Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (4) (По пътя на измамата)

2. На училище

В Израел съществуват няколко групи хора, които смятат, че страната непрекъснато е в опасност. Силната армия не винаги гарантира безопасността. Бях повярвал в това и аз.

Знаех, че има крещяща нужда от сигурност и че съществува организация, наречена „Мосад“. Официално тя не фигурира в израелския бюджет, но всеки е чувал за нея. Обаче това, което е известно, е епитом, върхът на айсберга. Осъзнаваш, че това е дълбоко засекретена организация и след като веднъж си влязъл в нея, правиш каквото ти се каже, защото вярваш, че всичко е заключено с върховно заклинание, което ще ти се изясни с течение на времето.

Ако си израснал в Израел, това няма как да не ти се насади в главата. Всичко започва още от юношеските бригади. Там се бях изучил да стрелям и на 14 години вече бях втори в Израел по стрелба в цел. Стрелях с карабина, тип „Щуцер“, и направих 192 точни попадения от двеста възможни, само на четири точки зад победителя.

Доста време прекарах и в армията. Така че знаех — или поне си мислех, че зная — с какво се захващам.

Не всеки израелец ще се хвърли сляпо напред, но хората, които подбират кандидати за „Мосад“, които правят психологическите тестове, търсят ентусиасти, готови на този етап да постъпват така, както им се каже. Ако задаваш прекалено много въпроси, по-късно това би могло да издъни наистина сериозна задача.

По това време членувах в Партията на труда в Херцлия и бях относително активен. Убежденията ми можеха да се окачествят като либерални, така че от този момент нататък възникна един непрестанен конфликт между тях и каузата, на която служех. Системата използваше за начало подходящите кандидати, а с течение на времето те биваха подлагани на добре организирана пропаганда и в крайна сметка излизаха с коренно противоположни възгледи. По този повод е казано, че ако смяташ да сплескаш домат, ще подбереш за целта някой по-узрял. Защо ти е зелен? И той може да се смачка, но по-трудно.

* * *

Първите ми шест седмици не протекоха много гладко. Работех в кантората в центъра на града като писар. Обаче един мразовит ден през февруари 1984 се качих заедно с още 14 други в малък автобус. Никога по-рано не бях ги виждал, но всички се почувствахме еднакво въодушевени, когато автобусчето се заизкачва по познатия стръмен хълм и накрая спря пред охранявания портал на масивната двуетажна академия.

Вече бяхме кадети. И петнайсетимата се изсипахме в просторната зала с маса за тенис в средата. Наоколо имаше въздушни снимки на Тел Авив, а зад стъклената стена се виждаше зимна градина. В другия край на залата едно вито стълбище водеше към втория етаж. Цялата сграда бе от бели тухлички, а подовете от мрамор.

Веднага разбрах, че и по-рано съм идвал тук. Когато ме влачеха към тясната баня по време на предварителните тестове, успях да зърна същото стълбище изпод превръзката на очите си.

Не след дълго се появи някакъв мургав мъж със сивееща коса и ни отведе през задната врата в една от четирите класни стаи. Каза ни, че след малко при нас ще дойде директорът.

И това помещение бе просторно, с прозорци от двете страни и черна дъска отпред. В средата бе поставена дълга Т-образна маса и шрайбпроектор отгоре й. Нашият випуск щеше да се води като „Кадет 16“, защото бе шестнадесетият поред, който влизаше в Академията на „Мосад“.

Скоро чухме бързи стъпки по чакълестия паркинг отвън и в стаята влязоха трима души. Първият бе нисък и мургав с доста приятна външност. Вторият, който ми се стори познат, беше по-възрастен и с фини черти, а третият бе поне метър и осемдесет и пет сантиметра, с руса коса и очила с позлатени рамки. Изглеждаше на около 50 и носеше риза с къс ръкав и жилетка. Насочи се към председателското място, докато останалите двама седнаха в другия край на стаята.

