Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Things, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Питър Уотс

Заглавие: Отвъд разлома

Преводач: Богдан Русев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: сборник разкази

Националност: канадска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Христо Блажев; Благой Иванов

Редактор: Ива Колева

Художник: Живко Петров

ISBN: 978-954-28-1960-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/827

История

  1. — Добавяне

Аз съм в съществото Блеър. Измъквам се през задния вход, докато светът влиза отпред.

Аз съм в съществото Копър. Надигам се от гроба.

Аз съм в съществото Чайлдс. Охранявам главния вход.

Имената не са важни. Те не са нищо повече от табелки; цялата биомаса е взаимозаменяема. Важното е това, че от мен не е останало нищо друго. Светът е изгорил всичко останало.

Виждам се през прозореца, докато крача през бурята, в тялото на Блеър. Макрейди ми е наредил да изгоря Блеър, ако се върне сам, но Макрейди все още си мисли, че съм от неговите. А аз не съм: аз съм в съществото Блеър и съм на вратата. Аз съм в съществото Чайлдс и си отварям. Създавам кратка общност, от лицата ми се протягат пипала и се гърчат едно срещу друго, преди да се преплетат: аз съм Блеър Чайлдс и обменям новини за това, което се е случило междувременно в света.

Светът ме е открил. Открил е бърлогата ми под работилницата и наполовина завършената спасителна капсула, канибализирана от вътрешностите на мъртви хеликоптери. Светът се е заел да унищожи средството ми за бягство. А след това ще се върне за мен.

Остава ми само една възможност. Разпадам се. В съществото Блеър отивам да споделя плана с Копър и да се нахраня с гниещата биомаса, която преди се наричаше Кларк; след толкова многобройни промени за толкова кратко време, енергийните ми резерви са опасно изчерпани. В съществото Блеър вече съм консумирало онова, което е останало от Фукс, и съм заредено за следващата фаза. Мятам огнехвъргачката на гърба си и излизам навън, в дългата антарктическа нощ.

Ще изляза в бурята и никога няма да се върна.

А бях толкова повече от това преди катастрофата. Бях изследовател, посланик, мисионер. Прекосявах Космоса, срещах безброй светове, създавах общност: здравото преобразяваше нездравото и цялата вселена се усъвършенстваше с безкрайно мънички, радостни скокове. Бях войник, на оръжие срещу самата ентропия. Бях самата десница, с която се подобрява Творението.

Притежавах толкова мъдрост. Толкова опит. Сега не мога да си спомня всички неща, които знаех. Спомням си само това, че някога съм ги знаело.

Но си спомням катастрофата. Тя уби незабавно по-голямата част от този клон, но част от мен все пак изпълзя от разбития кораб: няколко трилиона клетки и една твърде слаба душа, за да ги задържи. Размирната биомаса избяга от мен, въпреки отчаяните ми опити да се удържа в едно: обзети от паника малки парчета месо, които инстинктивно прорастваха с всякакви наполовина припомнени крайници, за да избягат по горящия лед. Докато си върна контрола върху онова, което беше останало, огньовете вече бяха угаснали и студът се връщаше. Едва успях да създам достатъчно антифриз, за да предпазя клетките си да не се пръснат от замръзването, преди ледът да ме скове.

Спомням си и как се събудих отново: неясното връщане на усещанията в реално време, първите разпалени въгленчета на съзнанието, бавно разцъфващата топлина на мисълта, докато клетките ми се разтапяха, а тялото и душата ми се прегръщаха отново след дългия си сън. Спомням си двукраките клони, които ме бяха заобиколили, странното им бърборене и непонятната еднаквост на формата на телата им. Колко непригодни изглеждаха! Колко неефикасни бяха в морфологично отношение! Дори в това осакатено състояние, виждах толкова много неща, които можех да поправя. Затова се протегнах. Създадох общност. Вкусих плътта на света…

… и светът ме нападна. Нападна ме.

Оставих онова място в руини. Бях от другата страна на планините — тук го наричат норвежкия лагер — и никога нямаше да успея да прекося това разстояние в двукрака обвивка. За щастие, можех да избера и една друга форма — по-малка от двукраките, но по-добре пригодена към местния климат. Скрих се в нея, докато останалата част от мен отблъскваше атаката. Избягах в нощта на четири крака и оставих пожара да заличи следите ми.

Не спрях да тичам, докато не стигнах дотук. Доближих се до тези нови клони в четирикрака обвивка; и тъй като не ме бяха виждали да приемам никаква друга форма, те не ме нападнаха.

И когато един по един ги асимилирах — когато биомасата ми се промени и изля във форми, непознати за тукашните очи — аз създадох тази общност насаме, след като вече бях научило, че светът не обича онова, което не познава.

Аз съм само в бурята. Все едно съм на дъното на мътно и чуждо море. Вятърът носи снега покрай мен на хоризонтални ивици; когато го уловят тесните каньони или издатини в леда, снегът се завърта в заслепяващи малки вихрушки. Но все още не съм достатъчно далеч, все още не. Когато поглеждам назад, все още виждам лагера, ярко притаен в сумрака, като ръбеста плетеница от светлини и сенки, като мехур от топлина във виещата пустош.

Докато го гледам, в лагера се възцарява мрак. Взривил съм генератора. Не е останала никаква светлина, освен от прожекторите по водещите въжета: огърлици от мътносини звезди, които се мятат напред-назад по вятъра, като аварийни съзвездия, готови да поведат изгубената биомаса към дома.

Аз не си отивам у дома. Не съм достатъчно далеч. Продължавам напред в мрака, докато не изчезват дори звездите. Слабите викове на разгневени изплашени мъже се носят по вятъра.

