Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (6) (По пътя на измамата)

4. Второкурсници

На кадетите постоянно им се повтаряше да бъдат гъвкави и да се нагаждат към всичко така, както го изисква ситуацията, да изграждат необходимите умения. Всичко, което правехме, щеше в бъдеще да бъде нашият актив, затова ни насърчаваха да учим колкото се може повече. Мишел М. и Хаим М., и двамата неразделна част от моята малка, затворена клика, бяха, разбира се, дошли в курса през задната врата. И двамата говореха много. Знаеха повечето лекции и обикновено разправяха как щели да вербуват генерали и други висшестоящи. Бях най-добър по английски в курса освен Джери С. и имах най-добро оперативно мислене, което ще рече да предвидиш какво ще се случи в бъдеще, да си наясно с проблемите, преди те още да са реално съществуващи.

Тъй като Хаим и Мишел бяха по-разговорливи, аз търсех компанията им и в замяна те ме взеха под крилото си. Живеехме в един и същи район и пътувахме заедно към занятия, като обикновено поостанахме вечер в „Капулски“ на кафе и приказки. „Капулски“ — това е мястото, където сервират най-хубавата торта „Блек-Форест“.

Бяхме направо неразделни. Обмисляхме всичко тримата, оспорвахме и атакувахме заедно. Обикновено опитвахме да се включим заедно в различните упражнения, защото можехме да разчитаме един на друг. И никой не се опита да ни попречи.

Орен Риф, главният ни инструктор, винаги подчертаваше изключителната важност на съгласуваността. Между 60 и 65% от информацията идва от медиите — радио, преса, телевизия; около 25% — от сателитите, по телексите и телефоните и от радиокомуникациите; от 5 до 10% се получава от свръзките и едва от 2 до 4% — от хората на Хуминт^[1] при „Цомет“ (по-късно отдела, преименуван в „Мелука“). Но този минимален процент представлява най-важната част от събраната информация.

Между лекциите във втората част от курса бе и двучасовата дисертация на Зейв Алън, незаменимата свръзка на „Мосад“ с ЦРУ Алън говори за САЩ и Латинска Америка. Разяснява надълго как, когато имаш работа със свръзка от друга организация, в неговите очи ти си свързващ елемент, източникът, пък и за теб той трябва да е същото. Ти му предаваш това, което шефовете ти считат за необходимо, и обратно. Твоето главно задължение е да осъществиш връзката. Но тъй като това предполага срещи с друг човек, темпераментът е важен — той трябва да бъде контролиран в зависимост от характера на човека срещу теб.

Поради това, ако е необходимо, свръзките могат да бъдат заменяни. Ако темпераментът ти съответства на отсрещната страна, тогава се създава възможност за лични контакти. А с развитието на тези контакти идва и симпатията, т.е. идеята е да се сведе разузнаването до такова личностно ниво, сякаш срещу теб стои приятел. Наред с това обаче не бива да се забравя, че той е част от голяма организация. Той знае много повече, отколкото е в правото си да каже.

Понякога има случаи, когато се нуждаеш от информация, която той може да ти даде доброволно, като на приятел, знаейки, че това няма да му навреди и че ти няма да го предадеш. Тази информация е много ценна и в писмените ви доклади ще се класифицира под названието „Джъмбо“. Алън се взря в нас през очилцата, тип „Джон Ленън“, и се похвали, че в „Мосад“ няма човек, който да е събрал повече „Джъмбо“ от него.

От друга страна, ние, офицерите от „Мосад“, не издаваме „Джъмбо“. Ние подготвяме достоверна „Джъмбо“-информация, която даваме в замяна на онази другата, „личната“. Предаването на автентичен „Джъмбо“ е чиста проба измяна.

Алън ни каза колко много приятели имал в разузнаването на САЩ.

— Но аз винаги помня най-важното — каза той, като замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Когато съм седнал с някой приятел, за въпросния не може да се каже същото. — След тази забележка той си излезе.

