Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (9) (По пътя на измамата)

7. Коса

Беше 27 октомври 1984 година. Аз и колегите ми бяхме приключили с разпределенията си на кандидат-катси в главното управление и щяхме да започваме с курса за оперативни офицери отново в Академията. Този път ни пратиха в просторно помещение на втория етаж на главната сграда. Първоначалната група от 15 души се бе намалила на 12, но към нас се присъединиха трима нови, останали от предишните випуски, където малцина бяха завършили обучението си докрая. Тримата ни нови колеги се казваха Одед Л., Пинкас М. и Йегал А.

Имаше и други промени. Аралех Шерф бе напуснал поста директор на Академията, за да оглави отдела „Цафририм“, или „Утринен повей“. На негово място беше дошъл Давид Арбел, бивш началник на парижкия център, уволнен след случая в Лилехамер — той бе разказал всичко на местните власти. Шай Каули все още бе там, но Орен Риф беше прехвърлен към кабинета на шефа на „Мосад“. Новият ни курсов ръководител бе Ицик Е.^[1], друг катса, чиято кариера не можеше да се нарече безупречна — той беше един от двамата на летището, „Орли“, които се разприказвали на иврит, след като изпратили таен агент за Рим, и в ООП разбрали за предателството.

Арбел бе нисък, белокос и незабележим човек, който нито внушаваше, нито излъчваше доверие. От друга страна, Ицик бе заел позата на кадърен катса, пристигнал направо след изпълнението на някаква специална задача като зам.-шеф на парижкия център. Говореше свободно френски, английски и гръцки и веднага се сдушиха с родения във Франция Мишел М. Двамата винаги приказваха на френски помежду си и този снобизъм само засили неприязънта на останалите към Мишел. В началото той беше от нашата клика, но отношенията ни постепенно изстиваха. Най-вече защото използваше родния си език, за да се сближава с Ицик и да се разграничава от нас, в това число и от мене.

Наричаха Мишел „жаба“, макар и да не приличаше. Когато го видеха, че идва, другите правеха с дланите си движение като на подскачаща жаба. Мишел вечно разправяше колко добра е френската кухня, френското вино, всичко френско. Много харесвахме вица за израелеца, който отишъл във френски ресторант.

— Имате ли жабешки бутчета? — попитал той.

— Да, сир, но разбира се.

— Тогава бъдете така любезен да подскочите до кухнята и да ми донесете зеленчукова салата.

Мишел вече не бе от моята тайфа, но Йоси и Хаим бяха в добри отношения с мен. Иначе в групата останахме малцина, но нахитрели като бременни хлебарки — истински копелета. Мислехме, че знаем всички трикове в играта. Последната ни задача, както казваха инструкторите, бе да овладеем същността на разузнаването. Досега бяхме тренирали тактики на поведението и събиране на информация на ниско ниво. Оставаше ни да задълбаем в самата структура на процеса.

Най-напред при нас дойдоха Нееман Леви и един друг, на име Тал, които бяха от службата за сигурност. Показаха ни видеофилм, собствена продукция на „Мосад“ със заглавие „Всичко стана заради гвоздейчето“ — тъжна история как била загубена една война, защото в решителната битка се оказало, че от подковата на коня на главнокомандващия липсва гвоздейче. Естествено поуката беше, че и най-незначителната подробност не бива да се пренебрегва, защото това може да доведе до провала на цяла отлично планирана операция. Заниманията по този въпрос продължиха четири часа плюс лекция за сигурността, обмислените действия и гаранциите.

След това имахме един час с Ури Динур, новия ни инструктор по НАКА. После карахме ускорен курс по международни икономически отношения — общи понятия от бизнеса, кореспонденцията, мениджмънта, отношенията между изпълнителен съвет и акционери, задълженията на председателя на такъв съвет, борсови операции, международни договори, превоз на стоки ЗМ или ВС (със заплащане на местоназначението или с цена, включена в сделката). Изобщо всичко необходимо, за да знаем как действа една компания, ако се наложеше да я използваме за прикритие. Този бизнес-курс продължи от началото до края на последния ни срок с двучасови лекции поне по два пъти седмично, както и с многобройни тестове и въпросници, които трябваше да попълваме.