— Казвам се Ахарон Шерф — представи се той — и съм директор на Академията. Добре дошли в „Мосад“. Пълното название на организацията е „Ха Мосад, ле Модийн ве ле Тафкидим Майюхадим“ (Институт за разузнаване и специални операции). Девизът ни е: „Чрез измама ще спечелиш войната си.“

Почувствах, че се задушавам. Знаехме, че ще работим за „Мосад“, но да осъзнаеш, че всичко е вече действителност! Господи, трябваше да си поема дъх. Шерф — по-известен с прякора си Аралех (вместо Ахарон) — стоеше облакътен на масата, после внезапно се изправяше и пак се облягаше. Изглеждаше строг и волеви.

— Вие сте екип — продължи той. — Избрани сте измежду хиляди. Пресели сме безброй хора, за да сформираме тази група. Вие притежавате необходимите качества за всяка задача, която бихме ви поставили. Имате възможността да служите на родината си по начин, за който малцина са достойни.

Трябва да разберете, че за нас не съществуват никакви ограничения относно броя ви, тук нямаме квоти, нито щат. Бихме желали обаче всички вие да завършите, защото ужасно се нуждаем от нови кадри. От друга страна, не ще допуснем нито един, който няма 100% квалификация. Ако това означава да не пуснем никого, добре, така да бъде. И преди се е случвало.

Тази академия е единствена по рода си. Ако искате да ускорите обучението си, ще трябва да се промените из основи. На този етап сте просто суровина, що се отнася до целите на разузнаването. Когато излезете оттук обаче, ще бъдете най-добрите разузнавачи в целия свят.

Хората, които ще ви обучават, не са учители. Те са служители на „Мосад“ и посвещават част от времето си на Академията като ваши инструктори. По-късно отново ще се върнат в разузнаването. Ще се отнасят с вас като с бъдещи партньори и колеги, а не като с ученици.

Нищо от това, което ще ви кажат, не е издълбано на камък като неотменимо правило. Всичко трябва да се докаже на практика и за различните хора важат различни методи. Но знанията им почиват върху опита, който са натрупали, а точно от това се нуждаете вие. С други думи, те ще се опитат да ви предадат опита си и живата памет на „Мосад“ така, както самите те са го получили — с годините на служба, на успехи и провали.

Играта, в която се намесвате, е опасна. Има много да се учи. Никак не е просто. И животът не е върховна ценност в тази игра. Винаги помнете, че в тая работа зависите един от друг — ако не искате да увиснете един до друг.

Аз съм директорът на Академията и отдела за набиране го на кадри. Винаги съм на ваше разположение. Вратата ми е широко отворена. Желая ви късмет. А сега ви оставям с вашите инструктори.

И си излезе.

По-късно щях да открия иронията в надписа над вратата на Шерф. Той е цитат, приписван на бившия президент на Щатите Уорън Хардинг, и гласи следното: „Добрата цел не оправдава неморалните средства“ — пълна противоположност на веруюто на Академията.

Докато Шерф говореше, в стаята влезе още един човек и седна. Щом директорът приключи, същият набит господин със северноафрикански акцент излезе пред нас и се представи:

— Казвам се Ейтан. Завеждам отдел „Вътрешна безопасност“. Трябва да ви кажа някои неща, но няма да ви отнема много време. Ако имате някакви въпроси, не се колебайте да ме прекъснете и да питате. — Не след дълго разбрахме, че всеки инструктор започва лекцията си по същия начин.

— Това, което искам да ви кажа, е, че и стените имат уши. Въведени са някои секретни технологии в работата ни — ще научите за тях с течение на времето, но има и други, за които дори и ние не знаем. Бъдете дискретни. Разбираме, че всички вие имате някакъв военен стаж, но секретността тук е още по-строга. Моля ви, не го забравяйте нито за миг.

Второ, забравете думата „Мосад“. ПРОСТО Я ЗАБРАВЕТЕ! Не искам никога да я чувам от вас. Никога! Отсега нататък това ще бъде само „службата“. Във всеки разговор тя ще е службата. Не искам да чувам за „Мосад“.

