Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (16) (По пътя на измамата)

14. Само в Америка

Когато Джонатан Дж. Полард, 31-годишен, и съпругата му Ан Хендерсън-Полард, 25-годишна, бяха арестувани в края на ноември 1985 година след неуспешния им опит да потърсят политическо убежище в израелското посолство във Вашингтон, известно време много се шумеше около въпроса дали „Мосад“ действа активно на територията на Съединените щати.

Официално „Мосад“ казва не, не и хиляди пъти не. Абсолютно не. Наистина на катсите от „Мосад“ им е забранено дори да използват фалшиви американски паспорти или да измислят американско прикритие за работата си. Деликатни са отношенията между Израел и неговия най-могъщ и влиятелен покровител.

Как да се обясни тогава случаят с Полард? Лесно. Той не бе към „Мосад“. Все пак получаваше по 2500 долара месечно още от началото на 1984 от организация, наречена „Лишка ле Кишрей Мада“, или ЛАКАМ, акроним на иврит за Бюрото за научни разработки към израелското Министерство на отбраната. Той носеше секретни документи в дома на Ирит Ерб, секретар на израелското посолство. По онова време ЛАКАМ бе оглавявана от Рафаел Ейтан, който публично опроверга, че е замесен, но бе взимал участие като бивш катса на „Мосад“ в отвличането на Адолф Айхман от Аржентина през 1960 година.

Полард бе евреин и работеше в американския Център за подпомагане на разузнаването в Саутланд, Мериленд, близо до Вашингтон, който се водеше към военноморското разузнаване. През 1984 той бе прехвърлен в Центъра за борба с тероризма в подразделението за анализ на опасностите. Това бе странно, защото служители на сигурността го бяха предупредили по-рано по повод даването на информация на военното аташе на ЮАР. Новото му назначение му позволяваше достъп до още по-важна и специализирана информация.

Не след дълго стана ясно, че Полард предава всичко това на израелците и когато ФБР го заподозря, той се съгласи да им сътрудничи и ги свърза с познатите си в Израел. ФБР го постави под 24-часово наблюдение, но той се паникьоса и потърси политическо убежище. Полард и жена му, като съучастничка, бяха арестувани при напускане на посолството.

Естествено американците искаха обяснение. Държавният секретар на САЩ Джордж Шулц се свърза по телефона от Калифорния с министър-председателя на Израел Шимон Перес в три часа сутринта йерусалимско време на 1 декември. Перес, който лично бе основал ЛАКАМ през 60-те, когато беше още заместник-министър на отбраната, официално се извини:

— Да шпионираме САЩ е в пълно противоречие с политиката ни. Подобно нещо е недопустимо, да не говорим за степента, до която са стигнали нещата. Правителството на Израел моли за извинение.

Перес продължи в същия дух:

— … ще бъде потърсена отговорност на провинилите се, а замесената служба ще бъде… напълно и окончателно разформирована, като при това се вземат необходимите организационни мерки, за да не се повтори подобно нещо никога. (Всичко, което направиха, бе да сменят пощенския адрес и да прехвърлят ЛАКАМ към Министерството на външните работи.)

Но дори да бе само формално, изявлението на Перес явно задоволи американската администрация. Бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс каза, че не е нещо необичайно за приятелски държави да се шпионират една друга.

— Всеки прави каквото намира за добре. Лошото е само когато го хванат — добави той.

И така семейство Полард отиде в затвора за шпионаж, а „Мосад“ обяви ЛАКАМ за аматьори. Малко по-късно Шулц заяви пред пресата:

— Приемаме извиненията и обяснението на Израел.

След кратки словоизлияния около случая и упреци по адрес на Израел хората си казаха, че всяко чудо е за три дена, и скоро забравиха.

Разбира се, имаше известни подозрения около точния статус на Полард, но явно ЦРУ повярва, че освен свръзките „Мосад“ не разполага с никакви други активно действащи служители на територията на Съединените щати.

Е, бяха прекалено доверчиви.

Полард не бе към „Мосад“, но мнозина други организираха, вербуваха, шпионираха и провеждаха цели операции за нас главно в Ню Йорк и Вашингтон, които смятаха за своя територия. Там именно бе разположен специалният, строго секретен отдел на „Мосад“, наречен „Ал“, т.е. „горен“ или „върхов“ на иврит.

Той е толкова таен и независим от главното управление, че мнозинството от служители в „Мосад“ дори не знаят с какво се занимава и нямат достъп до неговия сектор в паметта на компютъра.

Но той съществува и в него работят 24–27 ветерани, трима от които са действащи катси. Повечето, макар и не цялата им дейност, е на територията на САЩ. Основната им задача е да събират информация за арабския свят и ООП, а не за плановете на Щатите. Но както сами ще видите, границата между двете често е неясна и в случай на нужда „Ал“ не се колебае да я премине.