При Ицик започнахме ново упражнение — как да извличаме информация от агентите до най-малките подробности. По-късно това прерасна в тренировки как да се ликвидира агент, който е станал неудобен, ако положението не позволява на „Месада“ да изпрати „Кидон“, за да свърши с тази работа. Разделиха ни на три групи от по петима човека. Всяка група имаше свой обект, от който да получава информация и когото да „ликвидира“ накрая.

Моята група се справи със задачата за три дни. Единственото обичайно действие за нашия обект бе, че всеки ден в пет и половина си купуваше по два пакета цигари от местната бакалия. По него можеше да си сверяваш часовника. Очевидно това беше най-добрата възможност за среща. Имахме си шофьор, отделен човек, а аз седях на задната седалка. Когато се обадих на „агента“, той разпозна катсата си и веднага се качи в колата при нас. Излязохме извън града и на определеното място поставихме на устата му парцал с етер и го упоихме. Разбира се, всичко беше само упражнение.

По-нататък трябваше да направим убийството да изглежда като случайна злополука. Изготвихме следния план: скриваме колата зад една крайпътна скала, оставяме упоения вътре, след което му сипваме водка в гърлото (тя гори добре) и изчакваме, докато алкохолът проникне в кръвта. В случай, че се направи експертиза по-късно, останалата водка се разлива по седалките и накрая подхвърляме в купето запалка и недогорял фас като „причина за избухването на пожара“.

Една от групите забеляза, че техният човек има навика всяка вечер да посещава някакъв клуб. Те обаче подходиха директно към въпроса. Посрещнаха го на улицата недалеч от клуба и го „простреляха“ пет пъти с халосни патрони.

После се качиха в колата и изчезнаха.

Междувременно усъвършенствахме прикритията си, като се упражнявахме в използването на различни паспорти. Арестуваха ни насред улицата и при разпита трябваше да потвърдим с разказа си документите си за самоличност, после ни пускаха, срещахме се с някой бодел, който ни даваше нов паспорт, и, хоп, друг полицай отново ни арестуваше и пак потвърждавахме новата си самоличност.

Учехме също и за „Цифририм“ и „рамките“, които евреите бяха изградили като защитен механизъм по целия свят.

Тук се появи сериозен проблем поне за някои от нас. Просто не може да се съглася с идеята, че навсякъде трябва да се създат групи за охрана. Например смятах, че рамките в Англия, където дори еврейските деца се учеха как да строят амбразури за отбрана на синагогите си, носят повече вреда, отколкото полза за израелската общност. Основният ми аргумент бе, че ако дадена група хора е била репресирана в миналото и дори подложена на повсеместно изтребление, какъвто е случаят с евреите, това пак не й дава право да действа срещу законите на едно демократично общество. Ако това се случеше в Чили или Аржентина, или в която и да е държава, където хората изчезват безследно без съд и присъда, бих го разбрал, но не и за страни като Англия, Франция или Белгия.

Фактът, че съществуват антисемитски групи, действителни или въображаеми, не може да бъде извинение, защото в задния двор на Израел също има полулегални антипалестински групи. Но означава ли това, че признаваме на палестинците правото да се въоръжават или да организират отряди за самозащита? Или по-скоро го наричаме тероризъм?

Разбира се, да се говорят такива неща в „Мосад“ не бе особено умно, най-вече в случаите, когато обсъждахме хитлеристкия план за „окончателно решаване на еврейския въпрос“.

