Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (5) (По пътя на измамата)

3. Първокурсници

До този момент като кадети бяхме усвоили доста теоретични познания, но беше крайно време да се научим да ги прилагаме на практика. Първото, с което започнахме, бе серията упражнения с условното наименование „бутици“. Целта беше да се научим как да си осигурим трайна връзка със субекта, който трябва да се вербува, при положение че вече сме се запознали лично с него.

Пак се събирахме в аудио-визуалния кабинет, за да наблюдаваме мъките на някой кадет, след което го подлагахме на унищожителна, а често и злонамерена критика. Всяко от упражненията продължаваше 90 минути, а от тях наистина ни побиваха тръпки.

Всичко, което кажехме, се гледаше под микроскоп и обсъждаше. Всеки жест, всяко действие.

— Мислиш ли, че примамката бе достатъчна? Какво целеше, като му каза, че костюмът му е хубав? Защо го попита затова? А за онова?

Ако сбъркаш нещо в бутика, това, макар и дразнещо, не е фатално. Обаче грешката, допусната от разузнавач по време на действителна операция, почти винаги е. А всички ние искахме да станем истински разузнавачи.

Искахме да натрупаме колкото е възможно повече плюсове, които да покрият евентуалните ни бъдещи провали. Ужасно се бояхме от издънка. Работата в „Мосад“ ни привличаше като магнит. Изглеждаше, сякаш извън „Мосад“ за нас няма живот. Какво бихме могли да правим навън? Нима ще намерим работа, която да ни качва адреналина така, както ставаше тук?

Следващата възлова лекция ни беше изнесена от Ами Яар, завеждащ отдел „Африка и Далечният изток“ в „Тевел“ (свързващото звено). Разказът му бе тъй увлекателен, че когато свърши, всички се развикахме:

— Как трябва да се запишем?

Към отдела на Яар работеха хора, разположени из Далечния изток, които не се занимаваха със същинско разузнаване, а по-скоро подготвяха почвата за бъдещи търговски и дипломатически връзки. Например в Джакарта живееше човек с британски паспорт, който работеше за нас. Индонезийското правителство обаче знаеше, че той е служител на „Мосад“. Измежду мерките за безопасността му бяха и така нареченият авариен изход от страната, а също и кредитни карти с доста крупни суми в тях. Главната му задача бе да улеснява търговията с оръжие в района. Имаше постоянно разположени агенти в Япония, в Индия, в Африка, а понякога и в Шри Ланка и Малайзия. Всяка година се провеждаше „конференция“ на Яар и подчинените му служители на Сейшелските острови. Изобщо той доволно се забавляваше, а рисковете, които поемаше, бяха нищожни.

Африканските сътрудници на Яар също работеха с милиони долари от търговията с оръжие. Тези свръзки обикновено действаха на три етапа. Първо влизаха в контакти, за да разберат от какво точно се нуждае дадената страна, какви са й уязвимите точки и кои се смятат за нейни външни врагове — тази информация се събираше на място. Целта бе да се използват тия нужди, да се изгради стабилна основа, след което Израел даваше да се разбере, че е готов да помогне на местното правителство с муниции и военни специалисти в зависимост от конкретното положение. Последната стъпка бе да се каже на силния на деня, след като вече се е хванал на въдицата на „Мосад“, че освен останалото трябва да внесе, да речем, и някаква селскостопанска техника. Оттук нататък единственото възможно развитие на нещата е да се установят официални дипломатически връзки с Израел, за да се „укрепи“ сътрудничеството между двете държави. По принцип целият процес протичаше при закрити врати, без да става достояние на широката публика, но така или иначе сделките с оръжие бяха твърде примамливи и нашите агенти не се притесняваха особено, че предложенията им могат и да се отхвърлят.

Интересно е това, което се случи в Шри Ланка. Ами Яар първи разучи обстановката, а после страната бе обвързана чрез оръжейните доставки, най-вече на патрулни катери за брегова охрана. Същевременно Яар и сие доставиха и оборудване на тамилите, за да могат по-ефикасно да стрелят по правителствените сили. Израелците също така подготвяха специални части и за двете враждуващи страни, без те да подозират това. За капак на всичко помогнаха на Шри Ланка да заблуди Световната банка и останалите инвеститори с милиони долари, които отидоха за изплащане на доставените от Израел оръжия.

Правителството на Шри Лайка се тревожеше от брожението между фермерите — икономическите проблеми на страната не датираха от вчера, — така че искаше да ги разпръсне някак си из другите части на острова. Но за това бе нужна правдоподобна причина. Точно тогава на „помощ“ се притече Ами Яар. Той измисли грандиозния проект „Махауели“ — инженерния замисъл, който трябваше да обърне течението на река Махауели към сухите райони от другата страна на острова. Това щяло да удвои производството на електричество и да освободи нови 750 000 акра обилно напоявана земя. Освен Световната банка в проекта вложиха средства на обща стойност 2,5 милиарда щатски долара Швеция, Канада, Япония, Германия, ЕИО и САЩ.