Да се каже, че те не шпионират американците, е все едно да се заяви, че горчицата не е основното ястие на трапезата, но човек с удоволствие ще си сложи малко от нея на хот-дога. Да речем примерно, че в Комитета по въоръжаването има един сенатор, който интересува „Мосад“. „Ал“ рядко използва саяним, но всичко, свързано с работата на този сенатор, е съществена информация, затова ще трябва да се използва някой от вътрешните хора. Ако човекът е евреин, тогава ще се отнасят към него като към саян. В противен случай ще се наложи да го вербуват като агент или просто да го използват като приятел, който да си отваря очите и да слуша.

Добре е да се поддържат тесни връзки с Вашингтон, защото много от служителите там са потенциално вербувани. Доста аташета често се навъртат там. Не представлява проблем да се вербува някой, при това съвсем законно.

Да предположим например, че „Макдонел Дъглас“ иска да продава самолети, произведени в Щатите, на Саудитска Арабия. Това кого засяга — САЩ или Израел? Е, ако питате Института, ще ви кажат, че това е работа на Израел. А щом става въпрос за такова нещо, то те не могат да не се намесят. И го правят.

Едно от най-известните постижения на „Ал“ бе кражбата на материали от някои големи американски самолетостроителни компании, за да се даде възможност на Израел да сключи петгодишен договор на стойност 25,8 милиона долара за доставка на оборудване на американската флота и морската пехота. Ставаше въпрос за 21 петметрови торпеда и безпилотни самолети тип „Мазлат Пайъниър 1“ плюс съответния наземен контрол и ремонтна база. Торпедата бяха самонасочващи се, с голяма ефективност. „Мазлат“, клон на държавната авиационна индустрия на Израел, и „Тадиран“ „спечелиха“ договора, след като отстраниха конкурентните американски фирми още през 1985 година.

В действителност „Ал“ открадна техните разработки. Израел също разработваше торпеда, но не бе достигнал и наполовина качеството на конкурентите си. Така излиза много по-евтино, отколкото да увеличиш разходите си за изследвания.

Щом спечели договора през януари 1986, „Мазлат“ се обърна към корпорацията „AAI“ в Балтимор, Мериленд, за да го изпълнят заедно.

„Ал“ е подобен на „Цомет“, но не е под юрисдикцията на шефа на този отдел. Подчинен е пряко на шефа на „Мосад“. За разлика от повечето отдели на „Мосад“ "Ал" не е свързан и с израелските посолства. Разпределен е из тайни квартири или апартаменти.

Трите екипа на „Ал“ образуват център, или една обща единица. Да кажем, че по някаква причина връзките между Израел и Обединеното кралство рухнат за един ден. Тогава „Мосад“ трябва незабавно да се изтегли от Великобритания. Но дори и така, пак ще могат да оставят екип на „Ал“ в Лондон и да поддържат мрежата си там. Затова катсите от „Ал“ са измежду най-опитните.

Съединените щати са страна, където последствията от неправилни действия могат да се окажат съдбоносни. Но да не се работи чрез посолството създава много затруднения, най-вече с комуникациите. Ако хората от „Ал“ бъдат заловени в Щатите, ще ги съдят като шпиони. Те не се ползват с дипломатически имунитет. Най-лошото, което може да се случи на някой друг катса в нормалния случай, е да го депортират, защото има дипломатически имунитет. Официално „Мосад“ има само свръзка във Вашингтон, но нищо друго.

Друг проблем около работата на израелското посолство във Вашингтон е, че то се намира зад голям супермаркет, на склона на един хълм близо до голяма магистрала. В околностите няма почти нищо друго освен посолството на Йордания, което е разположено на същия хълм над израелското посолство. Мястото едва ли е подходящо за скрита дейност.

За сметка на това независимо от слуховете, които се носят, „Мосад“ не разполага с център в Съветския съюз. Близо 99,99% от информацията, която получаваме за Източния блок, идва от „приятелски разговори“, което означава просто разпитване на евреи, които емигрират от съветския блок, и внимателно анализиране на казаното от тях. Разбира се, чест би било за едно разузнаване, ако последното може да следи отвътре събитията в СССР. Но да се работи там беше и е твърде опасно. Единствената дейност бе да помагаме на сънародниците ни да се измъкват оттам — улеснени условия при емиграцията и работи от този сорт. Специална организация под ръководството на „Мосад“ се занимава с това: нарича се „Натив“, което означава „пътека“ или „проход“ на иврит. Информацията от Източния блок има добра разменна стойност. Когато се събере с данните, получени от другите разузнавания — примерно с информацията от датските радари, — може да се състави доста задоволителна картина.

Американците не осъзнават колко много информация идва при нас чрез НАТО, така научаваме почти всичко. Разбира се, преди идването на Горбачов на власт малко неща излизаха на бял свят от съветските средства за масова информация, но тогава и слуховете вършеха доста добра работа. Даже и военните маневри. Примерно някой можеше да се оплаче, че братовчед му е бил преместен някъде и оттогава нищо не се знае за него. Достатъчно бе десет човека да пристигнат на ден в Израел от Съветския блок, за да се състави пълна картина за положението там.

Центровете на „Ал“ все пак са такива, независимо че са извън посолството. Те се свързват директно с управлението в Тел Авив по телефона, телекса или компютърна мрежа. Не използват „компресирани“ сигнали, защото дори и американците да не успеят да разшифроват съобщението, ще разберат, че съществува някаква нелегална дейност, а „Мосад“ иска да избегне това. Разстоянието също не е за пренебрегване.

