Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (13) (По пътя на измамата)

11. „Екзосет“

Една дъждовна сутрин Орландо Летелиер, 44-годишен, напусна луксозната си къща на „Ембаси Роу“ във Вашингтон и както обикновено седна зад волана на синия си „Шевел“.

Летелиер бе бивш министър от кабинета на злополучния чилийски президент марксист Салвадор Алиенде Госенс. Този ден с него пътуваше и американският му колега Рони Мофит, 25-годишен.

Секунди по-късно колата и хората в нея се разсипаха на стотици парчета. Бомбата беше взривена дистанционно. Датата бе 21 септември 1976 година.

Както често се случва в подобни афери, мнозина обвиниха ЦРУ. В крайна сметка на ЦРУ се приписваше по-голяма роля от тази, която в действителност бе играло в свалянето на Алиенде от власт през 1973. Оттогава ЦРУ се превърна в международна изкупителна жертва, с която се обясняваха повечето атентати. Други смятаха не без основание, че това е дело на чилийската тайна полиция ДИНА, която всъщност беше разформирована една година по-късно под натиска на Съединените щати (макар че скоро се появи отново под друго име и в различен състав по нареждане на новия държавен глава генерал Аугусто Пиночет Угарте).

Никой не спомена дори за „Мосад“.

Но въпреки че „Мосад“ не беше пряко замесен в експлозията, замислена от чилийската ДИНА, чийто шеф бе Мануел Контрерас Сепулведа, Институтът беше косвената причина за смъртта на Летелиер поради тайните преговори с Контрерас за закупуването на френските бронебойни ракети „Екзосет“ с морско базиране.

Хора от „Мосад“ не участваха в убийството на Летелиер, но опитът им в подобни начинания несъмнено беше използван като безплатна добавка към закупените от Контрерас ракети.

През август 1978 пред Върховния съд на Щатите бяха изправени Контрерас, изпълнителният директор на ДИНА Педро Еспиноза Браво, Армандо Фернандес Лариос — таен агент от ДИНА — и четирима кубински бегълци, които членуваха във фанатичната организация „Анти-Кастро“ в Съединените щати. И седмината бяха съдени за убийство. Основните свидетелски показания в обвинителния акт с обем 15 страници бяха дадени от Майкъл Върнън Таунли, роден в САЩ, заминал за Чили на 15 години заедно с родителите си. Работил като автомонтьор и именно като такъв го вербували от ДИНА. В съдебните протоколи беше отбелязан като съконспиратор и главен свидетел по обвинението, който в замяна на сътрудничеството получи по-лека присъда — три години и четири месеца. Режимът на Пиночет предаде чилийците на щатската прокуратура. Кубинските емигранти успяха да избягат, но един от тях беше арестуван на 11 април 1990 година в дома си в Сейнт Питърсбърг, Флорида. Чили обаче отказа да предаде Контрерас — човекът, дал заповед за убийството на Летелиер, така и не застана пред съда, макар че през октомври 1977 Пиночет го накара да си подаде оставката в жалък опит да поправи представите на световната общественост за военната хунта в Чили.

* * *

Веднъж в годината всички организации, занимаващи се с военно разузнаване в Израел, се събират, за да съгласуват предстоящите събития. Едно от тях е срещата на военните и гражданските разузнавателни служби, която се нарича „Цорек Йедиот Хашувот“, или накратко казано „Циак“, т.е. „необходима информация“. На тази среща „купувачите на информация“, примерно АМАН — военното разузнаване, — пресяват информацията, събирана през изминалата година, и отделят това, което може да се окаже от значение и занапред. Всичката документация, която изтича след срещата, също се нарича „Циак“, а разписките, давани на „Мосад“ и останалите доставчици на информация — форма на паричен еквивалент.

Три са главните източника на разузнавателни данни: „Хуминт“, или данни, получени от хората, това е, което доставят катсите на „Мосад“ при работата си с агентите; „Елинт“, или електронни сигнали, които се прехващат от поделение 8200 на израелския корпус за военно разузнаване; и „Сайинт“ — данните от средствата за масова информация — това е работа, с която се занимава друга специална група и поглъща времето на стотици хора.