Следващата лекция засягаше техническото сътрудничество между агенциите. От нея стана ясно, че „Мосад“ най-добре от всички се справя с отварянето на ключалки: например различни предприятия в Англия, произвеждащи ключалки, изпращат новосъздадени механизми на британската разузнавателна служба, където чрез тест се проверява доколко са надеждни. Техните служби пък изпращат моделите на „Мосад“ за анализ. Процедурата е следната. Нашите хора ги анализират, разбират как трябва да се отвори и в края на краищата го изпращат обратно със следното заключение: „Не подлежи на отваряне.“

Следобед Дов Л. изведе класа отвън на паркинга, където бяха паркирани седем бели форд-ескорта. (В Израел повечето от колите на „Мосад“, „Шабак“ и полицията са бели, въпреки че шефът на „Мосад“ тогава караше „Линкълн Таун“ с цвят на бургундско.) Същността на това занятие бе да се научим да забелязваме кога умишлено сме следени от някоя кола, нещо, което непрекъснато упражнявахме. В него няма и частица от това, което сте свикнали да виждате във филмите или да четете в книгите, като например тези малки жички, прикрепени на врата на героя, които го предупреждават, че някой го следва. Това е нещо, което се учи с постоянна практика.

Всяка вечер, когато се прибирахме вкъщи, и сутрин, когато пътувахме към училище, трябваше да се уверим, че никой не ни следва.

На другия ден Рен С. изнесе лекция за „саяним“, уникална структура в операциите на „Мосад“. Саяним, което означава помощници, трябва да бъдат 100% евреи. Те живеят в чужбина и въпреки че не са израелски поданици, с тях можеш да се свържеш чрез роднините им в Израел. Израелец, който има роднина в Англия например, може да изпрати писмо, че приносителят служи в организация, чиято главна цел е спасяването на евреите. Би ли могъл британският роднина да помогне по някакъв начин?

По света има хиляди саяними. Само в Лондон две хиляди от тях развиват активна дейност, а пет хиляди е наличният потенциал. Всички те имат различни професии.

Автомобилният саяним например, който държи агенция за коли под наем, може да помогне на „Мосад“ да наеме кола, без да има нужда да попълва традиционната информация. Саянимът наемодател може да осигури квартира, без да те гледа с подозрение, саянимът в банката може да ти даде пари винаги, когато имаш нужда, дори и през нощта, а саянимът лекар може да оправи огнестрелната ти рана, без да съобщи за това на полицията, и т.н. Идеята е да има колкото се може повече хора на разположение, които да направят необходимото, но да си държат езика зад зъбите от лоялност към каузата. Плащат им се само разходите. Често лоялността на саянимите е оскърбявана от катси, които се ползват от услугите им само за свои собствени нужди. За саянимите няма начин да го проверят.

Едно е сигурно обаче, че дори някой евреин да не се съгласи да работи с теб за „Мосад“, той никога няма да те предаде. Следователно имаш на разположение абсолютно безопасна система на вербуване, която ти предоставя огромен брой евреи, които във всеки един момент те пазят от външния свят. Много по-лесно е да се възползваш от възможностите на място, а саянимите представляват за „Мосад“ една невероятна опора. Но те никога не биват поставяни в рискови ситуации, както и никога не ги посвещават в тайните.

Например, ако по време на операция се наложи катсата да се прикрие зад някоя професия, да речем, притежател на магазин за електроника, саянимът би могъл да му е от полза. Едно обаждане по телефона, и за нула време катсата е снабден с най-разнообразни системи: 50 видеоапаратури, 200 видеосистеми и т.н., изобщо всичко, необходимо за магазин, чието оборудване възлиза на по-малко от 3–4 милиона долара.

Тъй като основната дейност на „Мосад“ е в Европа, за предпочитане е бизнесадрес в Северна Америка. Така че има саяними, ангажирани с адресите, и саяними, следящи телефонните обаждания. Ако се наложи катсата да даде телефонния си номер или адреса, той може да използва този на саянима. И ако саянимът получи писмо или му се обадят, той знае как да процедира. Някои бизнес-саяними имат на разположение по 20 оператори, които пишат писма, отговарят на телефонните обаждания, изпращат факсове, т.е. всички те представляват още един фронт на „Мосад“. Има една шега, че 60% от работата на телефонните компании в Европа идва от „Мосад“.