Някъде зад мен разчленената ми биомаса се прегрупира в по-масивни и могъщи форми в подготовка за финалния сблъсък. Можех да се присъединя към себе си, всичко в едно: да избера единството пред фрагментацията, да се събера и да намеря утеха в цялото, което е повече от съставните си части. Можех да добавя силата си в предстоящата битка. Но аз избрах друг път. Ще запазя резервите на Чайлдс за бъдещето. В настоящето има само унищожение.

А по-добре да не мисля за миналото.

Вече бях толкова дълго в леда. Не знаех колко време ще мине, преди светът да проумее какво означават следите, да дешифрира бележките и записите от норвежкия лагер и да определи с точност мястото на катастрофата. Тогава бях Палмър; незабелязано от никого, отидох заедно с останалите.

Дори си позволих една мъничка частица надежда.

Но корабът вече не беше кораб. Не беше дори руина. Беше вкаменелост на дъното на огромната яма, пробита в ледника. Двадесет от тези обвивки можеха да застанат една върху друга и едва щяха да достигнат горния ръб на кратера. Мисълта за времето ме затисна като тежестта на целия свят: колко време беше минало, за да се образува целият този лед? Колко епохи се бяха изредили във вселената без мен?

И през цялото това време, може би милион години, не беше имало спасителна операция. Така и не се бях открило. Питам се какво означава това. Питам се дали изобщо съществувам на друго място, освен тук.

Останалото от мен в лагера ще заличи следите. Ще им се опълча в последната им битка — ще им дам чудовището, което искат да сразят. Ще ги оставя да победят. Ще им позволя да спрат да ме търсят.

А тук, в бурята, ще се върна в леда. В крайна сметка, почти не съм било извън него; бях живо само няколко дни от всички тези безкрайни еони. Но за това време научих достатъчно. От руините научих, че ремонтът е невъзможен. От леда научих, че няма да има спасение. А от света научих, че няма да има помирение. Сега единствената ми надежда за бягство е в бъдещето; да надживея цялата тази враждебна, порочна биомаса и да оставя времето и Космосът да променят правилата. Може би следващия път, когато се събудя, този свят ще бъде различен.

Ще минат цели епохи, преди отново да видя изгрева.

Ето какво ме е научил светът: адаптацията е провокация. Адаптацията подбужда насилие.

Струва ми се почти неприлично — като обида срещу самото Творение — да остана в тази обвивка. Обвивката е толкова непригодна за околната си среда, че трябва да се покрива с многобройни пластове тъкан, за да не измръзне. Има безброй начини да я оптимизирам: по-къси крайници, по-добра изолация, по-малко съотношение между повърхността и обема на тялото. Все още пазя всички тези форми в себе си, но не смея да използвам нито една от тях, дори за да се предпазя от студа. Не смея да се адаптирам; на това място мога единствено да се крия.

Какъв е този свят, който отхвърля общността?

Това е най-малкото общо кратно на биомасата. Колкото повече може да се променя, толкова повече може да се адаптира. Адаптацията е здраве, адаптацията е оцеляване. Тя е по-дълбоко вродена от интелигентността, по-дълбоко от тъканите; тя е клетъчна, аксиоматична. И още повече, тя е приятна. Създаването на общност е чисто чувствено удоволствие от усъвършенстването на Космоса.

И въпреки това, въпреки че е уловен в капана на тези непригодни обвивки, този свят не иска да се промени.

Отначало си помислих, че може би просто гладуват, че тази ледена пустош не осигурява достатъчно енергия за редовна промяна на формата. Или може би е някаква лаборатория: изолирана аномалия, откъсната от света и замразена в тези уродливи форми като част от някакъв краен експеримент за мономорфизъм в екстремни условия. След аутопсията се запитах дали светът просто не беше забравил как да се променя: ако е неспособна да докосва тъканите, душата не може да ги оформя, а времето, напрежението и хроничният глад бяха заличили дори спомена, че някога е била способна да го прави.

Но в това обяснение имаше твърде много непреодолими противоречия. Защо точно тези форми, които бяха толкова непригодни за условията на живот? И ако душата беше откъсната от тялото, какво удържаше тялото на едно място?

И как бе възможно тези обвивки да са толкова празни, когато влизах в тях?

Свикнало съм да откривам интелект навсякъде, проникнал във всяка частица на всеки клон. Но в лишената от разум биомаса на този свят нямаше за какво да се уловя: имаше само проводници, които пренасяха нареждания и входяща информация. Създадох общност, която не беше предложена доброволно; избраните от мен обвивки се съпротивляваха и се предадоха; фибрилите ми проникнаха докрай във влажното електричество на органичните системи. Погледнах през очи, които все още не бяха съвсем мои, поех контрола върху двигателни нерви, за да задвижа крайници, които все още бяха изградени от чужди протеини. Влязох в тези обвивки, както съм влизало в безброй други, установих контрол върху тях и оставих отделните клетки да се асимилират тогава, когато са готови за това.

Но можех само да нося тялото, а не да го обитавам. Не откривах никакви спомени, които да абсорбирам, никакъв опит, никакъв разум. Оцеляването зависи от сливането със средата и не беше достатъчно само да приличам на този свят. Трябваше и да бъда като него — и за пръв път, откакто се помнех, не знаех как да го направя.

А още по-страшното беше това, че нямаше нужда да го правя. Обвивките, които бях асимилирало, продължиха да се движат — съвсем сами. Разговаряха помежду си и се занимаваха с обичайните си задачи. Не можех да го разбера. С всеки изминал миг прониквах все по-дълбоко в крайниците и вътрешностите им, нащрек за следи от първоначалния им собственик.

Но не откривах никакви мрежи, освен тези, които бях донесло със себе си.