Ще кажете на приятелите си, че работите в Министерството на отбраната — продължи Ейтан. — И че ви е забранено да говорите за работата си. Защото те ще усетят, че не сте в банка или във фабрика. Така че ще трябва да им дадете някакво обяснение, в противен случай любопитството им ще ви създаде проблеми. Ще отговаряте, както ви научих. А с нови хора няма да се сприятелявате без нашето одобрение. Разбрано?

Още нещо, няма да използвате домашния си телефон за разговори около работата си. Само да хвана някой от вас да говори за службата по телефона, ще има много да пати.

Не ме питайте как ще разбера какво сте говорили по домашния си телефон. Отговарям за безопасността и знам всичко.

Ако има нещо, което искам да науча, ще използвам всякакви средства, за да се добера до него. Също искам да знаете, че историята, която се разказва за мен за работата ми към „Шабак“ (тайната държавна полиция), не е вярна. Уж съм бил откъснал топките на някакъв тип по време на разпит — това е измислица.

Веднъж на всеки три месеца ще бъдете подлагани на тест с детектор на лъжата. И по-късно, всеки път, когато са връщате от чужбина — било от специална задача, било от нещо друго, — ще имате такъв тест.

Разбира се, имате право и да откажете да се тествате, което автоматично ми дава право да ви застрелям.

Ще се срещаме с вас и за в бъдеще, за да ви разясня и останалите подробности около работата ви. След ден-два ще получите карти за самоличност. Сега ще мине фотографът, та да си увековечите мутрите. Също така искам да ми донесете всички документи, които имате от чужбина — паспорти, лични карти, ваши, на съпругите ви или на децата. Тъй като в близко бъдеще няма да ходите никъде, ние ще ви ги пазим.

За мен това означаваше да предам канадските паспорти на цялото си семейство.

Щом свърши, Ейтан само кимна и излезе. Всички бяхме зашеметени. Държанието му бе грубо, направо цинично. Човек трудно би могъл да го определи като приятен. Всъщност след около два месеца той изчезна и повече не го видях.

Още не се бяхме съвзели, и мургавият мъж излезе отпред и каза, че името му е Орен Риф и ни е курсов ръководител.

— Аз отговарям за вас, дечица. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да си прекарате приятно тук. Надявам се да научите колкото е възможно повече — рече той и представи по-дребния господин — Рен С. („Донован“ от операция „Сфинкс“), който сега играеше ролята на пръв помощник. Изискано облеченият човек с фините черти се казваше Шай Каули, втори поред в йерархията на Академията и един от първите ми екзаминатори.

Преди да премине към същината на работата, Риф ни разказа малко повече за себе си. Беше работил в службата дълги години. Една от първите му мисии била да окаже помощ на кюрдите в борбата им с Ирак по време на войната за независимост. Като катса в парижкия клон бил свръзка към кабинета на Голда Меир. Бил е свръзка и в десетки други страни по света.

— Положението сега е такова — оплака се той, — че в Европа се броят на пръсти страните, където бих бил в безопасност.^[1]

После Риф добави, че ще започнем с двете дисциплини, на които ще отделим особено внимание през следващите два или три месеца. Първата от тях бе сигурността — лекциите щели да водят инструктори от „Шабак“, а втората се наричаше НАКА^[2] — съкращение, което буквално означаваше единна писмена система.

— Всъщност това значи, че докладите трябва да се пишат по един определен начин и само по него. Ако направите нещо, което не сте описали в доклада, все едно че изобщо не сте го направили. От друга страна, ако впишете нещо, а не сте го направили в действителност, то ще се води като извършено — поясни той, смеейки се. И така — обяви Риф, — да започваме с НАКА.

Когато ставаше въпрос за операционни съобщения, не се допускаха никакви отклонения от нормата. Листът задължително е бял: квадратен или правоъгълен. В горния ъгъл се вписва индексът по сигурността, подчертан така, че да обозначава дали се касае за секретна, строго секретна или несекретна информация.

От дясната страна на страницата се изписва името на този, за когото е предназначена информацията, а също така и за кого се говори в съобщението. Може да е само един човек, а би могло да са двама или трима, но всяко име трябва да е подчертано. По-долу следват имената на всички останали, които трябва да получат копие от съобщението, но не се налага прякото им участие по случая. Подателят обикновено се обозначава като отдела, където работи, а не като конкретна личност.

