Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (14) (По пътя на измамата)

12. Шахмат

Докато беше още малък и живееше в Сирия, Магид мечтаеше как един ден ще участва в световния шампионат по шах. За него шахът бе като дишането, учеше историята му и запаметяваше ходовете на гросмайсторите.

Магид бе мюсюлманин-сунит и се беше преселил в Египет след бурните дни от края на 50-те години. По онова време Гамал Абдел Насър бе завладян от идеята да изгради един могъщ съюз на арабите под егидата на Египет и наистина през 1958 той оглави формалния съюз между Египет и Сирия под името Обединена арабска република (ОАР).

Беше лятото на 1985 и Магид току-що бе пристигнал в Копенхаген. Надяваше се да започне бизнес като частен инвеститор. Още през първия ден от престоя си той забеляза във фоайето на хотела изискано облечен мъж, който се бе задълбал в някаква книга по шахмат, а пред него имаше наредена дъска. Магид закъсняваше за среща и не спря. Обаче на следващия ден човекът отново беше там. Дъската привлече Магид като магнит и той се запъти натам, потупа човека по рамото и каза на изненадващо добър английски:

— Извинете ме.

— Не сега, не сега — измърмори мъжът.

Магид се стресна и се дръпна леко встрани, погледа известно време и най-сетне предложи нелош защитен ход. Сега вече непознатият прояви интерес.

— Разбирате ли от шах? — попита той.

Двамата завързаха разговор. За Магид това беше най-любимата тема и през следващите два часа и половина те я обсъдиха надълго и нашироко. Новият му приятел се представи като Марк, канадски предприемач — християнин от ливански произход.

Всъщност истинското име на Марк бе Йехуда Гил, един от катсите, разпределени в Брюксел, чиято задача бе да установи връзка с Магид. Не че им трябваше специално Магид.

Интересуваха се от брат му Джадид, който беше с ранг на министър при сирийските военни и когото се надяваха да вербуват. Вече бяха опитали веднъж във Франция, но тогава нямаха достатъчно време и нищо не излезе. Обаче както в повечето подобни операции Джадид дори не разбра за направения опит — и със сигурност не знаеше, че „Мосад“ му е дал кодовото име „Коркова тапа“.

* * *

В действителност цялата история започна на 13 юни 1985 година, когато катсата Ами, дежурен към бюро „Дания“ на седмия етаж в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив (тогава то все още се намираше на булевард „Цар Саул“ в сградата на „Хадар Дафна“), получи редовното съобщение от свръзката на „Мосад“ в Дания. Представената молба бе с щемпел „Мораво А“ — кодовото название на датската служба за гражданска безопасност (ДСГБ) и се отнасяше за проверка на списък с около 40 арабски имена, подали формуляри за визи за Дания или направо за датско поданство.

Това, което датчаните не знаят или поне малък брой хора от правителствените им кръгове са в течение, е, че всички тези формуляри минават и през ръцете на „Мосад“ и срещу имената се поставят печати за одобрение, ако съответният човек не представлява потенциална опасност и може да му се издаде датска виза. Обаче ако нещо не е наред, или съобщават това на датчаните, или ако засяга интересите на Израел, задържат формуляра за допълнително проучване.

Връзките между „Мосад“ и датското разузнаване са толкова интимни, че са дори неприлични. Но това не се дължи на добродетелите на „Мосад“, а по-скоро на датчаните, които са с погрешното впечатление, че щом са спасили толкова много евреи през Втората световна война, израелците са им благодарни и могат да се доверят изцяло на „Мосад“.

Например служителите на „Мосад“ — „марат“ — са добре дошли на всички заседания на ДСГБ, когато става въпрос за арабски или палестински новини — доста необичайно положение за едно чуждестранно разузнаване. Маратът обикновено владее арабски и разбира съобщенията, но все пак изпраща записите в Израел за превод (всичко минава през свръзката с кодовото име „Омбре“ в центъра на „Мосад“ в Копенхаген). Не винаги цялата информация се дава на Дания, но преводите, често значително редактирани, се връщат. Обаче оригиналните записи остават за „Мосад“.

