Вирджиния Хенли
Брак за една година (28)

Глава 28

Кийт Лесли не си легна през цялата нощ. Трябваше да се увери, че конете са готови за предстоящата битка. Провери всички юзди и седла, а два часа преди зазоряване започна да слага предпазните брони. Остави конете на лорд де Уорън и оръженосците му последни. Провери дали седлата са добре стегнати и дали стремената са с нужната дължина.

Това бе доста изтощителна физическа работа и когато привърши, Кийт легна в сламата и затвори очи. Спа почти два часа, но сънят му бе неспокоен и изпълнен с кървави видения.

Внезапно се изправи рязко. Очите му се разшириха от ужас. Сцената, която виждаше, бе ясна и отчетлива. Различаваше всяка ужасяваща подробност. Видя как Томас стана жертва на предателство. Един от хората на де Уорън стовари с пълна сила върху главата му желязната си верига с тежките топки. Кийт гледаше безпомощно как подлецът възседна коня на Томас и го пришпори безмилостно. След малко се озова зад лорд де Уорън. Още веднъж с бавно движение вдигна високо желязната верига.

— Неее! — извика Кийт, ала никой не чу предупреждението му. Отпуснатото тяло на лорд де Уорън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно по гръб. Младежът ужасено видя как предателят измъкна меча си и прониза лежащия в безсъзнание мъж. Кийт видя само очите му — пълни с омраза, кръвожадност и тържество. Знаеше, че никога няма да забрави тези очи.

Червенокосият се изправи бавно на крака и започна да повръща в сламата. Мина покрай каруците с продоволствия и спря до група мъже, дошли да вземат свежи коне и да сменят счупените си оръжия. Бяха в приповдигнато настроение. Явно Уилям Дъглас бе преминал на страната на Робърт Брус, а останалите шотландски благородници един по един бяха напуснали бойното поле. Битката при Ървайн се бе превърнала в безспорна победа за англичаните. Кийт Лесли стоеше настрани, безмълвен и отчаян.

Късно следобед на бойното поле останаха само убитите и умиращите. Гъстата мъгла се спусна отново откъм морето, сякаш за да покрие зверствата и жестокостите, извършени през този ден.

 

 

Тафи се опасяваше, че ще полудее. Отново и отново премисляше битката, питайки се къде е сгрешил. Премина през вражеските редици много лесно, като нагорещен нож през буца масло. Но когато стигна до другата страна на бойното поле и обърна жребеца си, никъде не видя лорд де Уорън и Томас.

Спря коня и се огледа, но напразно. Животното танцуваше неспокойно, опъвайки юздата и теглейки ездача си към разгара на боя. Нямаше време за паника. В битка лесно можеше да се отделиш от своите, въпреки че на него досега не му се бе случвало. Нямаше представа колко бе продължило всичко. Това, което изглеждаше като миг, понякога бе продължавало с часове.

Постепенно редиците на воюващите оредяха. Земята бе осеяна с трупове. Тафи видя Монтгомъри от едната си страна. Двамата мъже постепенно осъзнаха, че сражението е свършило и те са победили.

— Изглежда си се отделил от нашите? — попита Монтгомъри.

— Още в началото. Томас падна, но отново стана. После и двамата изчезнаха от погледа ми и аз продължих да се бия сам. Нямах друг избор!

— Нали си невредим!

Тафи обаче знаеше, че независимо от всичко бе длъжен да остане от лявата страна на господаря си. Един по един рицарите на де Уорън се събираха, ала никой от тях не бе виждал Линкс. Страхът се надигна в гърдите на Тафи и сграбчи гърлото му с хищните си нокти. Навсякъде се стелеше гъста бяла мъгла.

— Господи, никога няма да го намерим!

Монтгомъри го ръгна с облечената си в ръкавица ръка.

— Без мрачни мисли. Сигурно сега празнува победата заедно с Робърт и губернатора!