Датата се пише от лявата страна на страницата заедно с бързината, с която съобщението трябва да се предаде — бързо, експресно или нормално. Освен това е необходим и кодов номер на листа.

По-долу, в средата, следва текстът на съобщението със заглавие в рамките на едно изречение и с двоеточие, и всичко това подчертано.

Най-долу може да се пише например: „за справка към писмо 31“, а също и датата към справката. Ако гореспоменатото писмо засяга част от хората, посочени от вас, а те от своя страна не разполагат с негово копие, то вие сте длъжни да им изпратите такова.

Когато темите в съобщението са няколко, те се излагат под поредни номера. Всеки път, когато се пише цифра, примерно: „Поръчах 35 рула тоалетна хартия“, информацията трябва да се повтори още веднъж: „Поръчах 35X35 рула…“ Така, дори ако нещо не е в ред с компютъра, информацията ще остане достоверна. Щом приключиш с всичко се подписваш с кодовото си име.

Щяхме да изкараме безброй часове в упражнения по НАКА, тъй като главната цел на службата ни бе да се събира и обработва информация.

На следния ден лекцията по сигурността беше отложена, а на всички ни раздадоха вестници, в които определени статии бяха заградени. Всеки от нас получи по една тема за работа и ни казаха да съберем цялата достъпна информация и да я представим в доклад, като за база данни използваме вестниците. Щом достигнехме предела на базата, следваше да напишем в доклада „няма повече информация“, което значи, че по конкретния източник не може да се работи по-нататък. Другото, което усвоихме, бе да пишем заглавието едва след като оформим рапорта.

По това време все още ни караха на занятия всеки ден. Тогава получихме малки бели карти, на които нямаше нищо друго освен снимката и личния ни код под нея.

Към края на първата седмица Риф съобщи, че ще започнем да изучаваме правилата за лична безопасност. Едва беше открил лекцията си, когато вратата се отвори с шут и в стаята нахлуха двама човека. Единият държеше револвер, тип „Орел“, а другият — автомат. Моментално започнаха да стрелят на поразия. Кадетите се хвърлиха отчаяно на пода, само Риф и Рен С. политнаха назад към стената, облени в кръв.

Преди да сме преброили и до три, двамата се метнаха в някаква кола отвън и изчезнаха. Бяхме изпаднали в пълно вцепенение. Но още докато лежахме на пода, Риф се изправи и посочи към Джери С., един от кадетите, и каза:

— Е, вече съм мъртъв. От тебе искам да опишеш кой ме застреля, колко изстрела си чул и какво друго забеляза, което може да ни помогне да заловим убийците.

Джери разказа какво е видял, а Риф го записа на черната дъска. После се поинтересува от мнението на останалите и излезе, за да „залови убийците“. Те нямаха нищо общо с описанието ни. Въобще не ги познахме.

Всъщност двамата „терористи“ бяха Муса М., завеждащ отдел „Подготовка по операционна безопасност“, или съкратено АПАМ, и помощникът му Дов Л., който много приличаше на Тели Савалас.

— Ще ви обясним защо беше нужен целият този ребус рече Муса. — Най-често сме принудени да действаме в чужбина. Всичко за нас е или опасност, или мишена. Нямаме доброжелатели. Никога и никъде.

И все пак не трябва да се превръщаме в маниаци. Не можеш непрекъснато да мислиш за опасността, която те заплашва, нито да живееш във вечен страх, че някой те следи или наблюдава. Ако си изпаднал до това положение, няма да успееш да изпълниш задачата, за която си изпратен.

АПАМ е само допълнително удобство. То е съкращение от „Автахат Пайлут Модйенит“, или обезопасяване на разузнавателната дейност. Неговата роля е да осигури островчета на спокойствие и сигурност, така че да свършите работата си както трябва и да ви коригира, ако евентуално сбъркате. Обаче за АПАМ грешките са недопустими. Свети Архангел Гавраил може и да ви даде право на втори опит, но тук грешките са фатални.