Ясно е, че мнението на „Мосад“ за датчаните не е особено високо. Наричат ги „фертсалах“ — еврейска дума за изпускане на газове, пръдня. Те казват на „Мосад“ всичките си действия. Но „Мосад“ не допуска всеки да си вре гагата в работата му.

Обикновено проверката на 40 имена в компютъра на „Мосад“ не отнема повече от час. Но се случи така, че Ами за пръв път си имаше работа с датчаните и поиска от паметта на компютъра пълната информация за ДСГБ. Естествено на екрана веднага се появи буквата с номера 4647 и щемпелът „секретно“, а след това и подробното описание на функциите на датската служба за сигурност, личния състав и дори някои от последните й операции.

Веднъж на всеки три години служителите на датското разузнаване отиват в Израел на семинар, провеждан от „Мосад“, за да обсъдят последните течения в тероризма и съответните противодействия. Така Израел получава пълна картина на 500-те най-активни членове на палестинската колония в Дания и сътрудничество при изучаването на дейността им, т.е. следенето им. Така предложената подкрепа често е с марката „Мораво“^[1].

Списъкът започваше с Хенинг Фоде, тогава на 38 години. Той бе шеф на ДСГБ, назначен на този пост през ноември 1984, а по план трябваше да посети Израел през есента на 1985. Вторият в йерархията бе Майкъл Лингбо, който, въпреки че нямаше опит в разузнаването, отговаряше за съветския блок. Пол Моза Хансон беше официалният съветник на Фоде. Пак той отговаряше за връзките с „Мосад“, но до края на мандата му оставаше малко време. Халбурт Уинтър Хинагей бе началник-отдел за борбата с тероризма и диверсията. Беше участвал в последния семинар по въпросите на тероризма в Израел.

(Всъщност „Мосад“ провежда серии от подобни семинари, като всеки път кани различно разузнаване и често завързва ценни „познанства“, а и потвърждава впечатлението, че е най-добрата организация в борбата с тероризма.)

В друг документ, който Ами изрови от компютъра, се даваше пълното название на датското разузнаване: „Политнетс Ефтеретингсйетнест Политистатонен“ (ПЕП). Там се изреждаха и всичките му отдели.

Телефонното подслушване е към отдел „С“: на 25.VIII.1982 г. датчаните съобщават на „Омбре“, че планират изграждането на нова компютърна система и могат да отстъпят на „Мосад“ 60 „слушалки“ (60 телефона, където са монтирани подслушвателни устройства). В някои обществени телефони също са поставени подслушватели „по наше (разбирай на «Мосад») предложение в райони с повишена опасност от незаконни действия“.

Шефът на такава служба трябва да е нещо като криминален инспектор — в Израел се нарича квартален контрольор. В рапорта до „Мосад“ по-нататък се казваше, че екипът, занимаващ се със следене, е под всякаква критика: „Хората им се набиват веднага в очи. Не могат да свикнат с работата, най-вероятно поради голямото текучество в екипа… след по-малко от две години те се преместват на друга работа.“

В отговорностите на полицията влиза и вербуването на служители, но това не е лесно, защото шансовете за повишение са твърде малки. На 25 август 1982 „Омбре“ иска да узнае подробности около секретна операция на Северна Корея на територията на Дания, но му отговарят, че зад всичко това стоят американците, така че „по-добре не питай“.

Докато се рови из паметта на компютъра за повече информация, Ами попада на документ с клеймо „Мораво В“, което е знакът на Датската служба за отбранително разузнаване (ДСОР) — разузнавателната служба на датските въоръжени сили, подчинени пряко на генералния щаб и на министъра на отбраната. Службата е разделена на четири отдела: управление, подслушване, разследване и събиране на информация.

Функцията й в НАТО е да покрива Полша и ГДР и да следи маневрите на съветските кораби в Балтийско море с помощта на прецизно електронно оборудване, американско производство.

