Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (10) (По пътя на измамата)

8. Здравей и сбогом

Един ден преди началото на последното двуседмично упражнение се обади колегата ми Джери С. Тогава не можех дори да си въобразя огромното значение на това привидно невинно телефонно обаждане.

Джери, по онова време на 32 години, бе американски гражданин. Имаше брада и мустаци, а косата му сивееше. Беше строен и преди да дойде при нас, бе работил като адвокат в частната кантора на Сайръс Ванс, държавен секретар на САЩ по времето на Джими Картър. Бях приятел с Джери независимо от слуховете, че бил хомосексуалист. Веднъж той заяви на всеослушание, че има приятелка, която пристигнала наскоро от Щатите и в момента живеела при него, но трябвало да се връща, защото била женена. Слуховете обаче продължаваха да се носят, защото никой така и не я видя. Джери ми бе гостувал вкъщи много пъти, а и аз му бях на гости. Често му помагах в учебната работа. Като изключим дребните спречквания, с него се разбирах добре. Затова нямаше нищо странно, че ме кани на гости. Каза, че искал само да поговорим и да ми покаже нещо. Отговорих, че няма проблеми, защо не?

Щом пристигнах, той ми поднесе любимото си питие — водка с лед и ягодов сок, приготвен в миксер. Преди да седне, сложи някаква касета във видеото.

— Искам да ти покажа нещо — рече той, — но преди това трябва да знаеш, че разполагам със сигурен източник вътре и отсега нататък ще ми е известно дали ни следят или не. Ще ти казвам винаги кога или къде ни наблюдават. Вече не е нужно да се тревожим.

— Ще бъда искрен с теб, Джери — отвърнах аз. — Не се притеснявам дали ме следят. Всъщност дори ми харесва. Вълнуващо е.

— Слушай — прекъсна ме той. — Казах на Рен Х. (наш съкурсник, който имаше сериозни проблеми с АПАМ) и сега той е много спокоен.

— Не се учудвам. Но според теб на кого правиш услуга?

— Е, все пак трябва да знаеш как точно те следят — отговори Джери малко троснато.

— Окей, Джери, действай тогава — казах. — Не ме интересува. Ако мислиш, че това ще ти е от полза, чудесно. Но съм любопитен. Как се сдобиваш с тази информация?

— Ами онази жена, дето Ицик движи с нея — рече той. — Тя е прословутият номер четири. И аз се виждам понякога с нея, а тя ми дава тия данни.

— Преувеличаваш нещо.

— Знаех си, че няма да ми повярваш, затова просто се отпусни и гледай видеото.

Малко преди това Джери минал покрай дома на Ицик и видял, че някаква жена си тръгва оттам. Привлекателна, с хубав тен, светлокестенява коса и прелестна фигура. Джери я изчакал да се отдалечи и после отишъл у Ицик, чиято съпруга в момента отсъствала. Нищо не споменал за жената.

„Ярид“, групата, която се занимаваше с европейската безопасност, естествено се обучаваше в Израел. Едно от най-добрите упражнения бе да следят някой бъдещ катса.

Подобни групи си служеха с номера, а не с имена и катсите не трябваше да знаят кой какъв номер има. Съобщаваха на „Ярид“ един ден по-рано кого трябва да проследят, точния час и изходната точка. Показваха им и снимка на обекта. Конкретната жена бе известна като № 4.

Джери я бе забелязал от по-рано на едно упражнение и макар и да не знаеше коя всъщност е тя, бе споменал за нея в рапорта си. Но после, когато я видял да излиза от дома на Ицик, направил връзка. Той я проследил до колата й, записал номера и го сверил по-късно в компютъра на полицията. Така разбрал името и адреса й.

Искаше да се възползва от информацията ако не за друго, то поне да опровергае слуховете, които се носеха за него. Също така искаше да знае кой ще бъде следен на всяко ново упражнение, за да не се тревожи излишно за АПАМ. Не бе особено добър в това и имаше намерение да го заобиколи някак си, защото бе много важно за курса. Катсата не може да иде в чужбина, без да е издържал преди това АПАМ.

Апартаментът му бе претъпкан с всички възможни електронни приспособления, имаше също и някакъв внушителен уред за гимнастика, наречен „Солофлекс“. Представляваше пейка и лост, окачен на здрава рамка. Едно от упражненията е да вържеш глезените си със специални гуми, които се закачаха на лоста. После почваш да правиш коремни преси, висейки надолу с главата.

Още едно хитроумно устройство бе камерата, монтирана в малко дипломатическо куфарче — използваше се много често. При нужда можеше да се вземе на заем от Академията. Човек никога не би се усетил, че го снимат с подобно нещо, а и снимките бяха с изключително качество.

Филмът започна с общи кадри от стаята. Пердетата бяха спуснати, но светлината беше достатъчна. В кадър се хващаха част от стената и трапезарията, но центърът се заемаше от тренажора.

В началото Джери и № 4 само си говореха. После взеха да се целуват и да се галят.

— Да се поупражняваме — рече той, щом тя си свали бикините, и я отведе при „Солофлекса“ и привърза глезените й с гумите. После я остави да виси надолу с главата под лоста.

Не можех да повярвам. Мислех си: „Боже мой, това не би могло да е истина.“ Но беше.

Докато тя висеше така, Джери отстъпи назад и разпери ръце като за пред камерата и рече:

— Тъй, тъй!

Ризата й бе паднала над главата и гърдите й се виждаха.

Джери я разсъблече, надвеси се над нея и леко я попривдигна. Отново се целуваха. След това започна да я гали между краката. Малко по-късно и той самият се съблече и в последните няколко минути на филма ясно се виждаше как тя му духа, висейки надолу с главата, а той седи гол на пейката.