Катсите от „Ал“ са единствените в цялата организация, които използват американски паспорти. И нарушават две основни правила: действат като в страна-мишена и използват за прикритие държавата, в която работят. А правилото е никога да не се правиш на англичанин в Англия или на французин във Франция. Твърде лесно е за местните власти да проверят документите ти. Например, ако дадеш на някой парижки полицай шофьорската си книжка, той може незабавно да провери дали е валидна.

„Ал“ не се тревожи особено от това, защото качеството на документите, с които работят, е възможно най-доброто. Така и трябва да бъде. Не бива да те хващат на вражеска територия, защото ще те разстрелят на място. В Съединените щати, най-приятелски настроената към нас страна, не бива да те хващат, защото ще разстрелят на място държавата, от която идваш. Вероятно ФБР таи някакви подозрения, но нищо не знаят със сигурност.

* * *

Следната история ми бе разказана от Ури Динур, който беше мой инструктор по НАКА и по онова време ръководеше „Ал“ в Ню Йорк. Динур активно участваше в операция, засягаща външната политика на Съединените щати, и създаде сериозни проблеми на тогавашния президент Джими Картър. Всичко завърши с грозния расов конфликт между американските евреи и водачите на черната общност в Щатите. Ако американците бяха разбрали за степента, до която „Мосад“ се бе намесил в нещата, това несъмнено би предизвикало замразяване, а дори и преустановяване на добрите отношения между двете държави.

Нека се върнем в 1979 година.

Най-значителното събитие през нея бе окончателното ратифициране на кемпдейвидското споразумение като „рамка на бъдещия мир“, подписано от Картър, египетския президент Ануар Садат и министър-председателя на Израел Менахем Бегин. Арабският свят реагира изключително яростно срещу Садат. Колкото до Бегин, той започна да съжалява за станалото още щом си тръгна от Кемп Дейвид.

Държавният секретар на САЩ Сайръс Ванс проведе 11-часова дипломатическа совалка, за да се стигне до споразумение в навечерието на 17 декември, последния срок за подписването на договора от Кемп Дейвид. Обаче всичко пропадна в последния момент, когато Бегин отказа да преговаря сериозно и създаде неприятни търкания между Вашингтон и Йерусалим. В началото на 1979 Бегин изпрати легендарния си външен министър Моше Даян в Брюксел, за да се срещне с Ванс и египетския премиер Мустафа Халил и да обсъди с тях възможностите за възобновяване на прекъснатите преговори. Но Бегин изрично заяви, че Даян ще обсъжда само „как, кога и къде да се подновят преговорите, а не тяхното съдържание в светлината на кемпдейвидското споразумение“.

В края на декември 1978 вечно размирният Кнесет на Израел гласува с 66 срещу 6 гласа в подкрепа на неотстъпчивата позиция на Бегин спрямо Вашингтон и Кайро. Като илюстрация на настроенията им Израел спря изтеглянето на военната си техника от Синай, което бе решено много по-отдавна. Също така се подновиха нападенията срещу палестинските лагери в Ливан, което пък накара демократа от Флорида Ричард Стоун, шеф на сенатския подкомитет по близкоизточните и южноазиатските проблеми, да заяви, че израелците явно са решили да се „затворят в кръгова обсада“.

След вота на Кнесета Бегин телефонира на еврейските водачи в САЩ и ги помоли да започнат произраелска кампания в Белия дом и Конгреса. Група от 33 еврейски интелектуалци, в това число и писателите Сол Белоу и Ървинг Хоу, които бяха критикували липсата на гъвкавост в позицията на Бегин, изпратиха писмо до Джими Картър с призив Вашингтон да подкрепи твърденията, че Кайро поставя неприемливи искания.

През февруари 1979 с надеждата да се подновят преговорите Съединените щати отново се обърнаха към Израел и Египет с молба да се срещнат със Сайръс Ванс в Кемп Дейвид. И двете страни се съгласиха, макар че Израел бе недоволен от отчета, изнесен пред Конгреса от ведомството на Ванс за системното нарушаване на човешките права в окупираните територии между западния бряг на река Йордан и ивицата Газа.

Две седмици преди „Вашингтон Пост“ да публикува този отчет, израелските танкове бяха нахлули през няколко селища на Западния бряг призори и бяха сринали четири арабски къщи. По същото време правителството създаде и нов военен лагер, който трябваше да послужи за основа на бъдещо мирно селище в Нуейма, североизточно от Йерихон — то бе петдесет и първото на Западния бряг и в него живееха 5000 евреи между 692 000 палестинци.

През март, в разгара на целия този хаос, Картър замина лично на шестдневно посещение в Кайро и Йерусалим. Независимо от пречките той успя да убеди и двете страни да се съгласят с компромиса, предлаган от САЩ, който доведе двата враждуващи народа по-близо откогато и да било през последните 30 години до един мирен договор. Цената, която Картър плати за това, бяха повече от 5 милиарда долара извънредна помощ, отпусната и за двете страни през следващите три години. Два от основните проблеми бяха нежеланието на Израел да върне на Египет петролните му полета в Синай, защото горивото и без това едва стигаше на страната, и, разбира се, неразрешимият въпрос за палестинска автономия.