Но Тафи знаеше, че лорд де Уорън не би празнувал нищо, докато не преброи хората си, затова препусна с коня си от група на група и отчаяно заразпитва. Накрая откри Брус.

— Ще го намерим, не се тревожи!

Откриха Найджъл Брус в полевия лазарет, където бяха почистили и превързали раната в дясната му ръка, ала никъде нямаше и следа от лорд де Уорън и Томас. Робърт видя, че Тафи е на ръба на пълното отчаяние.

— Не се съмнявам, че Линкс също те търси и не може да те открие в тази мъгла. Върни се в лагера, за да разберат останалите, че си невредим.

До вечерта всички рицари на де Уорън бяха преброени. Много имаха дълбоки рани или счупени кости, за които се погрижиха уелските лечители, ала никой от тях не бе виждал лорд де Уорън от сутринта, когато ги бе повел в атака. Тревогата на Тафи много скоро обхвана и останалите. Бързо организираха спасителни отряди и се заеха с тъжната задача да търсят тялото на водача си.

 

 

Кийт Лесли знаеше, че трябва да открие Тафи. Не беше сигурен дали лорд де Уорън и Томас са живи, но бе наясно, че са паднали на бойното поле. Скоро обаче разбра, че никак не е лесно да откриеш един войник сред двадесетхилядна армия и реши да се върне в лагера. Младият Хари Елтам, който бе счупил ключицата си, му каза през зъби, че всеки що-годе здрав войник е излязъл да търси лорд де Уорън.

Изминаха два безкрайни часа, преди мъжете да започнат да се завръщат. През това време Кийт се погрижи за ранените коне. В тъмнината се чуваха весели възгласи и наздравици за победата, ала лицата на всички хора на де Уорън бяха мрачни, а устните им стиснати.

Кийт видя Тафи, който уморено се плъзна от седлото и се спусна към него.

— Аз го видях да пада… Първо Томас… После лорд де Уорън… Видях какво се случи, видях кой го направи… Това бе един от хората му!

— Ти си бил на бойното поле? — недоверчиво попита Тафи.

— Не, имах видение! — Кийт крещеше, за да накара Тафи да му повярва.

Група уелсци се приближи и се заслуша в историята на червенокосия. Те вярваха във видения и предзнаменования и от собствен опит знаеха, че малцина избрани келти можеха да предвиждат нещата.

— Ще ви заведа при него… Ще го намерим!

— Търсихме го с часове — отчаяно отвърна Тафи. — Тази проклета мъгла е покрила всичко. Ще подновим издирването, когато се вдигне.

— Линкс де Уорън не би се отказал да ме търси, ако знаеше, че съм някъде на бойното поле — обади се Монтгомъри.

Тафи знаеше, че рицарят говори истината, ала толкова се страхуваше, че ще намерят само едно мъртво тяло. Огромна буца бе заседнала на гърлото му и го задавяше. Само ако Томас бе до него!

— Наистина ли знаеш къде е?

— Не, но инстинктът ми никога не ме е подвеждал.

— Кой ще дойде с нас? — извика Тафи.

Никой не се поколеба. След по-малко от час откриха лорд де Уорън сред купчина мъртви тела. Земята под тях бе пропита с кръв. Хората на Линкс се събраха около водача си, молейки се да е още жив.

Тафи пръв го докосна и ужасено отдръпна ръката си — лорд де Уорън бе леденостуден. Разгледаха го внимателно и видяха дълбоката рана в корема. Монтгомъри повдигна леко тялото и откри почервенялата от кръвта на Линкс земя.

— Той е жив… Още диша!

Двадесетината мъже повдигнаха внимателно своя господар и бавно се запътиха към лагера. Тафи ги последва. Носеше големия боен меч на де Уорън в ръка. Положиха го на пода в палатката му. Тафи и Кийт мълчаливо свалиха шлема, металната ризница и кожения жакет.