Без съмнение това бе един от най-трагичните случаи в цялата ни история като народ. Моят тъст, бащата на Бела, е прекарал четири години в Аушвиц, а почти цялото й семейство е загинало в концентрационните лагери. Но в онази война загинаха още 50 милиона други хора. Германците искаха да унищожат и циганите, различните религиозни малцинства, руснаците, поляците. Пещите можеха да се превърнат, а според мен даже се и превърнаха в нещо, което обедини хората от различни народи, вместо да ги раздели. По това беше само мое мнение, никой друг не го споделяше.

В седмичната ни спортна програма също настъпиха драматични промени, включиха нова дисциплина, където едва не се изпотрепахме. Отивахме в една сграда във военната база близо до Херцлия и там ни караха да бягаме нагоре-надолу по някакво стълбище и да стреляме с бойни патрони, докато по нас се стреляше с дървени куршуми. Нараняванията бяха много болезнени особено от близко разстояние. Целта бе да усъвършенстваме прикриването и стрелбата, докато пистолетът и тялото ни се слееха в едно.

Тренирахме също и катерене по стена — спускахме се и се качвахме по въже от външната страна на някоя сграда. Спускахме се по въже и от хеликоптер, а също и разни други техники от арсенала на командосите като „скачай и стреляй“, когато ставаше въпрос за отвлечен автобус.

Друг момент от курса бе „вербуването на агент с помощта на приятелско разузнаване“, т.е. съвместно вербуване с, да речем, ЦРУ Ето как лекторът ни представи същността на нещата.

— Как се прави това? — питаше той и сам си отговаряше: — Не се прави. Просто не е в наш стил. Естествено ще им сътрудничим, ако искат да се доберат до някого, и отстрани ще изглежда, че работим заедно и агентът е общ. Но ако можем да се справим сами, няма да искаме ничия помощ.

Учеше ни как да откраднем агент от приятелско разузнаване, като представяме нещата за съвместна операция, после го прехвърляме в друга държава и му даваме отделни инструкции, а същевременно уведомяваме съдружниците си, че връзката с агента е изгубена. Процедурата е проста. Данните на агента отново се преценяват и ако получат одобрение, заплащането му се удвоява и той става наш. Наричаме такива агенти „синьо-бели“ заради цветовете на израелското знаме.

Едно от любопитните неща в курса бе филмът „Президент под кръстосан огън“ — подробно разследване на убийството на Джон Ф. Кенеди на 22 ноември 1963. Теорията на „Мосад“ е, че убийците, наемници на мафията, а не Лий Харви Осуалд всъщност са искали да застрелят губернатора на Тексас, Джон Конали, който е бил в колата заедно с Дж. Ф. К., но се е отървал само с нараняване. Осуалд е бил въвлечен в аферата само за прикритие, докато истинската цел на атентаторите е била да отстранят Конали, който е пречел на незаконната търговия с петрол. В „Мосад“ смятат, че официалната версия за убийството е грубо съшита с бели конци. Те дори са проверили това на практика — на полигон са стреляли по движещо се чучело в естествени размери, но дори и обучените снайперисти с оръжия, много по-добри от това на Осуалд, не са могли да улучат от разстояние повече от 80 метра.

Планът им е бил отличен. Ако убият Конали, всички ще решат, че е станало случайно, а целта е била Кенеди. Защото, ако са искали да ликвидират президента, можели са да го сторят винаги. Един куршум е минал през главата на Кенеди, излязъл е от гърдите му и е ранил Конали. Но на филма не се вижда нищо подобно, значи официалната версия не е вярна. Защото иначе излиза, че този вълшебен куршум е танцувал валс.

„Мосад“ разполага с всички материали за убийството в Далас, снимки от околността, топографски чертежи, въздушни снимки, изобщо всичко. На полигона многократно е преповтаряна президентската кавалкада с манекени в цял ръст.

