Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (7) (По пътя на измамата)

5. „Стари пушки“

Най-сетне в началото на март 1984 година дойде време да напуснем класната стая.

В групата все още бяхме 13 и ни разделиха на три подгрупи, които бяха настанени в различни квартири в околностите на Тел Авив. Нашият апартамент бе в „Гиватаим“, а другите бяха съответно на улица „Дизенгоф“ и на булевард „Бен Гурион“ в северната част на града.

Всеки апартамент трябваше да бъде едновременно център и тайна квартира. Нашият бе мезонет на четвъртия етаж с два балкона към кухнята и всекидневната, две спални, баня и тоалетна. Бедно обзаведеният апартамент принадлежеше на катса, заминал в чужбина.

Шай Каули бе шеф на моята тайна квартира (център). „Старите пушки“, които бяха с мене, се казваха Цви Г., психологът, Арик Ф., Авигдор А., аверът ми и още един на име Ами, натегач полиглот, който при всичките си ужасни недостатъци бе и заклет непушач, и то сред хора, за които пушенето бе станало свещен ритуал.

Ами беше ерген от Хайфа и имаше физиономията на кинозвезда, но непрекъснато се страхуваше, че някой ще го бие и ще съсипе прекрасното му лице. Така и не разбрах как изобщо са го допуснали след основния тест.

Петимата пристигнахме в 9 часа сутринта с куфарите си и с по 300 долара в джобовете, доста крупна сума, като се вземе предвид, че по онова време такива като нас не получаваха повече от 500 долара на месец.

Не позволихме на Ами да участва в разговора ни, защото и без това едва го траехме. Обсъждахме какво ще правим, когато дойде полицията, как най-лесно се понася болката, само и само да изтормозим Ами още повече. И това ни носеше удоволствие — същински копелета.

Щом се почука на вратата, Ами подскочи, без да може да скрие тревогата си. Беше Каули, който ни носеше някакви пликове. Ами изврещя срещу него:

— Писна ми всичко това! Каули му каза да се върне в Академията и да се види с Аралех Шерф, директора.

По-късно Ами отиде в групата на улица „Дизенгоф“, но една нощ, когато полицията разбила вратата на апартамента, той се събудил и заявил:

— Е, стига ми толкова! — и просто си излязъл, за да не се върне никога вече.

Станахме дузина.

В пликовете на Каули намерихме нашите задачи. Аз трябваше да се свържа с човек на име Майк Харари, тогава това име нищо не ми говореше. Трябваше да събера и информация за някакъв, когото приятелите му наричали „Мики“ — бивш пилот доброволец от войната за независимост в края на 40-те.

Каули ни каза, че трябва да си помагаме един на друг при изпълнението на задачите си. Това включваше съставянето на план за действие и схема за подсигуряване на апартамента. Всеки получи някакви документи — отново бях „Симон“, — даде ни също формуляри за доклади.

Най-напред трябваше да намерим скривалище за документите си, после да измислим обяснение защо всички се намираме едновременно в апартамента в случай, че полицията ни арестува. Най-добрият начин бе да се измисли „верижна причина“. Щях да обясня, че съм от Холон и съм дошъл в Тел Авив, където съм срещнал Джек, собственика на апартамента, в някое кафене.

— Джек ми рече, че мога да се настаня, защото заминавал в чужбина за два месеца — казвам аз. — После се видях с Арик в един ресторант. Познаваме се с него още от армията в Хайфа, така че и той дойде с мен.

Авигдор пък е стар приятел на Арик с тяхна си версия и т.н. Поне звучеше убедително. Колкото за Каули, казахме му сам да си измисли прикритие.

Документите скрихме в масата във всекидневната, чийто дървен плот бе покрит със стъкло. Поставихме втори, „фалшив“ плот. Достатъчно бе само да вдигнеш стъклото и да махнеш плота — лесно достъпно, а същевременно малцина биха се сетили да търсят на такова място.