— Джери, не е трябвало да я снимаш, за да я накараш и ти сътрудничи — обадих се аз, когато филмът свърши.

— Може би не. Но реших да го използвам само в случай, че откаже да ми помогне. Бива си го, нали?

— Да, в известна степен — отвърнах аз предпазливо.

— Знаеш ли какво се говори за мене в службата?

— Какво, че си хомо ли? — Да.

— Това си е твой проблем, а не мой. Не съм дошъл да те съдя.

Той стана и се премести до мене. Много близо.

— Виж, сега вече разбра, че не съм хомо.

— Джери, защо ми казваш всичко това? — попитах аз, леко изнервен.

— Слушай, харесват ми и двата начина — обясни той. — Мисля, че с теб можем чудесно да се прекараме. По-хубаво, отколкото си сънувал.

— Джери, наистина ли имаш предвид това, което си мисля?

— Надявам се.

Бях много смутен, но вече се ядосах. Станах от кушетката и тръгнах към вратата. Джери ме хвана за рамото и се опита да ме задържи. Тогава ми причерня пред очите. Блъснах ръката му и го ударих с всичка сила. Улучих го в стомаха, никога по-рано не ми се беше случвало така да цапардосам някого. Спуснах се надолу по стълбите и изхвърчах на улицата като тапа. Задъхвах се. Бягах близо 40 минути по целия път до Академията, вероятно четири или пет мили. Не бях в най-добрата форма. Кашлях непрекъснато, но не спирах.

В Академията отърчах направо при Ицик.

— Ицик, трябва да ти кажа нещо — рекох. — Това не може да продължава повече.

— Ела в кабинета ми.

Разказах му цялата история. Не твърдя, че съм му дал най-разбираемото описание на случая, защото се задъхвах и заеквах. Но поне бе достатъчно ясно. Казах му, че Джери е заснел филм как чука приятелката му и че после е предложил същото и на мен.

— Успокой се, успокой се — каза Ицик. — Дай да те откарам до вас.

Благодарих му, но отказах; защото велосипедът ми бе в Академията и предпочитах да се прибера с него.

— Чуй ме сега — рече Ицик. — Разказа ми за станалото. А сега го забрави.

— Какво искаш да кажеш? Да го забравя?!

— Да, да го забравиш. Не искам да чувам повече за това.

— Ама кой стои зад това копеле, че с пръст не можеш го бутна — възнегодувах аз. — Троянски кон ли има?

— Забрави го!

Почти нищо не можех да направя. Не можех да повярвам, че Ицик ме кара да забравя, без дори да провери лично случая.

Той добави:

— И не искам да чуя, че това се е разнесло между останалите. Не казвай нито на Хаим, нито на Йоси, нито на когото и да било друг. Разбираш ли?

— Окей, ще го забравя. Но ще ти предам писмено обяснение и искам копие от него към файл.

— Чудесно, напиши го. Копие към файл означава копие от писмо, което не бива да става достояние на друг освен на адресата. Запечатва се в плик и се изпраща в компютърен файл, където не са отваря. Но получателят трябва да се подпише, че го е прочел и датата се записва. Да предположим, че някой катса уведоми началниците си, че сирийците подготвят нахлуване на следващата седмица, но предупреждението бъде пренебрегнато. После, когато те наистина нахлуят, хората ще питат защо не са знаели. Ако катсата разполага с копие към файл, той просто ще го извади, за дадокаже, че е изпълнил своята част от работата.

По пътя за вкъщи минах през дома на шефа за сигурността Муса М. и му разказах цялата история.

— Трябва да промениш програмата и да изключиш момичето от нея — заявих аз.

— Каза ли на Ицик?

— Да.

— А той какво отговори?

— Да забравя за станалото.

— Мисля, че няма да мога да изключа момичето — сподели Муса, — защото тогава Ицик ще разбере, че си ми казал.

* * *

Първата задача, която ни възложиха в началото на последното триседмично упражнение в средата на октомври 1985, беше трите ни групи, всяка от пет човека, да се настанят в своя апартамент. Едните бяха в Хайфа, вторите в Йерусалим, а моята на третия етаж на някаква сграда близо до кино „Муграби“ на пресечката на улиците „Аленби“ и „Бен Йехуда“ в южната част на Тел Авив, мръсен квартал с много проститутки.

Освен Джери в групата ми влизаха Арик, Одед Л. и Мишел. Щом направихме тайника си в бюфета и подготвихме всичко необходимо за работата ни в тайната квартира, получихме паспортите си и ни заведоха на аерогарата. Там трябваше да минем през митническа и паспортна проверка, сякаш току-що пристигахме в Израел. Аз бях с канадски паспорт.

После взех такси от летището до апартамента, проучих района и разбрах къде са уличните телефони. Когато пристигнах в 1 часа следобед, оставаше още много време до обичайната ни среща. (От време на време ни се позволяваше да отскачаме до домовете си, но за това имаше график, защото апартаментът не биваше да остава празен през нощта.) Когато се прибрах в апартамента, сякаш нищо не се бе случило между Джери и мен, само дето знаех, че не мога и с пръст да го бутна, нито пък да се предпазя от него. „Гърбът“ му бе доста як.

Първото ни поръчение бе да идем в хотел „Гранд Бийч“ на пресечката на „Дизенгоф“ и булевард „Бен-Гурион“ точно срещу старата сграда на „Шератон“. Сега тя бе преотстъпена на американците, които строяха самолетни писти в Негев като част от Кемпдейвидското споразумение, според което Израел се отказваше от пистите си в Синай. Наех стая в „Гранд Бийч“ по телефона, а Джери трябваше да се срещне с някакъв човек във фоайето на хотела. Човекът носеше документи в дипломатическо куфарче в багажника на колата си, а ние щяхме да се доберем до него и да преснимаме документите, след което отново да го върнем на мястото му, без никой да забележи.