От самото си начало проектът бе твърде претенциозен, но Световната банка и останалите инвеститори не го осъзнаха и що се отнася до тях, те все още смятат, че строежът напредва. Първоначалният срок беше 30 години, но впоследствие бе драстично съкратен, когато през 1977 година президентът на Шри Ланка Джуниус Джаяуардене откри, че с малко помощ от „Мосад“ проектът би добил първостепенна важност.

„Мосад“ прибягна до помощта на двама израелски учени, първия — икономист от Университета на Йерусалим, а втория — професор по селско стопанство. Техните научни разработки трябваше да убедят Световната банка да отпусне кредита от 250 милиона щатски долара предвид изключителното значение на този проект и това, че е напълно осъществим, макар и с цената на големи разходи. „Солел Бонах“, една от най-големите израелски строителни компании, получи изключителни права при осъществяването на проекта.

От време на време представители на Световната банка отиваха в Шри Ланка за проверка на място, но тамошните власти бяха обучени как да се справят с подобни инспектори, като ги прекарват по кръгови маршрути с обяснението, че става въпрос за охрана и безопасност, и отново да ги връщат в изходната точка, където наистина имаше някакви частични подготвителни работи, колкото за очи.

По-късно, когато вече работех в отдела на Яар към главната квартира на „Мосад“, ми се случи да екскортирам снахата на Джаяуардене — казваше се Пени — по време на тайното й посещение в Израел. Името, с което й бях представен, беше Симон.

Водехме я навсякъде, където пожелаеше. Говорехме на общи теми, но тя настоя да ми разкаже повече подробности около проекта и как парите отивали за превъоръжение на армията. Оплака се, че всъщност работата изобщо не напредвала. Целият проект бил претекст за получаване на пари от Световната банка, с които да се изплащат новите оръжия.

По това време Израел нямаше дипломатически отношения с Шри Ланка. Официално те дори ни бяха обявили ембарго. Но тя спокойно ми разправяше за всички тайни политически ходове. Смешното е, че когато нещата излязоха наяве, в пресата се появиха материали, според които в Шри Ланка работели 150 катси на „Мосад“. Та ние не разполагахме с толкова катси в целия свят. Всъщност там бяха само Ами и помощникът му, и то за съвсем кратко време.

Заедно с останалите си колеги отидох на лекция в главната квартира на „Мосад“ и там пред очите ни се разкри един нов свят. Този път темата беше ПАХА, отдел за „Пайлут Хабланит Ойенет“, или враждебни саботажни действия, по-специално тези на ООП. Неофициалното название на отдела е „Външна ПАХА“. Тези, които работят там, са предимно чиновници и се смятат за най-добрите аналитици в цялата организация. Най-често се разследват действителни операции.

Бяхме просто изумени. Заведоха ни в просторно помещение на шестия етаж и ни обясниха, че там се обработва цялата информация за дейността на ООП и други терористични организации. Инструкторът отвори пред нас огромната сгъваема стена, беше приблизително 30 метра дълга. На нея имаше гигантска карта на света — без Северния полюс и Антарктида. Под картата стояха десетки компютърни терминали. Стената беше разделена на миниатюрни фасетки от светлоизлъчващи диоди. Ако например избереш на клавиатурата „Арафат“, на картата ще светне точното място, където се намира в момента той. Ако напишеш „Арафат, три дни“, ще светне всяко място, където е ходил човекът през последните три дни. Последното местоположение винаги свети най-ярко, колкото по-отдавна е ходил там, толкова по-слаба е светлината.

В паметта на картата можеха да се поберат много хора. Например, ако се интересуваш от действията на десет от най-активните членове на ООП, е достатъчно да посочиш имената им и всеки от тях ще бъде обозначен на картата с различен цвят. Естествено всичко това може да се извади и на хартия, ако е необходимо. Картата беше от особено значение, когато ставаше въпрос за експресни справки. Например нека допуснем, че осем от посочените десетима са били в Париж по едно и също време. Повече от вероятно е, че замислят нещо и следва да се подготвят ответни действия.

В главния компютър на „Мосад“ имаше повече от 1 500 000 имена. Всеки, който фигурираше в терминалите на „Мосад“ като член на ООП или на друга враждебна организация, се наричаше „паха“ по името на отдела. Отделът разполагаше със свой собствен компютър, но често прибягваше и до паметта на главния компютър. Компютрите на „Мосад“ бяха „Бъроус“, докато военните и другите разузнавателни служби използваха IBM.