Единствената слабост на системата, изглежда, е, че не се е погрижила да не бъде накърнена репутацията на евреите, ангажирани в тази дейност, ако всичко това някога се разкрие. Отговорът, който ще получите по този въпрос, е следният: „Какво чак толкова лошо може да се случи на тези евреи? Ще се върнат в Израел? Чудесно!“

Катсите в различните клонове на „Мосад“ отговарят за саянимите, като най-активните биват посещавани веднъж на два-три месеца, което за катсата обикновено означава между две и четири срещи лице в лице със саяними на ден, заедно с множество телефонни обаждания. Системата позволява на „Мосад“ да се ползва в работата си от този голям опорен апарат. Ето защо например, ако в някой клон на КГБ работят сто човека, то в подобна служба на „Мосад“ има едва 6–7.

Хората погрешно смятат за недостатък факта, че „Мосад“ няма клон в някои очевидни страни-мишени. САЩ например имат централа в Москва и руснаците от своя страна разполагат с централи в Ню Йорк и Вашингтон. Израел обаче няма централа в Дамаск. Те не разбират, че „Мосад“ счита целия свят извън Израел за мишена, включително и Европа и Съединените щати. Повечето арабски страни не произвеждат свое оръжие. Повечето нямат даже военни колежи. Ако трябва да вербуваш сирийски дипломат, не е нужно да го правиш в Дамаск, след като можеш да го свършиш и в Париж. Ако искаш данни за арабските ракети, можеш да ги получиш от Париж, Лондон или Щатите, където тези ракети се произвеждат. В самата Саудитска Арабия ще ти кажат много по-малко за тази страна, отколкото би могъл да научиш за нея в Америка. Какво има в Саудитска Арабия? „Аякс“? Та това са „Боинг“, а те са американски. По мое време в Саудитска Арабия сме вербували всичко на всичко едно аташе в японското посолство и толкова.

Ако ще се насочваш към по-висши офицери, трябва да ти ясно, че всички те се обучават в Англия или Щатите. Пилотите им тренират в Англия, Франция или Щатите, командосите им — в Италия и Франция. Би могъл да ги вербуваш там на място. Много по-лесно и безопасно е.

Рен С също водеше часовете и за т.нар. „бели агенти“, вербувани директно или индиректно, които може да знаят, а може и да не знаят, че работят за Израел. Обикновено те не са араби и притежават тънки технически умения. Тук, в Израел, сме предубедени, що се отнася до техническите познания на арабите. Има даже виц, където се разправя за един човек, който продавал арабските мозъци по 150 долара паунда, а еврейските по 2 долара. Когато го попитали защо арабските са толкова скъпи, той отговорил: „Защото са почти неупотребявани.“ В Израел това схващане е твърде разпространено.

С белите агенти рискът е много по-малък, отколкото с черните или с арабите. От друга страна, работещите в чужбина араби са защитени от техните служби и ако те хванат с някой от тях като твой агент, ще поискат да те убият. Докато най-лошото, което може да се случи на катса, заловен във Франция с бял агент, е да бъде депортиран. Разбира се, самият бял агент може да бъде обвинен в предателство. Правиш каквото можеш да го предпазиш, но въпреки това опасността си съществува, и то основно за него. Ако работиш с арабин, тогава опасността съществува еднакво и за двама ви.

Паралелно със занятията в класната стая продължаваха и упражненията навън в колите. Изучавахме т.нар. техника „Молтер“ — за използването на колата при проследяване или импровизирано преследване, когато предварителното обмисляне на нещата не е било възможно. Карахме из непознати райони без предварително изготвен маршрут, изпълнявахме редица команди и процедури — завои вляво, вдясно, маневри, спиране и т.н., като през цялото време трябваше да сме наясно дали някой ни следи или не. Често ни напомняха, че не сме „вързани“ за колите. Ако сметнехме, че не можем да отклоним преследвача, то тогава по-умно бе да паркираме някъде и да тръгнем пеша.