Очевидно са пипали професионалисти. Щом ще използвам такава мощна карабина, на пръсти се броят местата, подходящи за стрелба. Естествено ще застана там, където ще имам най-много време за прицелване, да е близо до мишената, а същевременно да е относително безопасно. След като се вземе всичко това предвид, остават две или три добри места, още повече че са стреляли няколко човека от различни ъгли. Осуалд е поръчал по пощата автоматична карабина „Манлихер-Каркано“, 6,5 мм, с оптичен мерник за четирикратно увеличение. Купил я е по каталог за 21,45 долара, Избрал е също и 38-калибров револвер „Смит и Уесън“. Така и не се разбра дали е стрелял два или три пъти, ясно е само, че е използвал бойни патрони със скорост при изстрела 700 метра в секунда.

По време на симулациите „Мосад“ използваше много по-съвършена техника. Карабините се поставяха на стативи и в избрания момент по високоговорителите се даваше сигнал за огън, а невидим лазерен лъч проследяваше траекториите на куршумите, за да няма никакво съмнение къде са попаднали. Изводът, до който стигнахме, бе, че по всяка вероятност карабината е била насочена към тила на Конали. Дж. Ф. К. е застанал случайно на мушката в последния момент, а може и убиецът да се е поколебал.

Всичко беше само упражнение. Но доказа, че Осуалд не е можел да извърши онова, което му приписваха. Та дори той не е бил професионалист. Погледнете какво е разстоянието до шестия етаж на онази сграда и с какво оръжие е разполагал. Осуалд дори не е подсилил куршумите. Само си е купил карабината. Всеки знае колко време е необходимо, докато се свикне с едно ново оръжие. Официалната версия е просто неправдоподобна.

* * *

Все пак имаше един, комуто повярвахме. Той пристигна в първия месец на последния ни срок. Едва ли имаше и метър и шестдесет и пет сантиметра, а отдалеч приличаше на голям квадрат. Веднага щом дойде при нас, рече:

— Името ми не е от значение, но ще ви разкажа нещо от моя живот. Работех с един господин на име Амикан. Отрядът ми се наричаше „Кидон“, а задачата ни бе да ликвидираме шеф от ООП и помощника му в Атина. Споменах за Амикан, защото той беше религиозен човек, метър и деветдесет на ръст и много напомняше трикрилен гардероб.

Говорещият се казваше Дан Дрори, а събитията, които описваше, бяха известни като „ПАСАТ“, успешна операция на „Мосад“ от средата на 70-те в Атина.

Дрори, който явно обичаше работата си, отвори някакво дипломатическо куфарче и каза:

— Този ми харесва — и постави на масата „Парабел“, германски пистолет, подобен на „Лугер“. — И този ми харесва, но не ми позволяват да го нося със себе си. — На масата се появи „Ийгъл“, магнум със собствено въздушно охлаждане, произвеждан в Израел. — Но пък мога да използвам този — добави той и ни показа „Берета“, 22-и калибър. — Предимството му е, че не ти трябва заглушител за него.

После замълча за миг и рече:

— Но това ми е най-любимото от всички. — Със съскане от калъфа си излезе „Стилет“, страховита кама, чието острие се разширяваше към края, а върхът й бе по-остър от игла. — Можеш да я забиеш до дръжката, а когато я изтеглиш, не предизвиква външен кръвоизлив. Плътта се затваря зад нея. Чудесна е, защото може да промуши нечии ребра и да се завърти в раната, така че да разкъса всички кръвоносни съдове. После само я изтегляш.

Накрая ни показа специална ръкавица с две остриета, прикрепени към палеца и показалеца. Той си я сложи и нагласи остриетата — едното се прибираше подобно на швейцарски армейски нож, а другото приличаше на резец за балатум.

После прикрепи към ръкавицата и метален нокът и рече:

— Ето това предпочита Амикан. Хващаш някого за гърлото и само си свиваш ръката. Като ножици е. Реже всичко. А е и безшумно. Много е ефикасно, но не умъртвява моментално. Точно затова Амикан го харесва. Минава време, докато човек умре. Но ако искате да си служите с него, трябва да сте силни физически. Като Амикан.

Веднага разбрах, че нямам желание да се срещна с тоя Амикан. Не беше мой тип.