Вътрешната й задача е военно и политическо разследване, обработка на информация от самата страна (донесенията на някои датски граждани за това какво са видели), а също и факти, дошли от чужбина. Отговаря донякъде и за международните отношения, а също така дава на правителството оценка за популярността му сред народа. По това време имаше план за изграждането на специален екип по проблемите, свързани с Близкия изток (беше определен човек, който се занимаваше с това по един ден седмично).

Онова, с което се славеше, бяха отличните снимки на съветските сухопътни, въздушни и морски маневри. Тя беше първото чуждестранно разузнаване, доставило на Израел снимки на съветските ССЦ-3 (ракети от клас земя-земя). От 1976 година шеф на „Мораво В“ беше Могенс Телинг, който посети Израел през 1980. Иб Бангсбор беше началник на отдел „Кадри“ и щеше да се пенсионира през 1986.

„Мосад“ разполагаше с добри информатори в ДСГБ, а също и в Датската служба за отбранително разузнаване (ДСОР). Датското разузнаване беше в тесни връзки и с Швеция (кодовият й цвят бе виненочервен). Предпочитаха да работят с тях, отколкото с Норвегия, въпреки че последната им бе партньор от НАТО. Понякога „Мораво В“ се срещаха с „веселяците“, кодовото наименование на британското разузнаване, когато се налагаше да действат съвместно срещу някакъв общ враг или да си сътрудничат в операциите срещу руското разузнаване.

Ами поиска всичката тази информация и я прочете, преди да потърси справка, за да може да попълни нужните данни в паметта на компютъра: име, номер или каквото и да е друго, под което бе заведен търсеният файл. Ако въпросният човек беше палестинец, но за него не излезеше никаква информация на екрана, то тогава Ами просто щеше да прехвърли справката към палестинското бюро на „Мосад“. Там щяха да преценят дали да продължат с търсенето, или да оставят всичко в паметта на компютъра. Всички отдели са свързани с един огромен компютърен блок в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив. През нощта от паметта се изважда харддисково копие и цялата информация от изминалия ден се прибира в сейф.

Оставаха само четири имена до края на файла, който Ами проверяваше, когато се появи Магид. Фамилията му беше позната. Ами бе приказвал с един свой приятел от отдела за разследване и онзи му бе показал снимка на човек със същата фамилия, застанал до сирийския президент Хафез ал Асад. Арабските имена често си приличат, но все пак си струваше да се провери. В компютъра нямаше нищо за Магид, така че Ами се обади в „Разследване“ и помоли приятеля си от бюрото за Сирия да донесе копие от снимката в столовата на деветия етаж, за да може да я сравни с тази от датския формуляр за виза.

След обяда Ами взе снимката на Джадид и се зарови в данните от компютъра за допълнителни подробности. Провери дали Джадид има някакви роднини и разбра, че описанието и биографията на брат му съвпадат с тези на Магид.

Това създаде възможността за „кука“: вербуването на човек, чрез който да се достигне до друг. Ами написа рапорта си и го пусна във вътрешната поща. Датският формуляр бе прикрепен към файла без отговор, т.е. датчаните щяха да сметнат, че с визата няма проблеми, тъй като „Мосад“ не ги е предупредил.

В „Циак“, ежегодния справочник на „Мосад“ за необходимата информация, данните за сирийските въоръжени сили се ползват с приоритет от много време насам. Затова „Мосад“ поиска от АМАН, израелското военно разузнаване, да изготви списък на всичко, което искат да знаят за боеспособността на сирийската армия, подредено по важност отгоре надолу. „АМАН“ представи въпросник с обем 11 страници, които включваха^[2]: броя на редовните сирийски батальони, положението на елитните бригади 60 и 67 и 87-а механизирана бригада, броя на бригадите в 14-а дивизия за специални задачи и още безброй други въпроси от сорта на „Какви са подробностите около смяната на шефа на службата за национална сигурност Ахмад Диаб с брата на президента Асад — Рифат Асад“, около което доста се говореше навремето.

