Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (11) (По пътя на измамата)

9. „Стрела“

На 28 ноември 1971 година четирима терористи извършиха дръзко покушение срещу йорданския премиер Уасфи Тел, когато той влизаше в „Шератон-Кайро“. Тел изразяваше прозападните настроения в арабския свят и беше склонен да води преговори с Израел, затова стана първата жертва на терористичната група от палестинци, които се наричаха „Черният септември“, или „Айлул ал-асуад“ на арабски. Името идваше от същия месец през 1970, когато кралят на Йордания Хюсеин разгроми палестинските партизани в страната.

Съвсем скоро след атентата срещу Тел тази крайна групировка федаини (арабски термин за боец партизанин), която сама се наричаше „Черният септември“, разстреля петима йордански поданици, живеещи във ФРГ, защото имало подозрения, че извършват шпионска дейност в полза на Израел. После имаше опит за атентат срещу посланика на Йордания в Лондон, а по-късно поставиха мощни експлозиви в хамбургски завод за производство на електронно оборудване за Израел, а също и в една рафинерия в Триест, където уж се произвеждало гориво за проционистките фирми в Австрия и Германия.

На 8 май 1972 година група от двама мъже и две жени отвлече самолет на авиокомпанията „Сабена“ с 90 пътници и 10-членен екипаж от международното летище „Лод“ в Тел Авив. Целта беше да се принуди израелското правителство да освободи 117 федаини, излежаващи присъдите си в затвора. На следния ден двамата мъже бяха убити от израелските командоси, а жените получиха доживотни присъди. На 30 май същата година трима японски наемници, въоръжени с автомати, откриха огън на летище „Лод“. Загинаха 26 туристи, а други 85 бяха ранени.

После на 5 септември 1972, в навечерието на XX олимпиада в Мюнхен, екип на „Черният септември“ атакува израелския сектор в олимпийското село и уби 11 израелски атлети и треньора. Разследването на немската полиция се предаваше пряко по телевизията из целия свят. Членовете на групата отдавна работели в Германия, а една седмица преди началото на олимпиадата в Мюнхен пристигнали неколцина други поотделно и пренесли със себе си цял арсенал „Калашников“, револвери и ръчни гранати.

Три дни по-късно Израел даде да се разбере, че ще отговори на жестокостта. 75 самолета бяха изпратени да бомбардират партизанските лагери в Сирия и Ливан — най-тежката бомбардировка след войната от 1967 година. Загинаха 66 души, а стотици други бяха ранени. Над Голанските възвишения бяха свалени три сирийски изтребителя, израелците загубиха два. Сухопътните сили на Израел нахлуха в Ливан, за да се справят с палестинските терористи, които минираха израелските пътища, а сирийската армия се прегрупира около ливанските граници, в случай че враждебните действия прераснат в тотална война.

Израелците, които вече бездруго бяха сериозно обезпокоени от предходните събития, изпаднаха в шок, когато на 7 декември вътрешното контраразузнаване, „Шин Бет“, арестува 46 души с обвинение в шпионаж в полза на сирийското разузнаване (Г-2) или просто за това, че са знаели за шпионската мрежа, но не са съобщили, където трябва. Обаче това, което бе действително шокиращо, се оказа фактът, че четирима от арестуваните бяха евреи, а двама от тях и шефът на цялата мрежа — „сабри“, т.е. хора, родени в Израел, които шпионират за арабска държава.

Веднага след случилото се в Мюнхен министър-председателката Голда Меир обяви всенароден траур. По това време тя беше вече баба на повече от 70 години и с прискърбие говори за мюнхенското клане, като обеща, че „отмъщението в този случай се превръща в свещена война, която Израел ще води с хитрост и коварство, с всички възможни средства и по всички фронтове“. В превод това означаваше че с работата ще се заеме „Мосад“ или както казваха те: „Никой не ще избегне дългата ръка на израелското правосъдие.“ Меир подписа смъртните присъди на 35 от по-известните терористи на „Черният септември“, между които и техния водач, по това време в Бейрут, Мохамед Юсуф Наяр, ивестен като Абу Юсуф. По-рано той бе работил като висш офицер в Ясер-Арафатовия „Ал Фатах“. В групата влизаше и прословутият и брутален Али Хасан Салама, когото „Мосад“ наричаше „Червения принц“ и който бе дал идеята за мюнхенското клане. Тогава той действаше от Източна Германия. В края на краищата получи заслуженото си през 1979, когато колата му бе взривена в Бейрут.

Тъй като Меир бе дала на „Мосад“ заповеди да се ликвидират активистите на „Черният септември“, самата тя се превърна в цел на терористите. А за „Мосад“ това означаваше да развърже ръцете на отряда екзекутори на „Месада“ — прословутия „Кидон“.

Първият, при когото отидоха след мюнхенското изпълнение, беше представителят на ООП в Рим — Абдел Уаил Зуайтер, 38-годишен, който бе прострелян дванадесет пъти в упор, докато чакаше асансьора в блока си на 16 октомври 1972.

На 8 декември пълномощният представител на ООП във Франция, Махмуд Хамшари, 34-годишен, вдига телефона в парижкия си апартамент.

— Ало.

— Хамшари ли е?

— Да.