Друга една лекция от катсата Рабиц разглеждаше проблемите на централата в Израел или местния клон, който обхваща Сирия, Египет, Гърция и Турция. Неговите катси се наричат „летящи“, защото работеха извън Израел и вербуваха агенти, като прескачаха за ден-два до определените места, оперирайки с агентите и саянимите. В тези страни бе опасно да се работи, защото всички те подкрепяха ООП.

Израелската централа обикновено не оперираше посредством „катси“. През цялата лекция Рен С. не престана да се връща към този въпрос. По ирония на съдбата той по-късно бе избран за шеф точно на този отдел.

* * *

През почивката се състезавахме с 25 души от курса за общи служители — подготвящ чиновници, програмисти, секретари и др. Те получаваха само основни познания за организацията на административните работи, но за сметка на това винаги се държаха много по-сериозно от нас.

Често, за да ги държим настрана от така скъпата на всички ни тенис-маса, ние криехме топчетата и хилките, но на баскетболното игрище те наистина се сражаваха. Ние, кадетите, играехме баскетбол, за да победим, да смажем противника с всички средства. Например имахме си момче, което само чакаше под коша да реализира топките, които му подавахме, и така ние винаги печелехме. Другите често се караха по този повод, но така или иначе трябваше за известно време да се срещат с нас веднъж седмично, всеки вторник от 1 часа следобед.

Междувременно уроците следваха един след друг, тежки и напрегнати. След като изучихме триковете на вербуването, преминахме към някои указания по финансовите въпроси. Например, преди да се пристъпи към действие, трябва да се определи точно финансовото състояние на потенциалния агент. Не бива да се засипва с пари беднякът, тъй като това би могло моментално да предизвика подозрения.

Да предположим, че този агент се връща в страната-мишена и трябва да му се окаже финансова подкрепа. Например той е на двегодишен договор, според който „Мосад“ му дава по четири хиляди долара на месец. Ако този агент харчи по хиляда на месец, без това да промени с нещо стандарта му на живот, катсата ще открие за него банкова сметка и ще депозира в нея целогодишната му заплата. Така че агентът ще си получи дванадесетте хиляди и отделно ще има 36 000, депозирани в банката. За втората година, при двегодишна сделка, ще му бъде даден нов аванс от 12 000 и отделно ще му се прехвърлят други 36 000. Така че по този начин ти му осигуряваш не само ежедневното съществуване, но и бъдещето, като го обвързваш все повече със себе си. Ти защитаваш своите интереси.

Съществува и структура за допълнително плащане: за всяко писмо — определено възнаграждение, зависещо от качеството на информацията и статуса на агента. Плащанията варират средно между 100 и 1000 долара, но, да кажем, някой сирийски министър би могъл да получи между 10 000 и 20 000 долара.

На всеки от 30 — 35 катси, опериращи в даден момент, се падат поне двадесет агенти. Това прави около шестстотин и повече души, като всеки от тях получава средно по 3000 на месец плюс други 3000 долара извънредни (много от тях биха могли да изкарат значително повече), което прави близо 4 милиона долара на месец само за издръжка на агентите. В допълнение съществуват и разходи, свързани с вербуването, тайните квартири, провеждането на операции и безброй други, които допълват гореспоменатата цифра до стотици милиони месечно.

Обикновено катсата изразходва между двеста и триста долара на ден само за обеди и вечери, а общо около хиляда долара дневно. Което означава нови 30 — 35 хиляди долара на ден за покриването разходите на катсите. Естествено това не включва заплатата на отделния катса, която варира от 500 до 1500 долара месечно в зависимост от неговия чин.

Никой не е казал, че разузнаването излиза евтино.