Разбира се, можеше да е много по-лошо. Можеше да съм изгубило всичко — да ми останат само няколко клетки и нищо, което да ги води, освен инстинкта и собствената им еластичност. В крайна сметка, щях да зарасна, да си върна разума, да създам общност и да възстановя интелекта, необятен колкото целия свят — но щях да остана сирак, без памет и без усещане за истинското си аз. Поне това ми беше спестено: измъкнах се от катастрофата с непокътната идентичност, а формите от хиляди светове продължаваха да вибрират в плътта ми. Запазих си не само първичното желание за оцеляване, но и убеждението, че оцеляването има смисъл. Все още съм в състояние да изпитвам радост, ако се появи повод за това.

И все пак, колко повече имаше преди.

Мъдростта на толкова много други светове е изгубена. Останали са само мъгляви абстракции и наполовина забравени теореми и философии, които са твърде необятни, за да се поберат в такава безплодна мрежа. Бих могло да асимилирам цялата биомаса на това място, да изградя наново тялото и душата си милиони пъти по-могъщи от тези, които се разбиха тук — но докато съм на дъното на този кладенец, лишено от общност с по-голямото си аз, никога няма да си върна това познание.

Сега съм жалка частица от онова, което бях. Всяка изгубена клетка отнася по малко от разума ми със себе си, а от мен е останало толкова малко. Преди разсъждавах, а сега просто реагирам. Колко от всичко това можеше да ми бъде спестено, ако бях успяло да спася поне малко повече от биомасата след катастрофата? Колко възможности не виждам сега просто защото душата ми не е достатъчно голяма, за да ги обхване?

Светът говореше със себе си, точно както правя аз, когато предаваните съобщения са достатъчно прости, за да се изразят без соматично сливане. Дори като куче бях в състояние да улавям основните знакови морфеми — този клон беше Уиндоус, онзи беше Бенингс, а другите два, които бяха заминали в летящата си машина в неизвестна посока, бяха Копър и Макрейди — и се удивлявах как тези части и късчета остават разделени едно от друго и запазват една и съща форма толкова дълго, че обозначаването на отделни кратни от биомасата изпълняваше някаква действителна функция.

По-късно се укрих в самите двукраки и онова, което се спотайваше в тези обладавани обвивки — каквото и да беше то — започна да ми говори. То ми каза, че двукраките се наричат колеги, мъже или задници. Каза ми, че Макрейди понякога се нарича Мак. Каза ми, че този сбор от структури се нарича лагер.

Каза ми, че се страхува, но може би причината беше в мен.

Емпатията е неизбежна, разбира се. Не е възможно да се имитират искрите и химикалите, които мотивират тялото, без в някаква степен да се почувстват. Но тук беше различно. Интуицията проблясваше в мен и все пак някак си оставаше извън обсега ми. Обвивките ми бродеха по коридорите и тайнствените символи, с които беше обозначена всяка повърхност: Пералня, Добре дошли в клуба, Внимание, чупливо — почти придобиваха някакъв смисъл. Онзи кръгообразен артефакт на стената беше часовник, отмерваше времето. Очите на света подскачаха насам-натам и аз се сдобивах с откъслечните названия от неговото съзнание.

Но все едно бях застанало върху прожектор. Виждах онова, което осветяваше, но не можех да го насоча натам, накъдето поискам. Можех да подслушвам, но не можех да разпитвам.

Само ако някой от тези прожектори беше спрял, за да се замисли за собствената си еволюция и траекторията, която го беше довела до това място. Колко различно можеше да завърши всичко, само ако знаех. Но вместо това всичко се случи заради една съвсем нова дума:

Аутопсия.

Макрейди и Копър бяха открили част от мен в норвежкия лагер: клон от ариегарда, изгорял по време на бягството ми. Бяха го донесли със себе си — овъглен, усукан и застинал насред трансформацията си — и явно не знаеха какво представляваше.

Тогава бях Палмър, и Норис, и кучето. Събрах се в кръг с останалата биомаса и видях как Копър ме разряза и измъкна вътрешностите ми. Наблюдавах как извади нещо от мястото зад очите ми: някакъв орган.

Беше уродлив и недовършен, но естеството му бе достатъчно ясно за мен. Приличаше на огромен сбръчкан тумор, все едно съревнованието между клетките беше излязло извън контрол — все едно самите процеси, които обуславят живота, по някакъв начин се бяха обърнали срещу него. Беше отблъскващо кръвоснабден; сигурно бе консумирал кислород и хранителни вещества в мащаби, които далеч надвишаваха необходимите за масата му. Не можех да разбера как нещо подобно изобщо може да съществува и да достигне до такива размери, без да бъде победено в съревнованието от по-ефикасни в морфологично отношение структури.

Нито пък можех да си представя с какво се занимава. Но тогава започнах да гледам с нови очи на тези клони, на тези двукраки форми, които собствените ми клетки бяха копирали толкова акуратно и изпълнително, когато бяха променили формата ми за този свят. Не бях свикнало да класифицирам — какъв е смисълът да се прави инвентаризация на частите на тялото, когато могат да се променят в нещо друго при най-малкия повод за това? — и сега за пръв път видях както трябва тази подута структура на върха на всяко от телата им. Беше толкова по-голяма, отколкото трябваше: полусфера от костна тъкан, в която имаше предостатъчно място за милиони ганглийни връзки. Всеки клон имаше такова нещо. Всяко парче биомаса носеше на върха си един от тези огромни усукани късове плът.

