторството на Зелазни да не обременява сюжета с излишни пълнежи и в същото време създадените герои да са запомнящи се . В зависимост от читателя и претенциите му историята може би за едни ще е прекалено еднопластова и на моменти еднообразна поради липсата на повече герои развитието им и свързани с тях приключения,но за други читатели свикнали с по съсредоточен сюжет това ще предимство и ще им хареса.За мен историята на Коруин е интересна ,завладяващо-пристрастяваща и запомняща се,което я прави една от любимите ми фентъзи поредици.

Първата книга която прочитам за толкова кратък период и с нестихващ интерес,всяка от историите на пилигримите е завладяваща ,а научно фантастичния свят се усеща като логично реален. Дълбочината на замисъла на произведението в тази първа част (книга) е само върха на айсберга който явно ще се разкрие във втората книга Падането на Хиперион.

В тази книга намерих и усетих всичко което търся в една научно-фантастична книга : „пророческо“ полу-реално технологично бъдеще,бързо развиващо се действие,загадки които те карат да развиеш въображението си,общочовешки въпроси и размисли,дилеми,капка философия и поезия,герои с които да си съпричастен (и на моменти да се оприличаваш с тях) и когато четеш историята,действията и съдбата им да настръхваш.Независимо че първата час Хиперион е по-оригинално написана и структурирана,за мен тя е по-самовглъбена и спокойна,докато Падането е по-интензивна и цялостна заради отговорите които предоставя и по-любима от двете.

Интелигентно написана книга с оригинални идеи (за времето си).Сивотата в книгата идва от света в който се развива действието — планетата Зима/Гетен с почти постоянни зимни условия без много цветност ,населяван от ограничен вид животни и хермафродитни хуманоиди.Темите които са зесегнати те карат да се замислиш за това какво би било ако…,за възприемането на различните от теб,за половата принадлежност,за приятелството и политическата изменчивост в зависимост от къде духа вятъра и съмнителната и служба на обществото.За хора които са свикнали с по описателните „мудни“ книги тази ще им допадне много,но на мен на места доста ми доскучаваше и едва ли я бих препрочел.