През май Картър назначи Тексан Робърт С. Щраус, 60-годишен бивш председател на Националния комитет на демократите, за извънреден посланик, отговорен за втория етап на мирните преговори. Въпреки официалното примирие Израел продължи с нападенията си над базите на ООП в Ливан. Кабинетът на Бегин гласува с 8 срещу 5 гласа в полза на решението за създаването на ново израелско селище на Западния бряг в Елон Море, което пък накара 59 видни американски евреи да изпратят на Бегин отворено писмо, критикуващо израелската политика на нови и нови селища в гъсто населените с араби области.

Нещата се усложниха още повече, след като Бегин получи лека форма на инфаркт, а Даян заболя от рак. Инфлацията в Израел надхвърляше 100%. Платежният дефицит на държавата наближаваше 4 милиарда долара, а общият външен дълг се бе удвоил за пет години на 13 милиарда и заплашваше с вътрешна политическа криза. И за капак на всичко това дойде изказването на Картър, който сравни палестинските освободителни борби с движението за граждански права в САЩ.

И Садат, и Картър притискаха Израел да приеме плана за палестинска автономия. Арабските държави пледираха за основаването на независима и суверенна държава между Западния бряг и ивицата Газа, която да стане дом за всички палестинци — живеещите там и милионите пръснати по света. Израелците решително се противопоставяха на идеята за враждебно настроената страна — особено при положение, че ще я управлява лидерът на ООП Ясер Арафат, й то буквално пред прага им. Израел подозираше, че зависимостта на Съединените щати от арабския нефт ги кара да защитават техните интереси.

В отсъствието на Бегин, който бавно се възстановяваше, Даян се опита да оглави правителството. През август той предупреди Съединените щати, че ако признаят ООП или пък застанат открито зад идеята за създаване на независима палестинска държава, Израел ще бъде принуден да обяви извънредно положение между Западния бряг и Газа. В края на бурното петчасово заседание на кабинета бе решено да се настоява САЩ да се придържат към първоначалната си позиция, в частност обещанието за вето при опит на страните от арабския свят да отменят резолюция № 242 на ООН от 1967 година, която признава правото на Израел да съществува. Правителството заплаши, че ще прекрати преговорите за „автономия“ в случай, че американците окажат натиск за установяване на отношения с ООП.

Това, което обаче вбеси израелците, бе кампанията, подета едновременно от Саудитска Арабия, Кувейт и ООП, да се диктуват условия от позицията на силата. Тя започна с повишаването на производството на петрол в Саудитска Арабия с един милион барела дневно от 1 юли за срок от три месеца, което облекчи значително проблемите на САЩ около големите нефтопроводи от май и юни същата година. В допълнение ООП бе възприела поведение на невинен агнец с надеждата да пооправи лошия си имидж на Запад, а кувейтските дипломати в ООН предлагаха за гласуване нова резолюция, която да ограничи правото за съществуване на Израел (резолюция № 242), като се признае международното право на палестинците за самоопределение.

Планът бе изработен на срещата през юни, когато престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Фахд покани Арафат в Рияд и го убеди да подобри взаимоотношенията си със САЩ, като за начало прекрати терористичните действия поне временно. Кувейт също бе включен поради изключителните дипломатически способности на тогавашния му посланик към Съвета за сигурност на ООН, Авдала Якоб Бишара.

За да успокоят Израел, американците отхвърлиха идеята за независима палестинска държава, но не се задоволиха с формалното решение да потвърдят законните политически права на палестинците. Резолюция № 242 трудно можеше да се съгласува с тона на Кемп Дейвид.

Когато египетският премиер Мустафа Халил обяви на преговорите за автономия в хотел „Маунт Кармил“ срещу пристанището в Хайфа, че неговата страна би подкрепила резолюция на ООН за правата на палестинците, израелският министър на правосъдието Шмуел Тамир обвини Египет в „опит за задържане на целия мирен процес“.

Естествено „Мосад“ също се тревожеше за развитието на събитията, в частност за все по-нарастващото влияние на израелския министър на отбраната Езер Вайцман. „Мосад“ не вярваше на Вайцман, бивш пилот и заместник командващ въоръжените сили през шестдневната война, сърцат командир и баща на легендарните израелски военновъздушни сили. Считаха го за проарабски настроен дотам, че дори го обвиняваха в предателство. Враждебността им към него бе отвратителна. Независимо че беше министър на отбраната, не му предоставяха никаква строго секретна информация. Вайцман бе свободен дух, човек, който ще се съгласи напълно с теб по даден въпрос и ще ти се противопоставя за нещо друго. Никога не следваше сляпо партийната линия. Правеше само онова, което смяташе за правилно. Хора като него са опасни, защото са непредсказуеми.

Но Вайцман бе доказал верността си. В страна, където почти всеки служи в армията, военната кариера не е за пренебрегване. Ето защо 70% от правителството са генерали. Хората явно не виждат нещо нередно в това — и как иначе, след като винаги им мирише на барут.