— Амикан винаги настояваше да носи „ярмулката“ си, тъй като беше дълбоко религиозен. Обаче обикновено работеше сред неприятели, а и работата му изискваше дисекретност, затова не можеше да се движи с „ярмулка“, без да привлича нечии нежелани погледи. Така че той обръсна част от темето си и изтъка „ярмулка“ от коса, за да не събужда излишен интерес.

Когато дойде време да се справят с двамата човека от ООП, Дрори, Амикан и останалите от екипа заминаха за Атина. Откриха адресите им. И двамата имаха апартаменти в града и докато подготвяха някаква задача, не се срещаха помежду си.

По онова време Институтът все още се възстановяваше от неблагоприятния обществен отзвук, последвал събитията в Лилехамер, където загина невинен човек. Новият началник на „Мосад“, Ицхак Хофи, искаше лично да проверява всеки случай, преди да даде разрешение за ликвидация.

Искаше да види жертвите, преди да бъдат застреляни. За по-просто ще наричам шефа от ООП Абдул, а помощника му Саид. След като нашите хора проучиха положението, решиха, че работата не може да се свърши в апартамента на Абдул. Обаче двамата палестинци често се срещаха в един хотел на сравнително оживена улица — обикновено два пъти седмично във вторник и четвъртък. Там идваха и други членове на ООП. Следиха ги повече от месец, преди да вземат някакво решение.

И двамата бяха снимани многократно, а досиетата им минаха през десетки проверки, за да се изключи и най-малката възможност за грешка. Наистина в младежките си години Абдул е бил арестуван в Източен Йерусалим от йорданската полиция, а след израелската окупация досието му е било запазено. Дори се сдобиха с някаква чаша, с която Абдул бе пил в хотела, за да сверят отпечатъците от пръстите му с тези в досието. Човекът бе един и същ, в това нямаше съмнение.

След срещите Абдул потегляше към дома на своята приятелка. Саид тръгваше в друга посока. Пристигаше на срещите небрежно облечен, после за 20 минути се прибираше вкъщи с първа класа на метрото и се преобличаше в по-официални дрехи, преди да излезе отново привечер. Живееше на втория етаж в една двуетажна сграда с общо четири апартамента. Под земята имаше четири гаража. Той паркираше във втория поред, след което влизаше в сградата през главния вход. Гаражите бяха отлично осветени, а точно пред тях имаше една улична лампа.

Абдул се занимаваше повече с политика и не се грижеше много-много за сигурността си. Саид обаче имаше работа с военните. Делеше апартамента си с трима други членове на ООП и поне двама от тях бяха негови въоръжени телохранители. Беше нещо като тайна квартира на ООП.

Улицата пред хотела бе с двупосочно движение и имаше оградка между двете платна. Зоната не бе от най-натоварените, а и пешеходците бяха малко. За посетителите на ресторанта бе отделен специален паркинг, където спираха и Абдул, и Саид. За гостите на хотела имаше отделен паркинг.

Щом прецениха всички факти, Дрори и Амикан решиха да причакат хората след една от срещите в четвъртък.

Точно срещу хотела имаше уличен телефон, а срещу дома на Саид още един. Тъй като Саид винаги напускаше хотела по-рано, планът бе Абдул да се ликвидира веднага щом излезе от хотела, а със Саид щяха да се справят, преди да се е прибрал вкъщи.

Амикан ръководеше групата за Саид. Наредиха му да използва 9-милиметров пистолет и командирът му два пъти провери дали не го е заредил с патрони дум-дум. Известно е, че „Мосад“ ги предпочита, а те искаха да прехвърлят вината за това двойно убийство на една от фракциите в ООП, вместо да запазят нападките или одобрението за себе си.

В уречената нощ от другата страна на улицата, на тротоара срещу хотела, бе паркиран малък фургон. Във фоайето щеше да чака един човек, докато Дрори приближи главния вход откъм паркинга, плътно следван от Ицхак Хофи. Дрори и Хофи трябваше да чакат в колата си, докато ги повикат по портативната радиостанция с уговорения сигнал — това щеше да значи, че е време да тръгват.