Измислихме също и тайно почукване на входната врата: два пъти, после веднъж, два пъти и пак веднъж — така другите щяха да знаят, че е един от „своите“. Всеки път, преди да се приберем в апартамента, щяхме да се обаждаме с кодирано съобщение. А ако вкъщи няма никой, тогава на балкона се окача жълта кърпа.

Бяхме в страхотно настроение. Сякаш ходехме по въздуха. Вършехме истинска работа, пък било то и само като тренировка.

Още на същия ден, преди Каули да си тръгне, бяхме изготвили плановете си как да се срещнем с нашите хора и да получим от тях нужната ни информация. Тъй като знаехме адресите им, първата стъпка бе да наблюдаваме. И така Авигдор отиде пред дома на Харари вместо мен, а аз се отправих към местоработата на човека на Арик, който бе собственик на компанията „Вукис Тойс“.

Всичко, което знаех за Харари, бе името и адресът му. Нямаше го в телефонния указател. Обаче в библиотеката открих Харари в каталога „Кой кой е в Израел“. Но пишеше малко за него, само че е президент на застрахователната компания „Мигдал“, една от най-големите в страната. Централата и се намираше близо до района „Хакирия“. Там са съсредоточени и повечето правителствени учреждения. В каталога бе отбелязано, че съпругата на Харари работи като библиотекарка в университета на Тел Авив.

Реших да подам документи за работа в компанията „Мигдал“. Изпратиха ме в техния отдел „Кадри“, където се наредих на опашката. На едно от бюрата работеше човек на моя възраст, към когото колегите му се обръщаха с „Яков“.

Приближих се по него и казах:

— Яков?

— Да. Кой сте вие? — попита той.

— Казвам се Симон. Помня те. Бяхме заедно в Тел Хашомер — това бе главната наборна военна база, през която минават всички израелци.

— Коя година беше там? — поинтересува се той. Вместо да му отговоря направо, рекох:

— От 203-ти съм. — Споменах началото на цялата серия набори, което обхваща известен период от време, а не конкретна година или месец.

— И аз съм от 203-ти — рече Яков.

— Военновъздушните?

— Не. Танковете.

— А, ти завърши като „понгос“ — засмях се аз. („Понгос“ е израз на иврит, който се свързва с думата фунгус, или лишей, и често се използва за танкистите, защото в танка е тъмно, а често и влажно.)

Обясних, че познавам бегло Харари, и попитах Яков дали имат някакви свободни работни места.

— Ъ, да, в момента търсят търговски агенти — каза ми Яков.

— А Харари още ли е президент?

— Не, не — отвърна той и спомена някакво друго име.

— О! Знаеш ли с какво се занимава сега?

— Дипломат е — рече Яков. — Но също има солидно представителство за внос-износ в „Кър“.

Това вече ми прозвуча познато, защото Авигдор ми бе казал, че пред дома на Харари бил паркиран Мерцедес с бял дипломатически номер. Тогава това ми се стори странно. Много е подозрително за човек с израелско име да контактува с чужди дипломати. Всички чужди дипломати в Израел се смятат за шпиони. Ето защо, ако някой израелски войник пътува на автостоп, няма право да спира коли с дипломатически номера, в противен случай отива директно пред военния съд. Но когато Авигдор видя мерцедеса пред къщата му, не разбрахме, че това е неговата кола. Решихме, че е на някой външен посетител.

Яков и аз побъбрихме още малко, докато една жена ми каза, че е дошъл моят ред за интервю. За да не събудя никакви подозрения, отидох на интервюто и нарочно го издъних.

Вече знаех къде работи съпругата на Харари — в университета на Тел Авив — и че самият той е дипломат. Но къде? И за кого? Разбира се, можех и да проследя колата му, но ако Харари бе дипломат, той притежаваше някаква разузнавателна подготовка, не исках да се проваля още в първия си случай.