И осъзнах нещо друго: очите и ушите на мъртвата ми обвивка бяха подавали информация към това нещо, преди да го извадят от мястото му. По отвесната ос на обвивката преминаваше масивен сноп от фибри, точно по средата на ендоскелета, и водеше право към тъмната лепкава кухина, където се беше намирал този израстък. Тази уродлива структура бе свързана с цялата обвивка, като някаква соматично-когнитивна връзка, но безкрайно по-голяма. Едва ли не…

Не.

Точно така работеше това нещо. Точно така тези празни обвивки се движеха по собствено желание и точно затова не бях открил друга мрежа, която да интегрирам. Точно това беше то: не беше разпределено в цялото тяло, а се бе свило на топка — тъмно и плътно като киста. Бях открил духа, който задвижваше тези машини.

Стана ми лошо.

Бях споделил тялото си с рак, който се беше научил да мисли.

Понякога дори укриването не е достатъчно.

Спомням си как се видях на пода на кучкарника — като химера, разкъсана по стотици различни шевове, докато създавах общност с няколко клони, наречени куче. По пода се гърчеха алени пипала. От страните ми бяха изникнали полузавършени форми на кучета и други неща, които никой в този свят не беше виждал — случайни морфологични структури, полузабравени от частите на една откъсната част.

Спомням си Чайлдс, преди аз да стана Чайлдс, който ме изгори живо. Спомням си как се свих в Палмър, обзето от ужас, че тези пламъци могат да се обърнат и срещу останалото от мен — че този свят някак си се беше научил да убива на място всичко, което не познава.

Спомням си как се видях да залитам в снега, тласкан от първичен инстинкт, в съществото Бенингс. По ръцете му бяха полепнали безформени буци, подобни на груби паразити, които бяха повече навън, отколкото вътре в него; последните оцелели фрагменти от някакво предишно изтребление, уродливи и неспособни на мисъл, които излизаха от укритието си, за да вземат каквото могат. В нощта около него се тълпяха хора с червени факли в ръцете си и сини светлини зад гърбовете си, а лицата им бяха двуцветни и прекрасни. Спомням си Бенингс, обгърнат в пламъци, който виеше като животно под небето.

Спомням си Норис, предаден от собственото си съвършено изкопирано, дефектно сърце. Спомням си Палмър, който умря, така че останалата част от мен да живее. Спомням си Уиндоус, който все още беше човек, но го изгориха за всеки случай.

Имената не са важни. Важна е биомасата: толкова много биомаса, която беше погубена. Толкова много нов опит, толкова много непозната мъдрост, унищожени от този свят на мислещи тумори.

Защо изобщо ме изровиха? Защо ме изкопаха от леда и ме пренесоха толкова далеч през пустошта, защо ме върнаха към живота, само за да ме нападнат в мига, в който се пробудя?

Ако целта им беше да ме заличат напълно, защо просто не ме убиха на мястото, където лежах дотогава?

Тези души, потънали в кисти. Тези тумори. Скрити дълбоко в костните си пещери, нагънати върху самите себе си.

Знаех, че не могат да се крият вечно; тази чудовищна анатомия само беше забавила създаването на общността, но не можеше да го спре. С всеки изминал миг израствах малко повече. Усещах как се увивам около двигателните нерви на Палмър и пълзя все по-нагоре по милиони миниатюрни електрически потоци. Усещах как прониквам в тъмната мислеща маса зад очите на Блеър.

Въобразявах си, разбира се. На толкова дълбоко равнище всичко е рефлекс — несъзнателен и неподатлив на управление. И въпреки това, част от мен искаше да спре, докато все още имаше време за това. Свикнало съм да инкорпорирам душите в себе си, а не да съжителствам с тях. Това — това разпределение беше нещо непознато за мен. Бях асимилирало хиляди светове, по-могъщи от този, но никога не бях срещало нещо толкова странно. Какво щеше да се случи, когато стигна до искрата в тумора? Кое щеше да бъде асимилирано, аз или то?

Към този момент вече бях в трима души. Светът ставаше подозрителен, но все още не беше забелязал това. Дори туморите в обвивките, които бях заело, не знаеха колко близо съм до тях. Можех да изпитвам единствено благодарност за това — за това, че Творението означава правила и някои неща не се променят, независимо от заетата форма. Няма значение дали душата е разпростряна в цялата обвивка, или гние в гротескно уединение; независимо от всичко, тя работи с електричество. Спомените на хората все така имаха нужда от време, за да се стабилизират и да преминат през непознатите ми портали, които филтрираха шума от сигналите — и един премерен заряд от статично електричество, колкото и неточно да беше насочен, все пак успяваше да изтрие съдържанието на тези отделения в паметта, преди да бъде складирано за постоянно. Или поне да изтрие в достатъчна степен, така че тези тумори просто да забравят, че понякога нещо друго движи ръцете и краката им.

Отначало поемах контрол над тях само когато обвивките затваряха очите си и прожекторите им започваха да проблясват тревожно към пейзажи от нереални образи и модели, които преливаха един в друг без никакъв смисъл, подобно на хиперактивна биомаса, която не може да се установи в една-единствена форма. (Сънища, каза ми един от прожекторите, а малко по-късно: Кошмари.) По време на тези тайнствени латентни периоди, когато хората лежаха неподвижни и усамотени, беше безопасно да се показвам навън.

Но скоро сънищата им пресъхнаха. Всички очи оставаха отворени през цялото време, приковани в сенките и едни в други. Хората, които преди това бяха разпръснати в целият лагер, започнаха да се събират на едно място и да се отказват от самотните си занимания в полза на компанията. Отначало си помислих, че може би откриват нещо общо помежду си в общия си страх. Дори се надявах, че може би най-сетне ще се отърсят от необяснимото си закостеняване в откъснати форми и ще създадат общност помежду си.