Ще усвоявате изкуството на сигурността по етапи. Няма никакво значение колко добри сте по останалите дисциплини, нито колко сте умни и съобразителни. Ако не преценя, че сте научили АПАМ както трябва, значи сте вън от играта. Тук не се изисква някакъв по-особен талант, но е нужно старание. Трябва да знаете що е страх и как да се оправяте с него. Нито за миг не забравяйте за работата си.

Системата, в която ще бъдете обучени през следващите две-три години, е безпогрешна. Изпитана е на дело. Усъвършенствана е. И ще става все по-съвършена. Логиката и е такава, че дори и да бъде разбрана от противника, пак ще сте в безопасност.

Муса каза, че Дов ще ни стане инструктор, но и той самият щял да води част от лекциите, а също и упражненията ни. После взе разписанието на заниманията ни, вдигна го високо и рече:

— Виждате ли прозореца между последния час за деня и първата лекция на следващия ден? Ето кога ще сте на мое разположение.

Радвайте се на последната си седмица като слепци, защото от следващата ще почнем да ви отваряме очите. Вратата ми е широко отворена. Ако имате някакви проблеми, не се колебайте, а направо идвайте при мен. Но ако ми поискате съвет, ще очаквам от вас да постъпите според него.

Последната новина, която научих за Муса, бе, че е станал шеф по безопасността на всички операции в Европа. Както Ейтан, той също бе работил по-рано в „Шабак“. Преди това е бил в състава на поделение 504 към военното разузнаване за нелегално преминаване през границите. Беше строг, но не жесток. Хареса се на всички ни. Служеше с чисто сърце на идеалите си, а също така умееше да цени добрата шега.^[3]

Преди да ни пуснат за почивните дни, заведоха всички кадети при Рути Кимчи — училищната секретарка. По едно време съпругът й бе завеждащ отдел „Набори“, а по-късно като заместник-министър на външните работи изигра важна роля за участието на Израел в безсмислената ливанска война. По-късно се замеси и в аферата с „Иранските контри“.

* * *

Учебните занятия обикновено се разделяха на пет блока: от 8 до 10, 10 до 11, 11 до 13, 14 до 15 и от 15 до 20 часа вечерта. Междучасията бяха по 20 минути, а обядът от 13 до 14 часа. Столовата се намираше в друга сграда надолу по хълма. Когато отивахме там, минавахме покрай едно павилионче, където се продаваха цигари, бонбони и сладкиши почти на вересия. По това време пушех два-три пакета цигари на ден. Почти всеки в Академията пушеше по толкова.

Занятията се разделяха на четири главни дисциплини: НАКА, АПАМ, общовоенно и прикриване.

В часовете по общовоенно изучавахме всичко, свързано с танковете, военновъздушните сили, флота, устройството на базите, съседните държави и тяхната политическа, религиозна и обществена структура. Тези последните обикновено се водеха от университетски преподаватели.

С течение на времето ставахме все по-уверени, разказвахме си вицове в час и обикновено бяхме в най-добро настроение. Три седмици след започването на курса към нас се присъедини още един — Йоси С., на 24 години. Той бе приятел с друг от кадетите, Хаим М., 35-годишен, едър плешив мъж с нос като патладжан, който владееше арабски и непрекъснато се хилеше под мустак. Хаим бе женен с две деца.

Йоси беше работил заедно с него в Ливан към поделение 504 и току-що се бе върнал от Йерусалим, където беше завършил шестмесечен курс по арабски. Владееше езика свободно, въпреки че английският му беше отчайващ. И той бе женен, а жена му вече бременна. Ортодоксален евреин, Йоси винаги носеше косата си сплетена на ярмулка^[4], но това, с което го запомнихме, бе успехът му сред жените. Беше просто невероятен. Жените се лепяха за него като за магнит, а той се възползваше от това в пълна мяра.

След края на занятията обикновено се отбивах в „Капулски“, едно от кафенетата на прословутата верига в Рамат Хашарон на път за дома ми в Херцлия. По-късно се присъединих към отбора верни другари Йоси, Хаим и Мишел М., специалист към френските свръзки, който се беше преселил в Израел преди войната Йом Кипур и служил в поделение 8200. В Европа бе помагал на „Мосад“, преди да дойде при нас като „експерт с препоръки“. Тъй като френският му бе матерен език, кандидатурата му беше преценена като подходяща. Така го зачислиха при нас по втория начин.