На втория ден казах на Каули, че смятам да действам отделно за всяка задача. Първо ще се свържа с Харари и чак тогава ще се опитам да открия кой е Мики.

Всеки път, когато излизахме от апартамента, можеше да ни проследят. Ако това се случеше, трябваше да предупредим останалите, че тайната квартира вече е разкрита. Разбира се, всеки знаеше с какво се занимават другите, защото рапортите ни отиваха при Шай Каули.

По това време вече правех и насън АПАМ. На четвъртия ден, когато отивах към сградата на „Кър“, забелязах, че някой тръгна след мен, щом навлязох в „Хакирия“. Обиколният маршрут, по който най-често пътувах, бе да хвана автобуса от „Гиватаим“ до „Дера Пета Тиква“ и да сляза на пресечката на улица „Каплан“, която излиза направо в „Хакирия“.

Щом слязох от автобуса, направих една широка обиколка, бях сторил същото и преди да се кача от „Гиватаим“. Огледах се и не видях нищо вдясно, но на паркинга от другата страна стояха някакви хора в лека кола.

Имаше нещо нередно около тях и веднага реших здравата да ги изпотя.

Тръгнах на юг по „Дера Пета Тиква“ — широка магистрала с по три ленти във всяка посока. Колата зад мен трябваше да ме изпревари или щяха да ме изгубят от поглед.

Стигнах до моста над „Пета Тиква“, който води до сградата на „Калка“. Беше към 11:45 часа и движението бе особено натоварено. Щом стъпих на моста, погледнах надолу и видях, че шофьорът на колата ме наблюдава, мислейки, че не го забелязвам. Зад мен имаше друг човек, но нямаше как да се приближи, без да го видя. От другата страна на моста имаше още един, готов да тръгне след мен в случай, че поема на север. Трети чакаше да се отправя на юг. От моста можех спокойно да ги наблюдавам.

Под моста имаше място, където колите можеха да направят обратен завой. Вместо да мина под моста, аз се плеснах по челото, като че бях забравил нещо, обърнах се и тръгнах обратно към „Каплан“, без да бързам, за да могат по-лесно да ме настигнат. Едва не се захилих, когато чух зад себе си трясъка на сблъскващи се автомобили. Моите хора се опитваха да направят обратен завой в натовареното движение под моста.

По „Каплан“ можеха да ме следят само в колона. Стигнах до половината на улицата, военната поща пред „Викторова врата“ — кръстена е на мое име по времето, когато бях най-младият офицер от израелската армия. После пресякох и от отсрещния павилион си взех „Газоз“, газирана вода с есенции.

Както стоях там, видях, че колата бавно се приближава. Тогава открих, че шофьорът е Дов Л. Довърших си закуската и се насочих право към колата — стояха на светофара и нямаше къде да мръднат. Почуках по покрива и се отдалечих. Зад мен Дов натисна няколко пъти клаксона, би-бип, сякаш казваше:

— Добре. Един на нула. Хвана ме.

Чувствах се на седмото небе от щастие. Толкова ми бе весело. По-късно Дов ми каза, че никой не му бил скроявал такъв номер и бил ужасно смутен.

Щом се уверих, че никой не ме следи, взех такси до друга част на Тел Авив, където отново направих голяма обиколка, за да съм сигурен, че не е било просто номер за отвличане на вниманието ми. После се върнах в „Кър“ и казах на гишето за информация, че имам уговорена среща с Майк Харари. Насочиха ме към четвъртия етаж, където открих табелка с надпис „Превоз, внос-износ“.

Реших да отида на мястото през обедната почивка, защото в Израел шефовете рядко работят по обяд. На този етап исках само да говоря с някоя секретарка и да взема телефонния му номер плюс малко информация. Надявах се да не попадна на самия Харари.

За щастие заварих там само секретарката. Тя ми каза, че фирмата работи главно със свои продукти, най-често от Южна Америка, но понякога взима и „стопаджии“, т.е. допълнителни товари за попълването на някоя пратка.