„Мосад“ вече разполагаше с известен брой информатори на територията на Сирия — наричаха това „система за ранно предупреждение“. Те работеха например по болниците или в строителството, където лесно можеха да получат късчета информация, които, събрани заедно, биха подсказали на Израел за началото на военна подготовка.

Що се отнася до сирийците, те от години бяха разположили войските си около Голанските възвишения, така че военното разузнаване в този случай се смяташе за изключително важно — ето защо вербуването на високопоставен сирийски служител бе първостепенна задача.

„Мосад“ смята Сирия за страна с непредсказуемо поведение. По-просто казано, това означава, че тъй като я управлява един-единствен човек, Асад, той може да се събуди някоя сутрин и да си каже:

— Я да спретна аз една войничка.

Ако това се случи, най-бързият начин да се разбере е чрез информатор, колкото е възможно по-близък до върха. По онова време „Мосад“ знаеше, че Сирия иска да си възвърне обратно Голанските възвишения. Асад разбираше, че с един светкавичен удар може да спечели известна територия, но израелците скоро ще се върнат, така че в началото на 80-те години Сирия търсеше гаранция от руснаците, че в случай на такава война те ще се намесят или чрез ООН, или по друг начин, за да спрат моментално по-нататъшните военни действия. До подобно споразумение обаче не се стигна и Асад така и не изпрати танковете си.

* * *

Ето това неустойчиво положение на нещата превърна вербуването на брата на Магид в първостепенна задача и Йехуда Гил (Марк) замина за Копенхаген, за да изчака пристигането му. Друг екип беше изпратен в хотелската стая на Магид, където инсталираха подслушватели и скрити камери всичко това само за да се улесни вербуването му, а чрез него и това на брата големец.

Идеята да се използва шахът като средство за първоначална връзка с Магид бе на Гил, но му хрумна едва след продължителната и натегната среща в тайната квартира в Копенхаген.

По време на първия си дълъг разговор с Марк Магид явно реши, че е открил приятел, комуто може да се довери.

Разказа на Марк по-голямата част от биографията си и му предложи да идат да вечерят заедно още същия ден. Марк прие поканата и се прибра в тайната квартира, за да обсъди предстоящата вечеря с колегите си.

Реши да се опита да изкопчи от Магид каквото и да е и да прецени дали ще им бъде от полза. Самият той щеше да се представи за богат предприемач (това винаги е една от предпочитаните версии), който се занимава с крупни международни сделки.

Магид обясни, че семейството му е в Египет и че иска да ги доведе в Дания, макар и не много скоро, защото предпочита да се позабавлява преди това. В момента възнамеряваше да вземе апартамент под наем, а по-късно, когато пристигне и жена му и се установят за постоянно, да закупят жилище. Марк предложи да му помогне и обеща да му изпрати доверен посредник на недвижими имоти в хотела на следващия ден. За по-малко от седмица Магид се настани в новата си квартира, а "Мосад" я зареди със скрита апаратура от пода до тавана.

На поредната среща в тайната квартира се взе решение Марк да каже на Магид, че трябва да се върне в Канада по работа за около месец, през което време „Мосад“ щеше да прецени цялата информация, събрана с наблюдение и подслушване. Научиха, че Магид не използва наркотици, но не отбягва жените, дори напротив. Скоро той донесе в луксозния си апартамент купища най-модерна електроника: видеомонитори, касетофони и разни джунджурийки от сорта.

За радост на „Мосад“ Магид всяка седмица говореше по два пъти с брат си. Скоро стана ясно, че и Джадид не е ангел небесен, а работи заедно с Магид по някакви тъмни сделки и пере пари. Джадид купуваше от Дания цели пратки с порнографски материали и ги продаваше в Сирия скъпо и прескъпо. В един от разговорите той каза на Магид, че смята да му гостува в Копенхаген след около шест седмици.

Въоръжен с тази информация, Марк си уговори нова среща с Магид и в ролята на висш служител на канадската компания започна да го придумва по-настоятелно да сключат търговска сделка. (Не се самообяви за генерален директор, защото, ако наистина се стигнеше до сделка, нямаше да има време да съобщи „новината“ на „шефа“ си, т.е. в тайната квартира.)