Конзолните екрани също имаха огромна разделителна способност, до най-дребните подробности — примерно по градове. Ако ставаше въпрос за ООП, компютърът посочваше и конкретния източник на информация. Операторът можеше да извади копие на принтера (това също се отбелязваше на екрана заедно с точния час, когато е било извадено копието). Едва ли имаше нещо, което ООП би могла да предприеме някъде по света, без това да се отбележи на гигантския екран на „Мосад“.

Първото нещо, което правеше операторът, когато застъпеше на смяна, бе да поиска пълна справка за последните 24 часа. Така се разбираше какво са правили активистите на ООП през изтеклото денонощие. Например, ако има база на ООП в Северен Ливан и нашият наблюдател докладва, че там са пристигнали два камиона, тази информация моментално ще достигне до дежурния оператор. Следващата стъпка ще е да се установи какво са докарали камионите. Връзката с акива тайни наблюдатели се осъществява ежедневно, а понякога дори и ежечасно, в зависимост от местоположението им и потенциалната заплаха, която текущите събития представляват за Израел.

Всъщност опитът ни беше показал, че често привидно безвредни неща бележат предстоящите опасности. Веднъж точно преди избухването на войната в Ливан един от наблюдателите докладва, че в лагера на ООП е пристигнал товар от говеждо месо първо качество. Това не беше често събитие в базите им в Ливан. „Мосад“ знаеше, че ООП подготвя нападение, но нямаше представа кога се очаква то. Доставката на говеждо ги предупреди. Била е предназначена за празничния обяд. Въз основа на тази информация израелските морски пехотинци нанесоха изпреварващ удар и плениха 11 десантчици на ООП още докато се качваха в гумените си лодки.

Ето още един пример колко важни могат да се окажат такива незначителни подробности — и колко необходимо е докладите да са прецизни.

* * *

В началото на втория месец всички кадети получихме личните си оръжия, 22-калиброви „Берета“ — официалното оръжие на катсите от „Мосад“, макар че малцина ги носят със себе си по време на работа, защото могат да доведат до сериозни неприятности. Във Великобритания например носенето на оръжие е незаконно, така че не си струва риска да бъдеш хванат с подобна вещ. Щом си вършиш работата както трябва, няма да имаш нужда и от оръжие. Ако можеш някак си да се измъкнеш без излишна олелия и пукотевица, толкова по-добре.

Обаче обучението, което получавахме, гласеше, че ако разумът ти казва да вадиш оръжие и да убиеш, то ръката следва да се подчини. Човекът пред теб трябва да е мъртъв още в момента, когато си го помислиш. Или ти, или той.

И все пак употребата на оръжие изисква практика. То е като балета — всяко движение се заучава поотделно.

Пистолетът се носи плътно пристегнат до бедрото. Някои катси използват кобури, но повечето не. Беретата е идеална, защото е малка. Наредиха ни да пришием плоски оловни тежести към пешовете на саката си: това ги кара да се люшват встрани, когато посегнем към оръжието. Движението е особено — завърташ се и се привеждаш едновременно, така че да представляваш по-малка мишена, времето за разкопчаването на сакото може да ти струва живота.

Когато се наложи да стреляш, е нужно да изгърмиш в целта си колкото е възможно повече патрони. Щом противникът ти падне на земята, трябва да идеш при него и да го простреляш в главата още веднъж. Само така можеш да си сигурен.

Катсите обикновено използваха куршуми с плоски върхове или дум-дум, които са кухи и със сплескани носове и се пръскат, след като са изстреляни, така че да нанесат по-тежки рани. Упражненията ни по стрелба се провеждаха във военната база близо до Пета Тиква, където израелците обучават и чуждестранните военни части. Часове наред сме стреляли по мишени, а също и на полигона, където пред нас изневиделица изскачаха чучела от картон.

Имаше още едно приспособление, което наподобяваше хотелски коридор. Влизахме вътре и вървяхме първо напред, после надясно и пак надясно, като носехме със себе си дипломатическо куфарче и „ключ от стаята си“. Понякога стигахме до „стаите“ си без инциденти, но друг път някоя от вратите се отваряше и оттам се показваше чучело от картон. Учеха ни моментално да захвърлим всичко, което носим, и да стреляме.

Бяхме упражнявали и стрелба в ресторант. Ако станеше нужда, трябва да бутнем стола си назад и падайки по гръб, да стреляме изпод масата или пък да ритнем масата и падайки назад, да стреляме, и всичко това в едно-единствено движение (никога не успях да го постигна, но някои от нас станаха доста добри).

Ами какво става с невинните очевидци? Казаха ни, че в случаите, когато става въпрос за стрелба, такова понятие не съществува. Очевидецът ще освидетелства или твоята смърт, или тази на някой друг. Ако ще е твоята, какво значение има дали ще го раниш по погрешка? Никакво. Целта е оцеляването. Трябва да забравиш всичко, което знаеш за справедливостта. В случаи като този правилото е „убий или умри“. Длъжен си да защитиш собствеността на „Мосад“, т.е. себе си. Щом веднъж разбереш това, изчезва всякаква тревога и срам от собствения ти егоизъм. Нещо повече — егоизмът се превръща в ценно качество, достойнство, от което не можеш да се освободиш дори когато се прибереш вкъщи след работа.