Следващото ни занимание с Дов беше да се научим как да изградим „безопасен маршрут“. Това ще рече маршрут под чужда охрана. Узнахме за връзките с „Ярид“ (помагачите) от операционната безопасност и гледахме дълъг учебен филм по въпроса.

Групите на „Ярид“ се състоят от пет до седем човека. По онова време съществуваха всичко на всичко три такива групи. Когато тези групи бяха в Европа, се намираха под прякото ръководство на шефа на „Европейска безопасност“.

Главната цел на този урок бе да покаже каква подкрепа групата на „Ярид“ оказваше на катсите, а също така да обясни как да си осигурим безопасен маршрут, когато те не са подръка.^[2] След като научих това, пред мен се разкри цял нов свят. Обикновено ходех в кафенетата на Тел Авив и постепенно започна да ми прави впечатление всичката тая дейност, която преди ми беше убягвала — как полицията следеше хората. То си е съществувало през цялото време, но за необучения си остава незабелязано.

След това дойде ред на лекцията на Йехуда Гил, засягаща тънкостите на вербуването. Гил бе направо легендарен и Риф ни го представи като „учителя“.^[3] Той започна с това, че има три основни примамки при вербуването: пари, емоции (в тях влизат отмъщението или идеологията) и секс.

— Искам да запомните, че през цялото време трябва да се пипа обмислено и деликатно — каза Гил. — Тренирайте. Понякога ще ви се случи да срещнете човек от малцинствата в дадена страна, който е бил изигран лошо и иска да си отмъсти. Той би могъл да бъде вербуван. И когато му плащате с пари и той ги взима, вие знаете, че той е вербуван, а и той си го знае. Всеки разбира, че пари не се дават без нищо, и никой не очаква да му се плати, без да е направил нещо в замяна.

След това идва сексът. Полезно нещо, но в никакъв случай не може да се счита за начин на отплата, защото повечето хора, които вербуваме, са мъже. Има една поговорка, която казва: „Жените дават и забравят, мъжете взимат и забравят.“ Ето защо сексът не може да бъде отплата, но парите могат, защото хората никога не ги забравят.

След това Гил каза, че дори една работа да е доведена до успешен край, това не означава, че е извършена по правилния начин. Ако начинът е правилен, всичко е наред, но ако не е, може да последват и неприятности. Той разказа историята за един арабин, „отер“ („кука“), който трябвало да му уреди среща с човек, когото Гил искал да вербува. Гил чакал в кола, докато „отерът“ отишъл да доведе човека. Гил даже се подготвил да се представи като бизнесмен. И въпреки че арабинът бил работил дълго време за „Мосад“, след като довел човека при Гил и ги представил с имената Алберт и Ахмед, изтърсил:

— Ахмед, това е момчето от израелското разузнаване, за което ти говорих. Алберт, Ахмед иска да работи за теб срещу 2000 долара на месец. Готов е да направи каквото поискаш.

„Отерите“ — при всички случаи араби — са необходими, защото малко катси говорят арабски и винаги е по-лесно да използваш един арабин при запознанство с друг. „Отерът“, така да се каже, разтопява леда и веднага след това катсите откриват колко голяма полза има от тях.

В историята, която Гил ни разказа, директният подход се е оказал сполучлив. Ахмед бил вербуван, но очевидно е имало и по-подходящ начин за това. Гил ни учеше, че животът обикновено подсказва този начин, че нещата трябва да се развиват естествено. Например знае се, че човекът, който искаш да вербуваш, ще е в някое парижко бистро по определено време. Известно е също, че говори арабски. Гил сяда до него, а „отерът“ е в другия край на бара. Изведнъж „отерът“ забелязва Гил, поздравява го и двамата започват да си говорят на арабски. Не след дълго седящият помежду им човек се намесва. Те знаят с какво се занимава въпросният и насочват разговора към неговите интереси.

Гил може след това, уж между другото, да попита „отера“:

— Не си ли на среща?