В „Циак“ „купувачите“ не само избират онова, което им е нужно от разузнаването, но също и степенуват агентите въз основа на представянето им през изминалата година. Всеки агент има по две кодови имена — оперативно и информационно. Оперативните доклади от катсите на „Мосад“ не стават достояние на „купувачите“. Те дори не знаят за съществуването им. Оперативният доклад, разделен по категории, се изпраща на части.

Въз основа на тези доклади „купувачите“ на информация оценяват агентите от „А“ до „Е“. Всъщност никой агент не получава „А“, но по време на бойни действия се е случвало. „В“ означава източник, на който може да се гласува доверие; „С“ е горе-долу приемлив; ако е „Д“, винаги трябва да имаш едно наум; а с „Е“ изобщо не трябва да се занимаваш. Всеки катса знае „оценките“ на своите агенти и се опитва да ги подобри. Буквата важи за цяла година и на агентите им се плаща според нея. Ако някой е бил „С“, а после е бил определен като „В“, той ще получи и съответното повишение.

Когато катсите изпращат тези рапорти, те попълват две малки квадратчета в началото на страницата. Лявото е за степента на агента, а другото е число от едно до три. Ако е едно, значи агентът е чул или видял с очите си това, за което е докладвал. Две означава, че е получил информацията от достоверен източник, но все пак от втора ръка. Тройката стои за слухове и недомлъвки. Така, ако докладът е В-1, това значи, че съдържа информация от сигурен агент, който е видял или чул всичко на място.

Началникът на армейското разузнаване е и шеф на военното разузнаване, но всеки род войска в Израел има и свой разузнавателен корпус. Затова съществуват пехотното, танковото, военновъздушното и морското разузнаване.

(Първите две сега са под общото название сухопътно разузнаване.) Главнокомандващият армията, официално наричана Отбранителни сили на Израел (ОСИ), е генерал-лейтенант, чиито пагони изобразяват меч, кръстосан с маслинено клонче и два смокинови листа, или „филафели“.

За разлика от Съединените щати, чиито родове войски са разделени, ОСИ е в същността си единна армия с множество клонове, като военноморски и военновъздушни сили.

Главнокомандващите на тези клонове са генерал-майори и също носят меча и маслинената клонка, но само един филафел. Един чин под тях са бригадните генерали — командващи отделните клонове на военното разузнаване. Още една степен надолу, и следва полковник — чин, който получих, когато влязох в „Мосад“ и ме повишиха.

Особено показателен за важността, която израелците придават на разузнаването, е фактът, че главнокомандващият корпуса на армейското разузнаване е равен по чин с главнокомандващите на отделните родове войски — военноморски, военновъздушни, сухопътни, танкови, — а също и с председателя на Върховния военен съд — генерал-майор. Шефът на морското разузнаване е с един чин по-нисък.

Началникът на АМАН, или военното разузнаване, има същия чин, както и останалите шефове от разузнаването, но на практика е по-висш офицер от тях, защото получава заповеди направо от министър-председателя и от никого другиго. Разликата между АМАН и разузнавателния корпус е, че АМАН получава данните от разузнаването, докато корпусът само ги събира.

В края на 1975 на годишната среща морското разузнаване обяви, че трябва да му се доставят ракети „Екзосет“. Те бяха френско производство на концерна „Аероспесиал“ и ги наричаха „морски шейни“: изстрелват се от борда на кораб и набират височина, докато открият целта си със специален локатор, а после се спускат непосредствено над повърхността на водата, така че да не бъдат засечени от противниковите радари. Единственият начин да се изгради защита срещу подобно оръжие е да се проучи внимателно.

Тревогата на Израел беше породена от факта, че някои арабски страни, в частност Египет, закупуваха „Екзосет“. Така че флотата искаше да се застрахова. Всъщност даже не им трябваше цяла ракета за тестуване, а само бойната й глава, където бе монтирана цялата електроника.

Добрият търговец на оръжие никога не дава на купувача пълна информация за стоката. Той ще демонстрира нападателните й качества, но не и начините на отбрана. Дори и когато се касае за фирма като „Аероспесиал“, те ще изтъкнат най-добрите страни на ракетата. Та нали в крайна сметка искат да я продадат!

Ето защо Израел искаше да се сдобие със собствена ракета за тестуване, но не можеха да я закупят открито от французите. Франция беше обявила ембарго върху продажбата на оръжие за Израел. Доста страни все още го спазват, защото знаят, че веднага щом Израел се добере до дадено оръжие, ще започне да го произвежда на своя територия.