После отстъпиха настрани, за да могат уелските лечители да огледат раната. Светлокестенявата коса на Линкс, пропита с кръв и пот, бе полепнала по челото и слепоочията му. Видяха, че има огромна цицина на главата, но съсредоточиха вниманието си върху корема. Всеизвестна истина бе, че много повече воини умираха от гноясване и възпаление на раните, отколкото на бойното поле.

Един след друг мъжете клатеха печално глави. Всеки, който поне малко разбираше от рани, знаеше, че тази на лорд де Уорън е смъртоносна. Животът му се крепеше на косъм. Остана им само надеждата да си отиде мирно и спокойно, без да дойде в съзнание.

— Някой трябва да съобщи на Джон де Уорън — обади се Монтгомъри. После осъзна, че той има най-висок ранг и тази тъжна задача се пада на него. Когато пристигна в лагера на губернатора, завари там огромна тълпа. Навярно вече се водеха преговори с шотландските водачи, които се бяха предали след жестоката схватка с англичаните. Монтгомъри си проправи път през множеството към палатката на Джон де Уорън.

Губернаторът вдигна глава.

— Кажи на племенника ми, че вдигаме лагера и се насочваме към Скун. Низините вече са наши!

— Милорд! Линкс падна на бойното поле.

— Това е невъзможно… Ние спечелихме! Те се предадоха!

— Милорд! Раните му са смъртоносни. Страхуваме се за живота му.

— Велики боже! — Гласът на Джон пресекна. През целия ден бе крещял заповеди и вече бе прегракнал. — Пърси! Ела тук! Трябва ми помощ…

Заобиколен от лечители, изтощеният граф на Съри влезе в палатката на племенника си. Някой отметна одеялото. Когато видяха раната, никой от лечителите не посмя да я докосне. Страхуваха се, че това ще влоши нещата и после ще бъдат обвинени в убийство.

Джон де Уорън, силният главнокомандващ на цялата английска армия, се свлече на колене и зарида.

— Отведете го при жена му и детето му — заповяда той на Монтгомъри. — Може и да не преживее пътуването, но аз съм сигурен, че би искал да си отиде у дома, при тях. — Обърна се към Тафи, който изглеждаше вцепенен от мъка. — Кажи на лейди Джейн, че ще бъда при нея веднага щом мога. Ще призная сина на Линкс, ще го посоча за мой законен наследник и ще му определя настойник.

 

 

Роджър Фиц-Уорън и леката му кавалерия навлязоха в Скун, за да подготвят безопасното пристигане на Джон де Уорън, губернатора на Шотландия, който трябваше да се настани в двореца, за да довърши мирните преговори. Всъщност Фиц-Уорън бе узнал за безценните съкровища, които съдията Уилям Ормсби бе зарязал, бързайки да спаси кожата си.

Фиц заповяда на хората си да съберат огромната плячка и да я изпратят в Тортуолд, като им обеща да я подели с тях, ако държат устите си затворени. След това взе две каруци и замина за Единбург да чака баща си. Фиц знаеше, че смъртта на Линкс де Уорън ще съсипе вече не младия Джон и може би ще ускори смъртта му. А когато Джон се завърнеше в Единбург, Фиц вече щеше да бъде там, за да го утешава и да стане негов наследник.

 

 

Единствената билка, която уелсците бяха взели за спиране на кръвотечението, бе изсушен и стрит на прах бял равнец. Когато обилно посипаха раната с жълтия прах, раненият изохка, но не се събуди.

Тафи донесе ведро с вода и се зае да почисти лицето и тялото на лорд де Уорън.

Кийт Лесли коленичи до него. И двамата си мислеха за едно и също. Как ще се изправят пред лейди Джейн?

— Томас е все още някъде там — промърмори Кийт.

— Томас е мъртъв — сковано прошепна Тафи. — Щастливец!

— Този ирландски оръженосец се грижеше за мен. Видял съм само добро от него… Ще го намеря!

— Вземи кон… Ще трябва да пренасяш мъртвец — през сълзи отвърна Тафи.