Буум! Екип на „Мосад“ беше монтирал експлозив в телефона: когато той вдигна слушалката и се представи, бомбата бе задействана дистанционно. Хамшари беше тежко ранен и почина месец след взрива.

В края на януари 1973 Хусейн Ал Башир, 33-годишен и формален шеф на „Палмира Ентърпрайзис“, пътуващ със сирийски паспорт, се канеше да си ляга в стаята си в хотел „Олимпик“ в Никозия. Минута по-късно мощна експлозия разби на парчета стаята заедно с Башир — представител на „Ал Фатах“ в Кипър. Убиецът просто бе изчакал Башир да загаси лампите в стаята си, а после дистанционно беше взривил експлозива под леглото му.

В памет на загиналия си другар Арафат се закле да отмъсти, но не „в Кипър, нито в Израел, нито в окупираните територии“. Това беше ясно предупреждение, че подготвя ескалация на терористичните действия по целия свят. Общо „Мосад“ ликвидира около дузина членове на „Черният септември“ в „отмъщението на Меир“.

В продължение на подетата кампания „Мосад“ започна да публикува некролози на заподозрените терористи в местния арабски печат, независимо че последните бяха все още живи. Други получиха анонимни писма, където се описваха подробности от интимния им живот, по-специално сексуалните им предпочитания, а също и съвети да напуснат града. Освен това много араби пострадаха в Европа и в Близкия изток при отварянето на писма с монтирани експлозиви в тях. Въпреки че „Мосад“ можеше да постигне същия резултат и с други средства, в „похода за отмъщение“ пострадаха и доста невинни.

Но ООП също изпращаше писма-бомби: на разни израелски представители по света, а и на по-известни еврейски дейци. Писмата носеха печати от Амстердам. На 19 септември 1972 Ами Шахори, 44-годишен, почина на място, когато отвори подобен плик. Той беше съветник по селскостопанските въпроси към израелското посолство в Лондон. Безпрецедентната бройка атентати срещу хора на „Мосад“ по онова време всъщност беше просто „бял шум“: паника по вестниците, насаждана от самия „Мосад“, за объркване на вниманието. Класически пример за това бе случилото се на 26 януари 1973, когато израелският бизнесмен Моше Ханан Ишай (по-късно обявен за катсата Барух Коен, 37-годишен) бе застрелян в една от оживените мадридски улици от терорист на „Черният септември“, когото уж бил следял. Всъщност той никого не следеше. Просто „Мосад“ искаше да накара хората да си го мислят.

Друг пример беше смъртта на сирийския журналист Кодр Кану, 36-годишен, през ноември 1972. Твърдеше се, че бил двоен агент, когото хората от „Черният септември“ застреляли на прага на дома му в Париж, защото докладвал за действията им на „Мосад“. Лъжа. Но убийството му бе представено на средствата за масова информация именно по този начин. Въпреки че много се пише за двойните агенти, в действителност такива се броят на пръсти. А и те трябва да работят като стабилни бюрократи, ако искат номерът им да мине.

* * *

През есента на 1972 Меир се опитваше да отклони вниманието на хората от ужасите на международния тероризъм и растящата изолация на страната след шестдневната война.

Поне от политически съображения тя се нуждаеше от диверсия. Израел отдавна бе изразил желанието си за аудиенция при папа Павел VI в Рим. И така през ноември, след като получи съобщение от Ватикана, че аудиенцията е потвърдена, Меир възложи на пълномощниците си да се заемат с уреждането на формалностите. Обаче тя им каза и друго:

— Не ща да ходя в Каноса.

Изразът се радва на голяма популярност в Израел и намеква за италианския замък, където през 1077 година е отишъл императорът на Свещената римска империя Хенрих IV и коленичил пред папа Григорий VII, облечен с власеница като каещ се грешник. Нарочно бил държан три дни пред вратите и оттам насетне посещението му станало символ на върховно унижение.

Беше решено Меир да отиде първо в Париж на неофициалната международна социалистическа конференция на 13–14 януари, която френският президент Жорж Помпиду яростно критикуваше, после следваше посещението й във Ватикана на 15 януари и още два дни с президента на Брега на слоновата кост Феликс Хуфо-Бони, преди да се върне обратно в Израел.

Една седмица по-рано аудиенцията й с папата бе потвърдена, но въпреки това за нея не бе съобщено публично.

Тъй като около 3% от населението на Израел са араби католици (100 000 души), ООП има доста силни позиции в кулоарите на Ватикана по въпрос, който засяга израелските интереси. Ето как Абу Юсуф своевременно се добра до информацията за планираното от Меир посещение. Той незабавно изпрати до Али Хасан Салама (в ГДР) съобщение, което гласеше: „Нека източим кръвта на онази, която проливаше нашата кръв из цяла Европа.“ (Това съобщение, а и доста други неща, споменати в тази глава, не бяха достояние на израелците до 1982 година, когато плениха архива на ООП по време на ливанската война.)

Практическото провеждане на атентата срещу Меир, а също и точното му време бяха оставени на „Червеният принц“, но решението вече бе взето, а и той не изпитваше угризения на съвестта. Освен факта, че Меир бе най-отявленият им враг, Юсуф съзираше в атентата блестящата възможност да покаже на света, че „Черният септември“ е все още в зенита си и с него следва да се съобразяват.