Щом се върнахме отново в класната стая след напрегнатите упражнения по стрелба, Риф ни каза:

— Сега вече знаете как се стреля с револвер. Така че забравете го. Това няма да ви е нужно.

Как така, та нали сме станали най-добрите дула на Дивия запад, а сега ни се казва, че всичко е било излишно. Ама че разочарование. Все пак си рекохме: „О, той само така си приказва, но всъщност не можем да минем без това.“

По това време лекциите ни ставаха все по-дълги, а за упражненията отново ходехме в Тел Авив, за да доусъвършенстваме способностите си да следим и/или да бъдем следени. Едни от най-скучните лекции тогава се водеха от най-стария майор в израелската армия. С тих и монотонен глас той разказваше по повече от шест часа дневно за видовете камуфлаж и методите на разпознаването му. Показваше ни стотици снимки на скрити съоръжения. Единственото движение, което правеше по време на лекция, бе да се пресегне и да смени показваната снимка. Често казваше:

— Това е египетски танк. Това е въздушна снимка на четири замаскирани египетски танка.

Изненадващо малко може да се види на фотография с пустинен пейзаж и четири замаскирани египетски танка. Твърде много прилича на пустиня без танкове. Разглеждахме също и сирийски джипове, замаскирани или не. Това бяха най-досадните лекции в живота ми. По-късно чухме, че с всички е така.

Следващата лекция беше по-увлекателна. Водеше я Пинхас Адерет. Темата й беше документацията: паспорти, лични карти, кредитни карти, шофьорски книжки и т.н. Най-важните документи за „Мосад“ са паспортите и те биват четири вида: висши, второстепенни, операционни и маскировъчни.

Маскировъчните паспорти са или случайно намерени или откраднати и се използват само в случаите, когато някой трябва просто да ги зърне. Те не се използват за легитимация. Снимката се подменя, а понякога и името, но целта е да се променят колкото е възможно по-малко. Обаче този документ няма да послужи при по-задълбочена проверка. Обикновено хората от „Невиот“ (тези, които влизат тайно по домовете, поставят подслушватели и пр.) ги използват.

Употребяват се в Израел за тренировки или за вербуване, но само на територията на страната.

Заедно с всеки издаден паспорт се даваше и второ копие с името и адреса, а също и с описание на района, в който се намира посоченият адрес. Жилището е отбелязано на картата, има и снимка и всички останали подробности около съседите. Ако се случи да попаднеш на някой, който познава мястото, няма да бъдеш изненадан от елементарен въпрос.

Ако използваш маскировъчен паспорт, трябва да знаеш и предишната му история. Ако, да речем, искаш да го използваш в „Хилтън“, а някой е бил там с него наскоро, работата няма да стане. И още нещо — трябва да имаш готово обяснение на всички визи и печати от паспорта.

Операционните паспорти се използват за кратък престой в чужбина, но не се употребяват за прекосяването на границите. Всъщност катсите рядко работят с фалшиви документи, когато отиват от една страна в друга, освен ако с тях не пътува някой, а по принцип те се опитват да избягнат това. Фалшивият паспорт се пренася с дипломатическа пратка, запечатана с „бордеро“, восъчен печат с телчица, така че веднага да се забележи, че не може да се отвори, без да се повреди. Използва се в дипломатическата поща и в целия свят е известно, че не трябва да се отваря. Приносителят се ползва с дипломатически имунитет. (Естествено паспортите могат да се доставят на катса в чужда държава и чрез „бодел“, или пратеник.) Восъчните печати са така изработени, че да се отварят и затварят, без да се повреждат.

Второстепенните паспорти са всъщност редовни документи, но са издадени според съответните прикрития на катсите и зад тях няма реално съществуващ човек.

Висшият паспорт освен прикритието включва в себе си и човека, който би го потвърдил. Такъв документ може да мине през всякаква проверка, включително и справка със страната, която го е издала.

Паспортите се правят на различни видове хартия. Разбира се, канадското правителство никому няма да продаде от хартията, с която се правят канадските паспорти (но „Мосад“ ги предпочита повече от останалите). Обаче фалшив паспорт не се фабрикува с каква да е хартия, затова „Мосад“ разполага с огромна лаборатория в подземните етажи на Академията, където се произвеждат различните видове паспортна хартия. Химиците анализират хартията на оригиналните паспорти, след което създават нейно абсолютно копие.

Хартията се съхранява в просторно помещение, където се поддържа точно определена температура и влажност на въздуха. По лавиците е подредена хартията на почти всички държави по света. В друг сектор на лабораторията се печатат йордански динари. С тях успешно се купуваха щатски долари и на всичкото отгоре наводниха Йордания и увеличиха инфлацията й.