Вече имахме ключа от колата, която трябваше да бъде паркирана шеста поред надолу от входа на бившия „Шератон“. Оказа се обаче, че е трета, и то точно пред погледа на портиера.

Задачата на Джери бе да говори с човека във фоайето на „Гранд Бийч“, но така, че да ме види, когато влизам с дипломатическото куфарче и се качвам в асансьора. Когато документите бъдат преснимани в хотелската ми стая, всичко трябва да се върне на мястото му. Отпечатъците да се избършат от куфарчето и отново да го отнеса в колата. Щом приключа с това, трябва да дам сигнал на Арик, който на свой ред да се обади на Джери, че може да свършва разговора си с човека. Естествено всичко ставаше без неговото знание.

Единственият проблем в цялата работа бе, че колата беше паркирана на видно място. Затова помолих Арик да извади всичко от портфейла си освен малко дребни пари, които лесно да се виждат, след което да каже на портиера, че го е намерил на земята и иска да го върне на собственика. Така ще отвлече вниманието му, докато тършувам из багажника на колата.

Когато се върнах долу, Арик вече бе научил името на портиера и спешно го повика. Портиерът отиде да види какво става, а аз поставих куфарчето обратно в багажника.

Два часа по-късно се срещнахме в апартамента. Всички мълчахме, но явно нямаше никакви проблеми. Скоро пристигнаха Ицик и Шай Каули. Разказахме в подробности какво се бе случило, но щом млъкнахме, Джери се обърна към Ицик и рече:

— Искам да подам оплакване срещу Виктор заради поведението му.

Бях смутен. Направих каквото се очакваше от мен, а този малък негодник подаваше оплакване. Но Джери продължи:

— Когато Виктор работеше със смърфовете в „Кайсарут“, той доведе някакви африканци в същия този хотел. Той изложи на риск цялата операция, защото действаше на място, където го познават.

— Чакай малко — рекох. — Провеждали сме операции във всеки проклет хотел в тоя град. Обаче хипотетично тази задача се изпълнява в Париж, а там не ме познават в нито един хотел.

Но независимо от това Ицик го изслуша и отбеляза в тефтера си: „Уместна забележка.“

Извърнах се към Каули:

— Шай!

— Виж — продума Каули, — не ме намесвай в това.

* * *

На следния ден поисках веднага втората задача. Щеше да ми даде възможността да отсъствам няколко дни от тайната квартира. Вече ми призляваше да стоя заедно с Джери.

Трябваше да се свържа с британски дипломат, който отговаряше за поддържането на военните гробища в Израел (най-вече от Първата световна война). Кантората му се намираше в Рамла, на изток от Тел Авив, непосредствено до голямото гробище, където имаше и клон на британското посолство в Тел Авив. „Шабак“ неколкократно бе наблюдавал как човекът се отбива с колата си от магистралата и снима военните обекти, след което се прибира. Подозирахме, че работи или в британското разузнаване, или е агент на някое друго. В резултат на това „Шабак“ изпрати молба да проучим подробно човека.

Най-напред трябваше да измисля повод, за да се срещна с него. Защо да не използвам отново киното? Взех си стая в хотел „Карлтън“, точно срещу военноморското училище в Тел Авив на улица „Хаяркон“. После отидох при паметника, недалеч от мястото, където през Първата световна война войските на английския генерал Аленби са пресекли река Яркон, за да сложат край на четирите века отоманско владичество в Светата земя. Запомних датите на битките и имената на бригадите и се отправих към друго голямо английско гробище в покрайнините на Хайфа. Там открих един надгробен камък с името Макфий, загинал по онова време.

Представих се за канадец от Торонто с куп визитни картички и обясних, че правя филм за едно семейство, преместило се от Англия в Канада, но един негов член е загинал в боевете за Светата земя. Най-напред се обадих в Рамла и разказах всичко това на някаква жена, християнка от арабски произход. Тя ми каза телефона на моя човек от посолството и аз му позвъних със същата история, дадох му името Макфий, като обясних, че не зная къде е погребан. Добавих, че съм отседнал в хотел „Карлтън“, и предложих да се срещнем. Нямало никакви проблеми.

Разбира се, англичанинът се появи с още един човек и тримата разговаряхме близо час и половина. Дипломатът бе топограф по професия и наистина искаше да ми помогне. Скоро той ми каза къде мога да намеря гроба. Вярваше, че всичко е нормално, и дори обсъдихме заедно възможността да ми помогне при снимките на големите батални сцени, които смятах да правя. Обясних му, че се налага да отсъствам за кратко време, но ще се свържа с него след около месец. Инструкторите ми бяха наредили да не предприемам нищо, след като установя контакт с човека.

Следващото поръчение бе да се свържа със собственика на магазин за сувенири на улица „Саладин“ в Източен Йерусалим. Разучих района, направих снимки със скрита камера и наистина се сприятелих с човека, който бе член на ООП. Ето защо искаха да знаят повече за него.

За следващата ми задача Ицик ме заведе в жилищна кооперация в Тел Авив и каза, че на третия етаж в един от апартаментите е дошъл гост. В срок от 20 минути трябваше да завържа разговор с новодошлия.

— Това е „чуцпах“ — споделих аз.

— 100% „чуцпах“ — утеши ме Ицик.

Ако се изкензаш пред нечия врата и почукаш, за да помолиш за тоалетна хартия, това се нарича „чуцпах“.

