Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (12) (По пътя на измамата)

10. Карлос

На 21 февруари 1973 година израелците изпратиха два изтребителя „Фантом“ срещу пътническия „Боинг-727“ на либийските авиолинии, който летеше за Кайро, но внезапно се бе отклонил от курса си. Когато го свалиха, се оказа, че са загинали 105 от общо 112 души. Това се случи само 12 часа след като израелските командоси проведоха въоръжена операция в Бейрут, взривиха инсталациите на ООП, отнесоха голяма част от документацията и ликвидираха неколцина от лидерите на ООП, в това число и шефа на „Черният септември“ Абу Юсуф заедно с жена му.

Взривяването на пътническия самолет се оказа непростима грешка. По това време Израел бе получил ултиматум, че самолет, натоварен с бомби, ще бъде изпратен към Тел Авив. Злощастният „Боинг“ премина направо над една от най-големите военни бази в Синай и когато главнокомандващият на военновъздушните сили не бе намерен, заповедта за стрелба беше дадена от някакъв капитан.

Щяха да минат още шест години, докато „Мосад“ най-сетне се саморазправеше с „Червеният принц“, но едноличната вендета на Голда Меир срещу „Черният септември“ коренно промени ролята на Института. ООП стана основна част от работата на „Мосад“ — неприятно положение, защото на другите врагове се отделяше по-малко време. Дори на такива като Египет и Сирия, които непрекъснато проповядваха война и всъщност се и готвеха за нея. Ануар Садат беше организирал комитети по целия Египет, които открито се наричаха „военни“. Но „Мосад“ посвещаваше почти изцяло времето си на терористите от „Черният септември“.

На 6 октомври 1973, само няколко месеца след историята около „стрелите“ в Рим, генерал Илайху Зейра, шеф на израелското военно разузнаване, заяви на една пресконференция в Тел Авив:

— Няма да има война.

По средата на изказването му в стаята влезе някакъв майор и подаде на генерала телеграма. Щом я прочете, Зейра излезе, без да каже нито дума.

Египет и Сирия бяха предприели офанзива, започваше войната Йом Кипур и само през този първи ден загинаха повече от 500 израелци, а ранените бяха около 1000. Няколко дни по-късно нещата се обърнаха и нашествениците започнаха да отстъпват, но войната завинаги промени представите за Израел — както отвън, така и в страната — като за неумолима и невидима сила.

Голда Меир все още бе между живите благодарение на „Мосад“, но освен всичко друго войната доведе и до оставката й от поста министър-председател, която тя подаде на 10 април 1974 година.

Колкото до Шай Каули, той знаеше, че има още две самонасочващи се ракети, които не бяха заловени след опита за атентат срещу Меир. Обаче след като непосредствената опасност бе отстранена, той се върна в Милано и скоро проблемите около войната изместиха всичко друго на заден план.

След инцидента на летището италианската полиция загуби много от репутацията си. В края на краищата ставаше дума за атентат срещу политическа фигура от голяма величина буквално под носа им, а те нищо не направиха, освен дето пристигнаха със закъснение на мястото и събраха огризките, оставени от „Мосад“. Италианското разузнаване до последния момент не разбра за плана за убийството на Меир. Обществеността така и не научи нищо за епизода, но хората от разузнаването все пак узнаха. Затова италианците помолиха Израел да не прави случилото се обществено достояние.

„Мосад“ смяташе, че като помогне в подобна ситуация на другите, печели известно предимство за себе си. Никога не отказваше помощта си за опазването на нечия репутация — особено когато въпросната страна го знаеше. Естествено в очите на „Мосад“ италианците си оставаха некадърници.

Ето как ЛАП или „Лохамак Сайклогит“, психологическият отдел на „Мосад“, пое задачата да измисли невярно обяснение на случилото се. По това време положението между Египет и Израел беше изключително напрегнато, но тъй като вниманието на „Мосад“ бе изцяло погълнато от шайката на „Черният септември“, бяха пропуснати най-съществените белези от подготовката на противника за война. Когато по целия свят действат едновременно не повече от 35–40 катси, а те трябва да следят цялата дейност на ООП, която има хиляди членове, това просто няма как да не оголи фланговете към другите не по-маловажни врагове на Израел.

Във всеки случай ЛАП измисли версия, която италианците оповестиха, и в същото време казаха на британското, френското и американското разузнаване цялата истина около случая. В разузнаването има един закон, известен като „правилото на третия“. Ако например „Мосад“ дава някаква информация на ЦРУ защото двете организации се ползват с взаимно доверие, то ЦРУ не може да я предава другиму, защото идва от чуждо разузнаване. Естествено правилото може и да се заобиколи, като информацията просто се перифразира, така че да мине под друга форма.