Обаче по някаква причина този четвъртък Абдул и Саид излязоха заедно — за първи път, — затова никой не се намеси. Неуспелите ликвидатори безучастно гледаха как двамата се качват в колите си и потеглят.

Следващия вторник екипът отново бе на линия. Този път Саид си тръгна около 21 часа и се запъти към колата си. Хората на „Мосад“ придвижиха своята кола малко по-напред, сякаш току-що пристигаха, и я паркираха. Междувременно Саид потегли.

Две минути по-късно чуха уговорения сигнал от човека във фоайето. Абдул също си тръгваше. Хотелът имаше две врати, една обикновена, а другата въртяща се. „Мосад“ бе залостил обикновената врата, за да принуди Абдул да мине през другата.

Човекът от фоайето мина през въртящата се врата веднага след Абдул и спря пред нея, така че никой друг да не може да го последва. Друг човек стоеше при телефона близо до апартамента на Саид.

Абдул слезе надолу по стълбите и сви наляво към паркинга, където го пресрещнаха Дрори и Хофи. Хофи рече:

— Абдул?

Онзи потвърди. Тогава Дрори го простреля два пъти в гърдите и в главата и той падна мъртъв на паважа. Хофи вече пресичаше улицата, за да се качи във фургона, който бавно се приближаваше. Същевременно предадоха на останалите съобщението:

— С първия е свършено.

Пристъпваха към втория етап на операцията.

Колкото до Дрори, той просто се запъти към страничния паркинг, където се качи в колата си и изчезна. Човекът от фоайето се върна обратно и излезе през задната врата.

Отвън го чакаше друга кола. Всичко стана за около десет секунди. Ако някой външен бе стоял във фоайето, щеше само да види как някакъв човек излиза и после се връща, като че ли е забравил нещо. Тялото на Абдул бе открито цели десет минути по-късно на паркинга.

Когато Саид паркира в своя гараж, Амикан вече чакаше в храстите между двата блока. Уличната лампа беше строшена, но в отразената светлина от гаража Амикан видя, че Саид е взел някого със себе си по пътя. Проблемът се усложняваше, защото не можеше да определи кой от двамата е Саид, затова приближи изотзад и стреля 11 пъти в главите им, ту в единия, ту в другия.

След като се убеди, че и двамата са мъртви, Амикан се оттегли. Главите им бяха станали на решето.

Стрелбата приключи бързо, но се вдигна излишен шум. Амикан използваше заглушител, но счупените стъкла и рикошетите привлякоха вниманието на телохранителите на Саид, които се показаха от балкона на втория етаж. Светлината остана зад тях и те мигаха на парцали, викайки Саид по име. Един от нашия екип, който стоеше непосредствено до сградата, в случай че Амикан има нужда от помощ, се провикна към тях на арабски:

— Слизайте! Слизайте по-бързо! — И те слязоха. Междувременно Амикан и помощникът му пресякоха тичешком улицата, качиха се в колата, където ги чакаше и човекът от телефона, и изчезнаха в нощта…

Много добре си спомням как Дрори описваше операцията, сякаш говореше за някакъв разкошен обяд с приятна компания в скъпо заведение. Никога няма да забравя начина, по който Дрори разказа за двойното убийство. Движеше ръцете си така, като че ли стреляше с пистолет. Беше цяла пантомима. И по мене са стреляли, и сам аз съм стрелял, но изражението на Дрори в онзи миг бе неописуемо. Толкова се беше развълнувал, че чак скърцаше със зъби.

После Дрори отговори на въпросите ни. Някой попита как се чувства човек, когато застреля другиго, но не при самоотбрана или на бойното поле.

— Това беше национална самозащита — отвърна той. — Наистина оня не стреляше по мен, но фигуративно казано, бе насочил оръжието си срещу моя народ. Чувствата нямат нищо общо с това. Между другото не е чак толкова неприятно.