Отскочих до близкия магазин и купих две бутилки „Мютон Кадет кларе“. Влязох в сградата и проверих имената на съкооператорите, натиснах наслуки един звънец и обясних, че трябва да предам пакет на някаква жена.

— О, вероятно търсите Дина — каза гласът.

— Дина омъжена ли е? — попитах.

— Не — гласеше отговорът.

Позвъних на вратата на Дина, но за щастие тя не си беше вкъщи. Тогава тръгнах нагоре по стълбите: сградата бе от ония, в които минаваш покрай всяка врата. Щом се качих на третия етаж, където бяха моите хора, извадих една от бутилките вино и я треснах в цимента точно пред вратата на апартамента. Почуках на вратата.

— Ужасно съжалявам — изплаках, когато вратата се отвори. — Трябваше да се видя с Дина, но тя не си беше вкъщи.

Изпуснах, без да искам, бутилката. Бихте ли ми дали нещо, с което да почистя?

Човекът и гостите му ми помагаха. После предложих да изпием заедно другата бутилка и останах с тях още два часа, през което време узнах биографиите и на двамата. Задачата бе изпълнена.

Междувременно групата в Хайфа се занимаваше със силите на ООН за опазване на мира, по-специално с канадците. Канадците бяха разкошна мишена. Много приятелски настроени и приятни хора. В Израел се чувстваха почти като у дома си и изобщо не се притесняваха за разлика от някои арабски страни. Е, нима, ако искаш да се забавляваш, ще идеш в Дамаск?

Имаше няколко канадски „дувшаним“ (буквално меденки, част от сините каски на ООН, които пренасяха съобщения и пратки). Те често ни помагаха, като прекарваха наши пратки през границите. В две от упражненията се налагаше да проникнем в полицейски участъци. Веднъж в главното управление на телавивската полиция на улица „Дизенгоф“, а втория път в отдела за специални разследвания на полицията в Йерусалим. Тамошният ръководител на един от големите отряди за разследване се казваше Зигел. Случаят, по който работеха тогава, се наричаше „Файл Праскова“ („Тик Афарсет“ на иврит).

Когато проникнахме в главното управление, доведохме със себе си „експерт“, който ни каза кои папки да вземем. „Прасковата“ се оказа разследване, свързано с бившия министър по религиозните въпроси, един от най-старите членове на парламента в Израел — Йозеф Бург. Той толкова дълго се задържа на политическата сцена, че хората си разправяха вица за тримата археолози — американец, англичанин и израелец, — които веднъж попаднали на египетска мумия отпреди 3000 години. Когато отворили гробницата, мумията се събудила и попитала американеца:

— Откъде си?

— Америка. Тя е велика страна отвъд океана. Най-могъщата държава в целия свят.

— Никога не съм чувал за нея — рекла мумията и се обърнала към англичанина със същия въпрос. И за Великобритания нищо не знаела. Накрая попитала и израелеца.

— От Израел — отвърнал той.

— А, да, Израел. Чувал съм го. Между другото Бург още ли е министър?

Не зная какво е имало в онзи файл или за какво е бил разследването, но разбрах, че „Прасковата“ е била изискана от самия министър-председател и цялото разследване пропадна поради липса на документация. А дали е засягал Бегин, Перес или Шамир, това не бе от значение. Ако веднъж се сдобиеш с оръжие, няма причина да не го използваш. „Мосад“ винаги го използваше.

Бъдещите катси правеха само няколко подобни упражнения, но хората, които тренираха за „Невиот“, редовно се занимаваха с това. Само трябваше да се избере някое охранявано място. Полицейският участък пасваше идеално.

Тази практика ме притесняваше и веднъж попитах защо правим такива неща, щом те са срещу собствената ни страна. Нали трябваше да работим извън страната, а не на нейна територия.

Орен Риф, когото смятах за приятел, отвърна:

— Когато загубиш нещо, тръгваш да го търсиш там, където си го изпуснал, а не където е по-светло. — С това загатваше за случая с човека, който изтървал нещо в тъмното, но го търсел само из осветените места. Когато го попитали защо търси там, а не където го е загубил, той отвърнал, че не може да вижда на тъмно.

— Затова по-добре млъквай и си гледай работата — завърши Риф, — защото всичко това хич не те засяга.

После Риф ми разказа за дивака, който застанал веднъж на една жп линия. Чул свиренето на идващия влак, но не знаел какво е. Гледал как огромното нещо приближава към него, но никога по-рано не бил виждал влак, затова не се помръднал и бил сгазен. Обаче все пак оцелял и след дълъг престой в болницата се прибрал у дома, където приятелите му устроили тържество. Някой решил да направи чай и сложил чайника над огъня, но щом чул свиренето на парата, дивакът скочил, грабнал една тояга и смазал чайника с нея. Когато го попитали защо постъпил така, оня рекъл:

— Трябва да ви река нещо. Тези неща ги убивайте, докато са още малки!

Тогава Орен ми каза:

— Затова си отвори ушите добре. Спри да свириш като влак. Ще свиркаш, когато станеш по-голям от тези, за който свириш.

Изпаднах в ярост и креснах:

— Цуни ме отзад! — и изхвърчах от кабинета. Мислех, че съм прав.

Когато говорех с другите хора в службата, дребни рибки като мен самия, всички бяха съгласни. Но никой не смееше да си отвори устата, защото искаха да заминат в чужбина и друго не ги интересуваше. Поведение като моето можеше само да ти докара беля. А и бездруго нямаше смисъл.