Когато посетих фабриката като кадет, забелязах цяла връзка празни канадски паспорти. Сигурно са били откраднати. Приличаше на цяла пратка. Бяха повече от хиляда. Не си спомням някога да съм чувал за загубата на такава пратка. Поне не в средствата за масова информация.

На много имигранти в Израел също се предлага да предадат паспортите си за спасяването на други евреи. Примерно човек, който току-що се е установил в Израел и е дошъл от Аржентина, няма да има нищо против да подари аржентинския си паспорт. Последната спирка на този паспорт ще е в огромната зала, където се съхраняват хиляди и хиляди такива паспорти, подредени по държави, градове и дори квартали, с еврейски и нееврейски имена, по възраст — и всичката тази информация въведена в паметта на компютър.

„Мосад“ притежава и солидна колекция от паспортни марки и печати, които използва за собствените си цели. Те се пазят в специален сейф. Много от тях са получени с помощта на полицията, която задържа паспорта временно и преснима разните марки и печати, преди да го върне на притежателя.

Дори подпечатването на един фалшив паспорт се прави методично. Ако например паспортът ми носи печат от Атина, то отделът ще прерови цялата памет на компютъра, за да провери датата от печата, така че ако някой поиска справка от съответния служител в Атина, всичко да съвпадне до последния щрих. Те се гордееха с работата си. Понякога им се случваше да преправят до 20 печата в един-единствен паспорт. С основание твърдяха, че никога операция не се проваляла заради неизправни документи.

В допълнение към паспорта си получавам и резюме на това какво съм правил в Атина през еднодневния си престой, което трябва да запаметя и унищожа: времето, местните заглавия и злободневните теми, къде съм отседнал, какво съм правил там и т.н.

С всяка нова задача катсите получават и напомнящ лист за предишните им изпълнения: примерно, не забравяй, че на тази и тази дата беше отседнал в хотел „X“ и името ти беше еди-какво си. Изреждаха се и всички хора, с които си се срещнал или разговарял — ето още една причина да се споменава всяко нещо в докладите, независимо колко незначително ни се струва то.

Ако трябва да вербувам някого, компютърът ще изрови всички, с които съм имал вземане-даване: дори само ако съм се разминал с тях. Същата проверка ще се направи и за човека, който трябва да бъде вербуван. Защото, ако искам да ида на някаква забава с него, не бива да налетя на другиго, с когото вече съм се занимавал, и то под чуждо име.

* * *

Всеки ден през следващите шест седмици имахме по два часа с професор Арнон. Темата беше „Ислямът в съвременността“. Занимавахме се с различните ислямски секти, историята и обичаите, празниците им и какво е разрешено на правоверните — а също и какво си позволяват да вършат в действителност и какво им забранява канонът. Изобщо всичко, което би допълнило образа на врага и слабите му места. Последния ден ни накараха да напишем мнението си по конфликта в Близкия изток.

Следващото поред беше „бодлим“ („бодел“ в единствено число). Това са хората, които носят съобщенията между посолството и тайните квартири или между отделните тайни квартири. Основното обучение на един „бодел“ е по АПАМ, да знае дали го следят или не и да работи с дипломатически пратки. Приносителите на такива пратки се ползват с дипломатически имунитет и притежават съответните документи. Главната им задача е да носят на катсите паспорти и други документи и да връщат докладите им обратно в посолството. Катсите не винаги могат да ходят в израелското посолство, особено ако работата им не позволява.

„Бодлим“ са обикновено младежи на двадесет и няколко години и работят като такива за година-две. Често това са израелски студенти, които са били в някоя от военизираните младежки организации, и се смята, че на тях може да се разчита. Въпреки че е съществено да са обучени в изкуството да не водят след себе си опашка, те могат да вършат работата си успоредно със студентството си. Броят ги за едно от най-низшите звена в бранша, но дори и така като за студент работата не е лоша.

Повечето бази разполагат с двама или трима „бодлим“. В задълженията им влиза също и да поддържат тайните квартири. „Бодлимите“ могат да живеят, да речем, в шест апартамента, така че съседите да не се чудят излишно защо в празното жилище до тях непрекъснато се трупа поща. „Бодлим“ живеят безплатно в тайните квартири и се грижат хладилниците да бъдат винаги заредени с храна и напитки, сметките да са платени и пр. Ако тайната квартири потрябва тогава „боделът“ наемател може да се премести в някоя от другите или да отиде на хотел, докато „теренът“ отново се освободи. „Бодлим“ не могат да водят приятели или гаджета в тайните квартири, които поддържат, но сумата, посочена в договорите им, обикновено се движи между 1000 и 1500 долара на месец, в зависимост от броя на апартаментите, за които се грижат. Като се вземе предвид, че не плащат наем, нито сметки за храна, а и образованието им е безплатно — всичко се урежда от „Мосад“, — сделката се оказва доста сносна.

