Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (3) (По пътя на измамата)

1. Вербуването

В края на април 1979 година, след като бях прекарал две денонощни дежурства на борда на подводницата, моят пряк командир ми връчи заповед да се явя във военната база Шалишут в крайнините на неголямото предградие Рамт Ган.

По това време бях капитан и отговарях за изпитанията на различните оръжейни системи в израелските военноморски сили към генералния щаб в Тел Авив.

Роден съм в Едмънтън, Алберта, на 28 ноември 1949 година, но родителите ми са се разделили, докато съм бил още съвсем малък. Баща ми е служил в кралските военновъздушни сили на Канада и е летял безброй пъти над Германия с един бомбардировач „Ланкастър“. След края на Втората световна е участвал като доброволец във войната за независимост на Израел — бил е командир на военновъздушната база Сид Дов в северните покрайнини на Тел Авив.

Майка ми също е служила на своята страна през войната, превозвайки хранителни доставки от Тел Авив до Кайро за англичаните. След това е участвала активно в израелската съпротива — „Хагона“. Като учителка тя се премести заедно с мен в Лондон, Онтарио, по-късно живяхме известно време в Монреал и най-сетне в Холон, град, недалеч от Тел Авив. По това време още не бях навършил и седем години. Баща ми бе емигрирал от Канада в Щатите.

Майка ми искаше отново да се установим в Канада, но когато навърших тринадесет, се върнахме в Холон. В края на краищата тя окончателно се засели в Канада, но аз останах в Холон при родителите на майка ми, Хаим и Естер Марголин, които бяха избягали от Русия заедно със сина си Рафа по време на погромите от 1912 година. Другият им син загинал в метежа. В Израел им се раждат още две деца — момче на име Маза и дъщеря Мира, т.е. майка ми. Те бяха истински пионери на Израел. Дядо ми беше счетоводител, но докато се сдоби с документите си от Русия, които удостоверяваха това, бе принуден да мие подовете в ОЕА (Обединена еврейска агенция). По-късно той стана техен главен финансов ревизор и се радваше на всеобща почит.

Бях възпитан като ционист. Чичо ми Маза служеше в един от елитните отряди на все още несъздадената израелска армия — „Вълците на Самсон“ — и участва във Войната за независимост.

Дядо ми и баба ми бяха крайни идеалисти. Единствената ми представа за Израел в детските ми дни бе, че това е земя, в която текат мляко и мед. Вярвах, че си струва да се жертва всичко заради нея, че политиката й е безгрешна, че никому не би причинила зло и че ще бъде за пример на всички народи. А ако все пак забележех нещо нередно в икономиката или политиката й, го отдавах на долните ешелони на властта — дело на бюрократи, които несъмнено ще поправят сторената по недоглеждане грешка. С една дума, вярвах, че има хора, които бдят за правата ни, велики хора като Бен-Гурион, от когото наистина се възхищавах. За мен Бегин бе несравним герой. Политическата толерантност беше неотменимо правило в средата, в която израснах. Арабите бяха човешки същества също като нас самите. Преди сме живели в мир с тях и един ден отново щеше да има мир. Такава бе представата ми за Израел.

Веднага щом навърших 18, отидох да отслужа трите задължителни години в армията, а девет месеца по-късно вече бях младши лейтенант от военната полиция — най-младият офицер от израелската армия по това време.

Редовната ми служба бе при Суецкия канал, на Голанските възвишения и по течението на река Йордан. Бях там, когато Йордания отблъскваше частите на ООП, а ние разрешихме на йорданските танкове да минат през нашата територия, за да могат да ги обкръжат. Това беше странно. Йордания бе наш враг, но ООП бе по-лошият ни неприятел.

След като отбих военната си служба в края на ноември 1971, се завърнах в Едмънтън за пет години, където смених сума професии — от рекламен агент до управител на магазин за килими в търговски център, така че когато през 1973 избухна войната Йом Кипур^[1], не участвах в нея. Но разбирах, че за мен войната никога няма да свърши, докато не дам нещо от себе си. Върнах се в Израел през май 1977 година и влязох в състава на военноморските сили.

* * *

Щом пристигнах в базата Шалишут, ме въведоха в малък кабинет. Зад бюрото седеше непознат мъж и изучаваше някакви документи.

— От всички възможности компютърът се спря на теб каза непознатият. — Ти отговаряш на всички изисквания. Знаем, че вече служиш на родината, но има начин да го правиш и по-добре. Искаш ли да научиш какъв е той?

— Ами да, бих искал. Но какво трябва да направя?

— Най-напред няколко теста, за да преценим дали си подходящ. Ще се свържем с теб по-късно.

Два дни след това ме повикаха в осем часа вечерта в някаква квартира в Херцлия. Бях доста изненадан, когато на вратата се появи психиатърът от морската ми база. Това бе грешка от тяхна страна. Той ми обясни, че в момента работи за службите за сигурност и че не трябвало да споменавам това в базата. Отговорих му, че нямам нищо против да си мълча.

През следващите четири часа бях подложен на безброй психотестове: от мастилените петна до най-прецизните въпроси за това какво е отношението ми към всичко въображаемо.

Седмица по-късно отново ме повикаха в северната част на Тел Авив близо до Бейт Хааял. Вече бях казал на жена си за това. И двамата имахме чувството, че „Мосад“ е замесен в цялата работа. Нямаше как да не стигнем до този извод, защото бяхме израснали в Израел. Така или иначе, кой друг би могъл да е?