* * *

Завършихме курса в средата на ноември 1985 и най-сетне станахме катси. Трябваха ни три години за това. Атмосферата обаче бе толкова лоша, че дори не го отпразнувахме. Одед не завърши, но стана експерт по съобщенията към отдела за Европа. Авигор също не завърши. Майк Харари му издейства назначение някъде в Южна Америка като инструктор. Мишел отиде в Белгия, а Агаси И. стана свръзка в Кайро. Джери се прехвърли в „Цафририм“ на работа при Аралех Шерф. Последното, което чух за него, бе, че подготвя операция в Йемен за прехвърлянето на някакви евреи в Израел. Хаим, Йоси и аз бяхме пратени във вътрешния отдел за Израел.

Бях завършил много добре курса, но вече имах мнозина влиятелни врагове. Например Ефраим Халеви, шефът на свръзките, който ме нарече „трън в задника“.

Все пак беше предвидено и аз да отида в Белгия, което бе голяма чест — новопостъпил да се присъедини в групата на действащите катси. Това подразни Ицик. В крайна сметка свободните места не бяха толкова много. След като се върнех, щяха да ме държат без работа от три до пет години.

Междувременно бях в екипа на „летящите“ под командването на Рен, докато се наложи той да замине за Египет, за да вербува. Египетската телевизия бе излъчила филм за „Мосад“ с яростни упреци за нас, озаглавен „Човекът със съблазняващите очи“. Голяма част от информацията в него бе достоверна. Обаче вместо да отблъсне зрителите, филмът предизвика наводнение от доброволци, които идваха в посолството с молба да станат наши агенти.

Две седмици след като бях постъпил на работа в отдела за Израел, ми наредиха да изпратя някакъв пакет, пристигнал с полет на „Ел Ал“ от Далечния изток за Панама. Майк Харари ми даде адреса. Отидох в Субуру, за да го взема, но когато пристигнах на летището, с удивление разбрах, че пакетът е с размери 2X4X1,5 метра, опакован в пластмасово фолио и се състоеше от много по-малки части — не можеше да се побере в колата. Повиках камион да го откара в службата за преопаковане и изпращане в Панама.

Попитах Ами Яар какво съдържа.

— Не е твоя работа — рече Яар. — Само го изпрати. На летището пакетът не бе натоварен на панамски самолет, както ми бяха казали преди това, а на израелски военен самолет. Попитах ги да не би да е станала някаква грешка, а те отговориха:

— Не, не. Този самолет е взет под наем от Панама. Беше транспортен „Херкулес“. Щом се върнах в службата, подадох оплакване. Знаех какво изпращаме, не бях толкова глупав. Ние не посредничехме в оръжейния бизнес на Далечния изток. Не можеше да е нищо друго освен наркотици. Попитах защо тогава трябва да използваме израелски самолет и ми казаха, че командващият панамските военновъздушни сили е Харари, така че какъв е проблемът?

Бяха ме подслушали на обяд и в службата, че се оплаквам, защото поддържаме Харари в тази му дейност. Разбира се, имаше и кутия за жалби, където човек можеше да подаде оплакването си и компютърът автоматично го препращаше в службата за вътрешна безопасност. Оплаках се официално. Проблемът обаче при този канал е, че високопоставените служители имат достъп: така Харари се е добрал до него.

Това препълни чашата на търпението. Отново бях засегнал Харари. От самото начало нещата между нас двамата не потръгнаха добре. Не се харесахме.

* * *

По онова време стана един случай, който доведе до изпращането ми в Кипър. Не очаквах да изпратят мен, но Ицик настояваше. Това ме изненада много, но бях и не по-малко радостен.

Задачата ми бе да се представя за посредник в операция, която вече бе в ход. Не знаех подробности, освен че трябва да се срещна с някакъв човек, с когото да подготвя канал за пренасянето на експлозиви в Европа. Дори името му ми бе неизвестно. Беше европеец, а в Кипър дошъл като свръзка на ООП и същевременно въртеше търговия с оръжие. Целта ни бе да ударим с един куршум два заека. Клиентите на човека също бяха търговци на оръжие и преценихме, че ако успеем да ги подведем, те ще решат, че виновна е някоя от по-войнствените фракции на ООП.

Трябваше да се уверя, че замесените лица ще се срещнат в Брюксел, за да получат пратката. Избрахме Брюксел, защото експлозивите и детонаторите бяха изпратени от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив до седалището на Европейската общност в Брюксел по дипломатическата поща. Поради специфичния си статус дипломатическата поща за Брюксел бе често претоварена.

Купувачите бяха търговци на оборудване от Белгия и Холандия. Целта ни бе, след като ги обвържем със сделката, да предизвикаме полицейско разследване в родните им страни и да си получат заслуженото от своите. Естествено полицията искаше доказателство. „Мосад“ доставяше доказателството без знанието им.

В част от плана влизаше и Мишел заради перфектния си френски. Той трябваше да се обажда в полицията от време на време и да им подхвърля по нещо, докато пратката пристигне на място.

Бях отседнал в хотел „Сън Хол“ с изглед към пристанището в Ларнака. Оборудването трябваше да се пренесе в Белгия и да се остави в някаква кола. У мен бяха ключовете, които следваше да предам на хората в Кипър и да им кажа къде точно да намерят колата. Искаха да се срещнат с мен в „Бътърфлай Хил“, но аз настоях да предам ключовете в моя хотел.

Белгийската полиция ги залови на място точно когато идваха да приберат колата, в това число и човека, комуто бях дал ключовете. Това стана на 2 февруари 1986. Конфискуваха повече от 100 кг пластични експлозиви и 200 или 300 детонатора.

След това бях готов да се връщам обратно вкъщи. Не осъзнавах, че всъщност са ме изпратили в Кипър с друга цел — част от операция, за която знаех съвсем малко от служебния компютър.