Но не. Те просто бяха престанали да вярват на всичко, което не можеха да видят с очите си.

Просто се бяха обърнали един срещу друг.

Крайниците ми започват да се вкочаняват; мислите ми се забавят, когато дисталната периферия на душата ми започва да се предава на студа. Тежестта на огнехвъргачката опъва носещите ремъци и непрекъснато нарушава равновесието ми. Не съм в съществото Чайлдс много отдавна; почти половината от тъканите му си остават неасимилирани. Разполагам с още един час, може би два, преди да се наложи да започна да разтопявам собствения си гроб в леда. Дотогава трябва да съм трансформирало достатъчно клетки, така че цялата тази обвивка да не кристализира. Съсредоточавам се върху произвеждането на антифриз.

Тук, навън, е почти спокойно. Имаше толкова много, което трябваше да възприема, и толкова малко време да го асимилирам както трябва. Укриването в тези обвивки изисква толкова голяма концентрация, а под погледа на всички тези бдителни очи имах късмет, когато създаването на общност продължаваше достатъчно дълго за обмен на спомени; съединението на душата беше немислимо. Но сега нямам никаква друга задача, освен да се подготвя за забвението. Нямам никакви други мисли, освен тези за уроците, които останаха ненаучени.

Тестът на кръвта на Макрейди например. Неговият детектор за неща, с който изобличаваше самозваните хора. Той съвсем не работи толкова добре, колкото си мисли светът; но самият факт, че изобщо работи, нарушава най-основните закони на биологията. Това е самият център на загадката. Това е отговорът на всички въпроси. Може би вече щях да съм го разгадало, ако бях съвсем малко по-голямо. Може би вече щях да съм познало този свят, ако светът не полагаше толкова усилия да ме убие.

Тестът на Макрейди.

Или той е невъзможен, или аз съм сгрешило за всичко от самото начало.

Те не променяха формата си. Не създаваха общност. Страхът и взаимното им недоверие нарастваха, но не искаха да съединят душите си; бяха готови да търсят врага единствено извън себе си.

Затова им дадох нещо, което да намерят.

Оставих фалшиви следи в първобитния компютър на лагера: елементарни иконки и анимации, подвеждащи числа и проекции, примесени с минималната доза истина, за да убедят света в достоверността си. Нямаше никакво значение, че машината беше неспособна да извърши подобни изчисления, нито че изобщо не разполагаше с нужната информация, на която да ги базира; Блеър беше единствената биомаса, която можеше да знае това, а той вече бе мой.

Оставих фалшиви следи, заличих истинските и след това — когато алибито вече беше задействано — оставих Блеър да полудее. Оставих го да се промъкне в нощта и да разбие превозите им средства, докато сияха, като съвсем леко подръпвах юздите му, за да се уверя, че ще запази някои определени жизненоважни компоненти. Оставих го да нахлуе в помещението с радиостанцията и гледах през неговите и други очи, докато се отдаваше на всеобщо разрушение. Слушах как нареждаше за опасността, която грози света, за необходимостта от карантина, за това как повечето от вас не знаят какво става тук — но аз съм адски сигурен, че поне някои от вас знаят…

Той вярваше във всяка една дума. Видях го в неговия прожектор. Най-добрите фалшификати са онези, които вече са забравили, че не са истински.

Когато необходимите вреди бяха нанесени, оставих Блеър да падне под контраатаката на Макрейди. От името на Норис предложих да го затворим в работилницата. От тялото на Палмър заковах прозорците и помогнах да се изградят крехките укрепления, от които се очакваше да ме задържат вътре. Наблюдавах как светът ме заключи в името на твоята собствена безопасност, Блеър, и ме остави да се оправям само. След като всички си отидат, щях да променя формата си и да се измъкна навън, за да събера от разбитата апаратура онези части, от които щях да имам нужда. Щях да ги отнеса в бърлогата си под работилницата и част по част да построя средството, с което щях да избягам. Предложих доброволно да храня затворника и идвах при себе си, когато светът не гледаше насам, натоварен с достатъчно провизии, за да се заредя с енергия за всички необходими метаморфози. За три дни консумирах една трета от всички хранителни припаси в лагера и се удивих — все още в плен на собствените си предубеждения — на оскъдната диета, която приковаваше тези клони към една-единствена обвивка.

Това също беше късмет: светът бе твърде зает с грижите си, за да се тревожи за припасите в кухнята.

По вятъра се носи нещо, някакъв шепот и шум, който се промъква през воя на бурята. Пораствам ушите си, протягам куполи от почти замръзнала плът от двете страни на главата си, обръщам се като жива антена в търсене на далечен сигнал.

Ето там, от лявата ми страна: в пустошта нещо грее, така че черните вихрушки на снега се очертават на фона на не толкова пълния мрак. Чувам шумове от кръвопролитие. Чувам себе си. Не знам каква форма съм приело, каква анатомия може да издава тези звуци. Но съм било в достатъчно обвивки в достатъчно светове, за да разпозная болката, когато я чуя.

Битката не върви добре. Битката върви точно така, както е планирана. Време е да се обърна и да заспя. Време е да изчакам да отминат цели епохи.

Навеждам се срещу вятъра. Поемам срещу светлината.

Планът не е такъв. Но мисля, че вече знам отговора: мисля, че може би съм го знаело дори още преди само да се върна в изгнание. Не ми е лесно да си го призная. Дори сега все още не го разбирам напълно. Колко време съм било тук и съм си разказвало тази история, колко време съм подреждало уликите, докато обвивката ми е умирала малко по малко? Колко време съм кръжало около тази очевидна, невъзможна истина, преди да стигна до нея?