Това беше първата от поредицата срещи с човека, който се представи под името Игал и с когото най-често се срещах в кафенето „Скала“ в Тел Авив. Той непрекъснато ми повтаряше колко важни са всички подробности. Внасяше хъс в работата ни. Попълних стотици въпросници като този: „Ако се наложи да убиете някого заради отечеството си, ще сметнете ли това за зло дело? Важна ли е за вас свободата? Има ли нещо по-важно от свободата?“ И все в тоя дух. Тъй като разбирах, че всичко това е за „Мосад“, лесно можех да се досетя какви отговори биха ги задоволили. А аз наистина исках да ме вземат.

В продължение на четири месеца тези срещи се провеждаха на всеки три дни. И още нещо — във военната база ми бяха направили пълен медицински преглед. Когато си на служба, процедурата е обичайна — влизаш заедно със 150 други момчета. По-скоро прилича на фабрика. Но сега имаше десет стаи и във всяка от тях лекар и медицинска сестра, които бяха там единствено заради мен. Бях сам. Всеки екип се занимаваше по половин час с моя милост, докато преминавах от стая в стая. Прегледаха ме по всички шевове. Имаха дори и зъболекар. Това ме караше да се чувствам някак си особено важен.

И след всичко това все още не знаех в какво се състои същността на работата, за която с такова усърдие ме подготвяха. Дори и така аз горях от нетърпение да започна, независимо от всичко.

Най-сетне Игал ми каза, че подготовката ми ще се провежда през повечето време в Израел, но няма да мога да се прибирам често вкъщи. Ще виждам семейството си веднъж на всеки две или три седмици. В края на обучението ми щели да ме изпратят в чужбина и тогава съм щял да ги виждам всеки втори месец. Най-напред отказах на Игал. Отсъствията бяха твърде дълги, това не беше за мен. Все пак, когато ме помоли да размисля, се съгласих. И така те се обадиха по телефона на съпругата ми Бела. През следващите осем месеца можех да общувам с нея само по този начин.

Тъй като вече бях на служба във въоръжените сили, нямах чувството, че пренебрегвам дълга си. Това бе достатъчна компенсация. На всичкото отгоре бях и доста десен в убежденията си — политическите, не социалните. Вярвах, че двете могат да съжителстват едновременно, особено в Израел. Както и да е, аз наистина исках тази работа, но просто не желаех да съм далеч от семейството си за толкова дълго.

По това време още не ми бяха казали точно с каква работа се захващам, но по-късно, когато вече бях в редовете на „Мосад“, научих, че съм зачислен в отряда „Кидон“ — групата от отдел „Месада“, която изпълняваше присъдите. (Новото име на „Месада“ е „Комемиут“ — отделът, отговорен за бойните операции.) Но все пак не бях наясно на какво си струва да посветя живота си.

* * *

През 1981 година напуснах флотата, след като бях служил в Ливан в началото на войната. С дипломата си художник график се реших да започна собствен бизнес и се захванах със стъклопис. Създадох няколко цветни прозореца, но когато се опитах да ги продам, се оказа, че изписаните прозорци съвсем не са така популярни в Израел, защото отчасти напомняха на хората за църква. Никой не пожела да ги купи. Неколцина проявиха желание да изучат този занаят, така че се принудих да превърна магазина в училище.

През октомври 1982 година в дома ми пристигна телеграма, че в четвъртък между 9:00 и 19:00 трябва да се обадя на някакъв телефон и да питам за Дебора. Веднага позвъних. Дадоха ми адрес на партера на „Хадара Дафна“, известно учреждение на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив — една от ония сиви, бетонни грамади, така популярни в Израел. По-късно научих, че там се помещава главната квартира на „Мосад“.

Влязох във фоайето. Вдясно се виждаше ярката табела на банка, а над входа вляво бе поставен незабележимият надпис „Набори на службата за сигурност“. Предишните ми преживявания все още витаеха в мен. Чувствах, че пропускам нещо съществено.

Бях пристигнал с един час по-рано, тъй като горях от нетърпение, затова отидох в кафенето на втория етаж, където входът е свободен. В тази част на сградата работеха няколко частни кантори, които придаваха на мястото доста ежедневен вид, само че главното управление на „Мосад“ е вместено като сграда в сградата. Взех си един сандвич със сирене — сигурно никога няма да го забравя. Докато похапвах, се оглеждах наоколо, за да разбера дали и някой друг не е бил повикан също като мен.

В уречения час слязох долу и ме поканиха в малка, оскъдно обзаведена стая с бюро от светла дървесина в средата. На него имаше телефон и кошче за документи, а на стената висяха огледало и портрет на мъж, чието лице ми се стори странно познато, макар и да не успях да се сетя кой всъщност е той.

Чаровният господин зад бюрото отвори някаква малка папка, прегледа я набързо и рече:

— Нуждаем се от хора. Главната ни задача е да спасяваме евреите навсякъде по света. Смятаме, че си подходящ. Ние сме като семейство. Работата е тежка, а може да се окаже и опасна, но не мога да ти кажа нищо повече, докато не минеш през някои тестове.

Човекът поясни, че след всяка серия тестове ще ми се обаждат. Всичко свършваше в момента, когато се провалях на някой от тях. Подробностите около следващия поред тест щях да получавам само след като съм издържал предходния.

— Ако се провалиш или се откажеш, повече няма да се свързваш с нас. Не може да се иска преразглеждане. Решаваме и това е краят. Разбрано?

— Да.

— Чудесно. След две седмици искам да си тук в девет часа сутринта и започваме с тестовете.

— Значи ли това, че ще трябва често да отсъствам от къщи?

— Не, не значи.

— Добре. След две седмици ще дойда.