По времето на инцидента на римското летище, а и по-късно „Мосад“ често изпращаше на ЦРУ списъци на съветските оръжия, които се изпращат в Египет и Сирия, включително сериите им и личните номера на всяко едно от тях. Целта бе двояка: да се повдигне реномето на „Мосад“, който се сдобиваше с тези данни, а също и да се получи точна представа за равновесието на силите в Близкия изток. Това щеше да е и допълнителен коз в ръцете на ЦРУ в опитите му да убеди правителството на Съединените щати в необходимостта от нови помощи за Израел. ЦРУ не можеше да каже на Конгреса откъде са се сдобили с тази информация, но поне имаше право да потвърди сведенията, дадени на Конгреса от еврейските кръгове.

Янките вече считаха Моамар ал Кадафи за опасен луд, а на всичкото отгоре в средата на 70-те по целия свят се бяха пръкнали разни терористични революционни групи. Във Франция беше „Пряко действие“, в Германия действаше бандата на „Баадер Майнхоф“, японската „Червена армия“, „Червените бригади“ в Италия (те убиха министър-председателя Алдо Моро през 1978), в Испания се бяха настанили баските от ЕТА (те твърдяха, че са ликвидирали испанския премиер Кареро Бланко през 1974). Списъкът свършваше с около пет различни палестински организации. Дори и в Съединените щати имаше — „Уидърмен“ и „Обединената освободителна армия“ — през 1974 година те отвлякоха наследницата на милиардера Хърст — Патриша.

В разгара на всичко това много синагоги и други еврейски институции в Европа станаха жертва на бомбени атентати, така че нищо не пречеше на „Мосад“ да обвини за италианския заговор Либия и Египет, макар и да нямаха нищо общо със случая.

„Мосад“ се сдоби със списъка на ракетните снаряди „Стрела“, които италианците бяха конфискували. Налице бяха само 12, но за двата липсващи щяха да се тревожат по-късно. Серийните им номера бяха отбелязани в списъците на съветските оръжейни доставки за Египет и изпратени на ЦРУ, макар „Мосад“ да знаеше от разпита на терористите, че специално тези установки идват от Югославия.

Но версията на ЛАП беше, че терористите са получили оръжията от Либия в края на декември 1972, после тръгнали от Бейрут с кола и пренесли „стрелите“ в Италия с ферибот. Минали през Рим на път за Виена, където уж смятали да нападнат някакво еврейско учреждение. Обиколният маршрут бе обяснен с това, че е по-лесно да се премине от една западноевропейска държава в друга, отколкото да се рискува на митницата към някоя комунистическа страна. Терористите бяха „официално“ арестувани на 26 януари 1973 от италианката полиция за превозване на експлозиви, а през времето между пропадналия атентат на летището и появяването на версията на ЛАП изявления не са били правени. Колкото и странно да звучи, скоро след това италианската полиция освободи терористите, първо двама от тях, а после и другите трима.

Но междувременно американците бяха вкарали информацията на „Мосад“ във военните си компютърни системи. Когато на 26 януари италианците най-сетне оповестиха за задържането на терористите и конфискацията на оръжията, те също изпратиха серийните номера на „стрелите“ на ЦРУ които на свой ред предадоха данните на военното разузнаване. Щом номерата бяха сравнени с тези на „Мосад“ от съветските доставки за Египет и Либия, компютърът показа, че те са напълно идентични. Сега американците наистина повярваха, че руснаците въоръжават Египет, който от своя страна е прехвърлил ракетите на Кадафи, за да въоръжи с тях терористите — още едно доказателство, че либийският лидер е точно такъв, за какъвто го смятат в Съединените щати. Само „Мосад“ знаеше истината.

Изглежда, че главната причина, поради която италианците освободиха терористите, бе, че се страхуваха от съдебен процес, защото истината щеше да излезе наяве: италианското разузнаване бе допуснало шепа терористи да са на косъм от успешното провеждане на атентат срещу чужд министър-председател. Нещо скандално.

* * *

„Мосад“ все още се тревожеше за липсващите „стрели“, но италианците се радваха, тъй като некадърността им не беше излязла наяве и янките смятаха, че Кадафи стои зад цялата работа.

Докато терористите бяха все още в затвора, с тях се позанимаваха хората на „Шабак“ и скоро стана ясно, че Али Хасан Салама, Червения принц, също е бил замесен. Сега вече „Мосад“ наистина го искаше.

Италианската полиция бе разрешила на „Шабак“ да разпита палестинците в Рим. По всяка вероятност са действали двама от хората на „Шабак“. Затворникът е бил с белезници на ръцете и краката, а между двата чифта белезници е била прекарана верига зад гърба му. Първото нещо, което „Шабак“ би направила, е да помоли италианците да освободят помещението.

— Сега това е израелска територия. Ние поемаме отговорност за задържания.

Човекът от ООП без съмнение е изпаднал в ужас. В крайна сметка повече от вероятно е да е отишъл в Европа само от страх да не попадне в ръцете на израелците.

