Читателски коментари от GeorgeA

Има много какво да се желае от отговорите. Жената гледа през жълти стъкла, но това не значи че не може да прецени, че колата е синьа. Даже на черно-белите телевизори си личаха цветовете. Мъжат може да не е ходил в Амтердам, но това не значи че не ходил в Холандия. Лично аз предпомитам „Открий престъпника“, много по -интелигентно са измислени въпросите.

Първата книга е супер — обрисувано е постапокалиптично бъдеще; Джан излиза от малкото си село и опознава света; нейн наставник към необятното е един психар — мутант — Майлоу.

За съжаление автора е трябвало да спре дотам, втората книга е силно отстъпление спрямо първата. Просто има твърде много излишни линии — една на Робин/Рин, втора на Майлоу, трета дука, Андреа и пр. , а в следващата книга се появяват още един Майлоу и отделно лииня на Жан Пол и още една линия на Езерния град. За мен беше безсмислено да създават линия на дука и Андреа, които накрая на книгата са убити, само и само за да покажат Рин.

В този смисъл, намирал че Джон Броснан е трябвало да напише само една книга.

Само да добавя нещо — „граф Монте Кристо“ засяга много теми. Като оставим настрана религиозните моменти и концепцията за идващото възмездие книгата засяга доста сложни теми. Например лицемерието на човешкото общество — подлецът Фернан се жени за Мерцедес и става граф; користолюбецт Данглар забогатява но оставя бащата на Едмон да умира от глад, а собственика Морел да се разори, макар да не мо коства нищо да ги спаси; вкопчен в личния си егоизъм прокурорът Вилфор (който трябва да е неподкупен и безпристрастен) действа прирастрен и осъжда невинен човек на вечен затвор. В същото време добродетелният Морел се разорява. Монте Кристо раздава възмездие, но възмездие и справедливост не са едно и също — възмездието настига децата на злодеите, когато те нямат винат. Йожени е принудена да бяга, смъртта покосява Едуар. Темата за користолюбието, алчността, лицемерието на едно общество в което всичко се купува с пари са вечни. Темата за възмездието — също. Как разбираме кога сме прекалели? На много хора толкова многопластова книга може да не се хареса, днес се четат книги в „холивудски стил“ — наситени с екшън. Ако търсите това — няма да го намерите. Но „Граф Монте Кристо“ е класика и също като „Човекът който се смее“ на Юго прави напречене разрез на едно общество.

Тази книга е една от най-великите книги на приключенските романи, тип „плаща и шпагата“- До голяма степен тя е олицетворение на френския романтизъм. Уви,на много хора днес ше има се види скучна — разводнено действие, безкрайни диалози и интриги, множество бележки. Тя обаче е характерна за романтизма, а бих казал -и за творчеството на Дюма. „Тримата мускетари“ и „След още 10 години — виконт дьо Бражелон’Луиза дьо Валиер“ са едно от най-обичаните филми и анимации. Но в анимациите или комиксите е „изхвърлен“ половината сюжет и диалози.. Дюма представя много време на сетинат, какво вино пият героите, колко плащат и пр.

Като оставим тази част настрана граф Монте Кристо е забележителна книга — тя е наситена с предателства, коварни заговори, намиране на приказни съкровища, демонстративна показност, напрегнато очакване кулминационни моменти — и с възмездие. До голяма степен тя повлиява на писателите през 18 век (пък и до ден днешен). Темата за възмездието бе засегната и във „V като вендета“ Монте Кристо е пиршество за чувствата. Книгата има много силна библейка проповедност. Впрочем такива са повечето книги на романтизам -Карл Май също проповядва хринстиянството в своите романи, също ни дотяга с безкрайни описания и развлачено действие. И все пак трилогиите Винету, Съкровището в сребърното езеро, Завещанието на инката, Кралят на петрола или трилогията Сатана-Юда Искариотски са класики. Въпреки всички несъвършенства, които споменах, а може би и заради тях книгата си струва да се прочете.

Разбира се, възрастта на четящия не е без значение — книгата би ни направила по-силно впечатление ако сме на 15–16 години и сега разлистваме приключенските романи за първи път. Но тя е въздействащо четиво, дори за по-възрастни хора.

Желая ви приятно четене!

Много интересен разказ и доста оригинален. По принзип приказките на Вилхем Хауф — и за джуджето Дългоноско, и за Студеното сърце — ползват фолклора, но въпреки това са доста оригинални.