В този случай „отерът“ отговаря така:

— Да, само че тя ще води и приятелката си, та не можем да го правим пред нея. Защо не дойдеш и ти?

Гил казва, че е зает, и в този момент другият твърде явно обявява, че е свободен, и тръгва по пътя на собственото си вербуване.

— Помислете върху тази уловка — продължи Гил. — Ако този разговор се водеше на иврит в някой парижки бар, вие също можехте да бъдете вербувани. В чужда страна хората винаги се стремят към тези, които говорят езика им.

Триковете при завързване на познанства трябва да се прилагат непринудено и с финес, сякаш са нещо съвсем естествено. По този начин човек дори и нищо да не постигне, поне не си изпуква патроните. Човекът, който трябва да бъде вербуван, не бива нито за миг да си помисли, че е взет на мушка. Нещо повече, преди още да си се доближил до него, ти трябва да си изчел всичките налични документи, досиета и т.н. Трябва да си открил всичко — какво харесва и какво не, какво му е разписанието както за конкретната вечер, така и изобщо. И най-малкият елемент на случайност трябва да бъде отстранен и едва тогава да се рискува.

Следващата важна лекция бе от Йецак Нафи, който донесе със себе си хиляди карти и диаграми, за да обясни нагледно подкрепата, която „Цомет“ (отделът за набиране на катси) получава. Помощта е огромна, като се започне със саянимите и се мине през колите и апартаментите, парите и т.н. Основната подкрепа е на базата на документите. Катсата може да твърди, че притежава компания за производство на бутилки или че е изпълнителен директор на някой чуждестранен клон на Ай Би Ем. Тя е подходяща, защото е голяма, а това дава възможност да укриваш с години своята легенда като изпълнителен директор. Ние даже имаме магазини, които използваме в екстремни ситуации, имаме офиси, обслужващ персонал — изградили сме цяла система, а Ай Би Ем даже и не подозират.

Но да започнеш бизнес, пък бил той и фалшив, не е така просто. Нужни са визитни картички, бланки, телефони, телекси и прочие. „Мосад“ разполага с хиляди компании, всички с точен адрес и регистрационен номер, готови във всеки момент да започнат работа. „Мосад“ отпуска на тези компании определени суми за изплащане на данъците и др.

В главното управление има пет помещения, във всяко от тях по осем реда полици с по 60 чекмеджета, където се съхранява цялата документация на фирмите и компаниите, подредени по азбучен ред. Те съдържат история на компанията, финансово състояние, регистрация, изобщо всичко, което се очаква да послужи на един катса.

* * *

След около шест месеца, в края на семестъра, имахме стъбрание — т.нар. „баблат“, съкращение от еврейското „Билбул Байтсин“, което означава „да говориш“, да говориш за всичко часове наред. Събранието продължи пет часа. Два дни преди това проведохме едно упражнение. Колегата ми Арик Ф. и аз трябваше да чакаме в едно кафене на улица „Хенриета Солд“ близо до „Кикер-Хамдина“. Попитах Арик дали е „чист“ и той каза, че никой не го е проследил. Тогава отбелязах:

— Окей, знам за себе си, че съм „чист“. Ти казваш, че също си чист, защо тогава оня ей там така се е вторачил в нас? Струва ми се, че е по-добре да се измитаме. Аз тръгвам.

Арик ми отговори, че не можем да тръгнем, трябвало да дойдат да ни вземат.

— Чудесно — казах. — Ако искаш да стоиш, стой си. Аз тръгвам.

Арик се опита да ме убеди, че правя грешка, но му отговорих, че ще го чакам при „Кикер Хамдина“.

Дадох му 30 минути. След като излязох, реших, че бих могъл да наблюдавам кафенето. Имах време, така че минах по заобиколен път и щом се уверих, че никой не ме следи, се върнах. Качих се на покрива на една съседна сграда, откъдето можех безпрепятствено да наблюдавам. Десет минути по-късно мъжът, когото чакахме, влезе в заведението, а след две минути пристигна полицията и заварди мястото. Видях как извлякоха двамата ми колеги навън и ги биха до посиняване. Вдигнах тревога. По-късно открих, че цялата работа е била нагласена. Просто още едно упражнение, провеждано от Академията на „Мосад“ съвместно с тайния отдел на телавивската полиция. Ние бяхме стръвта.