Обясних й, че съм научил от застрахователната компания, че Харари работи тук.

— Не, не — рече тя. — Той е съдружник, но не работи тук. Посланик е на Панама.

— Извинете ме — казах аз (лош отговор, но ме бяха хванали неподготвен), — мислех, че е израелец.

— Да — отвърна тя. — Но също така е и почетен посланик на Панама.

Тръгнах си и се прибрах вкъщи по заобиколен път, после написах подробен рапорт за всичко, станало през деня.

Когато Каули разбра какво съм направил до момента, ме попита как смятам да осъществя контакта.

— Отивам в панамското посолство.

— Защо? — поинтересува се той.

Вече бях измислил план. „Перленият архипелаг Панама“ развиваше процъфтяваща търговия с обработени бисери. В Израел Червено море е много подходящо за отглеждането на бисерни миди. Тихо е, има добро съдържание на сол, а преди Персийския залив често се срещат бисерни миди. Всичко това, а в частност и процеса по отглеждането на бисерни миди бях научил в библиотеката. Щях да ида в посолството като съдружник на богат американски бизнесмен, който иска да създаде ферма за бисерни миди в Ейлат. Предвид високото качество на панамските перли искахме да закупим от тях цял контейнер с бисерни миди и да ги отглеждаме в Израел. В плана се споменаваше, че акционерите в тази сделка са изключително богати и имат сериозни намерения. Не търсят бърза печалба, защото знаят, че няма никаква възвращаемост на вложените средства поне в първите три години. Каули го одобри.

Сега трябваше да си уредя среща с Харари, а не с официалния посланик на Панама. Щом им позвъних, се представих като Симон Лахав. Казах, че имам предложение за инвестиции в Панама. Секретарят каза, че трябва да говоря с аташето на посолството, но аз отвърнах:

— Не, бих искал да се видя с някого с опит в бизнеса.

— Може би трябва да се срещнете с г-н Харари. Уговорихме се за следващия ден.

Обясних, че могат да се свържат с мен в хотел „Шератон“. Бях регистриран там от „Мосад“, а също и в разни други хотели: катсите често се регистрират на различни места за по-голяма сигурност при получаването на съобщения.

Привечер получих бележка, където се казваше, че Харари ще се срещне с мен в 6 часа следобед на другия ден. Това ми се видя странно, защото всички учреждения затварят в пет.

Панамското посолство се намира точно на брега, южно от летището „Сид Дов“, над приземния етаж в една жилищна кооперация. Пристигнах облечен в изискан костюм и готов за всякакъв бизнес. Бях поискал фалшив паспорт, защото не се представях за израелец, а за бизнесмен от Канада, провинция Британска Колумбия. Вече разговарях с кмета на Ейлат, Рафи Хочман, с когото се познавах лично още от времето, когато живях в Ейлат за една година. Бяхме съученици в гимназията. Естествено не се представих на Хочман с истинското си име, но обсъдих предложението с него в случай, че Харари го приемеше.

За съжаление Каули не ми набави необходимия паспорт, така че се принудих да действам без него. Реших, че дори Харари да пита, ще му кажа, че съм роден в Канада и нямам навика да нося паспорта със себе си, затова съм го оставил в хотела.

Когато пристигнах в посолството, разбрах, че там няма никой друг освен Харари. Влязохме в разкошно обзаведения му кабинет и той седна зад масивното бюро, за да изслуша плана ми.

Първият му въпрос бе:

— Със собствени финансови източници ли действате, или зад вас стоят някакви банки?

Обясних, че капиталовложението се смята за рисковано и поради това работим с наши пари. Харари се усмихна. Тъкмо щях да се впусна в подробности около бисерните миди, но той ме прекъсна:

— Каква сума имате предвид?

— Колкото е необходимо, но не повече от 15 милиона щатски долара. Но това е в краен случай. Смятаме, че инвестициите през първите три години няма да надхвърлят 3,5 милиона.