Щом вратата се затворила, офицерите от „Шабак“ (те знаеха арабски) са казали нещо от сорта на:

— Ние сме твои приятели от „Махбарат“. („Махбарат“ е нарицателно, което арабите използват за обозначаване на разузнаването като цяло. Всъщност много разузнавателни служби от арабския свят носят това име.) Искали са затворникът да разбере точно с кого си има работа и какво е положението му. След това са махнали стандартните белезници и на тяхно място са поставили по-неудобния модел, към който изпитват особена слабост. Те са от пластмаса и доста напомнят на закопчалките, с които се прикрепя табелката с името към багажа, само дето тези държат по-здраво и към тях са прикрепени малки остриета. За разлика от обикновените белезници, които оставят малко свободно пространство около китките, тия се пристягат плътно, за да прекъснат кръвообращението и причиняват неприятна болка.

Щом са оковали ръцете и краката му по този начин, като през цялото време двамата са си бъбрили колко незавидно им се струва положението му, над главата на нещастника са поставили нещо тежко. После му свалят панталоните и го оставят да седи вързан, без да може да вижда, с тежестта, висяща над главата му, и срамните му части, изложени на показ.

— Чувстваш ли се като у дома си? — подиграват му се те. — Сега вече можем да си поговорим.

В такива ситуации разговорът обикновено започва бързо. За нещастие в този случай „Шабак“ нямаше и представа, че затворниците ще се окажат на свобода така скоро. Затова задаваха прекалено много въпроси около Салама. Толкова много, че щом терористите се озоваха на свобода, до Червения принц бързо стигна вестта, че се е превърнал в цел номер едно на „Мосад“.

* * *

По това време „Черният септември“ се беше развилнял. Взривни писма затрупваха учрежденията, атентати с бомби и гранати ставаха по цяла Европа. „Мосад“ мина през огън и вода, за да пипне Салама, но в Бейрут главатарите на „Черният септември“ направиха същото, за да го спасят. Той бе техният възлюблен син, така че те го предупредиха да се покрие някъде, докато премине бурята.

Лидерът на „Черният септември“ Абу Юсуф, който щеше да намери смъртта си няколко седмици по-късно, когато израелските командоси нахлуеха в главната им квартира в Бейрут на 20 февруари 1973, реши, че организацията трябва да се отърве от Салама поне временно. И така на негово място застана Мохамед Будиа, роден в Алжир и доста известен в парижкото светско общество. Той откри своя сметка и й даде името си: „Сметката на Будиа“.

Планът на Будиа бе да се съгласуват действията на всички терористични организации в Европа в една смъртоносна тайна армия. Той уреди членовете на различните групировки да се обучават в Ливан и за изключително кратък срок създаде мощна терористична организация, в която се сляха всички отделни фракции. Това бе не лоша идея на теория, но основният проблем си оставаше: фракциите на ООП бяха крайно националистични, докато в огромната си част останалите групировки бяха радикални марксисти. Ислямът и марксизмът някак си не се съчетават.

Будиа имаше за свръзка свой човек, който пътуваше между Париж и Бейрут. Казваше се Мухарбел и беше палестинец. След нападението на израелските командоси над главната квартира на „Черният септември“ измежду многото досиета, отнесени в Тел Авив, бе и това на Мухарбел заедно със снимката му.

Катсата от „Мосад“ бе Орен Риф. Атмосферата — силно напрегната. Нямаше време за обичайните предохранителни мерки. Риф, който владееше арабски, получи заповед да се опита да вербува директно Мухарбел, тоест просто му предложи сделка без никакви увъртания. Беше юни 1973. (В техниката на директното вербуване се крие голям потенциал: тя е най-бързият метод, дори и да се провали, поне може да уплаши човека и да го накара да се откаже от работата за противниковия лагер — или пък друг да го откаже. Така се случи с Месад, египетския физик.)^[1]

Мухарбел бе отседнал в приятен лондонски хотел. Следяха го от ден и половина, а в стаята му бяха монтирани подслушватели. Най-сетне Риф го изчака пред вратата тъкмо когато Мухарбел се връщаше от разходка. Стаята му беше претърсена за скрито оръжие, но не откриха нищо. Наоколо не се мяркаше жива душа. Докато Мухарбел се качваше в асансьора, някакъв мъж „случайно“ се блъсна в него и го претърси за скрито оръжие. Тъй като Мухарбел бе член на ООП, трябваше да се смята за изключително опасен, но всички предпазни мерки бяха взети, доколкото позволяваха обстоятелствата, и затова Риф не се притесняваше излишно. Щом го видя, Риф припряно изрецитира информацията, която бяха узнали за Мухарбел от досието му в архивите на „Черният септември“ — име, адрес, възраст и т.н. После премина направо към същността:

— Аз съм от израелското разузнаване. Ще взимаш наистина големи пари. Само трябва да работиш за нас.

Мухарбел бе красив, изискан и добре облечен мъж. Когато Риф му каза всичко това, той просто се усмихна широко и рече:

— Не трябваше да се колебаете толкова.

За не повече от пет минути двамата уговориха нова среща, която трябваше да бъде по-свободна и на неутрално място. Парите не бяха най-силният коз при Мухарбел, макар че той в никакъв случай не би се отказал от тях. Това, което повече го поблазни, бе двойната застраховка, че дори ако нещо се объркаше с едната страна, той пак да е в безопасност. Ставаше въпрос за личното му оцеляване, а щом и двете страни искаха да му плащат, толкова по-добре.