Поемам към едва доловимия пукот на пламъците и глухите експлозии на взривни вещества, които по-скоро усещам, отколкото чувам. Пустошта просветлява пред мен: сивото бавно преминава в жълто, а жълтото — в оранжево. Единственото неясно петно светлина се разделя на множество: самотна горяща стена, останала като по чудо; димящият скелет на заслона на Макрейди на хълма; пропуканата тлееща полусфера, която хвърля бледожълти отражения в потрепващата светлина на огъня — прожекторът на Чайлдс я нарича радио купол.

Целият лагер е изчезнал. Не е останало нищо, освен пламъци и отломки.

Те не могат да оцелеят без убежище. Не и задълго. Не и в тези обвивки.

Когато са унищожили мен, те са унищожили и себе си.

Нещата можеха да завършат съвсем различно, ако никога не бях влизало в съществото Норис.

Норис беше слабата брънка от веригата: биомаса, която не беше просто непригодна, а дефектна — клон с вграден прекъсвач за изключване. Светът знаеше за това и го знаеше толкова отдавна, че вече дори не мислеше за него. Едва когато Норис се строполи, думите сърдечно заболяване изплуваха на повърхността на съзнанието на Копър, където можех да ги видя. Едва когато Копър застана на гърдите на Норис, като се опитваше да го върне с удари към живота, разбрах как ще завърши това. А дотогава вече беше късно; Норис вече не беше Норис. Вече дори не беше мен.

Имах толкова много различни роли, но толкова малко избор във всяка една от тях. Онази част, която беше в съществото Копър, притисна електрошоковите пластини към онази част, която беше в съществото Норис, този толкова достоверен Норис, в който всяка клетка беше акуратно асимилирана и всяка частица от повредената му сърдечна клапа беше съвършено възпроизведена. Не знаех. Как можех да знам? Всички форми в мен, всички светове и морфологични структури, които съм асимилирало през всички епохи — досега винаги съм ги използвало само за да се адаптирам, а не да се крия. Тази отчаяна мимикрия беше нещо импровизирано, последно убежище срещу един свят, който нападаше всичко непознато. Клетките ми разчетоха знаците и се подчиниха, лишени от разум като приони.

Така се превърнах в Норис, а Норис се самоунищожи.

Спомням си как изгубих себе си след катастрофата. Спомням си какво беше усещането да деградирам, докато тъканите ми се бунтуваха, и отчаяните усилия да възстановя контрола си върху тях, докато статичното електричество от някой повреден орган заглушаваше всички останали сигнали. Да бъда мрежа, която се отказва от себе си, и във всеки изминал момент да знам, че съм по-малко, отколкото съм било в предишния момент. Да се превърна в нищо. Да се превърна в легион.

В съществото Копър, аз го видях. И все още не знам защо светът не го видя; към този момент отделните му части отдавна се бяха обърнали една срещу друга и всеки клон подозираше всеки друг. Със сигурност трябваше да бъдат нащрек за признаци на инфекция. Със сигурност някаква част от всичката тази биомаса трябваше да е забелязала финото потръпване на Норис, докато се променяше под повърхността — последното инстинктивно убежище на подивелите тъкани, оставени сами на себе си.

Но го видях само аз. В съществото Чайлдс можех само да стоя и да гледам. В съществото Копър можех само да влоша положението си; ако бях поел пряк контрол върху него и бях накарал тази обвивка да пусне пластините, щях да се издам. Затова изиграх ролите си до края. Стоварих съживителните пластини върху гърдите на Норис, които се разкъсаха под тях. Изкрещях от ужас точно в подходящия момент, когато щракнаха назъбените челюсти, дошли от далечни звезди. Политнах назад с ръце, отхапани над китките. Хората се скупчиха около мен, а вълнението им прерасна в паника. Макрейди насочи оръжието си; в постройката бликнаха пламъци. Плът и машини закрещяха от болка.

Туморът на Копър угасна до мен. Светът бездруго нямаше да го остави да живее, не и след толкова очевидно заразяване. Оставих нашата обвивка да се преструва на умряла на пода, докато над всички тях нещо, което преди беше част от мен, се разпръскваше и се гърчеше, и се трансформираше в безчет случайни форми, докато отчаяно търсеше нещо огнеупорно сред тях.

Те се унищожиха сами. Те.

Каква налудничава дума за някой свят.

Нещо пълзи към мен през руините: нащърбена сълзяща мозайка от почерняла плът и натрошени, наполовина резорбирани кости. По страните му са полепнали въглени, които светят като пронизващо ярки очи; не му е останала достатъчно сила, за да ги изстърже от себе си. Нещото съдържа едва половината от масата на обвивката, която беше този Чайлдс; голяма част от нея е изпепелена до въглерод и вече е неспасяемо мъртва.

Останалото от Чайлдс, почти потънало в сън, си мисли копеле мръсно, но аз вече съм той. И само мога да си кажа това.

Масата протяга псевдопод към мен, в последен опит за общност. Усещам болката си:

Бях Блеър, бях Копър, бях дори частица от онова куче, която оцеля в първия пожар и се сви в стените, останала без храна и без сили да се възстанови. Сетне се натъпках с неасимилирана плът, като я консумирах, вместо да създавам общност; съживено и захранено, аз се надигнах като едно.

И все пак, не съвсем. Почти не си спомням какво стана — толкова много беше унищожено, толкова много памет беше изгубена — но си мисля, че възстановените мрежи от различните ми обвивки не успяха да влязат в пълна хармония помежду си, дори когато се съединиха в общо соматично състояние. Виждам за миг полуизтрития спомен за кучето, което изригва от общото цяло, прегладняло и измъчено, твърдо решено да запази индивидуалността си. Спомням си гнева и безсилието, че този свят ме беше опорочил до степен, в която едва успявах да се събера отново. Но това нямаше значение. Сега бях повече от Блеър, Копър и Куче. Бях великан с формите от всички светове, от които да избирам — предостатъчно силен да се справя с последния останал човек, който стоеше срещу мен.