— Защо тогава таванът е толкова висок? — попита Харари.

— Защото потенциалната печалба също е висока, а съдружникът ми е склонен да рискува.

Сега вече наистина трябваше да премина към техническите страни на плана си, да намеся името на кмета на Ейлат и всичко останало. Но Харари ме отряза насред думата, наведе се през бюрото и рече:

— За споменатата цена в Панама можете да се сдобиете почти с всичко.

Това вече ме постави пред значителен проблем. Бях дошъл да говоря с него, да го изпързалям по склона, докато не цопне в калта и с двата крака. Играех ролята на чистия, но още преди да успея да си отворя устата, той вече ме буташе надолу. Бях в посолството и говорех с почетния посланик. Той не бе чувал за мен, а вече намекваше за подкупи. И така, принудих се да му отвърна:

— Какво имате предвид?

— Панама е смешна страна — каза Харари. — Не прилича много на държава. По-скоро напомня на магазин. Познавам нужните хора, или казано по друг начин, приятел съм на магазинера. В Панама едната ръка мие другата. Днес вие искате облекчения за търговията ви с перли. Утре може би ние ще поискаме нещо от вас. Това е търговски договор, само че ние бихме желали да го направим дългосрочен.

Харари замълча и след малко добави:

— Но преди да продължим, бих искал да погледна документите ви за самоличност.

— Какви документи по-точно?

— Ами канадския ви паспорт.

— Обикновено не го нося със себе си.

— В Израел човек не бива да се разделя с документите си. Когато си го вземете, пак се обадете и ще продължим разговора си — каза той. — Сега, както знаете, посолството е затворено.

После стана и ме изпрати до вратата, без да каже нищо повече.

Издъних се, когато Харари ми поиска паспорта. Поколебах се, почти заекнах. Вероятно това му направи впечатление и той застана нащрек. Внезапно взе да изглежда ужасно заплашителен.

Прибрах се в апартамента по обичайния си заобиколен път и към десет бях готов с рапорта си. Тогава се появи и Каули, явно, за да го прочете.

Каули си тръгна и не след дълго пристигна полицията. Разбиха вратата на апартамента заедно с рамката. Всички ни откараха в полицейския участък в „Рамат Ган“ и ни сложиха в отделни килии за разпит. Целта на маскарада бе за пореден път да ни се подчертае, че при работата в центъра най-големият ни враг могат да се окажат местните власти. Например, ако забележиш, че те следят, в рапорта си трябва да напишеш кои според теб те наблюдават — местните власти или друг.

Пуснаха ни посред нощ, но когато се прибрахме, вратата на апартамента вече бе оправена. Десетина минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Аралех Шерф, директорът на Академията.

— Виктор? — попита той. — Зарязвай всичко. Искам те тук. Веднага!

Взех такси до „Кънтри-клуба“, а оттам стигнах до Академията пеш. Нещо не бе наред, чувствах го. Може би бяха открили, че производителят на играчки също е бивш служител на „Мосад“, какъвто бе случаят и с човека на Авигдор, собственик на фабрика за спиртни напитки.

Шефът пристъпи направо към въпроса:

— Няма да те мотая. Майк Харари беше шеф на „Месада“. Единственият му провал бе в Лилехамер, когато ръководеше операцията.

Шай Каули много се гордееше с тебе. Той ми даде твоя отчет, но от него излиза, че Харари не е свестен. Описваш го като мошеник. Така че снощи му позвъних и го попитах за мнението му. Прочетох му доклада. Той заяви, че всичко е пълна измислица.

След това Шерф ми преразказа версията на Харари.

Според него съм пристигнал, чакал съм го 20 минути и съм говорел с лошо английско произношение. Взел ме за някакъв навлек и ме изритал навън. Не знаел нищо за никакви перли и ме обвинил, че съм си измислил цялата история.

— Харари ми беше шеф — рече Шерф. — На теб ли да вярвам, някакъв си новобранец, или на него?