По време на висенето ни из кафенетата често правехме разни комбинации и спорехме около различния подход. Йоси винаги казваше:

— Почакайте малко. — Поръчваше торта и кафе и изчезваше нанякъде. След около половин час се връщаше и заявяваше, че тя се казвала еди-как си.

— Трябваше да й помогна — споделяше той. Интересното беше, че непрекъснато „помагаше“.

Казахме му, че накрая ще прихване нещо, но той отвърна:

— Млад съм и Бог е с мене.

Не можех повече да споря с него, а и всички се щегувахме, че това ще се превърне в негова втора професия.

Техниката на прикриването ни се преподаваше най-вече от катсите Шай Каули и Рен С. Каули ни каза:

— Когато сте на работното си място като разузнавачи, вие вече не сте Виктор, Хаим или Йоси, вие сте катси. Когато вербуваме някой, почти винаги работим под чужда самоличност. Не можеш просто да отидеш при човека и да му кажеш:

— Здрасти, аз съм от израелското разузнаване и бих искал да ми разкажеш някои неща, а аз ще ти платя добре за това.

Работите прикрити. Ще рече, че не сте този, за когото се представяте. Катсата трябва да е гъвкав. В един и същи ден може да ви се съберат три срещи и на всяка от тях трябва да сте някой друг, а това значи съвсем различен човек до най-дребните подробности. Тук е ключовата дума — гъвкавост.

Какво значи добро прикритие? Нещо, което може да обясните с една дума. Нещо с възможно най-много разклонения. Ако някой ви попита с какво се занимавате и вие му отговорите, че сте зъболекар, значи сте си избрали великолепно прикритие. Всеки знае с какво се занимава един зъболекар. Разбира се, ако човекът си отвори устата и помоли да го прегледате, тогава загазвате.

Сума време отиде в упражнения по прикриване, в изучаване на разни градове чрез информационните банки на библиотеката, така че ако се наложеше да говорим за някой град, да изглежда, че целия си живот сме прекарали там. Също така тренирахме и изграждане на чужда личност и усвояване на нова професия в рамките на един-единствен ден. Имаше и срещи с опитни катси, където прикритията ни се подлагаха на проверка в свободен диалог.

Упражненията се провеждаха в аудио-визуален кабинет, така че и останалите кадети да могат да следят разговора от класната стая.

Едно от първите неща, които научихме, бе да не даваме твърде много информация на един път. Това в никакъв случай не бе в реда на нещата. Първият, който разбра този урок, беше Цви Г., 42-годишен психолог. Щом се озова в кабинета с катсата, той се разприказва и не млъкна, докато не сподели всичко, което знаеше за „родния“ си град и новата си професия. Катсата не обели и дума. При нас в класната стая падна голям хилеж. Когато приключиха, той се върна при нас и рече:

— Уф, свърши се. — Беше наистина щастлив.

Почти всички ние имахме военни професии и затова чувството ни за солидарност бе силно развито, така че щом Каули ни попита какво мислим за проведения току-що разговор, отговорих, че Цви е изучил старателно предмета и добре познава града. Някой друг добави, че е говорил свободно по темата, а и доста изчерпателно.

Тогава Рен стана и ни прекъсна:

— Я чакайте. Да не би да искате да кажете, че сте доволни от онази галимация? Не открихте ли каква грешка допусна този „пуп“. И на всичкото отгоре е психолог. Умеете ли изобщо да мислите? Това ли сте научили от целия курс? Искам да разбера какво мислите. Ама наистина мислете. Да започнем с Цви Г.

Цви разбра, че се е престарал, че е разказал твърде много. Това ни освободи от всякакви задръжки. Рен ни каза просто да говорим каквото мислим, защото всеки от нас щял да мине през същото и ако не се представел както трябва, горко му.

— Някой ден от това ще зависи животът ви — изтъкна той.