 

 

В Дъмфрис, както и в цяла Шотландия, тази година пролетта дойде необичайно рано. На Джейн й се струваше, че природата е надминала себе си. Слънцето грееше по-силно, имаше много повече цветя, птици и пеперуди дори овцете родиха повече агънца.

Джейн помогна на Сим и Бен за новородените. Беше благодарна, че братята й решиха да останат в Дъмфрис и да се погрижат за стадата, вместо да се присъединят към бунтовниците. Двамата пастири работеха и денем, и нощем. Остригаха дебелата зимна вълна и с помощта на баща си я продадоха на много добра цена. Джейн не се съмняваше, че Линкс е освободил Бен и Сим заради нея и винаги щеше да му бъде благодарна.

Де Уорън и хората му отсъстваха вече три месеца и той отчаяно й липсваше. Линкълн Робърт стана едро и здраво бебе с пълни розови бузки. Той бе щастливо дете — все се смееше, весело риташе в люлката и много рядко плачеше. Ала в редките случаи, когато нещо не му харесваше, силните му викове огласяха целия замък. През нощта спеше сладко и вече познаваше любимата си майка. Когато тя го отнасяше на долния етаж, той винаги вкопчваше пухкавите си ръчички в дългата й коса и щастливо гукаше. Джейн с нетърпение очакваше баща му да се върне и да види колко голям и красив е станал синът му.

Марджори де Уорън учеше Джейн да чете и пише, както и да язди. Сега, когато пролетта преминаваше в лято, Джейн, Джори и Елизабет яздеха всеки божи ден. Джейн ги заведе в гората при дълбокия вир. Там двете млади жени, с вдигнати краища на полите, тичаха край водата, наблюдавайки очаровани необикновеното разбирателство, което цареше между тяхната приятелка Джейн и дивите горски създания. Джейн им разказа за срещите си с риса и за тъгата, която изпитваше, защото след като излекува раната му, повече не го видя.

Животът бе тих и спокоен без мъжете, но трите млади жени копнееха за тяхното завръщане. Джори и Елизабет въздишаха за Робърт Брус, а Джейн чезнеше по лорд де Уорън, господарят на Дъмфрис и на сърцето й. Липсваше й и брат й Кийт, както и Томас и Тафи, но не се тревожеше особено за тях. Те бяха с Линкс и той щеше да се погрижи за безопасността им.

През един топъл и красив летен ден трите дами отидоха в Локмабън. Там узнаха, че двете вражески армии са се срещнали край Ървайн, близо до Скун. Битката била ожесточена, но и този път англичаните победили. Сърцата им се изпълниха с радост, че героите от войната скоро ще се завърнат. Добрите новини бързо се разнесоха и скоро и в Дъмфрис знаеха, че бойните действия са прекратени. Имаше много шотландци, които страстно мразеха англичаните, но хората от Дъмфрис и Анандейл предпочитаха да служат на господари като Брус и Линкс де Уорън.

Когато Джейн отнесе малкия Линкълн във вътрешния двор, за да му покаже кокошките, гъските и гълъбите, черен облак закри слънцето. Внезапно талисманът на шията й стана студен като парче лед, а синът й се напрегна и пронизително запищя.

Обзе я усещане за надвиснала опасност и тя едва успя да си поеме дъх. В съзнанието й изплува лицето на Кийт. Завладя я мрачно предчувствие. Според това, което узнаха в Локмабън, битката бе свършила преди няколко дни. Джейн осъзна, че някои от мъжете вече би трябвало да са се завърнали в Дъмфрис. Поне можеха да изпратят съобщение.

Хукна към замъка. Едва не се сблъска с Джори, която тъкмо си слагаше ръкавиците за езда. Синът й бе спрял да плаче и Джейн не можа да сподели с приятелката си ужасът, който тъй внезапно бе сковал душата й. Отклони поканата да пояздят, подаде детето на Грейс Мъри и се отправи към терасата, опасваща Господарската кула.