Дори между Бегин и Даян имаше спречквания. Даян бе напуснал Партията на труда, за да се присъедини към крайно десния Бегин. Но мненията им за палестинците коренно се разминаваха. Даян, както и повечето лейбъристи от неговото поколение, ги възприемаше като неприятели, но преди всичко хора. Когато Бегин и партията му говореха за палестинците, нямах предвид човеци, само проблеми.

Даян казваше:

— Предпочитам да живея в мир с тях и още помня времето, когато беше така.

А Бегин отвръщаше:

— Бих искал да ги няма, но за съжаление не мога да направя кой знае колко по този въпрос.

При такива различия не бе никак чудно, че търканията им се задълбочаваха.

И по средата на всичко това „Мосад“ се бе свързал за първи път с производители на опиум в Тайланд. Американците се опитваха да накарат фермерите да оставят опиума и да се заемат с отглеждането на кафе. Целта на „Мосад“ бе да се намеси, за да им помогне в отглеждането на кафе, но същевременно да улесни износа им на опиум като допълнителен финансов източник за операциите на Института.

Една от тези операции бяха продължаващите опити на „Ал“ в Ню Йорк и Вашингтон да подкопае усилията на арабите да осигурят американската подкрепа за ООП (или по-скоро за палестинците като цяло) и организацията да получи по-висок статус чрез ООН.

Израелците не бяха доволни от това по разбираеми причини. Имаше непрекъснати атаки над израелски селища, загиваха хора и никой не бе сигурен за живота си. Дори ако престрелките престанеха за малко, усещането за опасност оставаше. Чантите се проверяваха в магазини и киносалони. Ако забележеха забравена чанта в някой автобус, веднага казваха на шофьора и той спираше, за да могат всички да слязат.

Ако някой случайно си оставеше куфарчето, то биваше конфискувано и взривявано.

Много палестинци от Западния бряг работеха в Израел. Много израелци бяха служили в патрулите на Западния бряг и знаеха, че палестинците ги мразеха. Дори да си с леви убеждения и да знаеш, че те имат основания да те ненавиждат, едва ли ще ти хареса, ако те взривят на парчета.

Беше нещо нормално по-дясно настроените да изразяват недоверието си към палестинците: чувстваха, че нещата са затворени в един порочен кръг. Някой ляв би казал:

— Нека ги оставим да направят свободни избори.

— Остави тази работа. Ще изберат някого, с когото няма да мога да се гледам — отговаряше десният.

— Но те обявиха прекратяване на огъня — възразяваше левият.

— Какво прекратяване? Палестинците се раждат с пушки в ръка, те друго не могат — отвръщаше другият.

На следния ден нещо се взривяваше и десният възкликваше:

— Ето, нали ти казах, че няма да спазят прекратяването на огъня!

* * *

„Ал“ действаше в Ню Йорк още от 1978 година и се опитваше да попречи на арабите в мирните преговори, които Картър поддържаше. През септември 1975 държавният секретар Хенри Кисинджър заяви, че Съединените щати няма да признаят или да преговарят с ООП, докато последната не потвърди правото на Израел на съществуване. Най-напред бившият президент Джералд Форд, а по-късно и Картър обявиха, че ще се придържат към тази линия. Но все пак израелците не бяха напълно убедени в това.

През ноември 1978, след преговорите в Кемп Дейвид, републиканецът конгресмен от Илинойс Пол Финдли, член на Комисията за външните работи, предаде послание от Картър за Арафат в Дамаск. Тогава Арафат заяви, че ще се въздържа от насилствени действия, ако се създаде независима палестинска държава на територията на Западния бряг и Газа със свързващ коридор помежду им.

Картър вече бе одобрил идеята за създаването на „родина“ за палестинците в началото на 1977, а през пролетта на 1979 посланикът на САЩ в Австрия Милтън Улф, който бе и виден еврейски водач, се срещна с тамошния представител на ООП Исам Сартауи на един правителствен прием, а после и на коктейл в арабско посолство. Улф бе получил нареждания от Вашингтон да се срещне със Сартауи, но да не обсъжда нищо конкретно с него. В средата на юли, когато Арафат замина за Виена на посещение при австрийския канцлер Бруно Крайски и бившия канцлер на ФРГ Вили Бранд, Улф и Сартауи проведоха сериозен разговор във връзка с преговорите. Но за това се разнесоха слухове и Държавният департамент заяви, че Улф е действал на „своя глава“, независимо от политиката на САЩ да не преговаря с ООП. „Мосад“ обаче знаеше, че Улф е изпълнявал преките нареждания на Вашингтон.

Стремежът на Съединените щати да се стигне до някакво мирно споразумение непрекъснато растеше. Дори арабите започваха да схващат предимствата от това, а „Мосад“ научи посредством мрежата си от електронни подслушватели, монтирани в домовете и кабинетите на разни арабски посланици и водачи в Ню Йорк и Вашингтон, че ООП е склонна да потвърди изявлението на Кисинджър от 1975 за правото на съществуване на Израел.

По онова време представителят на САЩ в ООН бе Андрю Янг, чернокож либерал от Юга и близък приятел на Картър, който бе един от първите поддръжници на президента и се смяташе за най-стабилната връзка между Белия дом и черната общност.