Новите нареждания бяха да остана в хотела и да чакам телефонно обаждане от човек на „Месада“, който наблюдаваше летището в Триполи, Либия. Вълшебното съобщение бе: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Щом чуех това, трябваше да включа автоматично устройство, което на всеки 15 секунди да повтаря: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Това щеше да се улови от безпилотен катер, стоящ наблизо, и да се предаде в израелските военновъздушни сили, който на свой ред да изпратят изтребители, за да принудят излетелия либийски „Гълфстрийм II“ да кацне в Израел.

Въпросните „пилета“ бяха някои от най-опасните и търсени терористи от ООП, по-специално: Абу Халид Амли, Абу Али Мустафа, Абдул Фатах Гамен и Араби Ауад Ахмед Джабраил от главното командване на Организацията за освобождение на Палестина. Джабраил извърши отвличането на кораба „Акиле Лауро“ и толкова бе наплашил американския полковник Оливър Норт, че последният пръсна маса пари, за да си осигури охрана на дома.

Държавният глава на Либия Моамар Кадафи бе свикал тридневна среща в Триполи на така нареченото Обединено командване на революционните сили на арабската нация с представители от 22 палестински и други арабски организации. Проведоха я в неговата крепост — казармите „Баб ал Азизия“. Кадафи протестираше срещу морските маневри на Съединените щати около бреговете на Либия и делегатите одобриха създаването на ескадрони на смъртта за самоубийствени нападения срещу американски цели на и извън територията на Щатите, ако последните нахлуят в Либия или в която и да е друга арабска държава.

Естествено „Мосад“ следеше мероприятието. И естествено палестинците подозираха това. Разнесе се слух, че висшестоящите представители на ООП възнамеряват да отпътуват рано сутринта и през югоизточния бряг на Кипър да кацнат в Дамаск. „Мосад“ разполагаше с двама агенти, които не се познаваха — нещо съвсем обичайно. Те чакаха на телефона. Единият наблюдаваше летището. Щом видеше, че хората се качват на самолета и излитат, той трябваше да съобщи на другия, който да телефонира в моя хотел. От мен се очакваше само да включа предавателя.

Бях пристигнал в Кипър под името Джейсън Бъртън. До острова ме докара израелски брегови катер, а в пристанището влязох с частна яхта. Паспортът ми обаче носеше печата на митницата на аерогарата.

Беше студено и ветровито и наоколо не се мяркаха много туристи. Обаче в моя хотел бяха отседнали група палестинци. Щом приключих с първата си задача, ми оставаше само да изчакам телефонното обаждане. Нямах какво толкова да правя. Можех да излизам от стаята си, но не и от хотела, затова просто помолих на рецепцията да ми предадат съобщенията, където и да се намирам в хотела.

Беше вечерта на 3 февруари 1986, когато забелязах човека във фоайето. Беше облечен много добре, носеше очила със златни рамки и три масивни пръстена на дясната си ръка. Имаше козя брадичка и мустаци и изглеждаше на около 45. Черната му коса бе започнала да сивее. Носеше скъпи кожени обувки и отлично ушит вълнен костюм от най-високо качество.

Той седеше във фоайето и разглеждаше някакво арабско списание, но забелязах, че вътре е сгънал брой на „Плейбой“. Знаех, че е арабин, и усещах, че се смята за важен. Помислих си, е, по дяволите, и бездруго нямам какво да правя, и реших да го заговоря.

Пристъпих направо. Приближих се до него и казах на английски:

— Имате ли нещо против да разгледам тази в средата?

— Моля, не ви разбрах? — отвърна той на английски с ужасен акцент.

— Ами госпожицата. Момичето в средата.

Той се засмя и ми я показа. Представих се за английски бизненесмен, който е прекарал по-голямата част от живота си в Канада. Завърза се много приятен разговор и скоро решихме да обядваме заедно. Човекът бе палестинец и живееше в Аман и „също като мен“ се занимаваше с международна търговия. Обичаше да си пийва, така че след като похапнахме, отскочихме до бара, където той здравата се наля.

Междувременно изразих силното си одобрение за палестинската кауза. Дори споменах, че съм изгубил много пари с една пратка за Бейрут, която изчезнала по време на войната.

— Мръсните израелци — додадох аз.

Човекът непрекъснато разправяше за търговските сделки, които въртял в Либия, и накрая, подтикнат от алкохола и очевидната ми благонадеждност, заяви:

— Утре ще накараме израелците да ядат лайна.

— Страхотно. И как смятате да го направите?

— Научихме от сигурен източник, че Израел следи срещата с Кадафи. Ще им изиграем един номер на летището. Израелците си мислят, че всички онези големи клечки ще се качат заедно на самолета, но не е така.

С мъка запазих самообладание. Разбира се, от мен не се очакваше да се свържа с някого, но беше наложително да сторя нещо. Накрая към 1 часа след полунощ оставих „приятеля“ си и се върнах в стаята, за да телефонирам по спешност. Исках да говоря с Ицик.

— Не можете да се свържете. Зает е.

— Но аз трябва да говоря с него. Спешно е. Свържете ме тогава с шефа на „Цомет“.

— Съжалявам, и той е зает.

Вече се бях легитимирал като катса с кодовото си име, но просто невероятно, не искаха да ме свържат. Тогава позвъних в дома на Аралех Шерф, но го нямаше там. Най-сетне позвъних на един приятел от морското разузнаване и поисках да открие къде са се събрали шефовете. Бяха в една от квартирите на поделение 8200, във военновъздушната база в Галилея.