Почувствах, че кръвта ми се качва в главата. Бях почнал да се ядосвам.

Наистина лошо помнех имена, но докладите ми бяха изрядни във всяко едно отношение. Преди разговора си с Харари бях включил касетофончето, скрито в дипломатическото ми куфарче, и сега подадох касетата на Шерф.

— Тук е записан целият разговор. А ти ще прецениш на кого ще вярваш. Рапортът ми бе написан дума по дума от касетата.

Шерф взе касетата и излезе от кабинета. Върна се след 15 минути.

— Искаш ли да те закарат обратно в апартамента? — попита той. — Явно е станало недоразумение. Ето, в тези пликове са парите за групата ти.

— Мога ли да си прибера касетата? — попитах аз. — Там са записани и части от една друга операция.

— Каква касета? — учуди се Шерф. — Виж сега. Знам, че си прекарал тежка нощ в полицейския участък. Съжалявам, че трябваше да те разкарвам чак дотук само за да отнесеш парите на колегите си. Но понякога стават такива работи.

В един по-късен разговор Каули ми каза, че страшно се зарадвал, задето съм направил запис.

— Иначе — рече той — щяха да ти разкатаят фамилията, а вероятно и да те изхвърлят от курса.

Никога вече не видях онази касета, но добре си научих урока. Това омърси прекрасната представа, която имах за „Мосад“. Ето го значи големия герой. Много бях чувал за подвизите на Харари, но само под кодовото му име „Кобра“. Вече знаех какво всъщност представлява той.

Когато Съединените щати нахлуха в управляваната от генерал Мануел Нориега Панама малко след полунощ на 20 декември 1989 година, в първите комюникета се спомена, че и Харари е бил заловен. В новините го описваха като „човекът в сянка, бивш служител на «Мосад», който по-късно станал един от най-влиятелните съветници на Нориега“. Говорителят на новото проамериканско правителство в Панама изрази задоволството си от задържането му с думите:

— Харари бе вторият по важност човек в Панама след Нориега.

Обаче радостта беше преждевременна. Хванаха Нориега, но Харари изчезна и малко по-късно отново се появи, този път в Израел, където е и до ден днешен.

* * *

Оставаше ми да изпълня втората си задача — събирането на информация за бившия пилот „Мики“. Баща ми Сид Остен (по-късно се поевропейчил като Островски), който живее в момента в Омаха, Небраска, също е бил доброволец в израелските военновъздушни сили, така че знаех за дръзките им нападения и героизъм по време на Войната за независимост. Преди това повечето от тях са били пилоти във военновъздушните сили на САЩ, Великобритания или Канада през Втората световна война, след която са се сражавали доброволно за Израел.

Много от тях са били разпределени към летището „Сид Дов“, където баща ми навремето е бил командир на базата. Доста имена изрових от архивите, но там не фигурираше никакъв „Мики“.

Тогава поисках от шефа на сигурността Муса М. да ме регистрира в „Хилтън“. После си набавих картон и стативи и накарах офицера за свръзка с ВВС да ме представи за канадски кинорежисьор, дошъл да снима документален филм за доброволците, помогнали за възстановяването на държавата Израел. Казах, че ще остана в „Хилтън“ два дни и бих искал да се видя с колкото е възможно повече ветерани.

Само един месец преди това на ветераните от ВВС бяха раздали ордени, така че адресите им бяха скорошни. Свръзката потвърди, че се е свързал с 23-ма от тях и 15 обещали да дойдат в „Хилтън“. Ако ми трябвало още нещо, да се обадя пак.

От картона направих табели с крещящи надписи „Ослепителни небеса: историята на Войната за независимост“. По-горе добавих: „Канадски документални филми“.

В петък, десет часа, Авигдор и аз влязохме в „Хилтън“ с табелите. Аз бях с официален костюм. Авигдор постави пред главния вход една от табелите, на която пишеше в коя стая ще се проведе срещата, и още една във фоайето. Никой от хотела не ни попита какво правим.