В уречения ден ме въведоха в просторно помещение. Освен мен там имаше още деветима седнали на ученически чинове. На всички ни раздадоха по един въпросник от тридесет страници с най-различни тестове, предвидени да определят що за човек си и как разсъждаваш. Веднага щом попълнихме въпросниците и им ги върнахме, ни беше казано:

— Ние ще ви потърсим.

Седмица по-късно отново ме повикаха при някакъв човек, който трябваше да провери моя английски, макар че говоря свободно, и то без израелски акцент. Попита ме за значенията на много жаргонни изрази, но явно бе малко по-изостанал от времето с някои от по-новите. Зададе ми също и доста въпроси за градове от Канада и Щатите, кой е президент на САЩ и други работи от сорта.

Срещите продължиха близо три месеца, но за разлика от първия път те се провеждаха в сградата в центъра на града, и то през деня. Имаше нови прегледи на здравословното ми състояние, но този път не бях сам. Държах също и два общообразователни теста. Непрекъснато ни се напомняше да не разказваме за себе си един на друг. Мотото бе: „Пази себе си в себе си.“

Тревогата ми растеше с всяка нова среща. Човекът, с когото работех, се казваше Узи, по-късно научих, че цялото му име е Узи Накдимон — началник отдел „Набиране на кадри“. Накрая той ми каза, че съм преминал успешно всичко освен последния тест, но преди това трябвало да се видят с Бела.

Занимаваха се с нея повече от шест часа. Узи я пита за всичко, което се сети, не само за мен, но и за нейните политически убеждения, за родителите й, за достойнствата и слабостите й и дори за подробно описание на отношението й към Израел и мястото му в света. Служебният психиатър също присъстваше, макар и като мълчалив наблюдател.

После Узи ме повика при себе си и ми каза да се явя в седем часа сутринта. Трябваше да нося със себе си два куфара с дрехи — от джинси до официалния костюм. Това било необходимо за последния ми тест, който щял да продължи от три до четири дни. След това той поясни, че програмата предвижда двугодишно обучение и че заплатата ми щяла да бъде с един чин по-висока от тази, която съответстваше на настоящия ми военен чин. Реших, че последното не звучи никак лошо. Тогава бях майор, а с това вече ставах полковник. Бях повече от въодушевен. Всичко ставаше действителност. Чувствах, че трябва да съм нещо наистина специално, но по-късно узнах, че хиляди мъже се подлагат на същите тестове. Такъв курс се провежда горе-долу на всеки три години, стига да намерят достатъчно хора. От тях обикновено остават петнадесетина и понякога всички завършват, а друг път нито един. Нищо не обуславя окончателния резултат. Твърди се, че заради всеки един от последните петнадесет се пресяват по 5000 кандидати.

Нужно е да се изберат правилните хора, а не непременно най-добрите. Има съществена разлика. Повечето от тези, които се занимават с подбора, са тесни специалисти и се стремят да открият таланти с тясна насоченост. Но това никога не се показва открито. Просто те оставят да си мислиш, че си изключение — специално избран за тестовете.

* * *

Малко преди посочената дата вкъщи пристигна човек, който ми предаде бележка, потвърждаваща часа и мястото, и отново ми напомни да взема дрехи за различни случаи. В бележката също пишеше да не се представям с истинското си име. Трябваше да напиша името, което съм си избрал, на лист хартия заедно с измислената от мен самия автобиография и нова самоличност. Избрах си името Симон Лахав. Баща ми се казва Симон, а знаех, че името Островски на полски или на руски е нещо като наточено острие. Лахав на иврит означава острие.

Писах се свободно практикуващ художник график, за да мога да се позова на действителния си опит в тази област, но без да посочвам някакви конкретни данни. Адресът, който дадох в Холон, изобщо не съществуваше.

Беше дъждовна сутрин, януари 1983 година, когато пристигнах отново в седем часа на мястото на срещата и заварих там две жени и осем други мъже. Освен тях имаше и трима-четирима, които приличаха на инструктори. Щом предадоха пликовете, съдържащи новата ни самоличност, всички се качихме в един автобус, който ни откара в луксозния хотел, известен с името „Кънтри-клуба“ по магистралата от Тел Авив за Хайфа. Курортът се слави с това, че притежава най-добрата лечебна и спортна база в цял Израел.

Настаниха ни по двама в малки апартаменти и ни казаха незабавно да се явим в номер първи още щом оставим багажа си.

На възвишението срещу „Кънтри-клуба“ е разположена така наречената лятна резиденция на министър-председателя. В действителност името й е „Мидраша“, учебният център на „Мосад“. В деня на пристигането си се загледах в този хълм. Всеки в Израел знае, че мястото има нещо общо с „Мосад“, така че се чудех дали в крайна сметка няма да се озова там. Стигнах до заключението, че всички останали са дошли именно заради моите тестове. Може би звучи параноично, но параноята беше само в плюс за този случай.

Първото нещо, което забелязах в апартамент номер едно, бе огромното фоайе и отрупаната с изискани ястия маса в средата. В далечния край на помещението имаше бар, покрит с табли с храна — повече, отколкото бях виждал през целия си живот. Зад него стоеше готвач, готов да приеме всяка поръчка, стига някой да пожелае нещо специално.

Освен десетимата ми съкурсници наоколо се виждаха поне още дузина други, някои закусваха, а други просто разговаряха. Към десет и половина всички се преместихме в съседното помещение. Тук също имаше маса, подобна на първата, и курсистите насядаха около нея, а останалите седнаха зад масите покрай стените. Никой не ни караше да бързаме. Закуската напомняше по-скоро за парти, а накрая ни поднесоха и кафе. И естествено повечето си позволиха да запалят.