Разбира се, Ицик се обади:

— Защо ме търсиш тук?

— Слушай, цялата работа е капан. Онези няма да се качат на самолета.

— Откъде знаеш?

Обясних му, но Ицик рече:

— Прилича ми на ЛАП (психологическа война). Освен това ти не си упълномощен да влизаш в контакт.

— Това не е от твоята компетентност — отвърнах аз. Вече си крещяхме. — Защо издребняваш? Непростимо е!

— Слушай, знаем какво трябва да правим. Ти си гледай твоята работа. Освен ако не си я забравил.

— Не съм. Но искам да се отбележи, че съм ви предупредил.

— Окей. А сега си гледай работата.

Не можах да мигна през тази нощ, но към обяд на следния ден съобщението дойде. „Пилетата изхвърчаха от полога.“ За нещастие на „Мосад“ те не бяха. Все пак предадох съобщението, след което незабавно напуснах хотела, отидох на пристанището и се качих на частната яхта, която ме откара до бреговия катер. Така се върнах в Израел.

* * *

Същия ден, 4 февруари, израелците принудиха частния самолет да кацне във военновъздушната база „Рамат Давид“ близо до Хайфа. Но вместо хората от ООП деветимата пътници бяха дребни сирийски и ливански чиновници, което предизвика международен скандал за „Мосад“ и Израел. Четири часа по-късно те ги освободиха, но преди това Джабраил свика пресконференция и обяви:

— Нека целият свят знае, че никой не трябва да пътува с израелски и американски самолети. От този ден нататък кръвта на хората, които пътуват с такива самолети, ще лежи на собствените им глави.

В Дамаск сирийският министър на външните работи Фарук ал Шараа поиска свикването на извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. То беше проведено незабавно още същата седмица, но САЩ наложиха вето на решението, заклеймяващо действията на Израел. В Сирия генерал-майор Хикмат Шехаби, началник на генералния щаб на армията, заяви:

— Ще отговорим на това престъпление, като дадем на тези, които го извършиха, урок, който те никога няма да забравят. А начина, времето и мястото ще изберем ние.

Кадафи оповести нареждането, което е дал на своите военновъздушни сили — да принуждават всички израелски самолети, летящи над Средиземно море, да кацат в Либия, за да ги претърсват за „израелски терористи“. Либия обвини също така Шести американски флот за участието му в операцията.

Охуленият министър-председател Шимон Перес обясни пред Кнесета и комисията по външните работи, че е била подадена информация за много опасен член на ООП, който е бил на борда на самолета.

— Решихме, че това трябва да се провери. Източникът на информацията се смяташе за достоверен и имахме всички основания да принудим самолета да кацне… За съжаление това се оказа грешка.

Министърът на отбраната Ицхак Рабин добави:

— Не намерихме това, което търсехме.

Докато ставаше всичко това, аз все още бях на борда на катера на път за вкъщи. Скоро узнах, че „Мосад“ прехвърля отговорността върху мен и за да са сигурни, че няма да присъствам и да се защитя лично, наредиха на капитана на катера, когото познавах още от службата си във флота, да симулира повреда в двигателя на около 11 мили от Хайфа.

Когато машината замлъкна, си пиех кафето. Попитах капитана какво става.

— Казаха ми, че имало повреда в двигателя — отвърна той.

Останахме там два дни. Не бях упълномощен да използвам радиото. Всъщност капитанът бе командир на цяла група от 11 брегови катера, но го бяха избрали специално за целта. Предполагам, решили са, че мога лесно да подмамя някой по-неопитен.

Този капитан не беше от плашливите. Беше си заслужил името години по-рано, когато в една мъглива вечер видял на екрана на радара някакво неясно петно. Явно нещо в техниката му не е било в ред. Можел е само да предава, но не и да приема. Тъй като сянката се приближавала все повече и повече, той изпратил предупреждение:

— Спри или ще стрелям!

Тъкмо когато бил готов да стреля с малкото зенитно оръдие на бака на катерчето си, от мъглата се показал гигантският корпус на американския ядрен самолетоносач „Нимиц“ и го осветил с мощните си прожектори. Секунди му оставали, докато открие огън. Котвата на „Нимиц“ била по-голяма от целия брегови катер. Голям майтап падна покрай този случай.

Обаче никой не бе в настроение да се смее след принудителното кацане на либийския самолет — освен арабите и палестинците. Когато най-сетне стъпих на брега, Орен Риф ми каза:

— Този път наистина се осра.

Опитах се да му обясня какво всъщност се е случило, но той ме прекъсна:

— Изобщо не искам и да зная.

Непрекъснато се опитвах да говоря с Наум Адмони, шефа на „Мосад“, но той не пожела да се срещне с мен. Тогава шефът на отдел „Кадри“ ми каза, че щели да ме уволнят. Препоръча ми сам да си подам оставката. Обясних му, че нямам намерение да напусна, а Арнон рече:

— Окей, ще си получиш своето.

Отидох при Риф и му казах, че все още искам да говоря с Адмони, а той отвърна:

— Той не само че не иска да разговаря с теб, но не желае да му се пречкаш по коридорите или в асансьора. А ако се опиташ да го спреш извън сградата, ще прецени това за нападение над личността му.

С една дума, щеше да нареди на телохранителите си да ме застрелят.

Говорих с Шерф, който каза, че с нищо не може да ми помогне.

— Но това е скалъпена работа — възразих аз.

— Няма значение — отговори Шерф. — Нищо не можеш да направиш.

И така се отказах. Беше последната седмица на март 1986 година.