Близо пет часа разговарях с хората, на масата бе поставен касетофон. Един от тях, без да се усеща, дори ми разправяше разни случки с баща ми.

По едно време, докато два или три разговора вървяха успоредно, реших да се намеся:

— Мики? Кой е Мики? — въпреки че никой не бе споменавал името.

— О, това е Джейк Коен — рече един от мъжете. — Той беше лекар в Южна Африка.

После поприказваха известно време за „Мики“, който сега прекарвал половината година в Израел, а другата половина в Съединените щати. Малко след това благодарих на хората и им казах, че трябва да тръгвам.

Никому не дадох визитна картичка. Не се ангажирах с никакви обещания. Записах имената на всички, а те до един ме поканиха на обяд. Все едно бях сложил медуза в калъп, можех да направя с нея каквото си поискам. Но не се увлякох. После се върнах в апартамента, написах си отчета и казах на Каули:

— Ако в тази касета има нещо, което не искаш да пиша, по-добре ми кажи още сега.

Той се засмя.

* * *

Когато приключвахме и с тази част от курса през март 1984 година, Арлех Шерф ни позволи да присъстваме на шоуто на известния израелски продуцент Амос Етингер в „Концертния център“ на Тел Авив на годишното събиране на „Мосад“, което щеше да се проведе след по-малко от 48 часа. Тамар Авидар, съпругата на Етингер, е известна журналистка, която по едно време бе и културно аташе към израелското посолство във Вашингтон.

Събитието беше един от редките случаи, когато „Мосад“ прави нещо публично, макар че всички външни хора, които щяха да присъстват, бяха по-скоро продължение на странното „семейство“ — политици, хора от военното разузнаване, ветерани и неколцина редактори на вестници.

Бяхме изтощени. Все още имахме да предаваме отчети на Каули, а и не бяхме мигнали предната нощ, защото трябваше да репетираме за голямото шоу. Йоси ни предложи да идем в къщата му, за да дремнем за час-два, защото и бездруго трябваше да останем заедно. Но после Йоси се сети, че бил обещал на някаква дама да я посети, така че не успя изобщо да мигне.

Казах му:

— Но ти си се оженил съвсем наскоро. Ще имате дете. Защо се ожени? Та ти непрекъснато хойкаш. Като риба във вода си. Поне една твоя част винаги плува.

Той обясни, че роднините на жена му държали магазин на площад „Кикер Хамдина“ (нещо, подобно на баровското Пето авеню в Ню Йорк), така че парите не били проблем. Също така бил и ортодоксален евреин и родителите му очаквали внук.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита ме Йоси.

— Донякъде — отвърнах. — Не обичаш ли жена си?

— Поне два пъти седмично — каза той.

Единственият, който си съперничеше с Йоси по сексуална разюзданост, бе Хаим. Но Йоси поне бе умен за разлика от него. Онзи бе истинско чудо. Така и не разбрах как в „Мосад“ е бил допуснат толкова глупав човек като Хаим. Той бе събрал цяла банда улични хубавици, но само толкова. Единственото, което искаше, бе да засенчи Йоси. Дори и Джими Дуранте би спечелил конкурс по красота, ако се състезаваше с Хаим. Носът му беше несравним. Само че в онази работа гонеше само количеството, но не и качеството.

Много хора се сащисват, когато разберат, че работиш за „Мосад“. Това показва, че разполагаш с голяма власт. Моите колеги винаги си доставяха удоволствията, впечатлявайки жените с връзката си с „Мосад“. Това бе опасно и нарушаваше всички правила. Но те рискуваха и винаги се хвалеха с новите си придобивки.

Хаим бе женен й често идваше на гости у нас със съпругата си. Веднъж тя каза на жена ми Бела, че не се тревожи за Хаим, защото бил „най-верният съпруг в целия свят“. Много се изненадах, когато го чух.