Но аз си спомням, че съм чел и друг превод на песничката (цитирам по памет):

Съкровищнико в елховия лес

от векове живееш ти до днес

богат си ти в леса безпределен

и щедър към родените в Неделя

Първо — като оставим настрана политиката руснаците си имат добри традиции във фантастиката и фентъзито. Достатъчно е да споменем имената на Кир Буличов, Дмитрий Глуховски, Елена Звездная…и разбира се — Александър Барановски/Алекс Кош. В последно време руснаците пишат по един доста симпатичен начин. Героите им са съвременни, държат се нестандартно има хумор при тях (Алекс Кош, Елена Звездная).

Алекс Кош е добре познат у нас с поредици като Занаятът, Адреналин, Мистик. Личното ми впечатление е, че пише доста по-добре от доста други автори в същия жанр. Поредицата си засулжава — съвсем определено. Моите адмирации към хората, хванали се да превеждат (у нас колкото и да е странно има повече хора които владеят английски, отколкото руски). Да, преводът не е съвършен, но това е фенпревод. Който не харесва текста — да не го чете или да се хване и да направи по-добър.

Уникален автор, с много хумор и още по-уникална поредица. Наистина се надявам да я довършите — в рулит има 5 книги на руски само от тази поредица. Алекс Кош си заслужава.

Книгата е великолепна. Р. Грейвс е използвал най -вече Светоний (Животът на дванадесетимата цезари), който в големи и пикантни подробности пресъздава много от интригите в Рим. Грейвс е преразказл историите по особено оригинален начин, който те кара да почувстваме близък живота на Клавдий. Интригите и превратите в Рим спомагат да възприемем героите като наши съвременници. Те страдат от недостатъци, които ни ги представят като „живи“ образи.. В кипящата борба за власт първо си отиват достойните — Август, Германик, Постум…После си отиват недотам достойните като Кастор, а след това хитреците като Сеян, докато се стигне до времето на ненормалния Калигула. През цялото това време Клавдий, когото всички смятат за безобиден идиот се снишава търпеливо, преструва се на по-гърбав, по-заекващ, по-глупав само да го оставят на мира…и успява да се добере до престола.

Несъмнено първата част е много по-интересна, във втората Грейвс (след много критики) се е отдалечил от стила на Светоний. Въпреки това е добре да се прочете и втората книга, в нея Клавдий се отдава на управление. В нея става ясно, че във вътрешно- и външно-политически план той се справя доста добре, нодопуска същата грешка като Август — личният му живот да определя съдбата на Рим. Двемете му съпруги-императрици — Месалина и Агрипинила (Агрипина младата), са една от друга по-неподходящи. За всеки който поне малко обича историята тази книга е задължителна.

П.С. В харитеното издание в самото начало на книгата има приложения с родословното дърво на Клавдий. Не намерих това родословно дърво тук, ако може екипа на Читанка да го пусне, защото спомага за ориентацията.

Искам само да кажа, че книгите от „Сплавта на закона“ са съвсем отделна поредица или по-скоро — нещо като под-поредица в сетинга на Мъглороден. Действието обаче се развива три века по-късно, цялото име на Сплавта на закона е — Мъглородоне-300 години по късно: Сплавта на закона. Според мен книги 4,5,6,7 трябва по някакъв начин да се отделят от оригиналната трилогия. Още повече, че са с други герои, в друг интервал от време, а сетинга в който се развиваше действието изглежда по съвсем друг начин

П.С. Само да допълня — да има доста общо и с филма Еквибилириум. Този филм отнесе бая критики навремето, защото хората очакваха нещо в стил Матрицата, а в действителност филма имаше повече общо с „800 градуса по Фаренхайт“ — е като изключим екшъна и спец-ефектите, те вече си бяха от „Матрицата“. Ако някой харесва такъв тип филми — един от най-добрите войници на военизирано общество внезапно се обръща срещу системата — това е вашата трилогия-

Категорично не съм съгласен. Ето аз съм на 41 г. а книгата ми допада. Всъщност според мен тя не е за по-малките, а за по-възрастните. Да, дистопия е, но доста мрачна има допирни томки с Игрите на глада (най-вече втората и третата част) и Тъмна дарба — военизирано общество, което вкарва различните и социално-слабите хора в концлагери. В момента такива книги са модерни в САЩ, мога да посоча и „Брилянтните“ като пример. Конкретно в случая книгата е многопластова, ако някой разчита на бърз екшън и черно-бели герои ще остане разочарован. В трилогията са представени различни видове утопи — на Републиката, на бунтовниците, на колониите .Всяка има своите плюсове и минус. Републиката представлява военизирано общество налагащо ред чрез репресии, колониите — картел от частни компании, при които на теория хората имат повече човешки права, но бедните са аут. Основните герои — Дей и Джун — не са едностранчиво направени. Те са 15–16 годишни тийнове, които се лутат в търсене на правилното решение. В трилогията има правдиви образи като Томас, който действа „по устав“, винаги спазва правилата и е безрезервно лоялен към системата, дори тя да е „счупена“. В третата част има доста сложен образ на Андън, който се разкъсва между обичта към баща си, желанието да съхрани нацията и желанието да прави нещата по правилния начин.