Риф веднага получи повечето от адресите, където обикновено отсядаше Будиа. Той си падаше женкар и имаше доста метреси из целия Париж. Знаеше, че го търсят, затова често използваше техните апартаменти като тайни квартири. Всяка нощ беше на различно място. Но тъй като Мухарбел му беше личната свръзка, той знаеше повечето адреси. Риф предаде наученото на „Месада“ и скоро отделът вече се движеше по петите на Будиа. Не след дълго узнаха, че в момента той се занимава с прехвърлянето на големи суми за нова операция на името на Илич Рамирес Санчес, венецуелец от богато семейство, учил в Лондон и Москва и в момента живеещ в Париж като свръзка на ООП.

„Месада“ скоро разбра, че Будиа е внимателен. Това, което разузнавателните служби търсят в подобни случаи, е дневен режим, нещо, което наблюдаваният върши редовно. Това естествено не се разбира от пръв поглед, та да викнат: „А, ето, дайте да го пречукаме на бърза ръка!“ Така просто не се прави. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено, за да се избягнат усложнения. Единственото постоянно нещо около Будиа бе, че където и да отидеше, винаги караше синьото си „Рено-16“. Имаше и едно капанче на „Дефос — Сен Бернар“, където се отбиваше по-често от обикновеното.

Но дори и така, Будиа не тръгваше, без да е проверил багажника, шасито, двигателя или ауспуха за поставени експлозиви. Накрая „Месада“ реши да сложи пластична мина под седалката на шофьора. Но понеже не искаха французите да заподозрат „Мосад“, бомбата нарочно бе направена неугледно, с много жици и евтин метал. Под нея бе поставена тежка стоманена плоскост, така че взривът да иде нагоре, а не обратното, щом човекът седне върху й.

На 28 юни 1973 Будиа излезе от жилищния блок и след като проведе обичайния си преглед, се тръсна на седалката. Тъкмо затваряше вратата, и всичко около него се взриви. Умря на място. Детонацията беше толкова силна, че част от железните парчетии пронизаха тялото му и изхвръкнаха през покрива на колата.

Френската полиция, която знаеше за връзките му с терористичните организации, реши, че експлозията е станала случайно, докато е пренасял взривни вещества. Подобно заключение често се чува в рапортите на разни полицейски отдели, особено когато не могат да установят истината.

Макар „Черният септември“ да не разполагаше с преки доказателства, те бяха убедени, че убийството на Будиа е работа на „Мосад“. Естественото отмъщение за тях бе да убият някой израелец. Един палестински студент в университета на Южна Калифорния получи нареждане да се снабди с оръжие и да отиде във Вашингтон, където се намираше израелското посолство. Правеха си сметката, че един напълно непознат ще може по-лесно да стреля и след това да се измъкне, отколкото някой, който вече има взимане-даване с терористичните организации и е известен на американското разузнаване. И така на 1 юли 1973 някакъв непознат младеж се приближи до полковник Йосиф Алон, заместник военен аташе в посолството, и го застреля насред улицата, след което избяга. Не можаха да го открият. „Мосад“ узна, че това е било свързано с убийството на Будиа по-късно, когато се добраха до документацията на ООП по време на войната Йом Кипур.

След като Будиа бе ликвидиран, Мухарбел уведоми Риф, че „Черният септември“ е довел в Париж венецуелеца Санчес, за да се заеме с европейските им операции. „Мосад“ знаеше съвсем малко за него, но скоро разбра, че един от любимите му псевдоними е Карлос Рамирес или просто Карлос. Не след дълго това име щеше да стане известно и ужасяващо.

* * *

Али Хасан Салама, който съвсем не беше глупав, сериозно се бе загрижил за личната си безопасност. Искаше да се отърве от „Мосад“ и в същото време да злепостави Израел. За тази цел намери доброволци, които да позволят на „Мосад“ да ги вербува. Задачата им бе да дават последователно на израелците дати и адреси, които да свидетелстват за действията му. Не истинските му действия, разбира се, а тези, които той си измисляше. Това в края на краищата ги доведе 95 мили северно от Осло, в малкия норвежки град Лилехамер, където един от келнерите в ресторанта имаше дословна, а за него се оказа и фатална прилика с Червения принц.

Шефът на „Месада“ Майк Харари оглавяваше операцията по залавянето на Салама. Щом Салама се увери, че „Мосад“ следи нищо неподозиращия келнер, изпрати неколцина от своите да поговорят с него, което потвърди, че келнерът е точно този, когото „Мосад“ търси. Естествено „Мосад“ ликвидира невинния келнер на 21 юли 1973. В пандиза отидоха трима. Единият от тях, Давид Арбел, се разприказва и „Аферата Лилехамер“ се превърна в може би най-големия скандал в историята на „Мосад“.