За мен най-страшният случай на Йоси бе свързан с „тихата стая“ на четиринадесетия етаж в главната квартира в Тел Авив, откъдето се телефонираше на агентите. Системата бе снабдена с байпас, който позволяваше на катсата да разговаря с агента си, да речем в Ливан, но ако някой проследеше сигнала, щеше да реши, че повикването е от Лондон, Париж или някоя друга европейска столица.

Когато стаята е заета, отвън свети червена лампа — особено подходяща за случая — и никой не влиза. Йоси заведе в стаята някаква секретарка, сериозно нарушение на правилника, и успя да я свали, докато разговаряше с агента си в Ливан. За да докаже, че наистина го е направил, каза на Хаим, че ще остави бикините на жената под един от мониторите в стаята. По-късно Хаим отиде там и наистина ги откри. Взе ги и отиде при жената да я пита дали са нейни. Тя се смути и отрече, но Хаим ги подхвърли на бюрото й и си тръгна с думите:

— Ее, хайде да не се лъжем сега.

Всички знаеха за този случай. Моята праволинейност ми попречи да създам много връзки. Останалите се чувстваха по-сплотени, знаейки общите си тайни. Но мен това ме разочарова. Мислех, че съм попаднал в израелския Олимп, а всъщност се оказах в Содом и Гомор. Цялата работа бе пропита с това. Сексът обвързваше всички, беше цяла система от услуги. Аз съм ти длъжник и ти си ми длъжник. Помогни ми, и аз ще ти помогна. Така катсите растяха в службата и си проправяха пътя към върха.

Повечето от секретарките бяха много хубави. По този критерий ги подбираха, но прекаляваха, това пречеше на работата. Все пак никой не задиряше собствената си секретарка. Това само усложняваше нещата. Понякога шпионите отсъстваха по две, три или дори четири години от домовете си. Катсите, които отговаряха за тях в „Месада“, ги свързваха със семействата им. Всяка седмица те се виждаха със съпругите им, за да им носят новини, но скоро разговорите преминаваха в по-интимни закачки и накрая те спяха с тях.

Наистина в ръцете на този човек ти поверяваш живота си, но не можеш да му повериш и жена си. Ти си в някоя арабска страна, а в същото време той я сваля. Толкова бе разпространено, че ако поискаш да работиш в „Месада“, първото, което ще те питат, е:

— Защо, да не са ти сложили рога?

Това, което представихме на сцената, се казваше „Сенките“ и бе шпионска пиеса, изиграна зад три полупрозрачни екрана, за да се виждат само силуетите ни. Тъй като щяхме да ставаме катси, не трябваше да се показваме пред публика.

Пиесата започна с кючек и подходяща турска музика, а зад екраните минаваше човек с дипломатическо куфарче. Това бе една кулоарна шега. Казват, че можеш да разпознаеш катсата по три неща: дипломатическото куфарче, „Севън Стар“ (подвързания с кожа дневник) и часовника „Сейко“.

Във второто действие бе показано вербуване. После се отваряха разни дипломатически пратки и сцената внезапно се превърна в лондонски апартамент — в едната стая някакъв мъж говореше, а в другата (или по-точно на другия екран) седеше човек със слушалки и следеше разговора.

После имаше лондонско тържество и разни араби със странни прически, които пиеха и ставаха все по-весели. На другия екран един катса се срещаше с араби на улицата. Размениха си куфарчета. Накрая цялата трупа се събра зад екраните, стиснаха си ръце и изпяха еврейската песен „Чакам утрешния ден“, музикален еквивалент на старото пожелание „Догодина в Йерусалим!“, с което са се поздравявали евреите преди възстановяването на Израел.

Два дни след това направихме парти със скара в откритата градина във вътрешния двор на Академията точно до залата за тенис по случай завършването. Там бяха жените ни, инструкторите, всички, които бяха взимали пряко участие.

Продължавахме!

Беше март 1984 и направихме първата крачка.