Арик, по това време 28-годишен, говореше английски и много наподобяваше Тери Уайт, отвлечения пратеник на англиканската църква. Преди да се включи в курса, Арик бе служил във военното разузнаване и беше най-големият лъжец на света. Ако кажеше „добро утро“, човек бе длъжен, преди да отговори, първо да погледне през прозореца. Арик не го биха така жестоко, защото не спираше да говори, без съмнение лъжеше, но все пак говореше. Той знаеше, че ако говориш, няма да те бият.

Колкото до другия, Яков, той непрекъснато повтаряше:

— Не разбирам какво искате.

Тогава едно яко ченге така го фрасна по главата, че той отхвръкна и се залепи за стената. Два дни не дойде на себе си, а отгоре на всичко лежа шест седмици в болница с фрактура на черепа. Когато излезе, му изплатиха заплатата за една година напред и той напусна курса.

Това, че ни биха, бе нещо като награда за полицаите в едно голямо състезание, което те се опитваха да спечелят и така да докажат, че са по-добри от нас. Бе много по-лошо, отколкото наистина да те хванат. Командирите и от двете страни казваха:

— Обзалагам се, че не можете да пречупите момчетата ми.

А после:

— Какви волности мога да си позволя? Оплакахме се на „баблата“, че не е имало смисъл така жестоко да ни бият. Отговориха, че когато ни хванат, не бивало да се предаваме, трябвало да говорим. Докато говорим, нямало да ни сторят нищо.

Всеки път, когато излизахме на упражнения, съществуваше опасност да ни спипат ченгетата. Това ни научи да бъдем предпазливи и да взимаме мерки.

По програма на следващия ден трябваше да слушаме лекцията на Марк Хеснер.^[4] Тя засягаше съвместните операции. Нещо като „Операция Бен Бейкър“, дело на „Мосад“ и френското разузнаване. Приятелите ми и аз решихме да се изявим и за целта отидохме вечерта преди лекцията в каса № 6 на втория етаж на Академията да се просвещаваме по въпроса.

Бе петък вечер, август 1984 година. Бяхме толкова погълнати, че забравихме да погледнем часовника. Когато накрая си тръгнахме и заключихме касата, наближаваше полунощ. Бяхме оставили колата си близо до столовата и тъкмо тръгнахме натам, когато чухме страхотна врява откъм басейна.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Майкъл. — Да идем да видам.

— Не, не, почакай — каза Хаим. — По-добре да се промъкнем незабелязано.

— А най-добре ще е — додадох аз — да се върнем обратно на втория етаж и оттам да видим какво всъщност става.

Шумът продължаваше, докато се изкачвахме към втория етаж на Академията. Настанихме се пред прозореца в малката баня, където ме държаха по време на първоначалния тест, преди да ме приемат в курса.

Никога няма да забравя това, което видях. Бяха около 25 човека в басейна и край него — всичките голи-голенички. Там бе и зам.-шефът на „Мосад“ — днес шеф на службата, също и Хеснер, и множество секретарки. Беше невероятно.

Някои от мъжете изобщо не представляваха приятна гледка, но повечето момичета бяха направо страхотни. Бих казал, че така изглеждаха много по-добре, отколкото в униформа.

Бяха едва 18-20-годишни, от военните на служба в офиса.

Някои групички се плацикаха във водата, други танцуваха край басейна, а имаше и такива, които, вкопчени един в друг, си спомняха доброто старо време, търкаляйки се по одеялата. Никога преди не бях виждал подобно нещо.

— Да направим списък кой е тук — предложих аз.

— Не, по-добре да намерим камера — каза Хаим.

— Аз изчезвам — прекъсна го Майкъл. — Ще ви чакам в офиса.