Янг бе човек, за когото много се говореше: и хубаво, и лошо, и дължеше издигането си на Движението за граждански права. В Израел не го считаха за пропалестински настроен, но знаеха, че не одобрява и тяхната политика. Янг вярваше, че Картър търси разрешение, което да избави палестинците от настоящото им положение и същевременно да гарантира траен мир в района.

Янг се противопоставяше на новите селища на Западния бряг, но същевременно искаше да се отложи признаването на ООП, преди това да стане официално чрез ООН. Аргументът му бе, че това не би довело до нещо съществено, така че той търсеше частично разрешение на проблема, което в бъдеще да послужи за основата на един траен мир.

Кувейтският посланик Бишара бе движещата сила зад арабската резолюция и, разбира се, поддържаше постоянен контакт с неофициалния представител на ООП в ООН, Зехди Лабиб Терзи. „Ал“ бе наел апартаменти из цял Ню Йорк и Вашингтон и бе инсталирал безброй подслушвателни устройства, ето как разбраха за разговора между Бишара и Янг на 15 юли, от който стана ясно, че арабите не искат да отлагат обсъждането на резолюцията в Съвета за сигурност. Янг трябваше да се срещне с човек от ООП:

Янг уведоми Бишара, че:

— … не бих могъл да се срещна с представители на ООП, но в замяна на това не е допустимо да откажа поканата на член на Съвета за сигурност да обсъдим работата си у дома му и естествено не мога да определям кой друг ще присъства на срещата в дома на колегата ми.

Бишара бе член на Съвета за сигурност, а беше повече от ясно кой ще е „другият“ в дома му.

На 25 юли 1979 в управлението на „Мосад“ в Тел Авив се получи телеграма от Ню Йорк. Тя гласеше: „Посланикът на САЩ в ООН ще се срещне с представителя на ООП там.“ Клеймото на телеграмата бе: „Спешно. Тигър. Черно.“ Това означаваше, че е предназначена само за министър-председателя и някои от най-високопоставените му служители — вероятно броят им не надвишаваше пръстите на едната ръка.

Беше изпратена кодирано до шефа на „Мосад“ Ицхак Хофи. Той лично предаде декодираното съобщение на Бегин. Израелците с ужас разбраха, че Янг възнамерява да се срещне с Терзи. В съобщението бе отбелязано, че е записано от личната линия на Бишара със службата му в ООН, от което ставаше ясно, че Янг е бил поканен в дома му и е приел поканата.

Въпросът бе дали да попречат на тази среща да се осъществи, или да оставят нещата, както са. Ако оставеха всичко на самотек, това би потвърдило опасенията на Израел, че американците са охладнели към тях. По-късно можеше да се използва като доказателство пред високопоставените произраелски настроени сенатори, че проблемите идват от настоящата администрация, и така да се провокира една положителна промяна (за Израел) във външната политика на САЩ.

В допълнение така можеха да се отърват и от Янг, който се превръщаше във все по-нарастваща заплаха поради открития си подход и тежненията му към ООП. Той не удовлетворяваше Израел.

На 26 юли Янг и шестгодишният му син Ендрю отидоха в градската къща на Бишара в „Бийкман Плейс“. Микрофоните на „Ал“ записваха всичко. Янг бе посрещнат от Бишара и посланика на Сирия. Пет минути по-късно пристигна и Терзи. Детето остана само близо петнадесет минути, докато тримата дипломати решиха, че заседанието на Съвета за сигурност трябва да се отложи от 27.VII. за 23.VIII. (Така и стана.)

Веднага след това Янг и синът му си тръгнаха. Един час след срещата със самолет от Ню Йорк за Тел Авив замина пълен отчет за нея, написан от катсата на „Ал“ и шефа на отдела Ури Динур. На летището го прие Ицхак Хофи в отговор на телеграмата, която бе получил преди минути: „Паякът глътна мухата.“ Незабавно го предадоха на Бегин, но по пътя Хофи успя да прочете доклада.

Динур остана в Израел само шест часа, след което отпътува, за да предаде копие от отчета на посланика на Израел в ООН Йехуда Блум, специалист по международно право, родом от Чехословакия.

Хофи не искаше никакви новини да излязат в средствата за масова информация. Мрежата в Ню Йорк трябваше да остане в тайна. Той твърдеше, че Бегин не би постигнал повече, ако отиде и направо говори с администрацията — бяха действали по този начин и преди, когато Милтън Улф се срещна с ООП във Виена. Хофи добави, че няма да е разумно да се атакува директно Янг, който се ползваше с голяма популярност между чернокожите в САЩ. Така или иначе американците нямаше да са доволни, ако нещата получеха голяма гласност.

Но Бегин не се интересуваше от дипломация. Искаше кръв.

— Тая няма да стане — рече той.