Задачата за доставка на глава от „Екзосет“ беше възложена на шефа на „Мосад“, който от своя страна я прехвърли на „Тевел“.

„Мосад“ вече знаеше доста неща за „Екзосет“ благодарение на един саян, който работеше в „Аероспесиал“ и изнесе част от конструкторските планове. Беше проведена и малка операция — екип проникна тайно в завода с ракетен специалист, който беше дошъл за тази цел направо от Израел. Вкараха го в завода с фалшиви документи, за да определи кое точно трябва да се заснеме. Екипът остана в халетата четири часа и половина, след което изчезна, без да остави и следа.

Но освен снимките и конструкторските планове, които вече притежаваха, трябваше да се сдобият и с действащ модел. Англичаните имаха такива, но едва ли щяха да се съгласят да дадат една на Израел.

От Европа нищо не можеше да се изнесе, обаче „Мосад“ знаеше, че някои латиноамерикански държави също разполагат с „Екзосет“. По принцип Аржентина щеше да е подходяща страна, но тогава Израел беше сключил сериозна сделка с нея за продажба на турбореактивни двигатели, израелско производство, и „Мосад“ не искаше да рискува да провали толкова изгоден договор.

Работата можеше да се свърши най-лесно с Чили. Случи се така, че тази страна тъкмо бе отправила молба към Израел да обучава нейни хора за службите по сигурността — общоизвестни бяха достойнствата на израелската школа в такива дисциплини. Израел не би се хвалил открито с това, но на негова територия се бяха подготвяли ужасяващият „Савак“ на Иран, силите за сигурност на Колумбия, Аржентина, ФРГ, Южноафриканската република и няколко други африкански държави, в това число и тайната полиция на бившия диктатор на Уганда Иди Амин. Израел беше обучавал и тайната полиция на Мануел Нориега, силния доскоро човек на Панама.^[1] Всъщност Нориега лично бе участвал в тренировките в Израел и винаги носеше отдясно на парадната си униформа крилатата емблема на израелския парашутен корпус (обикновено тя се носи отляво). А само за илюстрация на безпристрастността на „Мосад“ ще посоча, че в кървавата гражданска война в Шри Ланка Израел обучи и двете враждуващи страни: тамилите и синхалите, а също и индийците, които бяха повикани като умиротворителни сили.

Международната репутация на чилийската ДИНА беше много лоша. Пиночет искаше да подобри ефикасността и възложи на генерал Мануел Контрерас да се заеме с подробностите.

Тъй като Контрерас беше отправил молбата си към Израел, тогавашният шеф на чуждестранните контакти Наум Адмони поиска от подчинения си отдел МАЛАТ да достави исканата от флотата техника. МАЛАТ, който отговаряше за Латинска Америка, беше малък отдел. В него работеха само трима служители и шефът им. Двама от тях непрекъснато пътуваха из Южна Америка, за да прокарат търговски връзки с Израел. Първият, на име Амир, по това време беше в Боливия. Там оглеждаше фабриката, построена от израелския индустриалец Саул Айзенберг^[2], човек с такова огромно влияние, че израелското правителство беше гласувало закон, с който го освобождаваше от повечето данъци, за да го накара да премести главната си квартира в Израел. Айзенберг се бе специализирал в това, което наричаха „строеж от проект до ключ“ — цялостно изграждане на фабрики и заводи, а за собствениците оставаше само да дръпнат шалтера и да започнат производството.

През 1976 година Айзенберг беше централната фигура в политическия скандал и последвалото полицейско разследване в Канада, след като федералният финансов ревизор докладва за липсата на повече от 20 милиона щатски долара, изплатени на Айзенберг и дъщерните му фирми от агенцията за атомна енергия на Канада (ААЕК) за посредничеството му при продажбата на ядрения реактор „Канду“ на Аржентина и Южна Корея. Президентът на ААЕК Л. Лорн Грей призна, че никой в Канада не знае къде са отишли парите.