Когато го попитаха какво ли може да е чувствал колегата му Амикан, докато е чакал скрит в храстите да пристигне плячката му, Дрори обясни, че най-вероятно е гледал часовника си, защото е станало късно и е искал да вечеря. Гледал е да свърши по-бързо с работата, за да може да хапне нещо на спокойствие — както и всички други, чиято работа не ги оставя да се нахранят като хората.

Не му зададохме много въпроси след това.

* * *

Скоро щяхме да започнем ускорен курс по фотография, за да можем да използваме различните видове камери и да проявяваме филми с помощта на две химически таблетки, поставени в малко хладка вода. Филмът се потапя в разтвора за около 90 секунди, за да не се прояви изцяло, което може да се свърши и по-късно, но все пак да си личи, че снимките са станали. Упражнявахме се също и с различни лещи и как да снимаме през скрити приспособления като ръчни чанти и пр.

Пинкас Майдан, един от тримата новодошли в групата през последния семестър, реши да превърне уроците си по фотография в средство за добра печалба.

Недалеч от „Кънтри-клуба“ има една местност на север от Тел Авив, която се нарича Тел Барбак, разположена е на самия бряг на морето. Там обикновено се навъртаха разни проститутки, които чакаха някой да ги прибере по пътя с колата си и да се позабавлява с тях зад пясъчните дюни. Пинкас реши да вземе апаратурата за нощно снимане и да се скрие зад дюните, където да снима мъжете в компанията на уличниците. Успя да направи някои отлични снимки с висококачественото оборудване и мощните телескопични лещи. Вече знаехме как да проникнем нелегално в паметта на компютъра на полицията, така че Майдан изрови имената и адресите на собствениците само по номерата на колите им и започна да ги изнудва. Обаждаше им се по телефона и им казваше, че разполага с някои компрометиращи материали за тях, които ще останат неизвестни срещу определена сума.

Хвалеше се, че парите били за него като вестници. Той не казваше колко точно е спечелил, но в края на краищата някой се оплака и изворът му пресъхна. Мислех, че ще го изхвърлят от курса. Обаче явно някой реши, че случаят свидетелства за инициативност. Сигурно, ако се оваляш целият в лайната, няма да ти направи впечатление, че нещо друго мирише зле.

Разбира се, според „Мосад“ подобни снимки могат да се окажат мощно средство за вербуване, а може и да не свършат работа. Разказваше се как веднъж висш служител на Саудитска Арабия бил заснет с една курва в леглото, която била инструктирана да застане по такъв начин, че камерата да хване едновременно лицето на човека и самия акт. По-късно „Мосад“ уреди среща със служителя и му показа всички снимки:

— Може би ще се съгласиш да ни сътрудничиш.

Но вместо да се стъписа от изумление и страх, саудитецът изпаднал в екстаз при вида на снимките:

— Прекрасно, прекрасно! — възкликнал той. — Искам по два екземпляра от тези, три от онази, трябва да ги покажа на приятелите си.

Няма нужда да споменавам, че конкретният опит за вербуване пропаднал.

В курса продължихме с изучаването на различните арабски разузнавания. Бъдещите катси трябваше също така да говорят със служители на сигурността по хотелите, за да знаят и тяхната гледна точка. Тъй като често се налагаше да отсядаме в хотели, не биваше излишно да привличаме вниманието на хотелската безопасност — дори да ставаше дума за съвсем незначителни неща. Например, ако прислужничката влезе в стаята и всички млъкнат, това може да й направи впечатление и да събуди нечии подозрения. Обаче ако разговорът продължи свободно, сякаш нея я няма, всичко ще е в реда на нещата.