Все пак се съгласиха, че няма смисъл да издават цялата информация, за да не изложат на риск собствените си източници. Пуснаха на „Нюзуик“ само новината, че Янг и Терзи са се срещнали. Разбира се, това доведе до разследвания в Държавния департамент и Янг трябваше да даде обяснение. Първата му версия бе, че се е разхождал със сина си и пътьом са се отбили при Бишара, където за негова изненада е бил и Терзи. Допълни, че са говорили на общи теми и нормалните за случая учтивости и са си тръгнали след около 20 минути. Нищо повече.

Секретарят Ванс получи телеграфически обяснението на Янг, когато се връщаше след посещението си в Еквадор. С облекчение разбра, че всичко е станало случайно, и нареди на говорителя на Държавния департамент Том Рестън да обнародва версията на Янг по обяд на 13 август, понеделник.

Щом работата се потули, „Мосад“ направи така, че до ушите на Янг стигнаха слухове, че Израел няма никакво намерение да остави така нещата.

Янг наистина се разтревожи и си уреди среща с Йехуда Блум, която продължи два часа. Той не знаеше, че Блум разполага с отчета за срещата му с Бишара и Терзи. Така Блум успя да принуди Янг да сподели много повече от онова, което бе казал пред Държавния департамент.

Блум нямаше особено високо мнение за Янг. В повечето от докладите си не пестеше критиките по негов адрес. Но Блум бе опитен дипломат. Той знаеше точно какво бе станало в дома на Бишара и сполучи да измъкне цялата истина от Янг. По този начин можеха да се позоват на него като източник на информация, а не на мрежата си от подслушвателни устройства и агенти.

Янг все още смяташе, че главната цел на Израел е да даде ход на преговорите, и не разбра какъв номер му скрояват. След срещата с Блум, на която Янг призна всичко, посланикът на САЩ в Израел бе повикан от Бегин и му бе връчено официално оплакване. Същото оплакване бе изнесено и в средствата за масова информация, за да са сигурни, че няма да се изгуби някъде по пътя.

На 14 август в 7 часа сутринта на бюрото на Ванс във Вашингтон се появи експресна телеграма от американското посолство в Израел, в която дословно се предаваха признанията на Янг пред Блум. Те доста се разминаваха с обяснението му пред Държавния департамент и изявлението на говорителя пред средствата за масово осведомяване. Ванс отиде в Белия дом и каза на Картър, че Янг трябва да бъде уволнен. Картър даде формално съгласието си, но допълни, че иска „време за размисъл“.

На следващата сутрин в 10 часа Янг пристигна в жилищния сектор на Белия дом, за да си подаде оставката. Час и половина по-късно той излезе за малко и отново се върне при Картър. Отидоха заедно в „Хамилтън Джордан офис“, където се бяха събрали останалите висши служители на Белия дом. Картър го бе прегърнал през рамото и Янг съобщи на приятелите си, че си подава оставката. Два часа по-късно прессекретарят Джоди Пауъл заяви, че за дълбоко съжаление г-н Янг напуска работа.

На път за Средния изток мирният пратеник на САЩ Щраус каза:

— Аферата „Янг“… подсилва недоказаните подозрения, че Съединените щати вършат задкулисни машинации с ООП.

По-късно Янг се опита да защити действията си с думите:

— Не съм лъгал, просто не казах цялата истина. Наблегнах в обяснението си (пред Държавния департамент), че ще дам официална версия и наистина дадох такава, което обаче не може да се окачестви като лъжа.

Но стореното — сторено. Бяхме попречили на Янг и щеше да мине доста време, преди американците отново да се опитат да преговарят с ООП. И тъй, чрез шпионската си мрежа „Ал“ бе успял да съсипе кариерата на един от най-близките приятели на Картър, който за свое нещастие не бе признат за приятел на Израел.

* * *

Бяха минали няколко дни, след като новината бе избухнала в пресата, и Ури Динур докладва, че положението става много напечено и трябва да го преместят. Затвориха всички тайни квартири на „Мосад“ в Ню Йорк, а дейността им продължи в други градове. „Мосад“ очакваше да му потърсят отговорност, но нищо подобно не се случи. Беше все едно да слушаш как бомбата свири, падайки надолу. Чакаш я да се взриви най-сетне, но нищо не става.

Но тази политическа волност не остана без последици и се превърна в една от най-грозните глави в отношенията между евреи и чернокожи в САЩ.

Черните американски водачи бяха възмутени от оставката на Янг. Майор Ричард Хачър от Гари, Индиана, заяви в списание „Тайм“, че оставката е принудителна и е „обида за чернокожите“. Бенджамин Хукс, изпълнителен директор на националната асоциация за напредък на цветнокожите (НАНЦ), допълни, че „Янг е превърнат в изкупителна жертва на обстоятелства, стоящи извън контрола му“. Каза също, че „Янг би трябвало да получи президентски медал“ за „изключителните си способности на дипломат“, вместо да загуби работата си.

Преподобният Джеси Джексън, който по-късно стана кандидат за президент на САЩ, заяви:

— Огромно е напрежението, което тази принудителна оставка предизвиква в страната. Днес отношенията между евреи и чернокожи са по-лоши, откогато и да било през последните 25 години.

Самият Янг намекна, че не очаква сериозни стълкновения между чернокожите водачи и еврейската общност, но със сигурност приятелските отношения ще охладнеят.