Узи Накдимон се обърна към нас:

— Добре дошли на теста. Тук ще бъдем три дни. Не правете нищо, с което мислите, че ще ни впечатлите. Преценявайте всичко от своя гледна точка независимо от обстоятелствата. Ние ще определим кои от вас са подходящи. Вече сте преодолели успешно повечето тестове. Бихме искали за последно да се уверим, че сте точно такъв тип хора, от каквито имаме нужда.

Всеки от вас ще има ръководител/инструктор — продължи той. — Всички сте си измислили име и професия. Не трябва да сваляте маската си, но в същото време задачата ви е да разкриете истинската самоличност на всеки един от останалите.

Това беше първата група тестувани, в която бяха включени и жени, макар че тогава все още не го знаех. Съществуваха известни политически тежнения относно набирането на жени за катси и затова бяха решили да ги включат в тестовете, за да се провери дали са в състояние да ги издържат. Разбира се, всичко беше само за очи и никой нямаше намерение да го допусне в действителност. Просто форма на реверанс към управляващите. Наистина в тайните операции участват и жени, но те никога не стават катси. От една страна, жените са по-уязвими, но най-често действията на „Мосад“ са насочени срещу мъже. Араби. Те лесно могат да бъдат съблазнени от жена, обаче никой арабин не би работил за една жена. И точно поради това жена не може да ги вербува.

И така десетимата се представихме един след друг и всеки разказа измислената си автобиография. Когато някой свършеше с историята си, останалите почвахме да му задаваме въпроси. Понякога някой от инструкторите, седнали зад нас, също питаше говорещия.

Разказът ми допускаше известна свобода на действията. Не исках да споменавам името на която и да е фирма, където уж съм работил, защото някой от другите можеше наистина да е чувал нещо за нея. Казах, че имам две деца, но на бърза ръка ги превърнах в момчета, защото не трябваше да издавам каквато и да е подробност от действителния си живот. Въпреки това исках да съм колкото се може по-близо до истината. Беше лесно. Изобщо не се напрягах. Играта ми харесваше.

Всичко продължи около три часа. По едно време, докато задавах въпросите си, някой от екзаменаторите се намеси:

— Извинете, как се казвахте?

И разни дребни уловки като тая — проверка на вниманието и т.н. Нужно бе непрекъснато да си нащрек.

Когато приключихме, ни казаха да се приберем по стаите си и да се преоблечем за излизане.

— Отивате в града. Разделиха ни в групи по трима, а във всяка от колите се качиха и по двама инструктори. Щом се озовахме в Тел Авив, към нас се присъединиха още двама от пресечката на булевард „Цар Саул“ и „Ибн Гевирол“. Беше четири и половина следобед. Един от инструкторите се обърна към мен и рече:

— Виждаш ли онзи балкон на третия етаж? Имаш три минути за размисъл. После ще влезеш в сградата и след шест минути искам да те видя на балкона заедно със собственика или човека, който живее там, а в ръката си трябва да държиш чаша вода.

Това вече ме стресна. Не носехме със себе си каквато и да е легитимация, а според законите на Израел всеки е длъжен да носи със себе си документи за самоличност. Бяха ни казали да използваме само измисленото си име и нищо друго. В Израел просто няма как да излезеш без паспорта си. В случай, че имахме неприятности с полицията, то и тогава трябваше да пробутаме измислиците си.

Как ли да постъпя? Първата ми задача бе да определя със сигурност за кой апартамент става въпрос. Сякаш минаха сто години, докато се наканих да кажа на инструктора, че съм готов.

— Накратко, какво смяташ да правиш? — попита ме той.

— Накратко, правя снимки — отвърнах аз. Въпреки че от нас се очакваха мигновени решения, инструкторите все пак искаха да имаме някаква обща идея за действие, нежели да пресъздаваме арабския израз „Ала баб Аллах“. Или в превод: „Каквото ще да става, всичко е в ръцете на Аллах.“

Бързо се изкачих по стълбите, като за всеки случай броях вратите, за да не ги объркам. Почуках и скоро на прага се появи възрастна жена на около 65 години.

— Здравейте — казах аз на иврит. — Казвам се Симон. Работя за Министерството на транспорта. Сигурно сте забелязали, че на кръстовището пред вас стават доста често злополуки. — Поех си дълбоко дъх, за да имам възможност да проследя реакцията й.

— Да, да, зная — рече тя. (Като се вземе предвид начинът, по който израелците шофират, няма начин на повечето кръстовища да мине без злополуки, така че идеята ми не ме излагаше на голям риск.)

— Бихме искали да наемем балкона ви, ако е възможно.

— Да наемете балкона?

— Точно така. Искаме да заснемем уличното движение на кръстовището. Никакви хора няма да ви се пречкат. Само ще монтираме една камера на балкона. Ще може ли да хвърля един поглед от терасата, за да се уверя, че мястото е подходящо? Достатъчни ли са 500 лири на месец, ако решим да го наемем?

— Да, разбира се — отвърна тя и ме поведе към балкона.

— Прощавайте, между другото, ще може ли да ми дадете чаша вода? Днес беще голяма жега.

Минута по-късно и двамата стояхме един до друг на балкона.

Почувствах се на седмото небе от щастие. Открих, че ни наблюдават. Щом жената погледна настрани, вдигнах чашата за поздрав. После поисках от стопанката името и телефонния й номер и й казах, че след като проверим на още няколко адреса, ще се обадим, за да я осведомим дали сме избрали нейната тераса.