А в Париж Карлос развиваше усилена дейност. Европейските разузнавателни служби не знаеха нищо за него. Той не владееше арабски, всъщност дори не обичаше арабите. (Веднъж Карлос каза за палестинците: „Ако тия момчета са наполовина толкова добри, колкото твърдят, как става тъй, че израелците още не са се измели от Палестина?“) Мухарбел, наскоро вербуван за „Мосад“ от Орен Риф, остана свръзка и на Карлос.

В процеса на парижкото прегрупиране Карлос пое контрола върху всички оръжия на „Черният септември“ из Европа. Измежду нещата, които наследи, бяха и двете липсващи „стрели“ от неуспелия атентат срещу Голда Маир.

Освен че беше свръзка на „Черният септември“, Мухарбел изпълняваше същите функции и в две други палестински групи — „Народният фронт за освобождение на Палестина“ (НФОП) и „Палестинска младежка организация“.

Количеството информация, което „Мосад“ получаваше чрез него, бе зашеметяващо и след като я сдъвчеха и запазеха за себе си лъвския пай, предаваха останалото на европейското разузнаване и на ЦРУ, защото просто не знаеха какво да правят с всичките тези данни. Служителите на разузнаването често се шегуваха помежду си с думите:

— Взе ли си днешния справочник на „Мосад“?

А по това време отношенията ни с ЦРУ бяха така близки, че американците разправяха за „отдела на «Мосад» в Лангли“ (главната квартира на ЦРУ във Вирджиния). Този информационен потоп сигурно не донесе кой знае каква полза някому, но поне не можеха да се извиняват с незнание. Но „Мосад“ успешно използваше и по-късно създадените тогава канали.

Естествено Карлос се заинтересува от двата самонасочващи се снаряда, оставени в Рим. Явно когато двата екипа си ги бяха разделили, тези са останали в тайната квартира, чийто адрес „Мосад“ не знаеше. Ако не бяха избързали да убият заловения терорист, може би щяха да ги открият. Той се оказа един от хората, използвали тази квартира.

Въпреки че Карлос все още не бе предприел действия срещу никакви израелски цели, „Мосад“ започна да схваща, че си има работа с опасен противник. За „стрелите“ научиха от Мухарбел, но нямаше смисъл да ги „конфискуват“ в момента. Във всеки случай не можеха да предприемат каквото и да е, без да жертват Мухарбел, който се обаждаше на всеки два или три дни с нова информация. По едно време даже имаше специален оператор за връзка с него на всеки 24 часа.

Карлос искаше да използва ракетите срещу някой израелски самолет. Но той лично не би участвал в операция, която изисква детайлно планиране. Това бе негово правило — и донякъде причината, че така и не го заловиха. Той замисляше нещо, следеше за изпълнението му, но никога не участваше.

Ракетите създаваха проблеми на „Мосад“. Очевидно Мухарбел бе твърде ценен, за да се жертва заради една-единствена операция, но ако допуснеха палестинците да отидат на летището въоръжени, израелският самолет можеше да се смята за свален.

Отговорността по случая пое Орен Риф, катсата на Мухарбел. Риф бе праволинеен и изключително сериозен човек. В края на 1975 година той беше един от злощастните 11 катси, които написаха писмо до шефа на „Мосад“, в което твърдяха, че организацията е станала тромава, неефективна и има превратни представи за демокрацията. В кулоарите то и до ден днешен е известно само като писмото на единадесетте, а Риф бе единственият от тях, който остана. Другите бяха изритани. Два пъти беше предлаган за повишение, обаче през 1984 поиска досието си, за да види защо му се отказва, и му отговориха, че е станало объркване в документацията. Това беше прозрачна лъжа, защото в цялата организация работят общо 1200 човека, включително секретарките и шофьорите.

В резултат на това писмо нормите на НАКА бяха променени, така че в „Мосад“ можеха да се подават оплаквания само еднолично.

Както и да е, Риф се обади на свръзката си в Рим и помоли да се свърже с приятеля си от италианското разузнаване Амбурго Вивани и да поиска адреса на тайната квартира, където се намират гранатометите.

— Кажи му, че ще му се обадиш, когато всички се съберат там, та да може да ги залови до един — поясни Риф.

Екип на „Невиот“ следеше непрекъснато района. На 5 септември 1973 година там се събра група терористи. Тогава свръзката се обади на италианското разузнаване. Италианците пристигнаха, но хората от „Мосад“ не напуснаха прикритието си, а само наблюдаваха как ония нахълтват в апартамента и арестуват петима човека — от Ливан, Либия, Алжир, Ирак и Сирия — и прибират двете „стрели“.

Официалната версия по случая бе, че петимата са възнамерявали да стрелят по гражданските самолети, когато прелитат над покрива на път за римското летище „Фиумичино“. Историята бе нелепа. Самолетите изобщо не минаваха над този апартамент. Но какво значение имаше, щом хората повярваха.

По това време шефът на италианското разузнаване бе в доста тесни връзки с „Мосад“. Всъщност италианците пътуваха из арабските страни и снимаха военните им инсталации за „Мосад“.