На следващия ден един приятел от флота ми позвъни, за да ме пита защо папката ми е извадена от лавицата, където обикновено стоят, така че служителите на „Мосад“ да не бъдат викани в запас. (Повечето хора в Израел отслужват запас 30, 60 или 90 дни в годината. В това число влизат неомъжените жени и всички мъже на възраст до 55 години. Колкото е по-висок чинът, толкова повече е службата.)

Обикновено, когато някой напусне „Мосад“, папката му се връща при другите, но със забележка, че този човек не трябва да участва в бойни действия, защото знае твърде много. И така моят приятел, абсолютно сляп за вътрешните проблеми, се чудеше защо папката е преместена. Предположи, че е направено по моя молба, защото обикновено минаваха пет или шест месеца след напускането на „Мосад“, докато папката се премести.

Един ден бях излязъл. Като се прибрах, ме чакаше още по-лоша новина — към папката било дадено и нареждане да ме прехвърлят като свръзка в армията в Южен Ливан, което бе равнозначно на смъртна присъда за бивш служител на „Мосад“.

Прецених, че нещата са отишли твърде далеч. Затова говорих с Бела, опаковах си багажа и взех първия чартърен полет на „Тауър Еър“ за Лондон, а после с „ТИА“ до Ню Йорк. Няколко дни по-късно отидох да видя баща си в Омаха.

Един ден след моето заминаване в дома ми в Тел Авив се получила повиквателна за армията. Обикновено за това са необходими 60 дни и още 30 за подготовка.

Бела взела заповедта. Но на следващия ден се обадили по телефона, за да ме търсят за набора. Защо още не съм се явил пред комисията. Тя обяснила, че съм извън страната.

— Как е възможно? — зачудил се служителят. — Та той не е получил разрешение от армията.

Всъщност бях получил. Е, не точно от армията. Сам си бях изготвил разрешително, подпечатах си го и изхвърчах от „полога“.

Отидох във Вашингтон за няколко дни с намерение да говоря със свръзката на „Мосад“. Но не сполучих. Никой не ми отговори, а пък аз не исках да издам къде се намирам. После и Бела дойде във Вашингтон, а двете ни дъщери заминаха за Монреал. Накрая се установихме в Отава.

* * *

Не съм сигурен, че проблемът ми е бил само в това, че много говорех. Бяха ме използвали за изкупителна жертва и ме бяха изхвърлили. Случват се такива неща.

Но помните ли онзи палестинец в Кипър, който ми разказа за капана? Той ми каза нещо още по-странно. Сподели, че имал двама приятели, които говорели иврит като родени израелци. Араби, израснали в Израел, които се занимавали с разузнаване в Европа, сякаш били от израелските служби за сигурност, и вербували израелци, за да им помагат в изготвянето на учебници за обучение на саботажни групи. Това е залъгалка. Всичко, което са правили, е да събират информация — да карат израелците да говорят свободно, както обичат да правят, когато смятат, че са сред свои. Когато споменах това на неколцина приятели в службата, те ми казаха, че съм полудял, че това не можело да е истина, а и бездруго не бивало да излиза наяве, защото щяло да предизвика скандал. Попитах ги защо мислят така, та нали трябва да предупредим хората за тази опасност. Те обаче бяха на обратното мнение.

Палестинецът вероятно говореше така открито с мен защото знаеше, че е късно през нощта и остава съвсем малко време до началото на операцията: бяхме в един бар в Ларнака и какво ли толкова бих могъл да предприема? Наистина нашият агент в Триполи е видял как големците от ООП се качват в самолета. Не е видял обаче как слизат зад един хангар, докато самолетът се е насочвал към пистата за излитане.

Трябваше да ме оставят да довърша докрай операцията с онзи арабин. Очевидно той знаеше доста неща. Но не ми дадоха тази възможност. Ако нещата бяха нормални, никога нямаше да оставят лични дрязги да надделеят над обаждането на един катса. Можехме да си спестим този скандал и дори да скроим същия номер на враговете си.

На всичкото отгоре този ход можеше да се предвиди.

Та нали онези хора бяха изплашени до смърт от нас. А ние вярваме, че петима от тях ще се качат на един и същи самолет, за да ги хванем накуп? Те всички разбираха от конспирация, имаха страшно много опит и бяха хитри. Лесно можеше да се допусне, че става въпрос за капан. Още повече, че „Мосад“ не се нуждаеше от някакъв си посредник в Кипър, за да предаде съобщението. Трябвала им е изкупителна жертва и точно такава се оказах аз.

Проблемите ми бяха започнали още докато бях кадет, но инструкторите ми се надяваха, че с времето ще се приспособя по-добре към системата. Ставах за тази работа и ми възлагаха много надежди. Освен това не всички бяха срещу мен, затова трябваше да мине известно време, докато преценят, че нося повече неприятности, отколкото полза. Може би случаят с Джери препълни чашата на търпението им. Явно неговият човек бе страшно влиятелен — за мое нещастие.

Очевидно „Мосад“ не харесва хора, които критикуват системата или искат да я променят. Предпочитат се тези, които безропотно я приемат такава, каквато е и дори я използват в своя изгода. Никой няма да им възрази, докато не започнат да клатят лодката.

Но дори и така узнах много през времето на усиленото ми обучение и кратката си кариера на катса. Водех си дневник и събирах подробна информация за различните операции на „Мосад“.

Голяма част от учебните дисциплини се водеха от хора, взимали лично участие в операциите на „Мосад“. Изучавахме ги до най-дребните детайли, репетирахме, докато всяка подробност ни станеше ясна. В допълнение свободният достъп, който имах до компютъра на „Мосад“, ми помогна да си съставя пълна картина за организацията и дейността й. Предстои ви да прочетете много за нея и вероятно ще ви е за първи път.