— Основната ни работа е да даваме на клиентите си информация за изгодни инвестиции — поясни Марк. — Съветваме ги в кои страни е безопасно да се влагат средства и за това са ни нужни подробности около съответната държава. Ние сме почти като частно ЦРУ.

Споменаването на ЦРУ не произведе никакъв ефект върху Магид, нещо, от което израелците се притесняваха. Тъй като арабите реагират особено бурно, когато чуят за ЦРУ, „Мосад“ почувства известно безпокойство, че Магид може да е вече вербуван от някой друг. Не беше така. Той просто бе по-сдържан от повечето си сънародници.

— Естествено — продължи Марк — ние плащаме за всяка информация, която би ни позволила да преценим дали нечии инвестиции са в безопасност — т.е. дали са гарантирани в различните части на света. Работим с големи играчи, разбираш ли, така че информацията трябва да е подробна и сигурна, а не просто нещо, което можеш да чуеш на някой уличен ъгъл.

За пример Марк използва Ирак, който беше печално известен по цял свят с договорите си.

— Как ще си сигурен в някое търговско договаряне в разгара на военните действия (ирано-иракската война)? Само като за всяка пратка получаваш необходимата и достатъчна гаранция. Едва тогава ще подпишеш. А за тази цел ти трябват точни данни от политическите и военните среди. Ето с това се занимаваме ние.

На Магид започна да му става интересно.

— Виж сега, това не е точно по моята част — рече той. — Обаче познавам един, който ще ти бъде от полза. Мога да ви запозная. Но все пак какво ще получа от цялата работа?

— Ами обикновено даваме прилична сума на посредника, а също и процент от това, което самите ние получаваме. Зависи от стойността на информацията, от страната. Може да са няколко хиляди долара или няколко стотици хиляди. Зависи.

— От кои страни се интересувате? — попита Магид.

— Точно в момента имаме нужда от сведения за Кипър, Йордания, Израел и Тайланд.

— А за Сирия?

— Възможно е. Трябва обаче да проверя. Ще ти кажа по-късно. Все пак всичко се определя от интересите на клиентите ни, а и от стойността на получената информация.

— Добре де, ти провери — каза Магид, — но имай предвид, че моят човек е много високопоставен в Сирия.

Двамата решиха да се срещнат отново след два дни. Марк все още се правеше на не особено заинтересован от предложението и обясни на Магид, че Сирия има известно значение.

— Не е от първостепенна важност за нас, но ако информацията е от сигурен източник, може да се окаже от полза.

Обаче един ден преди това Магид беше телефонирал на брат си, за да му каже, че е намерил нещо важно за него и че не е зле да пристигне в Копенхаген по-скоро. Джадид с готовност се съгласи.

24 часа след пристигането на Джадид Марк се срещна с двамата братя в апартамента на Магид. Той с нищо не показа, че знае какъв пост заема Джадид, но зададе сума въпроси около информацията, която би могъл да очаква от него, за да определи какви пари ще му предложи компанията за нея.

Марк спомена за военни сведения, но омеси всичко с куп „цивилни“ въпроси, за да ги заблуди. След няколко подобни срещи — за всяка Марк изпращаше рапорт в тайната квартира — той предложи на Магид 30 000 долара за посредничество, а на Джадид — 20 000 месечно плюс още 10%, т.е. 2000 на месец за Магид. Парите за първите шест месеца щяха да бъдат внсени в аванс на сметка, която Марк щеше да открие за Джадид в една копенхагенска банка. Ако Джадид донесеше допълнителна информация от Сирия, за следващите шест месеца щеше да получи парите си по същия начин и т.н.

Следващата стъпка бе да се каже на Джадид как да пише тайни писма с химически обработен молив. Така щеше да изпраща информацията на гърба на писмата, адресирани до брат му.

Предложиха на Джадид да отнесе в Сирия всички необходими материали, но той отказа, затова се съгласиха да му ги изпратят направо в Дамаск.