За някакви си 90 минути Цви беше превърнат в нищожество. Всеки гущер, който би прибягал през класната стая, щеше да бъде счетен за по-умен от него. Стигнахме дотам, че даже поискахме да повторят записа, за да изтъкнем някой особено глупав момент. И при това прекрасно се забавлявахме.

Ето какво става, когато се изоставят правилата на цивилизованото поведение в група от потенциални конкуренти. Грубостта изпъква твърде ярко. Когато си спомням сега за това, просто се ужасявам. Всичко се превърна в чиста проба ругателство, състезание кой ще успее да се изкаже по-язвително и да клъвне по-уязвимо място. Всеки път, когато ругателствата спираха или разговорите станеха по-спокойни, Рен и Каули отново подклаждаха враждата с нови въпроси.

Имахме такива упражнения два или три пъти седмично. Бяха брутални, но във всеки случай ни помогнаха да се усъвършенстваме.

Бяха минали 11 седмици от началото на обучението ни. В част от упражненията дори обсъждахме разните сортове вина: как да се прецени дали едно вино е хубаво, какво е уместно да се каже за него и какъв е произходът му. Имахме и упражнения по хранене в трапезарията на министър-председателя в Академията. Менюто беше винаги от най-добрите ресторанти по света, за да се изучим какви ястия са подходящи в различните случаи и какъв е съответният етикет на хранене.

В залата за тенис имаше също и телевизор, който работеше двадесет и четири часа в денонощието с видеозаписи от канадски, британски, американски и европейски канали, включително и със сериали от рода на „Обичам Люси“ и други телевизионни сапунени опери. Естествено целта бе да имаме понятие и от шоубизнес. Например достатъчно бе да чуем даден сигнал, за да определим за кое предаване става въпрос и да можем спокойно да го обсъждаме. Също като с новите канадски монети от един долар. В Канада ги наричат „хаховци“, но ако някой те попита за тях, а ти не схванеш какво се има предвид, веднага ще те уловят, че не си канадец, независимо колко добре си прикрит.

В часовете по АПАМ трябваше да овладеем тактиката на проследяването — първо по групи, а после и индивидуално. Как да се смесиш с тълпата, да използваш евентуални предимства или да се скриеш, ако е необходимо, каква е разликата в следенето на „бърз“ терен (оживени улици, където се налага да следваш обекта от малко разстояние) или на „бавен“ терен, а също и идеята за „пространство и време“, което всъщност значи да умееш да прецениш вярно разстоянието, което някой ще премине за определено време. Например да допуснем, че „обектът“ завие зад ъгъла в някоя пресечка, а когато и ти излезеш на пресечката, него вече го няма. В такъв случай трябва да се изчисли точно колко време е минало от момента, когато си го загубил от поглед, и дали е имал възможност да свие зад следващия ъгъл. Ако не, значи просто е влязъл в някоя сграда и е нужно да се изчака.

След като усвоихме следенето, трябваше да изучим системата, по която да съобщаваме, че самите ние сме следени — наричаше се „обратна връзка“.

Заведоха ни в нова стая в главната сграда. Беше на втория етаж, просторно помещение с 20 кресла, подобни на тези от самолетите, имаха сгъваеми масички и пепелници, монтирани в облегалките. Отпред се намираше нисък подиум с маса и стол, а зад него широка плексигласова плоскост, зад която се прожектираха части от плана на Тел Авив. Всеки от нас трябваше да обясни „маршрута“ си в края на упражненията. Маршрутът е в основата на всичко. Не бихме могли да действаме без него.

На кадетите се раздаваха разни адреси, след което те отиваха лично на мястото в определено време, минаваха по дадения маршрут и когато се върнеха, трябваше да докладват дали са били следени или не. Ако са били, следваше пълно описание на хората, които са ги следили, кога и колко точно са били на брой. Кадетите, при които всичко е било чисто, докладваха къде и кога са се проверили, как и по какви признаци съдят, че не са били следени, и пр. Всичко това трябваше да се изпише със специални маркери върху плексигласа над плановете.