— Разширяващите се връзки между чернокожите и Средния изток в никакъв случай не бива да се възприемат като антиеврейски. Дори и да са пропалестински в известен смисъл, еврейската общност трябва да поеме отговорността да се справи с това, без да създава расистки настроения — допълни Янг.

Останалите чернокожи водачи искаха да знаят защо Янг е бил уволнен след срещата си с ООП, а за американския посланик Улф, който бе изтъкнат еврейски лидер, нямаше никакви последствия. Разбира се, главната разлика бе в това, че Улф не бе тръгнал да лъже, след като го бяха хванали.

Наистина изглеждаше, че победителят в лабиринта от интриги бе ООП, а не Израел, тъй като много черни организации в САЩ изказаха подкрепата си за Янг и каузата на ООП, за която по-рано нищо не се споменаваше в средствата за масова информация, а сега стана център на всеобщо внимание. В края на август преподобният Джозеф Лауъри, президент на „Християнската конференция на Юга“, се отправи начело на делегация за Ню Йорк, където извести Терзи за безусловната им подкрепа „в защита на човешките права на всички палестинци, включително и правото им на самоопределение в отечеството им“. На следващия ден делегацията се срещна с посланик Блум, за да му предадат, че:

— … не търсим извинение за подкрепата си на човешките права на палестинците, тъй както и не молим ООП за извинение за дългогодишната американска поддръжка за Израел.

На това Блум отговори:

— Нелепо е да ни сравнявате с ООН. Все едно да приравнявате група криминални престъпници с полицейските сили за поддържане на реда и сигурността.

Седмица след това в главната квартира на НАНЦ, в Ню Йорк се събраха 200 водачи на чернокожите и заявиха:

— Някои еврейски организации и интелектуалци, които по-рано се смятаха за защитници на чернокожите американци… днес открито застават на страната на възстановяването на расовото статукво… Нека евреите не прибързват в решението си да накърнят интересите на черната общност.

11 еврейски организации отговориха на това така:

— … можем да посрещнем подобни изявления само със съжаление и упрек. Не ще сътрудничим на онези, които разчитат на полуистини, лъжи и лицемерие, без значение от формата и произхода им… Няма да работим с хора, превърнали се в маши на арабските интереси.

На 8 октомври на страниците на списание „Тайм“ бе публикувана снимка на Джеси Джексън, прегърнал Ясер Арафат по време на личната му мисия в Средния изток. Това стана, след като Бегин отказа да се срещне с него поради откритите му симпатии към ООП. Джексън определи отказа като „отхвърляне на черните в Америка, на подкрепата и парите им“. Лауъри също бе заминал с Джексън и при срещата си с Арафат заедно изпели „Ние ще надделеем“.

По-късно през този месец председателят на националната градска лига Върнън Е. Джордан се опита да успокои духовете в Канзас, казвайки:

— Отношенията между чернокожи и евреи не бива да се излагат на опасност от нездрави връзки с терористични организации, чиято единствена цел е унищожението на Израел. Движението за граждански права на чернокожите няма нищо общо с групи, които разстрелват невинни граждани и ученици.

Джексън нарече ООП „правителство в изгнание“, а когато се срещна с Джордан в Чикаго, излязоха със следното съвместно изявление:

— Ние сме едно, макар и да не сме единни по този въпрос.

Но не така стана с Моше Даян. Уморен от твърдата политика на Бегин по отношение на палестинците, той подаде оставка през октомври 1979. Даян обяви това на неделното заседание на кабинета и остави Бегин сам да се оправя с Министерството на външните работи. В последвалото интервю за списание „Тайм“ в Йерусалим Даян сподели с шефа на бюрото Дийн Фишер и кореспондента Дейвид Халеви:

— Палестинците искат мир и са готови да търсят път към него. Убеден съм, че това може да стане.

Може би. Но той не доживя да го види.

* * *

Всичко това доведе до започването на още няколко операции за събиране на информация от сенатори и конгресмени, защото явно бяхме настъпили мазола. Те сигурно знаеха нещо за връзката с „Мосад“, но не предприеха никакви действия. Никой не реагира. В разузнаването, ако видиш, че някой стъпва накриво, но не го предупредиш, той ще ти се качи на главата. Такива неща не бива да се оставят без последствия.

„Ал“ подслушваше много домове, събираше данни от Сената и Конгреса, създаваше връзки, вербуваше, преснимаше документи и отваряше дипломатическите пратки, изобщо всичко характерно за работата на един център. Катсите ходеха на приеми в Ню Йорк и Вашингтон. Това се очакваше от тях. Един от тях дори ръководеше фирма за охрана, която действа и днес.

„Мосад“ все още отрича съществуването на „Ал“. Дори и в самия Институт се говори, че „Мосад“ не действа в САЩ. Но повечето служители на „Мосад“ знаят, че „Ал“ съществува, макар дейността му да си остава неясна. Смешното в цялата история е, че когато ЛАКАМ се издъни в случая с Полард, хората от „Мосад“ казваха:

— Поне едно е сигурно. Ние не се бъркаме на Съединените щати.

Това само идва да покаже, че никога не бива да се вярва на думите на шпионин.