Невиждащият й поглед се зарея над зелените долини.

— Кийт, кажи ми какво има! — Вятърът отнесе молбата й през вълнистите хълмове, през горите и планините на Шотландия. Джейн се заслуша напрегнато, надявайки се да чуе гласа на брат си. Ала не чу нищо, освен силните удари на собственото си сърце, които отекваха в ушите й. Или това бе тропот на подковани копита?

Младата жена затвори очи и освободи съзнанието си от всяка мисъл. Талисманът отново стана студен като лед.

— Мили боже, нещо лошо се е случило с Линкс!

Джейн взе голямата платнена торба и ножа и отиде да събира билки. Глогиновият храст бе разцъфтял и тя събра много цветове. Откъсна живовляк, листа от маточина, корени на брош и куп бучиниш. Когато се върна от гората, отиде да посети Магота. Набра и цветчета мак от градината на баба си. После отнесе скъпоценните растения в помещението за варене и започна да приготвя лечебни отвари.

 

 

Петдесетте мили между Дъмфрис и Скун обикновено отнемаха на Линкс само няколко дни, ала сега пътуването приличаше на поклонение. Рицарите и воините бяха твърдо решени да отведат любимия си водач до дома му. Някои дни успяваха да изминат и пет мили, но други едва миля-две.

Линкс де Уорън все още бе жив. Всеки обаче знаеше, че умира. Когато отвореше очи, му даваха вода, лъжица бульон или глътка вино, но той повръщаше всичко. Плътта се стапяше и смелият воин изчезваше сякаш с всеки изминал ден. За десет дни бе измършавял до неузнаваемост, а костите му заплашваха да пробият тънката кожа.

Тафи и Кийт се редуваха да се грижат за господаря си. Кийт бе съзрял Томас да блуждае из бойното поле, без да си спомня нищо от това, което се е случило. По-късно започна да обвинява себе си за нещастието, постигнало господаря му.

На тринадесетия ден след битката, Монтгомъри и хората му навлязоха във владенията на Дъмфрис. В първия миг обитателите на замъка се зарадваха, ала не за дълго — скоро узнаха тъжната новина. Тафи и Кийт изтръпваха от ужас при мисълта за срещата си с Джейн. Може би щеше да е по-добре, ако не й позволят да види Линкс. И двамата отчаяно искаха да й спестят мъката и болката, затова си обещаха тържествено, че ще се грижат за господаря си до последния му дъх.

Марджори де Уорън изтича във вътрешния двор, преди някой да успее да я спре. Когато видя брат си върху сламената носилка, от гърдите й се изтръгна силен вик и тя избухна в плач. Плачът й премина в неистови ридания и Елизабет де Бърг с мъка я отведе.

Изправена на горната тераса, Джейн гледаше как мъжете бавно влизат във вътрешния двор. Бе прекарала последните тридесет и шест часа на това място, чакайки и взирайки се в далечината. Най-после те пристигнаха и очакването свърши. Докато слизаше надолу по стълбите, бе обзета от странно спокойствие. Вдигна ръка в царствен жест, когато брат й и Тафи се опитаха да й препречат пътя.

Джейн погледна Линкс, без да трепне, въпреки че това, което видя, бе много по-ужасно, отколкото бе очаквала. Линкс отвори очи и тя разбра, че има треска. Дари го с най-хубавата си усмивка, а после спокойно и делово се превърна в господарката на Дъмфрис.

— Моля ви, отнесете го в стаите му в Господарската кула! — Обърна се към баща си, който стоеше напълно съсипан от гледката. — Свещеник! Бързо!

Сякаш измина цяла вечност, докато отнесат Линкс в покоите му. Джейн им нареди да го положат върху леглото. Набързо повиканият свещеник отвори молитвеника си и спокойно зачака реда си.

Джейн плъзна ръка в ръката на Линкс и му кимна да започва.

— Побързайте!

Отецът въздъхна, прекръсти се и зачете.