Следващата дисциплина в програмата на кадетите беше „Мишласим“, или на разузнавателен жаргон „до поискване“. Първото, което научихме, беше, че в „Мосад“ писмата до поискване са само еднопосочни: от нас за останалите. Никой не праща на катса съобщение до поискване, защото това лесно би могло да се превърне в клопка.

Екип на „Мосад“, който се занимаваше с тези неща, ни разясни основите на изкуството „до поискване“:

След като си определил съобщението (предмета, който трябва да подхвърлиш някому), има четири възлови момента, определящи успеха ти: трябва да свършиш всичко във възможно най-кратък срок; по време на пренасянето на материала той не бива да бие на очи; мястото, където си го оставил, трябва да може лесно да се открие; и когато адресатът го получи, да може също така незабелязано да го отнесе.

Направих си малък контейнер от пластмасова сапунерка и го боядисах в сиво като цвета на електрическите стълбове, след което нарисувах червена светкавица отгоре. Залепих четири болта към кутията, а на дъното й поставих магнит. После прикрепих цялата система под каросерията на колата си и спрях до уговорения електрически стълб, за да „поправя“ нещо в двигателя. Залепих кутията към стълба и потеглих. Никой не би я забелязал там, а дори и да я видеха, нямаше да я докоснат, защото бе с „високо напрежение“. Щом партньорът ми я откриеше, щеше да я отнесе по същия начин, както я бях донесъл.

Учеха ни също как да правим „процеп“, скривалище в къща или апартамент, което да може лесно да се достига, но трудно да се открива. По-добро е от сейф. Ако трябва да скриеш нещо бързо, няма нищо по-лесно от това да направиш „процеп“ с подръчни материали като амбалаж или дори бакалски стоки.

Едно от най-достъпните скривалища е вратата от две плоскости с рамка в средата. Достатъчно е само да се пробие дупка в горната част на вратата и нещата да се пъхат вътре. Не лош вариант е и тръбата, на която висят закачалките в гардероба. Вместимостта й е голяма. Дрехите ти със сигурност ще бъдат свалени от закачалките и претърсени, но на малцина ще им мине през ум да търсят нещо в тръбата.

Друг начин да се прекарат секретни документи или пари през митницата е да се купят два еднакви вестника и да се изреже част от единия, така че да се образува джоб, който се затваря от другата страна със съответната част от другия.

Трикът е стар, но ефективен. Караха ни да четем сума материали за фокусници. С такъв вестник можеш да минеш през всяка митница и дори да го дадеш на митничаря да го подържи, докато те проверят.

В следващата поредица упражнения, на които казвахме „кафе и сладки приказки“, ни разделиха на групи по трима. Йоси, Арик Ф., двуметров гигант, който беше и страшно религиозен, и моя милост заедно с Шай Каули като наш инструктор отивахме на улица „Хаяркон“, сядахме в някое кафене, а после ни водеха поотделно във фоайето на хотела.

Имахме фалшиви паспорти и съответно прикритие, Каули идваше с нас и си набелязваше някого, с когото после трябваше да влезем в контакт. Понякога те бяха подставени лица, друг път нищо неподозиращи граждани, но и в двата случая бе нужно да изкопчим от тях възможно най-много информация и да се уговорим за нова среща.

Отидох при един господин, който се оказа репортер на „Африк Ази“, и го помолих за огънче. Завърза се разговор и в крайна сметка се представих добре. Разбрах, че не е подставен, макар че е бил катса и е присъствал на тайна конференция на ООП в Тунис като независим репортер.

По-късно публикувал няколко статии за тях.

Обикновено след всяко подобно упражнение трябваше да напишем доклад как сме установили връзката, за какво сме говорили и всичко, което се е случило. На следващия ден се критикувахме в класната стая. Обаче винаги се чувствах много странно, когато влезех в клас и откриех, че темата на обсъждане е седнала насред стаята.

Както и всички останали упражнения и това също се повтаряше десетки пъти. Животът ни и досега течеше бързо но взе да става трескав. Обучението ни продължаваше, но у нас започнаха качествени промени. Развивахме особено професионално заболяване. Улавяхме се, че дори и в приятелски разговор подхвърляме на събеседника си уловки. Обикновено, когато вербуваш някого, е най-добре да се държиш прямо, но с това не бива да се прекалява. От друга страна, не трябва да говориш с недомлъвки, за да не те вземат за мошеник.

Същността на обучението ни бе изкуството на мимикрията — училище, което подготвяше съвършени хамелеони в служба на родината си.