В трилогията има доста интриги и удари под кръста, а финалът хич не е с хепиенд, или поне не с типичен такъв. Всъщност Дей губи почти всичко, а и Джун е със сериозни душевни травми. Ако човек харесва дистопии или по-мрачен тип литература препоръчвам трилогията, но ако се надявате на леко четиво — по-добре не припарвайте до него.

Доста хубава дистопия, но определено не е за всеки. Героите живея във военизирано общество, което мачка социално слабите и различните. С течение на времето става ясно, че не съществува идеална система. При Колониите всичко зависи от това дали имаш пари, иначе си аут. При Републиката — дали спазваш правилата. Ако не ги спазваш си аут. При бунтовниците има определени хора като Рейзър, които искат да използват бунта за лична облага. Идеално общество няма, но всеки си намира „ниша“. Хора като Томас, които е избрал безусловно да следва правилата и е стопроцентово предан на системата, са правдиви, колкото и да е неприятно. По същия начин в трилогията „Червен изгрев“, героят се раздели с Рок, защото той вярваше в системата и правилата, които тя създава.. Тук героите са 15–16 годишни тийнове, те нямат изграден светоглед и ценности, лутат се в търсене на своята „истина“. За разлика от много други подобни книги тук няма типичния холивудски хепиенд. (донякъде книгата напомня на Игрите на глада — по-конкретно втората и третата част) Дей губи майка си, брат си, другият му брат ослепява, накрая развива амнезия. Джун трябва да се прости с любимия, а също и с илюзиите си. Книгата е мрачна и пълна с интриги, вероятно няма да се хареса на много хора. Тя провокира да мислите различно, а не е леко четиво.

Категорично не съм съгласен. Трилогията т е доста хубава, но е сложен и многопластов. Някой който е свикнал с черно-бял екшън няма да го разбере. Има известни прилики с Игрите на глада на Сюзън Колинс и Тъмна дарба на Александра Бракен. Постапокалиптично общество, в което различните биват изпращани в концлагери от едно военизирано общество. Да, има и разлики тук повече неща са съсредоточени върху политиката. Показано е ясно, че няма идеално общество -Електорът и републиката, колониите, патриотите — всички те имат недостатъци. Джун и Дей са тийнове, в търсене на „правилния път“ се лутат. Герои като Томас макар и представени от страната на лошите са правдиви образи. Има хора, за които правилата и следването на системата са най-важни. Трилогията е многопластова, не представя нещата черно-бели и е хубава, но не е за всеки.

аз съм на 41 и намирам трилогията за добра. За пубери са добри други книги, които са доста по-черно бели, тук имаме непрестанно надграждане на образа на Катнис, а накрая има и политика. Освен това тя разбира колко е жестока една революция и колко мръсна — политиката.

Трилогията е доста хубава, защото е многопластова. Началото започва лесно — един самотен боец участва в абсурдна игра с цел да победи. Постепенно нещата обаче стават по-сложи (донякъде може да се съпоставят с трилогията „Червен изгрев“). Започват интритги, предателства, бунт…. Катнис разбира че живее в един доста по-сив свят. От едната страна има диктатор който налага ред, с помощтта на интриги, убийства, а ако стане нужда — и репресия. От друга страна има явни терористи, предвождани от Коен, за които не е важно през колко жертви ще минат. Основната цел отново е властта, това е битка между два мутренски клана. Дълго време Катнис не може да схване основни неща — тя трябва или да поеме командването (и отговорността за убитите) или да изпълнява заповедите на висшестоящите. Героичните изпълнения си имат висока цена — живота на много хора, които го играят „поддръжка“. Също така тя гледа през черно-бяла призма, където президентът Сноу е дежурният лош. Не проумява, че проблемът не е в Сноу, а в системата, че той е само едно лице, и че ако не е Сноу ще е някой друг. Самата система е дефектна, тя не позволява демокрация, защото при едно демократично федерално управление лесно би се стигнало да анархия. Алтернативата е диктатура.

Честно казано в третата част ако съм бунтовник бих искал да имам Гейл за командир, а Пийта — за приятел. Катнис е твърде неориентирана, но не бива да забравяме, че тя е твърде млада и изведнъж е натоварена с ужасна отговорност. Като цяло книгата е хубава, но епилогът ми стои не на място. Според мен нормалната ситуация след убийството на Сноу и Коен (или беше Коин?) едновременно е гражданска война….Но разбирам защо авторката е избрала хепи енд, таргетът ѝ нямаше да понесе трагичен завършек.