— Ама вие наистина пипате като разузнавателна служба — рече той по едно време.

— Точно така — отвърна Марк. — Ние дори понякога наемаме бивши агенти от разузнаването. Разликата е, че правим всичко това за пари. Даваме информацията си само на хора, които плащат добре за нея и искат да правят инвестиции.

После Марк зададе първата серия въпроси на Джадид. Много от тях бяха просто за маскировка: примерно цените на недвижимото имущество и промените в правителството — само за да не се набиват в очи военните справки. След няколко упражнения със специалния молив и допълнителни уверения, че всичко необходимо ще му се достави най-дискретно в Дамаск, Джадид се успокои.

По време на тренировките „Мосад“ допусна, че и двамата братя знаят, че работят за Израел, но маскарадът продължи за всеки случай. Обаче поради тези подозрения охраната на катсата беше усилена.

Уверението за безопасностга на пратката до Джадид звучеше доста убедително, но всъщност криеше много рискове и поредица от обмислени ходове, които да гарантират, че тя няма да бъде засечена.

„Мосад“ прибягна до бял (неарабски) агент: в този случай това бе канадски офицер към ООН, който беше разпределен в Нахария, град по северното крайбрежие на Израел близо до неутралната зона със Сирия. Такива служители могат да прекосяват граници без никакви усложнения. Канадецът получи за тази работа 500 долара и постави кухия камък, в който бяха скрити документите, на точно определено място по пътя за Дамаск — на пет крачки от един километричен знак.

Щом канадецът се върна благополучно в Израел, агент на „Мосад“ отнесе камъка в хотелската си стая и извади от него въпросника, молива и част от парите на Джадид, след което остави всичко заедно с друг багаж на гардероб и замина за Италия с разписката. После изпрати копие от нея в управлението на „Мосад“ в Тел Авив, а оригинала предаде на Магид, който на свой ред го препрати до брат си.

Така Джадид получи всичко по пощата като обикновена пратка от брат си, без това да предизвика нечие подозрение. Скоро писмата започнаха да пристигат и в тях Джадид прилежно отговаряше на всички въпроси около сирийската бойна готовност.

Системата действаше безпогрешно около пет месеца и „Мосад“ най-сетне повярва, че е попаднал на подходящия информатор. Но после, както често става в разузнаването, нещата се промениха.

Сирийците не можеха дори да си представят, че Джадид шпионира в полза на Израел, но затова пък подозренията им, че е замесен в търговията с порнография и наркотици, непрекъснато растяха. За да са сигурни, че ще го хванат на местопрестъплението, решиха да го арестуват, когато напуска Ливан с пратка наркотици на път за няколко европейски столици. Официалната му работа бе като член на екипа, изпратен да ревизира военните операции на част от сирийските посолства.

По ирония на съдбата Джадид се отърва благодарение на алчността на друг сириец на име Халед, който беше помощник военен аташе към посолството в Лондон. Халед бе вербуван от „Мосад“ от по-рано и им изпращаше кода на посолството, който се сменяше всеки месец. Благодарение на него можеха да разбират съобщенията, изпратени от и до сирийските посолства по целия свят.

В едно от тези съобщения се казваше, че Джадид ще е в групата на ревизорите. Но от друго ставаше ясно, че Джадид ще бъде арестуван, докато изнася нелегално хероин от Ливан. Това щеше да засегне както Джадид, така и Халед.

„Мосад“ трябваше да уведоми Джадид. До датата на азпланувания арест оставаха само три дни, така че те изпратиха свой агент, маскиран в ролята на британски турист. Той телефонира на Джадид от хотела и му съобщи, че е станала засечка и не трябва да отива на срещата с наркотрафикантите, за да прибере пратката. Щели да му я доставят след пристигането му в Холандия.

Когато трафикантите пристигнаха на срещата, полицията вече бе там и ги прибра на минутата. Сега и те имаха зъб на Джадид, защото решиха, че той ги е предал.