Един от проблемите, които възникваха след упражнение, където съм бил, да речем, в ролята на богат предприемач, бе да вляза обратно в собствената си кожа. Изведнъж вече не съм богат: ставам пак чиновник, служещ на обществото, с нищо повече от интересната си професия и трябва да сядам и да пиша доклад.

Понякога след „кафето“ нещата се усложняваха. Не всички кадети даваха подробно описание на случилото се, като смятаха, че щом техните хора не са подставени, биха могли да преувеличат разказа си.

Един от нас, Йоад Авнец, ни напомни за птицата „ой-ой“ или „ох-ох“. Тая птица не била от най-умните, но под краката й висели големи топки, така че всеки път, когато трябвало да кацне, казвала „ох-ох“.

Всеки път на „кафе“ Йоад ни разправяше тая фантасмагория — освен ако не беше с вътрешен човек. Това се повтаряше отново и отново, докато един ден по време на закуска при нас дойде Шай Каули и го повика по име.

— Да? — отзова се той.

— Обирай си партакешите и изчезвай!

— Какво! — възкликна Авнец с още недояден сандвич в ръка. — Защо?

— Сещаш ли се за упражнението вчера? Тая капка преля чашата.

Йоад отишъл при посочения му човек и го попитал дали може да седне при него. Мъжът кимнал, но после Йоад не си отворил устата, а в рапорта си предал оживения разговор, който били водили. В този случай мълчанието не се оказало злато, а с кариерата на Йоад било свършено.

Първият половин час от деня сега беше посветен на упражнението „Да“ или „Зная“. Това включваше подробен анализ на някаква злободневна тема. Занятието допълнително ни обременяваше, но от нас се очакваше да знаем всички последни новости. В положение като нашето е много лесно да загубиш представа за реалността, а това може да се окаже фатално в буквалния смисъл на думата. Нещо повече, упражненията правеха речта ни по-гладка и придобихме навика да се ровим из вестниците всеки ден. Ако някой вземаше страна по какъвто и да е въпрос, ние също можехме да се намесим, а при малко късмет дори и да оборим тезата му.

Не след дълго започнахме така наречените „зелени“ упражнения. Целта им беше да се изгради у нас правилен подход към проблемите. Да допуснем, че е надвиснала някаква заплаха, опасност от ПАХА срещу някой агрегат от стратегическите ни производства. Докато стане ясно как да се анализира и прецени тази опасност, са нужни дълги обсъждания. В общия случай, ако опасността грози чужда страна и няма нищо общо с Израел, не е необходимо да се назовава източникът на информация, а само да се уведомят заинтересованите чрез анонимно телефонно обаждане или чрез човек за свръзка. Ако е възможно да се мине без разконспириране на информатора, добре, но въпреки това предупреждаващият трябва да се легитимира, за да знаят кому дължат услугата по-късно.

Ако мишената е израелска, трябва да се използват всички възможни средства да се предотврати злото, дори и да се налага разконспирирането на информатора. Дори ако е необходимо да се жертва агентът в чуждата страна, за да се защити отечеството, пак ще постъпим по същия начин. Подобни загуби са несравними. (Всички арабски държави се наричат „страни-мишени“, а останалите, в които „Мосад“ има клонове, са само „базови държави“.

Ако заплахата не е пряко насочена към Израел, но за предотвратяването й се налага да издадеш информатора си тогава просто не се месиш. Това вече не е работа на „Мосад“. Най-многото, което можеш да направиш, е да изпратиш формално предупреждение, мъгляво съобщение за предстоящи неприятности. Разбира се, повече от вероятно е това предупреждение да се загуби измежду хиляди подобни.

Тези шаблони за поведение трябваше да се издълбаят в главите ни. Ще правим само това, което е добро за нас, без да се съобразяваме с останалите, защото те и бездруго не биха ни помогнали. Колкото по-десен си в Израел, толкова по-често ще чуваш това. В Израел, ако никога не променяш политическите си възгледи, това означава автоматично да ставаш все по-ляв, защото изглежда, че цялата страна върви шеметно надясно. Израелците казват: „През Втората световна за нас имаше само три неща — ако не ни хвърляха в пещите, ни помагаха, а ако не ни помагаха, значи просто ни пренебрегваха.“ Но все пак не си спомням някой да е излизал на демонстрации в Израел, когато в Камбоджа загинаха толкова много хора. Така че защо да очакваме всички да се грижат за нас? Фактът, че и евреите са страдали, дава ли ни право да караме други да страдат?

Към „Цомет“ учехме също и как се изпраща агент в „страна-мишена“. Редовите агенти, а те често се използват, се наричат „предупредители“. Те могат да бъдат санитари в болница, чиято задача е да уведомят „Мосад“, ако забележат, че се подготвят допълнителни легла, отварят се нови крила или се докарват необичайно големи количества лекарства — изобщо всичко, което може да се окаже подготовка за война. Предупредители има и на пристанищата, които следят за по-оживен трафик на кораби. Те работят и в пожарната и съобщават за усилени приготовления: дори и в библиотеките, където могат да станат неочаквани съкращения в персонала, защото работата им не е от съществено значение за отбраната.