* * *

В края на ноември 1972 в центъра на „Мосад“ в Лондон се обади мъж на име Акбар. Той бе палестински студент, който си докарваше по нещо отгоре, като продаваше информация на „Мосад“, но от доста време не се беше появявал на хоризонта.

Въпреки че не бе от най-надеждните агенти, Акбар имаше известни връзки с ООП и настояваше за лична среща. Тъй като беше минало много време от последната му „активност“, едва ли щяха да го свържат с някой конкретен катса, независимо че се представи с позивните си имена. Затова той трябваше да даде и телефонен номер, на който да го потърсят по-късно. Съобщението му щеше да бъде нещо от рода на: „Кажете на Робърт, че се обажда Исак“, плюс телефонния номер и града, тъй като можеше да става въпрос за някой, който обикновено работи в Париж и случайно се обажда от Лондон. Съобщението моментално се въвежда в компютъра от дежурния оператор и така скоро стана ясно, че Акбар всъщност е дошъл да учи в Англия с надеждата, че ще успее да се измъкне от „разузнавателния бизнес“. Той беше бивш „черен“ (или арабски агент). В досието му бе отбелязано кога за последен път се е обаждал. Там също имаше и негови снимки. Те бяха подредени по следния начин: една голяма в началото на страницата и три по-малки в края, които го показваха в профил, а също и със и без брада.

Когато има взимане-даване с ООП, без значение от какво разстояние се върши работата, винаги се взимат допълнителни предпазни мерки, така че преди срещата между катсата и Акбар в ход влезе цялата програма на АПАМ.

След като се доказа, че Акбар не представлява опасност, срещата се проведе и той разказа, че е получил инструкции от ООП да замине за Париж. Подозираше, че се касае за голяма операция — ето защо се бяха обърнали към някои редови членове на организацията. Но в момента не можеше да съобщи никаква по-подробна информация.

Искаше пари. Беше напрегнат и развълнуван. Наистина не желаеше да се набърква отново във всичко това, но знаеше, че няма голям избор, след като ООП знае къде се намира. Катсата даде веднага пари на Акбар и телефонен номер, на който да се обади в Париж.

Тъй като е трудно, особено когато става въпрос за кратки срокове, да се викат цели екипи от арабските страни, където хората не са свикнали с европейския начин на живот и е по-лесно да бъдат забелязани в нетипичната за тях обстановка, ООП често прибягва до услугите на студенти и работници, които вече са се установили в Европа и могат свободно да пътуват, без това да е подозрително или да изисква специално прикритие. По същата причина те често се обръщат към други европейски терористични организации, въпреки че към тях не питаят нито доверие, нито уважение.

Сега беше ред на Акбар и той отлетя за Париж за среща при „Пирамидите“, спирка от метрото, с други хора от ООП. Центърът на „Мосад“ в Париж трябваше да изпрати хора, които да проследят Акбар до мястото на срещата. Но работата нещо се обърка. Когато пристигнаха, Акбар и останалите бяха изчезнали. Ако бяха успели да запишат и заснемат срещата, тогава може би много по-лесно щяха да разгадаят преплетената паяжина от интриги, която „Черният септември“ тъчеше в бяса си да погуби Меир.

Като мярка за вътрешна безопасност след получаването на инструкциите си хората на ООП се движеха по двойки, но Акбар все пак успя да звънне на посочения му номер, докато партньорът му отиде до тоалетната. Каза, че се предвижда още една среща.

— Коя ще е мишената? — попита катсата от „Мосад“.

— От вашите — отвърна той. — Сега не мога да говоря. И затвори.

Всички изпаднаха в паника. Веднага беше разпратено съобщението, че ООП подготвя удар срещу самия Израел. Но никому и през ум не му минаваше кой точно бе мишената. До пътуването на Меир оставаха още два месеца, а то не беше и публично оповестено, затова никой не се сети за нея.

На следващия ден Акбар отново се обади и каза, че се налага да замине за Рим. Трябваха му пари и искаше лична среща, но не разполагаше с време, защото му се налагаше незабавно да отиде на летището. Намираше се недалеч от спирката на метрото „Рузвелт“, така че му наредиха да вземе следващия влак до площад „Конкорд“ и оттам да тръгне в определена посока, като вземе преди това всички предпазни мерки.

Срещата трябваше да се състои в хотелска стая. Но привидно простата задача да се наеме стая в хотел в шпионската работа беше всичко друго, но не и лесна. Достатъчно е само да се знае, че са нужни поне още две помещения и видеокамера в „основната стая“, така че въоръжените хора в другите две стаи да могат да нахлуят моментално, ако агентът направи някакво подозрително движение по посока на катсата. Катсата от своя страна трябва също да разполага с резервен ключ от помещението, за да не губи време долу на рецепцията.

Тъй като Акбар трябваше да вземе самолета за Рим, нямаше време да се наема стая в хотел и затова го прибраха с кола направо от улицата. Той обясни, че каквато и да е операцията, явно се предвижда и някаква техника, специална апаратура, която следва да се внесе контрабандно в Италия. Именно тази привидно маловажна подробност по-късно щеше да се окаже основният фактор за разплитането на загадката. Тъй като с проблема се бе захванал парижкият клон, взе се решение заедно с Акбар за Рим да отпътува и катса като негова свръзка.