Когато излязох на улицата, разбрах, че следващият също е изпълнил успешно задачата си. Трябвало да отиде при най-близкия автомат за осребряване на чекове и да „изпроси“ от първия срещнат сумата от десет долара. Обяснил на човека, че му се налага да вземе такси, защото жена му щяла да ражда, а за нещастие останал без пукната пара. После му поискал адреса с обещанието, че ще му върне парите в най-скоро време. Човекът му услужил.

Третият от нас обаче нямаше същия късмет. Казаха му да се появи на терасата на една от съседните сгради и той реши най-напред да се качи на покрива под предлог, че ще проверява антените. За негово нещастие още щом позвънил на вратата с измислената си история, се оказало, че наемателят работи към местната телевизионна компания.

— Какви ги разправяш? — попитал техникът. — Антените са си наред.

Докато се опитвал да замаже положението, оня го заплашил, че ще се обади в полицията, и самозваният „антенаджия“ си плюл на петите.

След като приключихме с това, ни откараха на улица „Хаяркон“ на самото Средиземноморско крайбрежие, където се намират повечето от луксозните хотели. Заведоха ме във фоайето на „Шератон“ и ми наредиха да седна.

— Виждаш ли онзи хотел от другата страна на пътя, „Базел“ — посочи ми го един от инструкторите. — Ще идеш там и ще разбереш как се казва третият поред в списъка на гостите на хотела.

В Израел книгата за регистрация обикновено се държи заключена и както повечето подобни неща информацията в нея не е достъпна за всеки. Беше взело да се здрачава, когато се озовах пред зданието, но все още нямах идея как да получа интересуващото ме име. Знаех, че не съм сам. Знаех, че всичко е на игра. Но все пак се вълнувах и тревожех. Исках да се справя, въпреки че ако човек се замисли, възложената ми задача бе доста глупава.

Реших да говоря на английски, защото тогава се отнасят с тебе по-учтиво. Смятат те за турист. Запътих се към рецепцията с намерението да попитам дали няма някакво съобщение, оставено за мен. Сетих се за изтърканата шега да позвъниш на произволен телефон с въпроса дали Дейв си е вкъщи. Обаждаш се още няколко пъти все със същия въпрос докато човекът отсреща започне да ругае, че непрекъснато грешиш номера. Накрая се обаждаш и казваш:

— Здрасти, аз съм, Дейв. Някой да ме е търсил?

Човекът на рецепцията ме погледна и попита:

— Вие гост на хотела ли сте?

— Не, не съм — отвърнах аз. — Но имам уговорена среща тук.

Служителят ми отговори, че не са оставени никакви съобщения, и затова реших да „почакам“ във фоайето. Половин час по-късно, през което време нетърпеливо поглеждах към часовника си, отново се запътих към гишето:

— Може би вече е пристигнал, а аз не съм го забелязал — осмелих се да предположа.

— Как се казва? — попита ме той.

В отговор изломотих нещо, което звучеше като „Камалунк“. Онзи се зарови в регистратурата и попита:

— Как се пише?

— Не съм сигурен. Или е с „С“ или с „К“ — поясних и в същото време се надвесих над книгата, за да „търся“ заедно с него, а всъщност да прочета третото поред име в списъка.

И тогава, сякаш изведнъж осъзнавайки грешката си, заекнах:

— Ама това е хотел „Базел“. А аз мислех, че съм в „Сити“. Ужасно съжалявам. Стана глупаво недоразумение.

Още веднъж се почувствах щастлив. После ми мина през ум как ли ще разберат инструкторите ми, че името, което им казвам, е същото. Но в Израел за тях няма тайни, те могат да получат всяка информация, която пожелаят.

Навън вече бе тъмно и хората взеха да се прибират по хотелите, така че заедно с инструкторите си тръгнахме нагоре по улицата. Единият ми подаде телефон с две жици, прикрепени към него, и ми каза, че това ще е последният тест за деня. Апаратът имаше сериен номер, гравиран върху слушалката, за да не стават злоупотреби. Задачата ми този път беше да вляза в хотел „Тал“ и да подменя слушалката на някой от обществените телефони с тази, която ми бяха дали, а после да се върна с другата, като при това оставя апарата в пълна изправност.

Пред телефона се бе събрала опашка, но си казах, че трябва да изпълня и последната задача. Когато ми дойде редът, набрах наслуки някакъв номер, поставих жетона и притиснах с рамо слушалката към ухото си. Коленете ми трепереха. Зад мен се бе събрала голяма опашка. Развинтих капачката на микрофона и извадих бележника от джоба си, сякаш имах намерение да записвам нещо. Същевременно бърборех нещо на английски, за да заблудя останалите, че приказвам, та пушек се дига.

На всичкото отгоре някакъв се беше лепнал за гърба ми и ми дишаше във врата. Оставих бележника си и се извърнах към него:

— Извинете.

Той отстъпи крачка назад, а аз успях да свържа новата част. Някой беше отговорил на произволното ми обаждане и питаше кой го търси. Естествено нищо не му отговорих, само завинтих капачката и затворих.

Когато прибрах микрофончето в джоба си, вече треперех целият. Никога по-рано не бях правил нещо подобно — не знаех какво значи да откраднеш. Отидох при инструктора ги и му подадох откаченото устройство. Почувствах ужасна слабост.

Скоро и петимата тръгнахме обратно към „Кънтри-клуба“.

По пътя почти не говорехме. След вечерята ни наредиха да предадем пълен доклад за събитията от деня, без да пропускаме нищо — колкото и маловажно да ни се е сторило.