Войната има отражение върху много странични неща и това трябва да се вземе предвид, когато се извлича информация от предупредителите. Ако президентът на Сирия заплаши с война — нещо, което той често прави — и не последва нищо обезпокоително, тогава няма причина за излишна тревога. Но ако той заплаши с война и се появят всички възможни логически последствия на предвоенната подготовка, с основание може да се допусне, че този път е говорил сериозно.

Дейвид Даймънд, шеф на „Касаат“, по-късно прекръстен на „Невиот“, ни учеше как да проникнем в дадена недвижима собственост или сграда. Всичко беше на теория, нямахме практически занятия. Той ни даваше различни примери. Да предположим, че човекът, който ни интересува, е на шестия етаж на някакво здание и има документ, важен за нас. Как да се доберем до него? Трябва да се започне с наблюдение на сградата, каква е планировката й, движението из нея, полицейските патрули, опасните точки. И да не се стои твърде дълго в района, особено ако става въпрос за банка или нещо от сорта. Важно е да се обмисли най-подходящото време и място за проникване в зданието.

После започнахме с изучаването на тайните съобщения, разделени на приемане и предаване. „Мосад“ можеше да изпраща съобщенията си по радиото, писма, телефони, „до поискване“ или направо лично. Всеки агент с портативно радио има определено време от деня, когато да приеме лично съобщение от специалната компютризирана 24-часова емисия. Примерно: „Това е за Чарли“, след което следват закодирани букви в групи по пет. Съобщението се променя само един път в седмицата, за да може агентът да го получи. Портативното радио обикновено се държи в дома или в местоработата на агента.

Друг специален метод на свръзка е с така наречения флотер, малък микрофилм, прикрепен към вътрешната страна на плик. Агентът трябва да постави микрофилма в чаша с вода. След като го извади навън, вече може да го прочете с помощта на фотоклетка.

Обратната връзка между агентите и катсите става по телефон, телекс, писма, писма със симпатично мастило, лични срещи или „компресирани съобщения“ — система, по която с определена честота се предават късчета информация. Трудна е за проследяване, а и всеки път, когато агентът използва този метод, се употребява различен кристал и съответно различна честота. Промените в честотата са предварително определени.

Целта е да се направи връзката възможно най-проста. Но колкото по-дълго агентът е бил в „страната-мишена“, толкова повече информация има — и с толкова по-съвършено оборудване се налага да работи. Това представлява и проблем, защото е много опасно човекът да бъде хванат с подобна техника. Агентът трябва да свикне с новата техника и колкото повече свиква, толкова по-нервен става.

За да се налее масло в огъня на ционизма ни, класът прекара цял ден в Музея на диаспората към университета на Тел Авив, където се съхраняват безброй макети на синагоги от целия свят и други материали за историята на еврейската народност.

После имаше важна лекция от госпожа Ганит, завеждаща отдел „Йордания“. Темата беше крал Хюсеин и палестинският проблем. След това имаше семинар за действията на египетската армия. После два дни, през които „Шабак“ ни обясняваше методите и дейността на ПАХА в Израел, и двучасова лекция от Липеан, историка на „Мосад“. С това приключи и първата част от програмата ни. Беше юни 1984 година.

В основната си част обучението ни се състоеше в изграждането на контакти с нищо неподозиращи хора. Виждаш някой и си казваш: „А, ето този изглежда подходящ. Трябва да говоря с него и да се срещнем отново. Може да се окаже полезен.“ Всичко това изграждаше странна самоувереност. Сякаш минувачите по улицата се превръщаха в маши. Мислиш си, че би могъл да ги задействаш, стига да искаш. Ще натиснеш някой бутон, и готово. Лъжата се превръщаше в начин на живот: истината ставаше нелепа. Значение имаше само ползата — ето още един подходящ уред. Как ли да го включа? Как да го накарам да работи за мен — добре де, за моята страна?

И за миг не забравих коя е сградата на върха на онзи хълм. А и другите. Понякога тя наистина беше само лятна резиденция на министър-председателя или пък тук отсядаха разни важни клечки. Голда Меир я използваше неведнъж. Само че ние знаехме и другото й предназначение. И няма как да не го знаеш, ако си израснал в Израел — беше собственост на „Мосад“.

Израел е военизирана държава, което значи, че пряката схватка с врага е на висока почит. Това превръща „Мосад“ във върховен символ на държавата. А сега и аз бях част от него. Чувствах, че нося в себе си неописуема мощ, невероятно усещане. Струваше си всички усилия, които бях вложил, за да го изпитам. Зная също, че на пръсти се броят хората в Израел, които не биха си сменили мястото с мен.