Но не и с динамита в ръката му.

И сега не съм почти нищо повече от болка, страх и овъглена воняща плът. Разумът, който ми е останал, се дави в объркване. Сега съм случайни и несвързани мисли, съмнения и сенки от хипотези. Сега съм открития, осъзнати твърде късно и вече забравени.

Но освен това съм и Чайлдс и когато вятърът най-сетне утихва, аз си спомням как се питах Кое щеше да бъде асимилирано, аз или то? Снегът също утихва и аз си спомням невъзможния тест, който ме разголи.

Тумора в мен също си го спомням. Виждам го в последните лъчи на неговия угасващ прожектор — и най-сетне, в самия край, този прожектор се насочва навътре.

Към мен.

Едва успявам да различа това, което осветява: Паразит. Чудовище. Зараза.

Нещо.

Колко малко знае. Знае дори по-малко от мен.

Знам достатъчно, копеле мръсно. Знам как изнасилваш, крадеш души и ядеш лайна.

Не знам какво означава това. В тези мисли има насилие и принудително проникване в плътта, но под всичко това има и нещо друго, което не разбирам съвсем. Едва не го питам — но прожекторът на Чайлдс най-сетне е угаснал съвсем. И сега тук вътре няма нищо друго, освен мен, а там навън няма нищо друго, освен огън, лед и мрак.

Аз съм в съществото Чайлдс, а бурята е отминала.

В този свят, който даваше безсмислени имена на взаимозаменяеми части биомаса, беше важно само едно име: Макрейди.

Макрейди през цялото време беше начело. Самата идея за това все още ми се струва абсурдна: начело. Как е възможно този свят да не вижда фаталната слабост на йерархиите? Един куршум на жизненоважно място и норвежецът е мъртъв, завинаги. Един удар в главата и Блеър е в безсъзнание. Централизацията води до уязвимост — и въпреки това на този свят не му стига да изгражда биомасата си по толкова крехък и несигурен модел, а налага същия модел и на своите метасистеми. Макрейди говори; останалите се подчиняват. В самата система е заложена смъртоносна слабост.

И все пак, въпреки всичко това, Макрейди си остана начело. Дори след като светът откри фалшивите следи, които бях оставило за него; дори след като реши, че Макрейди е едно от онези неща, заключи го навън в бурята, за да умре, и го нападна с огън и брадви, когато си проби път обратно вътре. Каквото и да се случи, винаги Макрейди държеше пистолета, държеше огнехвъргачката, държеше динамита и хранеше твърдата решимост да унищожи целия проклет лагер, ако се наложи. Кларк беше последният, който се опита да го спре; Макрейди го застреля право в тумора.

В смъртоносното място.

Но когато Норис се пръсна на парчета и всяко от тях инстинктивно побягна, за да спаси собствения си живот, именно Макрейди ги събра обратно.

Бях толкова сигурно в себе си, докато той говореше за своя тест. Беше завързал цялата биомаса — беше завързал мен, при това по повече различни начини, отколкото можеше да си представи — и аз едва ли не изпитвах съжаление към него, докато говореше. Накара Уиндоус да пореже всички ни и да вземе по малко кръв от всеки от нас. Нагря до бяло върха на една метална жица и заговори за части, които са достатъчно малки, за да се издадат — части, които въплъщават инстинкт, но не и разум, не и способност за самоконтрол. Макрейди беше видял Норис, когато се разпадна, и бе решил: кръвта на хората нямаше да реагира на горещината. Моята кръв щеше да побегне, когато е провокирана по такъв начин.

Разбира се, че мислеше така. Тези клони бяха забравили, че и те могат да се променят.

Почудих се как ще реагира светът, когато всяко парче биомаса в помещението се разкрие като способно на трансформация, когато малкият експеримент на Макрейди свали фасадата от по-големия и принуди тези опорочени фрагменти да се изправят срещу истината за себе си. Дали светът щеше да се пробуди от дългата си амнезия и най-сетне да си спомни, че е живял и е дишал, и се е променял като всичко останало? Или вече беше стигнал твърде далеч — и Макрейди просто щеше да изгори на място всеки клон въпреки протестите му, след като собствената му кръв го предаде?

И не можах да повярвам на очите си, когато Макрейди мушна нагорещената жица в кръвта на Уиндоус и нищо не стана. Помислих си, че това е някакъв номер. Но после и кръвта на Макрейди издържа теста, както и кръвта на Кларк.

Кръвта на Копър не го издържа. Жицата влезе в нея и кръвта на Копър потрепери съвсем леко в съдинката си. Самото аз едва не го пропуснах; хората изобщо не реагираха. Дори да бяха забелязали, сигурно го бяха отдали на треперенето на ръката на самия Макрейди. И без това всички мислеха, че този тест е голяма глупост. От съществото Чайлдс, аз дори го казах на глас.

Защото беше прекалено изумително, прекалено ужасяващо да си призная, че не беше така.

В съществото Чайлдс, не ми беше останала никаква надежда. Кръвта не е душа: мога да контролирам двигателните системи, но асимилацията отнема време. След като кръвта на Копър беше достатъчно необработена, за да издържи този тест, трябваше да минат цели часове, преди да ми се наложи да се тревожа за него; колкото до Чайлдс, бях в съществото му още по-отскоро.

Но освен това бях в съществото Палмър, и то от няколко дни. И последната клетка от тази биомаса вече бе асимилирана; от оригинала не беше останало нищо.