Въпреки че хванаха терористите на място с двете „стрели“ с инфрачервено насочване, италианците незабавно освододиха двама от петимата, независимо от мярката за неотклонение. Естествено те напуснаха Рим. Другите трима бяха предадени на Либия, но на 1 март 1974, след като вече бяха откарани там, самолетът „Дакота“, който ги беше превозил, се взриви над Рим. Загинаха пилотът и целият екипаж. Полицейското разследване по случая още продължава.

Италианците смятат, че е замесен „Мосад“, но не е така. По всяка вероятност е дело на ООП. Може би са решили, че екипажът е видял нещо в Либия или пък че ще ги разпознае в някоя друга операция. Освен това, ако „Мосад“ е искал да го взриви, щял е да го стори още докато терористите са били на борда.

На 20 декември 1973 Карлос беше в Париж. Той имаше едно местенце в покрайнините на града, склад за амунициите на ООП. „Мосад“ търсеше начин да издаде този адрес на французите, но без да жертва своя ценен агент Мухарбел.

Същата сутрин Карлос проведе на своя глава един от любимите му типове атентати — „бум и дим да те няма“. Излезе от апартамента си с няколко ръчни гранати и мина с колата си покрай някаква еврейска книжарница. Хвърли гранатата в движение, при което загина една жена, а шестима други бяха ранени. Това вече накара „Мосад“ да издаде адреса на склада за амуниции. Когато френската полиция нахлу там, откри автомати, карабини, гранати, динамит и антисемитски позиви и още половин дузина други терористи, Карлос обаче го нямаше. Той бе напуснал Франция още същия ден.

Един ден по-късно той се обади на Мухарбел от Лондон. Искаше да се види с него там. Мухарбел отговори, че не можел да дойде, защото британската полиция го търсела. „Мосад“ се опита да го убеди да замине, но той не се съгласи и така връзката с Карлос бе прекъсната за известно време.

На 22 януари 1974 Карлос отново се обади на Мухарбел.

— Тук е Илич — рече той. — Връщам се в Париж. Трябва да подпиша една сделка утре или вдругиден.

Всички израелски служби във Великобритания обявиха повишена готовност. Но това не биваше да се разбира, защото Карлос може би просто проверяваше лоялността на Мухарбел. Знаеха, че Карлос винаги е с една крачка пред останалите.

Два дни по-късно покрай израелска банка в Лондон мина една лека кола. Шофьорът запрати граната право в банката, някаква жена пострада. Беше 24 януари.

На следващия ден Карлос си уговори среща с Мухарбел в Париж. Каза му, че за известно време трябва да се прекратят действията срещу израелците, защото нещата и бездруго били напечени. Трябвало обаче да се издължи на японските и германските групировки, за да може по-късно да посвети силите си изцяло на ООП.

Това донякъде облекчи работата на „Мосад“, а освен всичко останало се покриваше и с информацията, получена от други източници. Но с Карлос не можеше да си спокоен задълго. На 3 август същата година в Париж бяха взривени три коли — две пред редакциите на известни вестници, а третата (слава богу, нея я откриха, преди да е експлодирала) пред радиото. Френската полиция реши, че това е работа на „Пряко действие“. Така беше, само дето Карлос им бе доставил бомбите. После се беше прехвърлил в друг квартал на Париж, за да е настрана от операцията.

Малко по-късно „Мосад“ узна, че Карлос е получил пратка противотанкови ракетни установки руско производство (РПГ-7). Това представлява компактно и лесно преносимо оръжие, тежи само 8 килограма и максималната му далекобойност е 500 метра, когато мишената е неподвижна, и 300 метра при подвижна мишена. Може да пробие броня с дебелина до 30 сантиметра.

На 13 януари 1975 Карлос и Вилфред Босе, също човек от бранша, се запътиха към летище „Орли“ с подозрителни намерения. (Босе беше от групата на Баадер-Майнхоф и загина на 27 юни 1976 в печално известния опит за освобождаване на заложниците в Ентебе, Уганда). Двамата мъже отбелязаха на настилката мястото, където прелитат израелските самолети.

Карлос отново мина оттам, за да прецени по-добре ъгъла, и изсипа на пътя бутилка мляко като белег на точката, откъдето може да се прицели най-лесно в прелитащ самолет. После Карлос се показа над покрива на своя „Ситроен дьо Шево“, а Босе, който шофираше, приближи с не повече от 20 км в час. Щом минаха покрай разлятото мляко, Карлос се изправи и стреля. Не улучи израелския самолет, но затова пък уцели някакъв югославски, а също и една от сградите на летището. Тогава те обърнаха и изчезнаха яко дим.

Когато се прибра в апартамента, Карлос разказа на Мухарбел какво е направил. Той му отговори, че е чул вече за случилото се по радиото, но не е улучен израелски самолет.

Карлос отвърна:

— Да, този път се провалихме, но на деветнадесети пак ще опитаме.

Естествено Мухарбел предаде това на Орен Риф. „Мосад“ отново не искаше да жертва ценния си агент и затова Риф нареди да се вземат двойни предохранителни мерки, а също и да се преместят израелските самолети на северната страна на летището, така че ако Карлос реши да изпълни заканата си, да има само една позиция за стрелба.