Преди Амир да напусне Боливия, в тамошното посолство му предадоха цялата необходима информация по случая. Трябваше да знае всичко възможно за човека, с когото си имаше работа. В главната квартира смятаха, че и най-незначителните подробности ще му бъдат от полза, да не говорим за слабостите и достойнствата на „опонентите“ му. Формалностите около пътуването, хотела и всичко останало бяха уредени още от Тел Авив. От паметта на компютъра беше изровена даже любимата марка френско вино на Контрерас.

Амир получи нареждане да присъства на срещата в Сантяго, но да не прибързва с никакви уговорки.

Главното управление в Тел Авив отговори на молбата на чилийците за подготовка на кадри от тайната им полиция, като изпрати Амир в ролята на администратор, за да обсъдят подробностите около идеята, но без да се ангажират с никакви обещания. Изрично подчертаха, че целта на срещата е обработване на почвата.

На летището в Сантяго Амир бе посрещнат от служител на израелското посолство и заведен в хотела си. На следващия ден се срещна с Контрерас и неколцина други високопоставени сътрудници. Контрерас спомена, че ЦРУ им оказва известна помощ, но не могат да разчитат на американците изцяло. В общи линии чилийците искаха да създадат екип към тайната полиция, който да се справя с местния тероризъм — отвличанията и бомбените атентати, — а също и да охранява важните чуждестранни гости.

След срещата Амир замина за Ню Йорк, за да се види с шефа на МАЛАТ. Къщата, където се срещнаха, принадлежеше на „Мосад“ и се използваше специално за подобни случаи.

(Всъщност тя бе отстъпена на МАЛАТ от друг отдел — „Ал“, чиято дейност бе основно в САЩ и притежаваше множество тайни квартири на територията на страната. Този вариант бе по-безопасен, отколкото да изпратят в Чили друг човек.)

Щом изслуша подробния доклад на Амир, шефът му рече:

— Ние искаме нещо от тях. Нека им пуснем примамката. Да започнем нещо, а едва след това ще си качим цената. Ще ги чакаме сами да си пъхнат главата в торбата, и тогава ще действаме.

Решено бе Амир отново да се види с Контрерас, за да говорят сделката с обучението на полицейския екип. По това време такива тренировки бяха възможни само в Израел. Често имаше случаи израелски инструктори да заминават в чужбина, примерно в ЮАР или Шри Ланка, но политиката през 1975–1976 година беше курсистите да им идват на крака.

* * *

До ден днешен тренировките се провеждат в бившата британска военновъздушна база Кфар Сиркин, източно от Тел Авив. По-рано Израел я бе използвал за обучението на собствените си офицери, а сега там тренираха най-вече чужденци.

Курсовете обикновено продължаваха от шест седмици до три месеца, в зависимост от вида на подготовката. А струва и доста скъпо. По онова време таксата, която се плащаше за всеки отделен курсист, беше от 50 до 75 долара на ден, плюс 100 долара заплата на инструкторите. (Разбира се, инструкторите дори не помирисваха тези пари. Те получаваха само редовната си армейска заплата.) Взимаха се също от 30 до 40 долара дневно за храна и още 50 за оръжия, амуниции и извънредни. Например група от 60 курсисти, за всеки от които се плаща по 300 на ден, излиза общо 18 000 долара. Ако курсът е тримесечен, това прави около 1,6 милиона.

За капак наемът на един хеликоптер беше от 5000 до 6000 долара на час, а в някои тренировки участват повече от 15 машини. Към това се прибавя и стойността на специалните амуниции: всеки изстрел с базука струва около 220 долара, а снарядите за тежката артилерия са близо 1000 долара парчето, зенитните оръдия, които са с по осем дула, произвеждат хиляди изстрели в минута, всеки от които струва между 30 и 40 долара.

Чиста печалба. Подобни тренировки носят големи доходи даже и да не се стигне до продажба на оръжие. Но тъй като тези хора са се учили с израелски оръжия, когато се върнат в страната си, те искат да използват същите и затова ги купуват.

Амир каза на Контрерас да подбере от най-добрите си хора за участие в програмата. Йерархията щеше да се изгради на три нива: редници, сержанти и командири, като за всяко ниво има съответен метод на обучение. Три групи от по двадесет човека щяха да пристигнат за основното обучение. От тях 20-те най-добри щяха да продължат с тренировките за командири. Именно от тях по-късно се избират сержантите и по-висшите чинове.