Кадетите обикновено се явяваха на рапорт на следващата сутрин и едва когато и петнайсетимата минехме по реда си, ни се казваше кой е бил следен и кой не.

Да знаеш, че не си следен, е не по-малко важно от това да усетиш, че си. Ако смяташ, че някой се влачи подире ти, няма да можеш да свършиш работата, за която си пратен. В Европа например, ако някой катса докладва, че го наблюдават, целият сектор прекъсва изпълнението на операцията за един месец напред, докато въпросът бъде проучен из основи. Рисковано е да твърдиш, че си следен, защото веднага ще изникне проблемът кой би могъл да те следи и защо.

Казаха ни също, че къщите, в които живеем, са всъщност тайни квартири. Трябва да сме сигурни, че не водим „опашка“, когато излизаме по работа рано сутрин или се прибираме посред нощ. Един вид Академията беше в ролята на сектора в чужбина, а домовете ни — тайни квартири.

Маршрутът обикновено се разделяше на две основни части. Често го планирахме на картата. Каквото и място да изберяхме, следваше да се държим напълно естествено. Търсеха се предимства — място, където присъствието ти да е в реда на нещата, но така, че лесно да се наблюдава изходната точка в операцията, при това самият ти да останеш незабелязан. Да допуснем, че на третия етаж в някоя сграда има зъболекарски кабинет. Оттам обаче се вижда ясно и улицата, по която си дошъл. Ако се качиш догоре по заобиколен път, лесно би могъл да забележиш някой, който върви след тебе. Щом веднъж си го видял, просто трябва да изчакаш, докато се махне.

Ако има подозрения, че те следи цял екип, тогава нещата стават по-сложни. Излизаш примерно от хотел и вървиш бързо в една посока около пет минути, така че веригата им да се изпъне. После се шмугваш в някоя сграда, откъдето да се вижда как се прегрупират „противниците“. После трябва да изключиш всяка възможност за случайни съвпадения. Качваш се на някой автобус и повтаряш същите действия само че в друга част на града, и то така, че да имат възможност да те проследят, ако наистина са такива намеренията им.

Това, което не бива да допускаш, ако си следен, е да изгубиш от поглед преследвачите си. След подобно неблагоразумие от твоя страна вече нищо не може да се удостовери със сигурност. Така че, ако познатите ти физиономии се появят отново и разбереш със сигурност, че те наблюдават, следва да се прекратят всички планирани действия. Дори ако намерението ти е било да идеш на кино. Нещата са такива, че и при най-малък пропуск с тебе е свършено.

Всеки от нас носеше по една шапчица в джоба си, така че, когато разберяхме, че ни следят, я слагахме и се обаждахме по телефона от най-близката кабина, за да съобщим кои сме и какво сме забелязали. После се прибирахме по домовете си. Често след края на тренировките се събирахме някъде, за да обсъдим ситуацията.

От началото на упражненията до края им допуснах само една грешка. Казах, че ме следят, без да е така. Това стана защото един от другите кадети бе избрал същия маршрут като мен, но с пет минути разлика. Видях екипа, който го следеше, и реших, че са тръгнали след мен. Той пък от своя страна изобщо не ги забеляза.

По това време класът вече се бе разделил на няколко групи, в това число и моята. Човек се чувстваше уязвим. Често си изложен на нападки, а в класната стая никой не е застрахован срещу това. Но след часовете започнахме да се събираме по трима или четирима, да си даваме съвети и дори да се опитваме да „вербуваме“ преподавателите в полза на нашата групичка. Използвахме наученото срещу самите си учители.

Бяхме достигнали етапа, когато инструкторите започнаха да обясняват практическото приложение на усвоения от нас материал.

— Сега, след като сте научили как да се пазите, ще продължим с това как трябва да се вербува — казаха ни един ден.

Мястото, където възнамерявате да работите, трябва да е безопасно. Следва задачата, с която сте изпратени, а когато приключите, изпращате доклада по системата НАКА. А вие знаете как да извличате нужната ви информация. Спомням си, че Муса рече:

— Е, приятели, вече мога да кажа, че сте на път да счупите черупката на яйцето.

Но все още имахме жълто около устата си.