Йоси се съгласи с него и Хаим реши, че действително не е много разумно да се правят снимки.

Престояхме в банята 20 минути. Бяха все големи клечки. Разменяха си партньорите. Бях истински шокиран. Не това очаквах от тях, та те бяха нашите кумири, ние им подражавахме, а изведнъж ги сварваме да се търкалят около басейна… Странно, но Хаим и Майкъл съвсем не изглеждаха изненадани.

Изнизахме се на пръсти, отидохме до колата и я избутахме през портала. Не включихме двигателя, докато не се спуснахме по хълма.

По-късно се заинтересувахме по този въпрос и открихме, че подобни партита се провеждат непрекъснато. Басейнът беше най-безопасното място в Израел. Никой не можеше да стигне дотам, освен ако не бе от „Мосад“. Така че какво толкова? Някой кадет ще ги види. И какво от туй? Винаги могат да отрекат. На следващия ден ми бе някак странно да слушам Хеснер и да си водя записки, след като го бях видял предната нощ в такова положение. Спомням си, че му зададох въпрос. Налагаше се.

— Как е гърбът ви?

— Защо?

— Ходите, сякаш сте си разтегнали сухожилие.

Хаим ме погледна и ченето му увисна.

Лекцията на Хеснер, доста дълга и досадна, бе последвана от друга, засягаща военните структури на Сирия. Едвам се удържах да не заспя. Ако се намирахме на Голанските възвишения, всичко това би било действително интересно, но поднесено така, като суха теория, бе направо отчайващо. Губехме връзката между нещата, а те целяха точно това.

* * *

Следващата дисциплина в курса бе подсигуряване на срещите в базовите страни. През първата лекция ни прожектираха учебен филм, продукция на „Мосад“. Филмът не ни впечатли особено. През цялото време някакви хора висяха по ресторантите. Важно е да се избере подходящ ресторант и време за срещата. Естествено преди това трябва да се провери дали наоколо е „чисто“. Ако имаш среща с агент, оставяш го той да влезе пръв и да се настани, за да се увериш, че никой не е дошъл с него. Всичко в тази работа се определя от правила. Ако не ги спазваш, все едно си мъртъв. Ако чакаш агента си в ресторанта, ти си просто седяща мишена. Дори ако стане от масата, за да иде до тоалетната, е по-добре да се омиташ незабавно.

Подобно нещо се случило навремето в Белгия, когато катсата Цадок Офир имал среща с един арабски агент в ресторанта. След като поговорили няколко минути, арабинът станал и казал, че трябва да донесе нещо. Когато се върнал, Офир все още го чакал. Агентът извадил пистолет и направил Офир на решето. Той по чудо оцелял, а агентът бил убит по-късно в Ливан. Сега Офир разказва на всеки тази история, за да покаже колко опасен може да е и най-дребният пропуск.

Непрекъснато ни учеха как да се пазим. Повтаряха ни:

— Това е, като да се научите да карате велосипед: когато излезете оттук, не бива да мислите за него.

Вербуването прилича на търкалянето на скала по нанадолнище. Използвахме думата „ледардер“, което значи да седиш на върха на възвишение и да буташ надолу камъни. Ето така се вербува. Взимаш някого и постепенно го тласкаш да извърши нещо незаконно или неморално. После го буташ надолу. Но ако се е вкопчил здраво в земята, няма да ти бъде от полза. Не става за такава работа. Основната цел е да се използват хората, но за да успееш, трябва първо да ги оформиш по калъп. Ако пред теб стои някой, който не пие, не иска секс, не му трябват пари, няма политически проблеми и е напълно доволен от живота, никак не можеш да го вербуваш. Работата ни се опира на предателите. Всеки агент е предател, независимо до каква степен е наясно с това. Винаги търсим възможно най-лошите хора. Често казваме, че не сме ние тези, които ги превръщат в негодници. Това не ни е необходимо, защото си ги подбираме такива. Просто ги движим по нашите релси.

Е, някой да е казвал, че сме благотворителна организация?