Двама души от службата за безопасност трябваше да откарат Акбар до летището. Случи се така, че и двамата бяха катси поради недостиг на кадри. Единият от тях, Ицик, по-късно стана мой учител в Академията на „Мосад“. Но действията му през този ден съвсем не бяха еталон за катси. Точно обратното.^[1]

Тъй като идваха от обезопасена среща и в кола без обозначителни знаци, Ицик и колегата му не се чувстваха застрашени от нищо. И все пак регламентът гласи, че катсите не трябва да се мотаят около аерогарите, за да не се набиват в очи и по-късно да бъдат разпознати в друга ситуация и на друго летище. Нито пък да излизат извън прикритието си, без да са проверили терена предварително.

Когато пристигнаха на летище „Орли“, единият катса отиде в близкото кафене, а другият придружи Акбар до билетната каса и проверката на багажа, за да е сигурен, че той наистина се е качил на самолета. Може би са си представяли, че Акбар е единственият палестинец, пътуващ за Рим, но явно сметката им е била без кръчмаря.

От документите, отмъкнати години по-късно през ливанската война, „Мосад“ научи, че на летището е имало и друг човек, член на ООП, който забелязал Акбар и спътника му. После предпазливо проследил катсата и така стигнал до кафенето, където открил и другия. Там двамата, които следвало отдавна да са напуснали района на аерогарата, се разприказвали на иврит. Тогава човекът от ООП незабавно отишъл в близката телефонна кабинка и докладвал в Рим, че Акбар не е чист.

Акбар, а и „Мосад“ скъпо щяха да заплатят глупостта на Ицик и партньора му.

* * *

Али Хасан Салама, известен с прозвището Абу Хасан и наречен от „Мосад“ Червения принц, беше дързък човек с авантюристични наклонности, чиято втора съпруга бе прочутата ливанска красавица Джорджина Ризак, мис Вселена за 1971 година. Той беше колкото ловък, толкова и брутален и с прецизна жестокост бе планирал атентата в Мюнхен. Сега той беше решил да използва руски управляеми снаряди тип „Стрела“, които руснаците наричаха СА-7, а в НАТО бяха известни под кодовото название „Граал“. Идеята му беше да взриви самолета на Голда Меир, когато кацне на римското летище „Фиумичино“.

Самонасочващите се снаряди се изстрелваха с американски установки тип „Редай“, които тежаха 10,6 кг и се носеха на рамо. Самият снаряд беше 9,2 кг и имаше тристепенен ракетен двигател с твърдо гориво и инфрачервено насочване, като максималната им далекобойност бе 3,5 км. Полетът им трудно би могъл да се определи като особено лек, но несъмнено е смъртоносен, защото може да открие целта си само по остатъчната топлина на двигателите. Ако се използват срещу бързоманеврени, свръхзвукови изтребители, липсата на гъвкавост ги прави почти безполезни. Но когато става въпрос за големи и бавни мишени като пътнически самолети, ефективността им е ужасяваща.

Да се доставят „стрели“ не беше трудно. ООП разполагаше с такива в тренировъчните си лагери на територията на Югославия, така че просто трябваше да се намери начин да се пренесат нелегално през Адриатическо море в Италия. По това време ООП имаше и една скромна яхта със спални каюти, закотвена близо до Бари на източния бряг на Италия, точно срещу Дубровник, Югославия.

Салама посети няколко долнопробни бара в Хамбург, най-голямото германско пристанище, и най-сетне попадна на един тип, който разбираше нещо от мореплаване и беше готов на всичко, за да припечели. В друг бар нае две жени, които също се интересуваха от пари, секс и приятно пътешествие по Адриатическо море.

Германците бяха пратени със самолет до Рим, а оттам до Бари, където се качиха на яхтата на ООП. Естествено преди това тя бе порядъчно заредена с храна, наркотици и пиене. Единствените нареждания, които получиха, бяха да отплават до малък остров недалеч от Дубровник и да чакат там, докато не дойдат някакви хора да натоварят трюма с разни дървени сандъци, след което да пуснат котва на север от Бари, където сандъците ще бъдат свалени и всеки от тях ще получи по няколко хиляди долара. Казаха им също добре да се забавляват и поне три-четири дена да се отдадат на всички познати земни удоволствия — тези последни нареждания те без съмнение са изпълнили с религиозно усърдие.

Салама се спря на германците, защото, ако случайно ги хванеха, властите щяха да си помислят, че се касае за фракцията „Червената армия“ или някоя подобна организация, а не за ООП. За тяхно нещастие Салама не бе от хората, които оставят работата си недовършена след успешно изпълнена задача. Когато германците се върнаха с оръжието, хората от ООП ги разтовариха с една малка лодка, а после отведоха и тримата и им прерязаха гърлата, пробиха дъното на яхтата и тя потъна на около четвърт миля от брега.

„Стрелите“ бяха натоварени в един „Фиат“ и от Бари екипът на ООП ги откара в Авелино, после в Терачина, Анцо, Остия и в Рим, като избягваха главните пътища и се движеха само денем, за да не предизвикват подозрения. Накрая стовариха всичко в апартамента в Рим, където „стрелите“ щяха да останат до уречения час.