Имахме и серия от лекции за европейската полиция, за всяка страна поотделно. Анализирахме и проучвахме силните им страни и недостатъците им. Разказваха ни за ислямската бомба и посетихме много военни бази, а също и ядрения завод в центъра за изследвания „Димона“ в пустинята Негев на около 40 мили североизточно от Беершеба. Първоначално твърдяха, че било текстилна фабрика, после „помпена станция“, докато през 1960 ЦРУ не направи въздушни снимки на мястото от самолет U-2 и разбраха, че там има ядрен реактор. Имаше и един по-малък реактор, наречен КАМГ (съкращение от „Кюр Гарни Ле Мачкар“ или помощно средство за ядрени изследвания), в Нахал Сорек, тайна военновъздушна база, южно от Тел Авив. Бях и в двата завода.

Щом тайната излезе наяве през 1960, Давид Бен-Гурион официално заяви, че това е проект за мирно използване на атомната енергия в Израел, макар че само незначителна част от него може да се нарече „мирна“.

През 1986 роденият в Мароко израелец Мордехай Вануну, който бе работил в „Димона“ от 1976 до 1985, преди да замине за Австралия, обяви, че е внесъл тайно камера в подземията и е направил 57 снимки на строго секретното производство, което се извършваше на няколко нива под земята. По онова време там имаше плутоний, достатъчен за направата на 150 ядрени и термоядрени устройства. Също така той потвърди, че израелците са помогнали на Южна Африка при провеждането на ядрения опит в южната част на Индийския океан над ненаселените острови Принц Едуард и Марион.

Поради това Вануну получи 18 години зад решетките за шпионаж след процес при закрити врати в Йерусалим. Той бе заловен от „Мосад“, след като бе отишъл на излет с яхта в Средиземно море заедно с една чаровна агентка на Института. Лондонският „Сънди Таймс“ се готвеше да публикува разказа и снимките на Вануну, но докато се накани, човекът бе упоен с наркотици и изпратен в Израел с наш кораб, където го осъдиха по бързата процедура и го пратиха в затвора.

Всъщност цялото отвличане бе празна работа. Вануну не бе терорист, нито представляваше заплаха, но нещата се подредиха така, че обществеността научи за случая.

Операцията приключи успешно, но „Мосад“ не можеше да се гордее с нея.

Въз основа на личните си наблюдения в завода „Димона“ смятам, че описанието на Вануну е доста точно. Нещо повече: обясненията му също са прецизни. Той заяви, че бомбите се конструират на място и че в случай на нужда ще се използват. Това е вярно. Не е тайна, а в Института дори се говори открито, че помагаме на ЮАР в ядрената им програма. Ние им доставяхме почти цялата военна техника. Тренирахме специалните им отряди. Работили сме ръка за ръка от години. И двете страни смятаха, че трябва да притежават оръжието на апокалипсиса и бяха готови да го използват.

Секретността на „Димона“ беше така строга и по още една причина — ракетите земя-въздух „Хоук“ и „Чапарал“. Когато бяхме на посещение в производствения център на „Хоук“, чухме да казват, че този тип ракети бягали от целта като дявол от тамян. За нищо не ставаха. И все пак по-късно ги продавахме на Иран. Голям майтап падна.

Бъдещите катси бяха запознати и с международната съобщителна система, в частност със средиземноморския канал, който тръгваше от Палермо, Сицилия и се свързваше със сателитите, които предаваха повечето арабски програми. Израел се бе вмъкнал там чрез поделение 8200 и така узнаваше почти всичко, изпращано от арабите.

Другото характерно нещо за курса ни бе тестът по „социометрия“, който се провеждаше на всеки няколко седмици. Трябваше да даваме преценки един за друг в различните категории: колко струват другарите ни в операция, може ли да се разчита на тях, сърдечни ли са, жертвоготовни и т.н. Справях се добре с това, но не беше честно. Резултатите не трябваше да се знаят, а все пак ги научавахме. Ако някой не ти допада, естествено е, че ще го представиш в лоша светлина. И тъй като всеки си имаше кусури, Йоси, Хаим и аз проверявахме тестовете на другите за по-сигурно.

Сега вече бяхме готови за последното упражнение. След по-малко от две седмици щяхме да бъдем пълноправни катси.