Към полунощ и двамата с моя съквартирант бяхме капнали и гледахме с празни погледи в телевизора, когато на вратата се почука — беше инструкторът. Каза ми да се облека и да тръгвам с него. Закара ме с колата близо до някаква овощна градина и ми обясни, че скоро в района ще пристигнат хора на тайно съвещание. В далечината се носеше вой на чакали, а щурците свиреха пронизително.

— Ще ти покажа точното място — рече той. — Трябва да разбереш колко човека присъстват и за какво говорят. Ще мина да те прибера след два-три часа.

— Разбрано — отговорих аз.

Той зави надолу по някакво чакълесто шосе и спря на брега на едно „уади“ (поток, който се пълни с вода само през дъждовните периоди). На дъното му се виждаше полупресъхнала локва, а точно до пътя имаше неголям циментов дренаж.

— Ето — обади се той, сочейки към отвърстието на дренажа. — Мястото е удобно за скривалище. На дъното ще намериш купчина стари вестници, използвай ги рационално.

Това вече бе истинско изпитание за мен. Страдам от клаустрофобия и те го знаеха от психологическите ми тестове. Освен това не мога да търпя разните му дребни гадинки: хлебарки, червеи, плъхове. По същата причина не обичам да се къпя в езера и реки — заради противната тиня и наноси по дъното. Погледнах надолу по тръбата, но не можех да различа противоположния й край. Това бяха най-дългите три часа в целия ми живот. И, разбира се, никой не се появи. Тайно съвещание нямаше. С мъка се удържах да не заспя. Непрекъснато си напомнях къде се намирам, за да не се отпускам.

Най-сетне инструкторът се върна.

— Искам изчерпателен рапорт за срещата — каза той.

— Жива душа не се е мяркала наоколо — отвърнах.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— А може би си заспал.

— Не, не съм.

— Да, обаче ако не друг, то поне аз бях със сигурност тук — рече накрая той.

— Трябва да си бил на някое място, което да е приличало на това. Тук нямаше никой.

На връщане ми бе наредено да не разказвам никому за случилото се.

На следната вечер ни казаха да се облечем с някакви по-обикновени дрехи. Закараха ни в Тел Авив и всеки от нас бе разпределен към някоя сграда, която трябваше да наблюдава и да записва и най-малките подробности, свързани с „шпионирането“ му. Естествено трябваше да си измислим и алиби за тази подозрителна дейност.

Към осем часа вечерта ме закараха в града в някаква малолитражка. С мен пътуваха двама други, единият от които се казваше Шай Каули — катса ветеран, чиято дългогодишна служба на „Мосад“ бе увенчана с безброй успешни операции^[2]. Оставиха ме малко преди улица „Дизингов“, главната улица на Тел Авив, и ми казаха да наблюдавам пететажното здание отсреща и да отбелязвам всички, които влизат.

В колко часа са пристигнали, кога са си тръгнали, как изглеждат, кои лампи в сградата светят и кои не и всичко това с точност до минутата. Накрая ми обясниха, че ще минат да ме приберат по-късно, а сигналът ще бъде премигване с фаровете.

Първата ми мисъл беше да се скрия някъде. Но къде? Бяха ми казали да стоя на видно място. Нямах никаква представа какъв бе планът им. После нещо ми просветна и реших да седна на тротоара и да почна да рисувам зданието. Информацията, която ме интересуваше, щях да впиша в самата картина, като използвам за целта английски букви, подредени отзад напред. А за да обясня защо рисувам нощем, реших следното: по това време е много по-спокойно, а освен това рисувам с молив и не ми трябва кой знае какво осветление.

Половин час по-късно душевната ми хармония бе грубо нарушена от скърцането на спирачки — някаква кола се качи на бордюра и спря. От нея изскочи униформен полицай и ми показа значката си.

— Кажи ми името си! — нареди той.

— Симон Лахав.

— Какво правиш тук?

— Рисувам.

— Пристигна оплакване от един от съседите. Твърди, че наблюдаваш банката. (Наистина на първия етаж на сградата се помещаваше банка.)

— Не е вярно, само си рисувам. Ето, виж! — отговорих аз и му подадох творбата си.

— Я не ми ги пробутвай тия, ами се качвай в колата! Автомобилът бе „Форд Ескорт“ без регистрация, освен шофьора вътре имаше още един човек. Обадиха се по радиото, че са прибрали някакъв тип. Междувременно първият се намърда в колата до мен и потеглихме. Онзи, който стоеше отпред, се обърна към мен и попита:

— Кажи си истинското име, не ни баламосвай! Отново повторих „Симон“.

Оня пак зададе същия въпрос и тъкмо си отворих устата да повторя, когато юначагата до мен ме зашлеви през лицето и изрева:

— Млъквай!

— Зададоха ми въпрос — опитах се да протестирам аз.

— Никакъв въпрос не са ти задавали! — рече той.

Сега вече изпаднах в паника. Чудех се къде ли са се запилели моите хора. Юначагата ме попита откъде съм. Казах, че съм от Холон, а полицаят от предната седалка ме чукна по челото и натърти:

— Попитах те как се казваш.

Щом повторих, че се казвам Симон и съм от Холон, човекът до мен се обади:

— На какъв се правиш, умнико? — След което ме блъсна напред и лепна с белезници ръцете ми зад гърба. Полицаят отпред псуваше като хамалин и ме наричаше мръсен и смотан наркотрафикант.

Плачливо обяснявах, че само съм си рисувал, а той ме попита какъв съм по професия и му казах, че съм художник.

Вече се движехме през някаква непозната част от града и полицаят на предната седалка рече:

— Ще те приберем на топло. Ще ти дадем да се разбереш.

Взе ми рисунките, смачка ги на топка и ги запокити на пода.