* * *

В Бейрут водачът на „Черният септември“ беше своевременно информиран, че Акбар е подставено лице. Но вместо да го ликвидира на минутата и така да провали цялата операция, Юсуф реши да го използва, за да отклони израелците от следата. Той знаеше, че „Мосад“ подозира нещо, но няма пълна представа, защото Акбар не разполага с цялата информация.

— Ще направим нещо, което да заблуди израелците, та да се плеснат по челата и да си кажат: „А, ето каква била работата!“ — обясни Юсуф на сподвижниците си.

Ето защо на 28 декември 1972, по-малко от три седмици до предвиденото на 15 януари посещение на Меир в Рим, „Черният септември“ проведе необяснимото тогава нападение над израелското посолство в Банкок, Тайланд. Очевидно това беше небрежно планирана работа.

Същия ден принц Вайралонгкорн се появи пред парламента като престолонаследник и на церемонията присъстваха почти всички чуждестранни дипломати, включително и израелският посланик Рехевам Амир.

Списание „Тайм“ описа нападението над посолството на „Сой Ланг Суан“ (булевард, където се намираше то) така:

„Под горещото тропическо слънце по обед двама мъже в кожени дрехи прескачат оградата, докато двама други, облечени в елегантни костюми, минават свободно през главния портал. Преди охраната да успее да даде сигнал за тревога, в двора на посолството вече се носят автоматични откоси. Арабските терористи от «Черният септември» са отново в действие след мюнхенското клане.“

Това бе вярно, но все пак си беше чиста проба диверсия. След като завладяха посолството, те окачиха зелено-бялото палестинско знаме на прозореца. Позволиха на охраната и на останалите тайландски служители да излязат навън, но задържаха като заложници шестима израелци, в това число и посланика в Камбоджа Шимон Авимор. Около 500 тайландски полицаи и редовни армейски части обкръжиха сградата и терористите дадоха ултиматум, че ако Израел не освободи 36 палестински затворници, посолството ще бъде взривено в срок от 20 часа заедно с всички намиращи се в него.

В края на краищата в посолството бяха допуснати заместник-министърът на външните работи и главнокомандващият военновъздушните сили Дауи Чуласапя заедно с египетския посланик в Тайланд Мустафа ел Есауей и започнаха преговори. Израелският посланик Амир остана отвън, където бе инсталиран телекс, за да е в постоянна връзка с Меир и кабинета й в Йерусалим.

След по-малко от час преговори терористите се съгласиха да освободят заложниците, ако им бъде гарантирано безпрепятствено напускане на Тайланд. После здравата си похапнаха печено пиле с къри и го поляха с шотландско уиски — учтивост от страна на тайландското правителство, а призори на следния ден отпътуваха за Кайро със специален тайландски самолет. С тях замина и Есауей заедно с двама представители на Тайланд.

Списание „Тайм“ в коментара по събитието добави, че благодарение на Есауей това било „рядък пример на израело-арабско сътрудничество… Още по-необичаен бил фактът, че терористите все пак са се вслушали в здравия разум. Инцидентът бележи и първия случай, когато хората от «Черният септември» са приели компромиса.“

Разбира се, журналистите нямаше как да знаят, че това е станало по план. Нито пък израелците подозираха, с едно съществено изключение — Шай Каули, който по това време бе шеф на миланската централа на „Мосад“. Останалите смятаха, че Акбар беше имал предвид именно тази операция.

За да са сигурни, че „Мосад“ ще налапа въдицата, още преди операцията в Тайланд хората от ООП съобщиха на Акбар, че трябва да остане в Рим за известно време, но ударът се подготвя в страна, която няма нищо общо с обичайната зона на терористични действия — Европа или Близкия изток. Естествено Акбар предаде тази информация на „Мосад“, така че когато нападението в Банкок се проведе, тия от главното управление в Тел Авив не само се убедиха, че това е бил подготвяният удар, но дори се радваха, че никакви израелци не са загинали, нито ранени. Голяма олелия се вдигна из „Мосад“, че въпреки предупреждението точното място на атентата не е било известно до последния момент. Още по-натегнато беше положението в „Шабак“, които по принцип носят отговорност за безопасността на израелските посолства и инсталации в чужбина.

Акбар твърдо вярваше, че Банкок е бил плануваната мишена, и затова се свърза с катсата си в Рим и поиска нова среща. Тъй като службите за безопасност на „Мосад“ са педантични, палестинците решиха да не рискуват да проследят Акбар на някоя от срещите му, за да не ги забележат и това да подскаже на „Мосад“, че Акбар е заподозрян, Основната им цел бе да му дават фалшива информация, която той донасяше на „Мосад“.

Сега, щом работата приключи, Акбар очакваше още пари. Тъй като скоро щеше да се връща в Лондон, задачата му беше да предаде на тамошния катса колкото може повече документи от тайната квартира на ООП. Срещата се проведе в малко село южно от Рим и започна по стандартния начин — Акбар направи голяма обиколка из Рим — и естествено всички предвидени от АПАМ мерки бяха взети.

Това, което не беше предвидено, се случи малко по-късно.

Когато Акбар влезе в колата на катсата и метна на предната седалка куфарчето си, охраната го отвори. Колата моментално хвръкна във въздуха, Акбар, катсата и двамата човека от охраната загинаха на място. Шофьорът оцеля, но пострада така, че и до днес вегетира.