Когато Амир изложи цялото предложение пред Контрерас, чилиецът отвърна без колебание:

— Съгласни сме. Той поиска също да закупи техниката, с която щяха да тренират хората му, или да се построи завод за производството й на територията на Чили, или да се сключи договор, според който Израел се задължава в срок от шест години да доставя нужните резервни части и амуниции.

След като по принцип се съгласи с покупката. Контрерас започна да се пазари около цената, дори по едно време предложи на Амир няколко хиляди долара подкуп, за да я намали. Но Амир отказа и в края на краищата Контрерас прие цената.

Непосредствено преди края на основните тренировки Амир се върна в Сантяго за поредна среща с Контрерас.

— Тренировките вървят много успешно — каза му Амир.

— Съвсем скоро ще подберем хората за сержанти. Всички бяха страхотни. Само двама не можаха да минат.

Контрерас лично ги беше подбирал и затова остана доволен.

След като побъбриха около програмата, Амир рече:

— Виж, има нещо, което бихме искали от вас.

— Какво е то?

— Главата на ракета „Екзосет“.

— Мисля, че няма да има проблеми — успокои го Контрерас. — Остани в хотела за ден или два, докато разпитам тук-там. Ще те държа в течение.

След два дни Контрерас покани Амир на среща.

— Не са съгласни да дадат — съобщи той. — Специално ги помолих, но не получих одобрението им.

— Тя наистина ни трябва — каза Амир. — Направихме ви услуга с тези тренировки. Надявахме се, че ще можете да ни помогнете, когато сме в нужда.

— Слушай! — отвърна му Контрерас. — Щом е за теб, ще ти я набавя. Ще заобиколим официалностите. Дайте 1 милион долара в брой, и ще я имате.

— За това ще ми трябва пълномощно — спомена Амир.

— Ще си го издействаш. Знаеш къде да ме намериш — приключи Контрерас.

Амир се обади на шефа си в Ню Йорк и му каза за сделката с Контрерас. Знаеха, че генералът има нужното влияние, но шефът на отдела не можеше да действа на своя глава, затова се обади на Адмони в Тел Авив и „Мосад“ на свой ред попита морското разузнаване дали са съгласни да платят един милион за ракетата. Те бяха съгласни.

— Сделката ще стане — каза Амир на Контрерас.

— Чудесно. Доведи някой, който да разбира от тези неща, и ще отскочим до една военноморска база тук. Той ще ми покаже какво точно търсите. За да не стане някой гаф.

От Израел пристигна ракетен специалист, работещ в „Бантам“, центъра на ракетното производство в Атлит, град, южно от Хайфа. Там бяха създадени ракетите „Гавраил“. Тъй като им трябваше действаща бойна глава, той настоя да свалят една от борда на военен крайцер. Само така можеха да са сигурни, че не им пробутват фалшификат или пък някоя, нуждаеща се от ремонт, която не би свършила работа.

По заповед на Контрерас ракетата беше свалена от кораба и натоварена в ремарке. Израелците бяха платили един милион долара предварително.

— Това ли искахте? — попита Контрерас.

Щом израелският морски офицер прегледа ракетата, Амир потвърди:

— Да, това е.

— Добре отвърна Контрерас. — Сега ще поставим главата в контейнер, ще я обезопасим и с всички щемпели и печати на дипломатическите пратки ще я оставим на склад в Сантяго. Може да я охранявате, ако искате, това вече не ме интересува. Но преди да си я отнесете, искам нещо от вас.

— Какво — засегна се Амир. — Имахме сделка и изпълнихме нашата част.

— И аз ще изпълня моята — рече Контрерас. — Но преди това трябва да се обадиш на шефа си и да му обясниш, че искам да говоря лично с него.

— Няма да е необходимо. Нали аз съм тук — каза Амир.

— Не, кажи му, че искам да говоря направо с него. Тук. На четири очи.

Амир нямаше голям избор. Очевидно Контрерас разбираше, че Амир не заема висок пост, а същевременно искаше да се възползва от всички възможни предимства. От хотела Амир телефонира на началника си в Ню Йорк, който на свой ред се обади на Адмони в Тел Авив и му обясни положението. Още същия ден Адмони се качи на самолета за Сантяго и се срещна с чилийския генерал.

* * *

— Искам от вас да ми помогнете в изграждането на лична служба за сигурност. — Контрерас пристъпи направо към въпроса.