Като цяло — доста смислена трилогия, тук -там е пресолена манджата, но я препоръчвам. С уговорката че книгите не са за деца изискват сериозен размисъл. Препоръчвам също трилогиите Червен изгрев на Пиърс Браун и Живият хаос на Патрик Нес, особено третата част — чудовищата на войната.

П.С. Само да кажа че препоръчвам и трилогията „Не пускай ножа“ на Патрик Нес. И там — в третата част — е застъпен същия проблем — имате диктатор (мъж), налагащ ред, чрез репресии и терористи, предвождани от жена, които се стремят към властта, заради самата власт без значение от цената.И там тази която е главната героиня се превръща в проблем за шефката на терористите, защото не е послушна, а е твърде известна.

Този тип книги изискват да се види света отвъд черно-белите краски.

Трилогията е доста хубава, защото е многопластова. Началото започва лесно — един самотен боец участва в абсурдна игра с цел да победи. Постепенно нещата обаче стават по-сложи (донякъде може да се съпоставят с трилогията „Червен изгрев“). Започват интритги, предателства, бунт…. Катнис разбира че живее в един доста по-сив свят. От едната страна има диктатор който налага ред, с помощтта на интриги, убийства, а ако стане нужда — и репресия. От друга страна има явни терористи, предвождани от Коен, за които не е важно през колко жертви ще минат. Основната цел отново е властта, това е битка между два мутренски клана. Дълго време Катнис не може да схване основни неща — тя трябва или да поеме командването (и отговорността за убитите) или да изпълнява заповедите на висшестоящите. Героичните изпълнения си имат висока цена — живота на много хора, които го играят „поддръжка“. Също така тя гледа през черно-бяла призма, където президентът Сноу е дежурният лош. Не проумява, че проблемът не е в Сноу, а в системата, че той е само едно лице, и че ако не е Сноу ще е някой друг. Самата система е дефектна, тя не позволява демокрация, защото при едно демократично федерално управление лесно би се стигнало да анархия. Алтернативата е диктатура.

Честно казано в третата част ако съм бунтовник бих искал да имам Гейл за командир, а Пийта — за приятел. Катнис е твърде неориентирана, но не бива да забравяме, че тя е твърде млада и изведнъж е натоварена с ужасна отговорност. Като цяло книгата е хубава, но епилогът ми стои не на място. Според мен нормалната ситуация след убийството на Сноу и Коен (или беше Коин?) едновременно е гражданска война….Но разбирам защо авторката е избрала хепи енд, таргетът ѝ нямаше да понесе трагичен завършек.

Като цяло — доста смислена трилогия, тук -там е пресолена манджата, но я препоръчвам. С уговорката че книгите не са за деца изискват сериозен размисъл.

това е фантастика в стил „Майк Резник“. Печен боец отива да се доказва на чужда планета и започва да прави евтин екшън. Готина мацка се влюбва в него, като тя има баща — корпоративен олигарх. Следва трагична любов. и бомбастични кратки изказвания от тип „аз съм перфектният убиец“. Преди двадесет години такива книги ми харесваха, днес — не.

Слаба книга от иначе добър автор. Но на него най-добрата му книга е Ужас и след това — Хиперион. Песента на Кали също не я бива.

. Идеята за мозъчен вампиризъм не е нова. Ако искате да четете за хипнотизатори и да тръпнете по-добре си потърсете „Д-р Мабузе.Хипнотизаторът.“ на Норбърт Джек Старо книжле, но има съспенс в него. Тук реално след трета глава няма какво да се чете.

Отдавна не бях чел такава тъпа книга. Някакво ненормално хлапе решава, че живота няма смисъл. (нещо което е категорично невярно), качва се на едно дърво и започва да крещи. Нито един възрастен не се наема да свали детето от дървото, а други деца решават да му докажат, че има смисъл, като покажат най-гадните черти от характера си.Безумие. В реалния свят, на първия час щяха да го свалят и баща му да го смачка от бой.

Освен това никой не е длъжен да доказва нищо никому.

Второ на второ живота ИМА смисъл. В краткото време което ни е дадено ние имаме правото да се опитаме да оставим някаква следа,ако щете дори завет на потомството. Не винаги се получава, но в един на милион случая да стане има смисъл. Не е истина, че името на човек се забравя след смъртта му. Имената на Левски, Ботев, Бенковски се помнят векове след смъртта им. Всички знаят кой е Наполеон Бонапарт или кой е Ханибал, нищо че е живял преди 10 века. Смисълът е опиташ да промениш нещо. Дали ще успееш или не — няма значение, важно е усилието.