Отзад се е движела още една кола на „Мосад“ с трима души в нея и един от тях се кълнеше, че чул по радиостанцията как Акбар казва ужасено: „Не го отваряй!“ — сякаш е знаел какво ще последва.

„Мосад“ обаче така и не разбра със сигурност дали Акбар е знаел за взрива в куфарчето.

Веднага хората от другата кола повикаха втори екип с линейка, доктор и медицинска сестра — всичките местни саяними. Останките от тримата им мъртви колеги и тежко раненият шофьор бяха изнесени и по-късно върнати в Израел. Осакатеното тяло на Акбар оставиха в колата, за да го открие италианската полиция.

Впоследствие се оказа, че ООП е допуснала грешка с убийството на Акбар преди атентата срещу Меир. Нищо не им пречеше да изчакат, докато той се завърне в Лондон. Въпреки че „Мосад“ пак щеше да разбере кой го е направил, за тях това вече не би имало значение.

Междувременно Меир беше пристигнала във Франция като начало на пътуването си, чиято основна цел бе посещението в Рим. Служителите на „Мосад“ се подхилваха, защото тя не водеше със себе си Израил Галили, министър без портфейл, с когото тя отдавна имаше интимни връзки. Те двамата често прекарваха времето си заедно в Академията на „Мосад“ и романът им вече бе станал една от любимите теми за разговор в целия Институт.

* * *

Марк Хеснер^[2], шеф на отдела в Рим, напълно бе повярвал на банкокското изпълнение на ООП. Но в Милано Шай Каули все още смяташе, че в сценария нещо не е наред. Каули се бе посветил напълно на работата си. Изключително трудолюбив, той се ползваше с репутацията на педант. Това имаше и своите недостатъци, например веднъж бе задържал едно спешно съобщение, за да поправи някаква граматическа грешка. Но в повечето случаи педантизмът му беше от полза. В конкретния случай това щеше да спаси живота на Голда Меир.

Той непрекъснато пресяваше докладите, отнасящи се до Акбар и връзката му с ООП. Не виждаше какво общо би могло да има между Акбар и атентата в Банкок: защо това е предполагало внасянето на контрабандно оборудване в Италия? А после, когато Акбар бе убит, Каули стана още по-подозрителен. Защо иначе биха го убили, освен ако не са знаели, че е израелски агент? Но щом са знаели, тогава банкокското нападение е било кьорфишек. Логиката му бе неоспорима.

И все пак той не разполагаше с някакви логически доказателства, за да продължи нататък. Отделът обвини катсата от Лондон за провала, защото, когато поискал от Акбар документите, не го предупредил как да се пази.

Колкото до Хеснер, личната му неприязън към Каули щеше да се окаже допълнителна пречка в последвалите събития. Когато Хеснер бил още кадет в Академията, няколко пъти бил хващан, че кръшка. Веднъж на място го хванал самият Каули, който по това време му бил инструктор. Хеснер не подозирал, че го следят, и вместо да изпълни възложената му задача, се прибрал направо вкъщи. Когато Каули го накарал да даде отчет, онзи здравата го налъгал. Фактът, че след това не са го изхвърлили, означава, че явно е имал як гръб в кулоарите на организацията, но така или иначе той не прости на Каули, че го е пипнал. От своя страна Каули никога не възприе Хеснер като истински професионалист.

Покрай посещението на Меир всички служби за сигурност бяха на нокти. Каули отново и отново препрочиташе докладите в опитите си да сглоби липсващите детайли.

* * *

Както често става в подобни ситуации, Каули разбра всичко от съвсем неочаквано място. Една жена с неподозирани таланти, а и полиглот, поддържаше в Брюксел апартамент за ООП, където уморените бойци намираха временен приют в непрестанната си война с Израел. Услугите й бяха високо ценени и ООП често я търсеше. „Мосад“ подслушваше телефона и апартамента й и неведнъж се получаваха записи на любовните игри на госпожицата и приятелите й. Това бе станало любимо развлечение за служителите на „Мосад“ по целия свят. Казваха, че при силна сексуална възбуда стенела на не по-малко от шест езика.

Само няколко дни преди пристигането на Голда Меир в Рим някой — Каули смяташе, че е Салама, макар и никога да не разбра със сигурност — в брюкселския апартамент каза на жената, че иска да се обади в Рим. Когато го свързаха, той поясни на хората отсреща, че трябва да освободят апартамента и да вземат със себе си и „четиринадесетте торти“. Обикновено едно телефонно обаждане в Рим не би предизвикало подозрения, но предвид посещението на Меир, а и съмненията, които и бездруго глождеха Каули, действието ставаше повече от наложително.

Каули беше роден в Германия, на ръст бе само метър и шейсет, с остри черти, светлокестенява коса и светъл тен.

По природа бе свит и не беше свикнал да се налага на другите, ето защо работеше в Милано — малък отдел, а Хеснер ръководеше римската централа.