А самият Джадид дори не беше чул за събитията. Щом пристигна в Холандия и отново нищо не узна за сделката, той се обади в Сирия и разбра какво е станало. Естествено сметна за по-добре да не се връща обратно, където го чакат полицията и разгневените наркотрафиканти. И така, след като изкопчи от него цялата възможна информация, а той знаеше доста неща, „Мосад“ му даде нова самоличност и му уреди датско поданство, където той живее и до ден днешен.

* * *

Случаят с Халед обаче бе по-различен. Когато ревизорите пристигнаха в Лондон, поставиха на цялата дипломатическа поща черен етикет, което значеше, че никое друго посолство не може да изпраща съобщения, докато трае ревизията. Както и при повечето други държави, в сирийските посолства дипломатическият сектор е напълно отделен от военния. Като помощник военен аташе Халед имаше свободен достъп до военната каса на посолството и бе „взел на заем“ от нея 15 000 долара, за да си купи нова кола. Естествено той смяташе честно да си върне „заема“ с месечната вноска от „Мосад“, но не беше очаквал изненадваща ревизия.

За негов късмет „Мосад“ знаеше за ревизията. Но за всеки случай катсата се обади на Халед по личния му телефон в посолството и си уговориха среща. Халед разбра от кодираното съобщение в кой точно ресторант ще се състои срещата — адресите се сменяха непрекъснато, за да не стане провал. Той отиде на мястото в определеното време, където по план трябваше да изчака 15 минути и ако катсата не се появеше, значи се налагаше да набере един телефон. Ако никой не вдигнеше слушалката, тогава мястото на срещата е сменено и той трябва бързо да отиде на следващото поред в списъка — почти винаги някой ресторант. Но в случай, че Халед е следен или пък срещата трябва да се отложи по някаква друга причина, катсата ще отговори на телефонното обаждане, за да му даде специални инструкции.

В конкретния случай срещата се проведе още в първия ресторант: катсата съобщи на Халед, че ревизорите пристигат на следния ден, и щом сириецът го увери, че няма основания за тревога, той си тръгна. Основания обаче имаше…

Един час по-късно, когато катсата вече си пишеше рапорта в тайната квартира, Халед се обади на специалния номер. Макар и да не предполагаше, той всъщност звънеше в израелското посолство (всяко посолство разполага с няколко „неофициални“ телефонни поста). Кодираното му съобщение гласеше нещо от рода на: „Майкъл търси Алберт.“ Щом операторът го разшифрова, видя, че молбата носи знака на „извънредно спешно“. Халед беше полковник и през трите години работа за „Мосад“ нито веднъж не бе използвал повикването по спешност: според направения в Израел психологически профил той беше човек с железни нерви. Нещо явно не бе наред.

Тъй като знаеха, че катсата на Халед е все още в тайната квартира, изпратиха там „бодел“. Щом се увери, че не го следят, „боделът“ телефонира в тайната квартира с шифрованото съобщение: „Ще те чакам при Джек след 15 минути.“ „При Джек“ можеше да значи навсякъде.

Катсата незабавно напусна тайната квартира и по заобиколен маршрут отиде на уреченото място, където намери оставеното от „бодела“ съобщение, че Халед иска да се срещне с него спешно.

В същото време двама други катси излязоха от посолсството и по заобиколен път стигнаха до посочения ресторант, за да проверят дали всичко е чисто. Единият влезе вътре, а другият остана, за да изчака катсата на Халед и да разбере какво всъщност става. Тъй като Халед беше сириец, а „Мосад“ действаше на тъмно, срещата беше преценена като особено опасна. Та нали при срещата им един час по-рано всичко бе поне привидно нормално.

След като срещна човека отвън, катсата се обади на Халед в ресторанта и му каза, че трябва да се видят в друг ресторант. В същото време катсата, който бе вътре, следеше дали Халед няма да се обади на някого, преди да се отправи към новото място.

Обикновено в подобна ситуация дежурните катси не се намесват, но тъй като ставаше въпрос за извънреден случай, целият център беше вдигнат на крак.