Наистина на 19 януари Карлос се появи с трима други в колата, обаче французите бяха предупредени за очакваното терористично нападение. Терористите бързо се усетиха, но френската полиция ги обкръжи с виещи сирени. Мъжете не откриха огън. Вместо това захвърлиха оръжията си и побягнаха, като зарязаха колата. Карлос хвана някаква минувачка и допря пистолет до главата й. Един от хората му последва същия пример. Те преговаряха близо 30 минути. Никой не стреля и те някак си успяха да се измъкнат. Оставиха оръжията си, а Карлос изчезна. Дори Мухарбел не разбра къде е отишъл.

* * *

През следващите пет месеца всичко беше спокойно, Мухарбел все така носеше ценна информация, но за Карлос не се чуваше нищо. Мухарбел започна да става нервен. Негови приятели му бяха казали, че в Бейрут има хора, които проявяват известни подозрения относно дейността му и искат да си поговорят с него. „Мосад“ бе решил да отстрани Карлос, но единственото, което Мухарбел желаеше, бе нова самоличност, с която да изчезне от играта колкото е възможно по-бързо. Боеше се, че Карлос е по дирите му.

В главната квартира не искаха Риф да се заема лично с Карлос, нито пък възложиха тази работа на „Месада“. Решиха да оставят всичко на французите, като им дават информация от време на време.

На 10 юни 1975 Карлос позвъни на Мухарбел, който изпадна в паника, и му каза, че трябва незабавно да напусне Париж. Карлос го покани в своя апартамент на „Туле“ в пети район. Беше едно от тези здания, които са свързани със съседните блокове и в тях може да се влезе или през партера и малката градинка отвън, или през коридора на втория етаж.

Но на практика входът е само един и следователно има само един начин да се излезе. Странно защо Карлос бе избрал тъкмо такова място.

С помощта на местен саян Риф бе наел апартамент в съседната сграда, който гледаше към дворчето и жилището на Карлос. Квартирата беше тясна, туристите наемат подобни за не повече от седмица. Риф бе на последния етаж и спокойно наблюдаваше сцената на действието.

Френската полиция беше уведомена, че в апартамента ще се срещнат хора, които се занимават с търговия на оръжие и че единият от тях (Мухарбел) е в много опасно положение и с готовност ще говори. Полицията обаче не знаеше, че става въпрос за Карлос, нито пък, че Мухарбел е агент.

Риф каза на Мухарбел, че френската полиция ще дойде да го прибере.

— Кажи им, че искаш да се измъкнеш и да се преселиш в Тунис. Гарантираме ти, че те няма да ти създадат проблеми.

Знаеш, че няма да си в безопасност, докато Карлос се скита на свобода. Ще ти покажат снимка, на която сте двамата с Карлос, сигурно ще те питат кой е другият. Опитай се тогава да увърташ, кажи, че е съвсем обикновен човек. Те все пак ще искат да го видят и тогава ще ги заведеш при Карлос. Ще го арестуват, за да удостоверят самоличността му, а ние ще се постараем да получат пълна информация кой е той. Ще остане в пандиза за цял живот, а ти ще си живееш на свобода в Тунис.

В плана имаше гигантски несъответствия, но „Мосад“ не се интересуваше от това, стига да хванеха Карлос.

Риф поиска разрешение от Тел Авив да предаде досието на Карлос на французите, за да знаят с кого си имат работа. Основният му довод бе, че „Мосад“ им предава свой агент, а ако те не схванеха кой всъщност е Карлос, тогава Мухарбел, агентът на „Мосад“, се излага на голяма опасност.

Нещо повече, той се боеше, че дори и французите могат да се окажат в опасност, ако не се подготвят както трябва за срещата си с Карлос. В крайна сметка те не знаеха почти нищо за него.

Отговорът, даден на Риф, гласеше, че исканото досие ще се намира в специално подготвен офицер за свръзка, който ще го предаде едва когато Карлос се озове зад решетките, и то след като всичко останало бъде уговорено с французите.

С други думи, ако французите искат информация, трябва да са готови да платят за нея.

Причината французите да не бъдат предупредени за Карлос бе в дребните ежби между два от отделите на „Мосад“: „Цомет“, или както стана известен по-късно „Мелука“, който отговаряше за 35-те действащи катси на „Мосад“ и вербуваше вражеските агенти; и „Тевел“, или „Кайсарут“ — отделът за свръзка.

„Тевел“ непрекъснато се заяждаше с „Цомет“ за все повече и повече информация. Смятаха, че колкото повече дават на чуждестранните разузнавателни служби, толкова по-приятелски настроени ще са те и ще връщат жеста по същия начин. Но „Цомет“ от своя страна се инатеше, твърдейки, че информацията трябва да се дава на час но лъжичка и че всяка порция трябва да се заплаща незабавно.