Когато Каули прослуша брюкселския запис, веднага се обади на свръзката си, който пък позвъни на приятеля си в италианското разузнаване, Вито Микеле, и го помоли да му даде колкото може по-бързо един адрес по телефонния му номер. (Каули беше в „Цомет“ — вербуването, регистриран като аташе към консулството и следователно не можеше да се представи за катса пред местното разузнаване. Затова трябваше друг да се обади на Микеле вместо него.)

Микеле отговори, че не може да направи това без разрешение от шефа си, Амбурго Вивани. Затова свръзката поясни, че ще говори направо с шефа, което и направи. Каули не се заинтересува по какви канали е действало италианското разузнаване, за да получи искания адрес. Разбра само, че човекът в римския апартамент трябва да напусне на следващия ден, а времето нямаше да им стигне да проучат мястото и да решат дали всичко това е свързано с ООП.

Вивани издири адреса, но за нещастие свръзката в Рим го изпрати в римския отдел вместо в Милано на Каули. Там естествено не знаеха нищо за важността му, нито пък за враждата между Каули и Хеснер. Така бе загубен още един ден.

Накрая Каули сам издири адреса и позвъни в Рим, като им каза да проверят незабавно апартамента, защото може да е свързан с посещението на Меир. Каули все още работеше само с предположения, но вече беше убеден, че се готви нещо много сериозно.

Когато „Мосад“ откри апартамента, той вече бе опразнен. Но след като го претърсиха, откриха нещо важно: къс хартия, на който бе нарисувана задната част на самонасочващ се снаряд тип „Стрела“ и няколко думи на руски, които обясняваха действието му.

Сега Каули просто полудя. Оставаха два дни до пристигането на министър-председателката, а наоколо гъмжеше от хора на ООП. Операцията бе в пълен ход, самонасочващи се снаряди, а Меир се кани да каца. Но от всички тези неща сигурно бе само последното.

В резултат все пак Меир бе уведомена за съществуващата опасност, но отговорът й до шефа на „Мосад“ гласеше:

— Ще се срещна с папата. От тебе и момчетата ти зависи безопасността ми.

Тогава Каули реши да се види с Хеснер, за да обсъдят дали да помолят за помощ местните служби за сигурност. Хеснер се полакоми да се заеме с всичко сам и затова благодари на Каули за сътрудничеството и добави:

— Ти работиш в Милано. Това е Рим. — И така го отпрати. Като шеф на „Цомет“ в Рим Хеснер автоматично поемаше цялата отговорност по случая. Ако някой от началниците му в Израел проявеше желание да се захване с работата, трябваше да се дигне и да дойде в Рим, за да ръководи нещата. По онова време такова нещо не ставаше, но днес може би положението е различно.

Все пак Каули се тревожеше повече за безопасността на министър-председателката, отколкото за юрисдикцията. Затова се опъна на Хеснер.

— Оставам — настоя той.

Хеснер побесня и се свърза с главното управление, за да се оплаче, че Каули внася смут в дейността на организацията. Тогава от Тел Авив наредиха на Каули да се оттегли моментално обратно в Милано.

Но Каули не напусна Рим. Със себе си доведе двама от миланските катси, а тамошната база остана празна. Обясни на Хеснер, че само ще обикалят наоколо, без да се намесват в работата им. Хеснер не бе във възторг и от това, но юрисдикцията и бездруго вече бе нарушена, така че изпрати целия личен състав на летището и в околностите му, за да търсят и най-малкия намек за терористична дейност. Обаче ООП допускаше, че „Мосад“ знае повече, отколкото в действителност бе, и затова взеха допълнителни предпазни мерки — пренощуваха недалеч от брега в колите си. Ето защо „Мосад“ неоткри нищо, независимо че провериха всеки хотел и туристическа спалня в околностите на Лидо ди Остия, а също и явките на ООП. Това стана през нощта на 15 януари, часове преди пристигането на Голда Меир.

Понеже знаеха обсега на този тип снаряди, поне можеха да се ориентират къде да търсят преди приземяването на самолета на Меир, въпреки че районът бе доста голям — около пет мили широк и тринадесет дълъг. Проблемът допълнително се усложняваше от глупавото решение на Хеснер да не казва нищо на местната полиция. „Стрелата“ може да се задейства и от разстояние. Когато мишената влезе в зоната на поразяване, се задейства електронен сигнал: веднъж изстреляна, тя и сама ще достигне целта. Терористите можеха да нагласят апаратурата специално за времето на пристигане на самолета на Меир, тъй като знаеха от собствените си агенти кога е тръгнал от Париж. Знаеха също, че е самолет на „Ел Ал“ — единственият по това време на деня.

Римското летище „Леонардо да Винчи-Фиумичино“ по това време беше наричано от служителите на „Алиталия“ не иначе, а „най-лошото в света“. Претъпкано, с вечни недоразумения, самолетите почти винаги закъсняваха, понякога и с повече от три часа, защото летището разполагаше само с две писти, които обслужваха по 500 самолета дневно във върховите натоварвания.

Разбира се, Меир щеше да се ползва с първостепенно предимство, но суматохата из аерогарата допълнително усложняваше работата на „Мосад“. Трудно можеше да се открие дори група терористи, въоръжени с ракетни установки.

Биха могли да се скрият навсякъде — на самата аерогара, в близките халета или в полето около летището.