После ми наредиха да си изуя обувките — нещо, което ми се видя изключително трудно да направя с белезници на ръцете.

— Къде криеш наркотиците? — попита един.

— Какво искаш да кажеш? Не нося наркотици. Аз съм художник.

— Ако не проговориш сега, ще го направиш по-късно — заяви той.

Междувременно по мен се сипеха удари от всички страни. Един от тях така ме цапардоса по ченето, та ми се стори, че са ми избили някой зъб.

Онзи отпред ме придърпа към себе си и започна да ми крещи в ухото, да ме заплашва и все настояваше да призная къде крия наркотиците, а през цялото това време шофьорът караше безцелно из града.

Стигнах до заключението, че става въпрос за груба саморазправа. Бяха пипнали някакъв беззащитен нехранимайко и сега искаха да си го изкарат върху него. И по-рано бях чувал за подобни случаи, затова поисках да ме откарат в участъка и да ми бъде назначен адвокат. Около час след започването на тормоза един от полицаите поиска да му покажа в коя галерия са изложени творбите ми. Знаех по име всички галерии в Тел Авив, а също и че по това време са до една затворени, така че му посочих една наслуки. Щом пристигнахме, кимнах с глава към галерията, тъй като ръцете ми бяха все още в белезници, и рекох:

— Картините ми са изложени тук.

Другият ми проблем бе, че не носех със себе си никакви документи за самоличност. Обясних им, че съм ги забравил вкъщи. Тогава те ми свалиха панталоните, защото искаха „да ги претърсят за наркотици“. Ужасно се притесних, но в края на краищата полицаите поомекнаха и явно взеха да ми вярват. Казах им, че искам да ме върнат там, откъдето ме бяха прибрали в началото, но не мога да се оправя сам. После добавих, че съм останал без пукната пара, но един приятел щял да мине да ме прибере по-късно.

И така те ме върнаха в същия район и спряха на една автобусна спирка. Първият полицай взе рисунките ми от пода и ги изхвърли през прозореца. После ми свалиха белезниците, но се наложи още да почакам, докато съставят рапорта си. Зад нас спря автобусът. Моят „приятел“ до мен ме изрита навън и аз се строполих на асфалта. Метнаха подире ми панталоните и обувките и заминаха, като на изпроводяк ме предупредиха да не се мяркам тъдява, защото лошо ми се пишело, ако пак ме хванели.

Ето ме най-сетне паднал насред улицата и без панталон, а край мене се тълпят хората, слезли от автобуса. Обаче трябваше на всяка цена да се добера до скиците си и когато ги прибрах, се почувствах все едно току-що съм додрапал до връх Еверест. Какво приказно усещане за отлично изпълнена задача!

Тридесет минути след като се бях облякъл и подновил наблюденията си, забелязах примигването на фарове. Качих се в колата и скоро бях отново в „Кънтри-клуба“, където предадох доклада си. С „полицаите“ се срещнах още веднъж, но това стана много по-късно.

В крайна сметка се оказа, че те изобщо не са полицаи. Изглежда, всеки от съкурсниците ми бе имал среща с „ченгетата“ тази вечер. Това беше също част от теста.

Един от другите бил арестуван от полицаите, докато стоял под някакво дърво. Когато го попитали какво прави там, той отвърнал, че наблюдава кукумявките. Тогава ченгето рекло, че не вижда кьорава кукумявка, а онзи му отвърнал: — Ами вие, момчета, ги подплашихте.

После и него го завели на „разходката“.

Друг пък го пипнали на „Кикер Хамдина“, известния площад. Често казват, че той символизира държавата Израел. През лятото там стои циркът, а през зимата не може да се прекоси от кал. Точно като Израел. През половината година е само кал, а през другата половина — непрекъснат цирк. Момчето обаче било кръгъл глупак. Казал им че участва в специална операция. Заявил, че работи за „Мосад“ и всичко това е тест. Очевидно се издънил.

Всъщност от десетимата, които започнаха последните изпитания заедно с мен, по-късно видях само една жена. Тя влезе в охраната на плувния басейн на „Мосад“, където служителите от управлението отиват заедно със семействата си през почивните дни.

На третата сутрин след закуската отново ни закараха в Тел Авив. Първата ми задача бе да вляза в един ресторант, където да завържа разговор с човек, когото са ми посочили преди това, и така да наредя нещата, че той да се съгласи да се срещне с мен още същата вечер. Докато обмислях плана си, преди да вляза, забелязах, че келнерът се върти доста често около същия господин, и заключих, че той може би е самият управител. Щом се настаних на съседната маса, открих, че чете някакво киносписание.

Прецених, че щом номерът с видеокамерата ми беше помогнал да се покажа от оня балкон, нищо не пречи да го използвам отново. Попитах келнера дали бих могъл да разговарям с управителя, защото правя филм и това място би могло да се окаже подходящо за част от снимките. Още преди да съм изказал желанието си, и той вече се беше настанил до мен. Казах му, че смятам да обиколя още няколко места и затова се налага да тръгвам, но бихме могли да си уговорим среща примерно довечера. Стиснахме си ръцете и се разделихме.

След това и десетимата ни закараха в парка близо до булевард „Ротшилд“ и ни казаха, че скоро покрай нас ще мине висок мъж с риза на черни и червени квадрати. Задачата ни бе да го проследим незабелязано. Десет човека могат да свършат нещо незабелязано трудно, още повече, ако двадесет други ги следят също така незабелязано. Всичко продължи около два часа. Някои следяха от терасите на близките блокове, други се криеха зад дърветата — навсякъде имаше „агенти“. Но тези, които наблюдаваха нас самите, се интересуваха от инстинкта ни — от подхода ни към задачата.