Обаче в този случай, когато шефовете на отделите се събраха да обсъдят молбата на Орен Риф (по това време той беше към „Цомет“) за предаване на досието на Карлос на французите, страните си размениха ролите: „Цомет“ искаше да даде всички подробности, но „Тевел“ се заяде. Шефът на „Тевел“ използва възможността и отбеляза:

— Как така? Искате да давате информация на французите? Когато ние искаме да информираме някого, вие не позволявате. Затова сега ние няма да позволим.

Лесно можеха да се измъкнат, защото и бездруго нямаше кой да им потърси отговорност. Нямаха пряк началник. Сами си бяха законът.

В уречения ден Риф наблюдаваше как Карлос влиза в апартамента си. Хората за свръзка бяха говорили с французите, те знаеха къде да търсят Мухарбел — и го намериха. В апартамента на Карлос имаше неколцина латиноамериканци. Празнуваха.

Мухарбел пристигна с полицейска кола без обозначителни знаци и с трима френски полицаи. Двама от тях останаха с него близо до стълбите, а третият почука на вратата. Карлос отвори и цивилният полицай се представи, а той го покани да влезе. Поприказваха си около 20 минути. Карлос без съмнение се представи като изключително приятен човек, нищо особено. Никога преди не го бяха виждали, нито чували. Те смятаха, че възложената им работа е чиста формалност. Нямаше основание за излишна тревога.

По-късно Риф разказал, че толкова се изнервил от чакане, та искал да хвърли книгата и да се втурне да вика полицията. Но не го направил.

Накрая ченгето казало, че води някой със себе си, когото може би случайно познава.

— Бих искал да поговориш с него. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен?

Тогава ченгето повикало двамата си колеги на стълбището, за да доведат Мухарбел. Щом Карлос го видял, решил, че са го предали.

Мухарбел искал да му каже да не се тревожи, защото ченгетата не знаят нищо със сигурност. Карлос се обърнал към ченгето:

— Разбира се, ей сега идвам.

През цялото време Карлос бил с китарата, на която свирел, когато полицаят почукал. Другите в стаята нямали никаква представа какво става, така че празненството било в разгара си. Карлос попитал дали може да остави китарата и да си облече нещо и полицаят не видял нищо лошо в това. Междувременно другите трима били дошли пред вратата.

Оттук нататък започна същинското изпълнение. Карлос отива в съседната стая и оставя китарата, навлича някакво яке и изважда 38-калибров автомат от калъфа на китарата.

Приближава се до вратата и незабавно открива огън, като тежко ранява първия полицай в гърлото. После убива на място и другите двама и се заема с Мухарбел. Три куршума в гръдния кош и един в главата — последният изстрелян в упор, за да е сигурен, че Мухарбел е действително мъртъв.

Риф, който наблюдава цялата сцена от апартамента си, изпада в истерия. Самият той не е въоръжен и безпомощно наблюдава как Карлос довършва Мухарбел и изчезва от полезрението му.

Но Риф знаеше нещо друго: френската полиция познава само него. Техните хора отидоха там по негово настояваване и що се отнася до тях, всичко им говори за капан. Два часа по половина по-късно Риф се качва на самолета на „Ел Ал“ в униформата на стюард и заминава за Израел.^[2]

Хората в апартамента откриват ранения полицай и веднага викат линейката. Така и не разбират кой всъщност е Карлос. Полицаят оцелява и по-късно разказва, че докато е стрелял, убиецът непрекъснато крещял:

— Аз съм Карлос! Аз съм Карлос! — отново и отново.

Този ден Карлос наистина се прочу.

* * *

Смяташе се, че Карлос е участвал и в операцията на 21 октомври 1975 в главната квартира на ОПЕК във Виена, където шестима пропалестински партизани нахлуват по време на конференция на ОПЕК и убиват трима, седем други са тежко ранени, а броят на заложниците е 81. През следващите няколко години му се приписват поне дузина бомбени атентати и други терористични действия. Само през 1979–1980 година — последния път, когато „Мосад“ чу нещо за него — „Пряко действие“ се прояви с 16 експлозии и всички те бяха в стила на Карлос.

Един от проблемите при разузнавателните служби е, че всичко, което правят, е при закрити врати, но засяга хората по целия свят. И тъй като нищо не излиза наяве, няма кой да поеме отговорността. Разузнавателна служба, оставена без външен контрол, е почти като заблуден снаряд, който обаче е изстрелян злонамерено. Посоката му винаги е изкривена от вътрешните ежби.

Онези френски полицаи, а и всички останали убити от Карлос, загинаха без причина. Самият факт, че Карлос остана на свобода, е необясним. Онова, което „Мосад“ стори тогава, а то не се отнася само до един или два случая, не навреди на Института, а на цял Израел.

Сътрудничество не може да се гради на основата quid proquo^[3]. С течение на времето чуждестранните разузнавания ще престанат да се доверяват на „Мосад“. Тогава той ще се окаже изолиран от всички. И нещата отиват натам. Израел би могъл да стане най-великата държава в света, но „Мосад“ я руши отвътре, като злоупотребява с властта си. Не заради интересите на Израел, а заради собствените си цели.