Докато Каули обикаляше наоколо, неочаквано налетя на един от римските катси и попита къде са хората за свръзка на „Мосад“. (Именно те щяха да уведомят италианската полиция, ако станеше необходимо, а не самите катси.)

— Какви свръзки? — отвърна човекът.

— Искаш да кажеш, че не са тук! — Каули просто не можа да повярва.

— Не — отговори римският катса.

Каули незабавно се обади на свръзката в Рим и му каза да предаде на Вивани за какво става въпрос.

— Нека вземе всички предпазни мерки. Отчаяно се нуждаем от подкрепления тук.

Изглеждаше по-вероятно терористите да са извън периметъра на летището и все пак в обсега на самолета на Меир, защото в околността имаше доста подходящи скривалища. Все пак те претърсиха всичко, а скоро към тях се присъедини и Адальо Малти от италианското разузнаване.

Малти не предполагаше, че мястото е пълно с хора на „Мосад“. Той беше там заради съобщението, че ООП вероятно подготвя атентат и възнамерява да свали самолета на Голда Меир с помощта на съветски ракетни снаряди. Информацията бе получена чрез италианска свръзка и на нея можеше да се разчита. (Естествено това съобщение бе предварително одобрено от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив, преди да се предаде на италианците.)

* * *

Терористите вече се бяха разделили на две групи. Първата с четири установки се отправи към южния сектор на летището, а втората с осем — към северния. Фактът, че две от четиринадесетте „торти“, не се появяват по време на операцията, не бе никак маловажен, но това стана ясно по-късно. По това време северната група монтираше две установки до фургона, с който бяха пристигнали.

Обаче не мина много време, и един от хората на „Мосад“ по сигурността, който претърсваше участъка, ги забеляза. И се развика. А те откриха огън. Вдигна се страшна олелия. Италианската полиция пристигна и човекът от „Мосад“, който не я очакваше, защото Каули ги бе повикал на своя глава, си плю на петите, за да не го забележат. В суматохата един от терористите се опита да избяга, но офицерите от „Мосад“, които следяха всичко, го хванаха, вързаха го и с една кола го откараха незабавно в някакъв запустял хангар.

Там той отнесе голям бой и накрая си призна, че са искали да убият Голда Меир, но не пропусна и да се похвали:

— Вече нищо не можете да направите.

— Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можем да направим? Нали ви пипнахме! — отвърна един от офицерите и отново продължиха с боя.

Междувременно Каули бе научил по портативната си радиостанция за заловения терорист и незабавно се отправи към хангара. Там му казаха, че освен този италианците са прибрали и други, заедно с девет или десет самонасочващи се снаряда.

Но Каули си спомняше телефонното обаждане от Брюксел и „четиринадесетте торти“. Проблемът пред „Мосад“ изобщо не бе разрешен, а оставаха по-малко от 30 минути до пристигането на Меир. Някъде имаше и други гранатомети. Но къде?

Пленникът вече бе в безсъзнание. Каули изля кофа вода отгоре му.

— С вас е свършено — каза му Каули. — Този път се издънихте. След четири минути тя ще кацне. Нищо не можете да сторите.

— Вашата министър-председателка е мъртва — подразни терористът мъчителите си. — Още не е свършено с всички ни.

Това потвърди и най-лошите страхове на Каули. Някъде навън имаше един самонасочващ се снаряд съветско производство и върху него пишеше „Голда Меир“.

Един от биячите така цапардоса терориста, че той отново изгуби съзнание. Когато го заловиха, откриха у него взривател от типа „подскачащата Бети“, каквито терористите често използват. Забива се в земята подобно на подземна мина, но към него се прикрепя и къса жица. Сега монтираха цялото устройство до него, удължиха жицата и напуснаха сградата. Когато дръпнаха жицата, от човека не остана колкото и да се събере в супена лъжица.

Напрежението растеше непрекъснато. Каули се свърза с Хеснер по радиото и го помоли да предаде на пилота на Меир да отложи кацането. Не се разбра дали това стана или не. Ясно е само, че един от хората на „Мосад“, докато обикаляше с колата си по близката магистрала, внезапно забеляза нещо странно около някакъв фургон за търговия на дребно досами пътя. Вече бе минал два пъти покрай него, но на третия път просто се сащиса: от покрива се подаваха три комина, но само един от тях пушеше. Терористите бяха убили собственика, след което пробиха две дупки в покрива и оттам провряха дулата на „стрелите“. Планът им беше следният: когато самолетът на Меир се приближи достатъчно така че сигналът се включи, просто щяха да дръпнат спусъка и след приблизително 15 секунди всичко щеше да е свършено.

Без да губи нито миг, човекът от „Мосад“ обърна насред платното и връхлетя с колата си право върху фургона, като го преобърна, а двамата терористи останаха под него. Излезе, за да се увери, че там наистина има две установки и че терористите са здраво заклещени. Тогава забеляза, че към него се насочват няколко полицейски коли, така че скочи в автомобила си и отпраши към Рим още преди да са го видели. Веднага щом уведоми колегите си от „Мосад“, всички те се изпариха от мястото, сякаш никога не са били там.

Италианската полиция арестува петима от „Черният септември“, но странно, въпреки факта, че ги бяха хванали на местопрестъплението в опит да ликвидират Меир, всички бяха освободени няколко месеца по-късно, след което отлетяха за Либия.