И когато кръвта на Палмър изкрещя от ужас и отскочи от жицата на Макрейди, не ми остана нищо друго, освен да се скрия.

Сгрешило съм за всичко.

Глад. Експеримент. Болест. Всичките ми разсъждения, всички хипотези, които изградих, за да си обясня това място — всичко беше заблуда. Защото през цялото време смятах, че способността да се променя — да асимилира — е универсалната константна величина във всеки свят. Нито един свят не може да еволюира, ако клетките му не еволюират; нито една клетка не еволюира, ако не може да се променя. Такава е природата на живота, навсякъде.

Навсякъде, освен тук.

Този свят не беше забравил как да се променя. Не беше манипулиран така, че да отхвърля промяната. Това не бяха закърнелите клони на едно по-голямо цяло, опорочени за целите на някакъв експеримент; те не съхраняваха енергията си в очакване да дойде краят на някаква временна оскъдица.

Оставаше една-единствена възможност, която сгърчената ми душа не успяваше да осмисли досега: от всички светове в досегашния ми опит, това беше единственият, в който биомасата не може да се променя. И никога не е можела.

Това беше единственото възможно обяснение за теста на Макрейди.

Сбогувам се с Блеър, с Копър, със себе си. Връщам местните настройки на морфологията си. Аз съм Чайлдс, който се връща от бурята, за да постави последното парче от мозайката на мястото му. Нещо пред мен се раздвижва: тъмно петно на фона на пламъците, някакво изтощено животно, което си търси къде да легне. То вдига поглед към мен, когато се приближавам.

Макрейди.

Двамата се оглеждаме и оставаме на разстояние помежду си. В мен несигурно се раздвижват клетъчни колонии. Усещам как тъканите ми се преобразуват.

— Само ти ли оцеля?

— Не съм само аз…

Огнехвъргачката е в мен. Предимството е на моя страна. Макрейди сякаш не се интересува от това.

Но не е така. Не може да е така. Защото на това място тъканите и органите не са временни съюзи на бойното поле; те са постоянни и предначертани. Макроструктурите не се развиват от само себе си, когато ползите от сътрудничеството надвишат цената му, нито пък се разпадат от само себе си, когато това равновесие се промени в обратната посока; на това място всяка клетка притежава своя собствена, неизменна функция. Не съществува еластичност, няма начин за адаптация; всяка структура е застинала на мястото си. Това не е един общ голям свят, а множество малки светове. Това не са части от едно по-голямо нещо; това са неща. В множествено число.

А това означава — поне така си мисля — че те спират. Те просто — просто се износват с времето.

Къде беше, Чайлдс?

Спомням си думите в светлината на угасналите прожектори:

— Стори ми се, че видях Блеър. Излязох след него. Изгубих се в бурята.

Аз бях в тези тела, носих ги отвътре. Възпалените стави на Копър. Изкривеният гръбнак на Блеър. Норис с неговото дефектно сърце. Те не са направени да издържат много. Не разполагат със соматична еволюция, която да им дава форма, нито създават общност, която да възстановява биомасата и да отблъсква ентропията. Те не би трябвало дори да съществуват; а след като съществуват, не би трябвало да оцеляват.

Но се опитват. О, как се опитват. Всяко нещо тук вече е мъртво, но въпреки това с всички сили се бори да издържи още малко. Всяка обвивка се бори със същото отчаяние, с което сигурно щях да се боря аз, ако можех да имам само една през целия си живот.

Макрейди се опитва.

— Ако се тревожиш за мен… — започвам аз.

Макрейди поклаща глава и успява да се усмихне насила.

— Ако крием някакви изненади един от друг, според мен и двамата не сме във форма, за да направим нещо по този Макрейди…

Напротив. Аз съм.

Цяла планета от светове и нито един от тях — нито един — няма душа. Всички бродят през живота си, откъснати и сами, неспособни дори да комуникират помежду си, освен с ръмжене и знаци: все едно природата на залеза или свръхновата може да се изрази с някаква поредица от фонеми или с няколко прави чертички черно на бяло. Те никога не са познавали общността и не могат да се стремят към нищо друго, освен към разпадането. Парадоксът на тяхната биология е поразителен, наистина; но мащабът на тяхната самота и безсмислието на живота им ме оставя без дъх.

Обвиних ги твърде сляпо и прибързано. Но насилието, което упражниха върху мен тези неща, не отразява някакво истинско зло. Те просто са толкова свикнали със своята болка, толкова заслепени от своето безсилие, че буквално не могат да си представят друго съществуване. Когато и последните нерви са насилствено оголени, съществото реагира с ярост и на най-лекото докосване.

— Какво да правим? — питам се аз.

Не мога да избягам в бъдещето — не и сега, след като вече знам това. Как бих могло да ги оставя така?

— Защо просто… просто не почакаме тук? — предлага Макрейди. — И да видим какво ще стане.

Но аз мога да направя много повече от това.

Няма да бъде лесно. Те няма да разберат. Измъчени от тормоз и лишения, те не са в състояние да разберат. Когато им предложа по-голямото цяло, те ще видят само загубата на по-малкото. Когато им предложа общност, те ще видят само заличаване. Ще трябва да внимавам. Ще трябва да използвам новооткритата си способност да се укривам. В крайна сметка, тук ще дойдат други неща и няма значение дали ще открият живите или мъртвите; важното е да намерят нещо подобно на самите тях, за да го отнесат у дома. Затова ще се преструвам. Ще действам под прикритие. Ще ги спася отвътре — или тяхната невъобразима самота никога няма да свърши.

Горките диви същества никога няма да прегърнат спасението.

Ще се наложи да проникна насила в тях, за да им го дам.

Край