Когато двамата най-сетне се срещнаха, Халед бе пребледнял и целият трепереше. Толкова се беше подплашил, че се насра в гащите и наоколо се размириса нетърпимо.

— Какво има — попита катсата. — Нали преди малко се видяхме и всичко беше наред?

— Не зная какво да правя. Не зная какво да правя! — ломотеше Халед.

— Защо? Я по-спокойно. Какъв ти е проблемът?

— Те ще ме убият — продума онзи. — Мъртъв съм.

— Кой ще те убие? Защо?

— За вас рискувах живота си. Трябва да ми помогнете.

— Ще ти помогнем. Само кажи какъв е проблемът.

— Колата ми. Парите за колата ми.

— Ама да не си мръднал?! Викаш ме посред нощ, за да ми кажеш, че искаш да си купуваш кола?

— Не, не, аз си я купих вече.

— Добре де, какво й има на колата!

— На нея нищо. Но взех парите от касата в посолството. А ти ми каза, че ще правят проверка. Утре сутринта, като ида на работа, онези ще ме пречукат на място.

Халед не се беше разтревожил в началото, защото имаше един богат приятел, който го бе измъквал от подобни гафове и по-рано. Искаше да вземе парите на заем само за няколко дни, докато трае ревизията, а после, когато онези си заминат, отново да изтегли парите и да му ги върне, а липсата щеше да покрие постепенно със сумите от „Мосад“. Но Халед откри, че приятелят му не е в града. Сега вече нямаше откъде да намери тези пари, за да ги върне до сутринта. Каза на катсата, че иска аванс.

— Ще го изплатя до шест месеца. Само ми помогни.

— Слушай, ще оправим работата. Не се притеснявай. Но първо трябва да говоря с един човек.

След това катсата се обади на колегата си и му съобщи чрез шифър, че му е необходима стая в най-близкия хотел под чуждо име. Когато се качиха в стаята, първата му работа бе да натири Халед в банята да се измие.

Междувременно в центъра обявиха най-високата степен на тревога „дейлайт“ и катсата на Халед се обади на началника си, за да обясни в общи линии положението, след което поиска 15 000 долара в брой. По принцип всяка сума над 10 000 долара трябва да бъде одобрена в Тел Авив, но в случая нямаше време и от центъра наредиха на катсата да изчака 90 минути. Последното, което му казаха, бе:

— Със задника си ще плащаш, ако объркаш конците.

В центъра познаваха един саян, който държеше казино и винаги работеше с големи суми в брой (и по-рано бяха прибягвали до услугите му и обикновено му връщаха парите още на следващия ден), така че той им зае исканата сума. Саянът дори им даде 3000 отгре с думите:

— Може да ви потрябват.

В същото време един от катсите се срещна със зам.-шефа на центъра и онзи му разказа за случилото се. Катсата се казваше Барда и бе дошъл в Лондон по друго поръчение. Той беше вербувал двамата пазачи от нощната охрана на сирийското посолство в ролята на служител на Скотланд Ярд, защото подготвяше почвата за друга операция — налагаше се тайно да се влезе в посолството.

Сега, след като вече имаха парите, трябваше да измислят как да ги върнат обратно в касата, преди да се е съмнало. С това се зае самият Халед, защото знаеше шифъра и можеше да измисли някакво обяснение за влизането си в посолството посред нощ, ако случайно някой го видеше.

Барда от своя страна уговори срещи и с двамата от охраната в различни ресторанти (всеки от тях смяташе, че другият е на смяна). Така Халед успя незабелязано да върне парите.

После се прибра в хотела и там катсата му каза, че парите не са аванс (бяха решили, че ако му ги платят авансово, Халед няма да има стимул да им сътрудничи), но че през следващите 15 месеца ще получава с 1000 долара по-малко.

— Ако се добереш до някаква ценна информация, ще ти удвоим парите и ще можеш да изплатиш всичко по-скоро — поясни катсата. — Но ако отново изпортиш нещо в посолството, ще те убия.

Очевидно Халед му е повярвал, както и би трябвало. Оттогава не е взимал „на заем“ нито цент.