След като това свърши, представихме докладите си и отново ни разделиха. Откараха ме обратно на улица „Гевирол“, но този път колата спря пред банка „Хапоалим“. Казаха ми да вляза вътре и да получа колкото може повече информация за директора, най-вече името и домашния му адрес.

Трябва да се има предвид, че Израел е страна, в която всеки винаги се отнася с подозрение към всички и всичко.

Облякох новия си костюм и отидох при чиновника на първото гише, за да го питам как се казва управителят на банката. Той ми отговори и ми обясни как да намеря кабиненета му на втория етаж. Щом се качих горе, казах на секретарката му, че трябва да говоря лично с него, защото се връщам в Израел, след като съм живял дълги години в Щатите, и възнамерявам да прехвърля значителна сума на нова банкова сметка.

Щом влязох в кабинета му, забелязах, че на бюрото е поставена значка на „Б’ней Брит“. Поприказвахме си на тази тема и преди да се усетя, вече бях поканен да му гостувам. Скоро щял да замине за Ню Йорк като помощник-управител в тамошния клон. Разменихме си адресите и обещах да му дойда на гости. Обясних му, че все още не съм се установил за постоянно в Израел и затова нямам телефон, но бих могъл да му се обадя, ако ми даде номера на своя. Той дори ме почерпи с едно кафе.

За начало обявих, че ще прехвърля около 150 000 щатски долара. По-късно, ако всичко потръгне добре, щях да прехвърля още пари. Всъщност с деловата част приключихме за 10–15 минути, след което преминахме на по-леки теми. За по-малко от час вече знаех всичко за него.

Щом изпълних и тази задача, ме откараха в хотел „Тал“ заедно с още двама колеги и ни наредиха да чакаме там, докато пристигнат и другите. Бяха минали едва десет минути, когато във фоайето влязоха шест души. Един от тях ме посочи и каза:

— Ето го.

— Тръгвай с нас — рече другият. — Нали не искаш да вдигаме гюрултия в хотела.

— Какво значи това? — попитах аз. — Не съм направил нищо нередно.

— Тръгвай с нас! — повтори оня, изваждайки служебната си значка.

И тримата ни качиха в някакъв фургон, завързаха ни очите и тръгнахме на зигзаг из града. Накрая ни отведоха в някаква сграда все така с вързани очи и ни разделиха. Чувах, че наоколо минават хора. Скоро ме затвориха в някакво тясно помещение и ми казаха да чакам.

След около два-три часа ме изведоха навън. През всичкото време бях седял върху тоалетната чиния в малка баня. Действието се развиваше в Академията (учебната академия на „Мосад“) на втория етаж, макар че тогава дори и не подозирах къде се намирам. Отведоха ме в друга тясна стая на същия коридор. Щорите бяха спуснати, а пред мен стоеше мъж с вид на бияч. В окото му имаше черна точица: изглеждаше, сякаш е с две зеници. Изгледа ме мило и взе да ме пита за разни работи. Името ми. Какво съм търсил онзи ден в хотела, когато съм разглобил телефона. Бомба ли съм искал да поставя? Къде живея?

По едно време каза, че ще ме закарат вкъщи. Знаех, че мястото всъщност е голо поле, и се разхилих неудържимо. Попита ме защо се смея, и му отвърнах, че намирам ситуацията за много комична. Мислех си какво ли ще стане, когато ме закарат там и аз изрева:

— Къщата ми! Къде ми е къщата? — Въобще не можех да спра да се смея.

— Сигурно се шегувате — изхълцах аз. — Какво всъщност искате?

Той каза, че искал жилетката ми. Беше чудна дреха, производство на Пиер Балман. И я прибра. След това ме накара да се съблека. Когато ме върнаха обратно в банята, бях чисто гол. Малко преди да вляза вътре, някой изля отгоре ми цяла кофа леденостудена вода.

Оставиха ме да треперя от студ двадесетина минути и пак ме заведоха при същия човек.

— Още ли ти е смешно? — попита ме той.

Четири-пет пъти ме разкарваха между кабинета и тясната баня. Ако някой почукаше на вратата на кабинета, се налагаше да се крия под масата. Това се случи поне три пъти. Най-сетне човекът ми рече:

— Не го взимай навътре. Получи се недоразумение.

Върна ми дрехите и ми каза, че ще ме закарат там, откъдето ме бяха прибрали. Отново ми вързаха очите и ме вкараха в колата, но тъкмо да потеглим, и някой се провикна:

— Чакай малко! Върнете го! Проверихме адреса, а там няма нищо.

— Не разбирам какво имате предвид — обадих се аз, но те отново ме прибраха в банята.

Минаха още двадесет минути и те ме повикаха в кабинета, където ми казаха:

— Съжаляваме, станала е грешка!

После ме откараха в „Кънтри-клуба“, отново се извиниха и си тръгнаха.

На четвъртата сутрин от първата ни седмица всички ни събраха пред една стая и взеха да ни привикват поотделно за разговор.

Попитаха ме:

— Е, какво мислиш? Справи ли се?

— Не зная — отвърнах. — Не знам какво сте очаквали от мен. Казахте ми да постигна най-доброто, на което съм способен, и аз се постарах.

Някои ги държаха вътре по двадесет минути. Аз стоях едва пет.

Накрая ми казаха:

— Благодарим ти. Ще ти се обадим по-късно.

След две седмици те наистина се обадиха. Трябваше да се представя за рапорт рано на следващата сутрин.

Значи бях вътре. Сега щеше да се почне с главния тест.