— Та нали точно това правим в момента — отвърна Адмони. — И вашите хора се справят просто отлично.

— Не, не. Не ме разбирате. Искам служба, която да помогне лично на мен да ликвидирам враговете ни, където и да се намират. Както вие се справяте с ООП. Не всички наши врагове са в Чили. Искаме да сме в състояние да отстраняваме хората, които представляват пряка опасност за нас. В чужбина има терористични групи, които ни заплашват. И вие сте в подобно положение. Трябва да можем да им се противопоставим. Знаем, че работите по два начина в такива случаи. Съгласете се, че когато възникне някакъв проблем, и имате хора, които оправят нещата. Например знаем, че когато Тайван ви е отправил подобна молба, сте отказал. Предпочитаме да използваме наши хора — такива, които вие ще обучите за борба е терористите в чужбина. Направете го, и ракетата е ваша.

Този нов елемент сащиса и Адмони, и Амир. Предвид естеството на молбата Адмони обясни на Контрерас, че ще му трябва разрешение от по-висша инстанция.

За тази цел Адмони се завърна в Тел Авив за среща на по-високо равнище в главното управление на Мосад. Там никак не бяха доволни от неочакваното допълнение на Контрерас към сделката. Според тях въпросът трябваше да се разреши политически, а не от гледна точка на сигурността. Така правителството бе натоварено да прецени дали да даде на Контрерас това, което иска, или да зареже цялата работа. Правителството обаче не гореше от желание да се намесва в афери от подобен сорт, така че отговорът, който даде, можеше да се преведе по следния начин:

— Не искаме и да знаем за всичко това. Най-добре беше работата да се възложи на частно лице. За тази цел бе избран председателят на известна израелска застрахователна компания Майк Харари. Той наскоро беше напуснал поста на началник-отдел в „Мосад“ след злополучното изпълнение от Лилехамер. Като един от най-доверените съветници на диктатора Мануел Нориега, Харари участваше и в обучението на елитния панамски корпус за борба с тероризма, К-7. В допълнение към останалите предпоставки за включването на Харари в сделката с чилийския генерал бяха и търговските му връзки с мощна корабоплавателна корпорация, която осигури безопасен транспорт за ракетата до Израел.

Докато беше офицер от „Мосад“, Харари командваше „Месада“, отдела, провеждащ операциите, и в частност неговото подразделение „Кидон“. Инструкциите, които получи, бяха да каже на Коптрерас, че ще предаде на посочените от него хора всичко по въпроса за борбата с тероризма.

Естествено той не им каза всичко, което знаеше. „Мосад“ не желаеше някои от специалните техники да станат достояние другиму, но все пак той ги научи на доста неща. Те със сигурност разбраха как да подготвят и проведат операция срещу враговете си в чужбина, били те истински или предполагаеми. Парите за това обучение се изпращаха директно на Харари от формален фонд, създаден от ДИНА.

Всички в тази група бяха хора на Контрерас. Те изобщо не бяха легални. Той ги избра и им плащаше. Работеха само за него.

Може би разпитите, които провеждаха, надхвърляха дори онова, на което ги бяха учили, но сигурното бе, че той получи специалния екип, а Израел ракетата си. Харари преподаваше различни методи на изтезание: електрошокове, изкуствено активиране на нервните центрове и затваряне в тясно и тъмно помещение. Главната цел на разпита е да се измъкне информация, но чилийците преобърнаха донякъде нещата. Изглежда, че разпитите им доставяха удоволствие. Често изобщо не се интересуваха от информацията. Беше им приятно да причиняват болка.

* * *

Обаче в онзи дъждовен септемврийски ден през 1976 година, когато Летелиер се качи за последен път в колата си във Вашингтон, никой дори не предположи, че убиецът е получил квалификацията си в „Мосад“. Връзката не бе открита. Също така никому не стана известно, че Израел се е сдобил с „Екзосет“.

Израелците проведоха изпитанията на ракетата, като я прикрепиха към корпуса на изтребител „Фантом“, а всичките й изводи бяха свързани със система от датчици и изпробвани в различни условия. Разбраха как може да се засича с радар, как да се предпазват корабите и как точно работи електрониката й. Изпитанията траяха четири месеца и изтребители от военновъздушната база Хацрим близо до Беершеба излитаха много пъти.