Вирджиния Хенли
Брак за една година (19)

Глава 19

На сутринта се събуди сама в леглото. Не бе усетила кога си е отишъл. Дали не бе сънувала, че той е спал, сгушен до нея? Не, тялото ту бе оставило отпечатък върху пухения дюшек. Докосна с ръка ленения чаршаф, представяйки си, че все още усеща топлината му. Запита се защо бе дошъл при нея. Дали имаше неприятности? Със сигурност не беше желание. Само нероденото му дете го бе привлякло.

С цялото си сърце жадуваше да е заради самата нея, ала нямаше смисъл да си губи времето в напразни копнежи. Облече се, слезе в кухнята, взе един овнешки бут за риса и го уви в ленена кърпа. Раната му бе почти заздравяла и тя се надяваше, че след седмица животното ще може само да си осигурява храната.

За да попречи на Кийт да я последва, Джейн не мина през конюшнята, а прекоси поляната зад пералнята.

От прозореца на стаята си в Господарската кула Линкс наблюдаваше как Джейн отива към гората. Накъде, по дяволите, бързаше и какво носеше? Беше помолил брат й Кийт да я наглежда, ала изглежда тя нарочно избягваше конюшнята. Докато я наблюдаваше, разбра, че не бе тръгнала на сутрешна разходка. Явно си бе наумила нещо.

Тъкмо решаваше дали да изпрати писмо до главния управител на Шотландия, или лично да отиде до Единбург, когато мисълта за Джейн съвсем го обезпокои. Знаеше, че няма да се успокои, докато не разбере какво е намислила. Затова прекоси поляната зад пералнята и навлезе в гората точно там, където видя да изчезва Джейн. Вървеше през дърветата, воден от инстинкта си. Не след дълго я зърна в далечината пред себе си. Видя я как спря и се огледа тревожно, готова да побегне.

— Джейн, спри! — Тя замръзна на мястото си и Линкс бързо приближи до нея. Изражението на лицето й съвсем ясно издаваше, че я бе заловил да върши нещо тайно. Явно най-съкровеното й желание в този миг бе Линкс да е на хиляди мили далеч оттук.

— Какво правиш? — рязко попита той.

— Какво искате да кажете, милорд?

— Въпросът ми е съвсем ясен. Какво правиш?

— Нищо. — Гърдите й се надигаха и спускаха от вълнение.

— Съвсем ясно е, че дойде в гората с определена цел!

— Дойдох, за да събера билки — отвърна тя и кимна към платнената торба, която стискаше здраво, сякаш искаше да му попречи да види какво има в нея.

Линкс протегна ръка и взе торбата. Нямаше представа какво очаква да намери, но със сигурност не и овнешки бут и бурканче с мехлем. Измъкна месото.

— Това е в случай, че огладнееш, докато събираш билките? — Отлично знаеше, че Джейн няма голям апетит и предположението, че ще изяде цял овнешки бут, бе нелепо.

Младата жена отвори уста, за да отговори.

— Без лъжи, Джейн. — Лицето му бе мрачно, а гласът — суров. Първата му мисъл бе, че тя е дошла да донесе храна на някой беглец, който се крие в гората. За негова изненада внезапно притеснението й се смени с гняв.

— Ти си виновен! Ти и твоите небрежни ловци! Просто се грижа за едно животно, което е било прободено със стрела.

За миг Линкс се засрами от себе си. Знаеше какво нежно сърце притежава Джейн и колко е грижовна към горските създания.

— Джейн, по време на лов се случват подобни неща. Опитваме се да убиваме бързо и безболезнено, но невинаги е възможно. Къде е то?

— Няма да ти кажа!

Линкс я изгледа спокойно.

— Не е нужно да ми казваш. Близо е до горския вир. Ще дойда с теб.

— Не! Не! Върви си! Остави ме сама! Изпратил си брат ми да ме следи, но не ти е било достатъчно и сам си тръгнал след мен.

Избухването й бе толкова яростно, че той мигом разбра — тя на всяка цена искаше да запази тайната си.

— Какво животно храниш?

Видя я как стисна устни, вирна гордо брадичка и сграбчи талисмана си. Очите му се разшириха от изумление.

— Велики боже, това е рисът, за който ми разказа! — Закрачи с широки крачки към вира.

Отгатнала намерението му, Джейн се втурна след него.

— Не, моля те, не го убивай! — Ала видя, че вече бе извадил кинжала.

Линкс стигна до брега, спря и се огледа за мястото, където би могло да се крие животното. Проницателният му поглед безпогрешно се спря върху надвисналия клон с големи червено-златисти листа и той уверено се запъти натам.

— Не! — проплака Джейн и се хвърли към тайното убежище.

Голямата му ръка я сграбчи за китката и я откъсна без усилие от земята, сякаш бе някакво диво цвете. После я бутна назад. Отсече клона с кинжала и в следващия миг изруга високо, тъй като леговището бе празно — звярът си бе отишъл. Обвиняващият му поглед се насочи към Джейн и тя видя огромния му страх за нея.

— Не те е грижа за нищо друго, освен за детето! Ти си завладян до лудост от тази мисъл! — Макар да бе уплашена, Джейн се нахвърли върху него.

— Това е нещо, за което си струва да се грижиш. — Гласът и очите му бяха ледени. Едва възпря желанието си да я хване и разтърси здравата. Прокара ръка през светлокафявата си грива. — Съзнателно си рискувала живота на детето ми, без дори да се замислиш! Нима то не означава нищо за теб?

Жестокото и несправедливо обвинение я вбеси още повече.

— Аз обичам рожбата си и никога не бих направила нещо, което да я нарани! Моля те, опитай се да разбереш, че аз не бях застрашена от риса. Притежавам дарбата да общувам с животните и да ги лекувам. Мисля, че е време да ме опознаеш по-добре и да повярваш в необикновената ми сила.

— Нито дума повече! — заплашително изръмжа Линкс и посочи към замъка. — Натам, лейди.

Джейн забърза между дърветата, следвана от злокобна тишина. Той проговори едва когато се показаха стените на Дъмфрис.

— Няма повече да напускаш територията на замъка!

 

 

Алис Болтън току-що се бе завърнала от ежедневното си посещение в зимника. Придружаваше я Кейти. Двете обсъждаха някакво ново средство за изрусяване. Тогава видяха Джейн, която едва се сдържаше да не се разплаче. Следваше я намръщеният Линкс. Явно бе, че са се скарали.

Устните на Алисия се изкривиха в лукава усмивка, докато гледаше как Джейн тича по стълбите.

— Сестра ти е разстроена. Занеси й от моето специално вино и разбери какво я измъчва — заповяда тя на Кейти. — По-късно ще измиеш косата ми.

Алисия разбираше, че бе позволила на тази Джейн да спечели огромна преднина, ала сега й се отдаваше възможност да използва скарването между нея и Линкс. Докато де Уорън бе разгневен на момичето, тя смяташе да го примами обратно в леглото си. Смяташе дори да остави косите си разпуснати и да облече любимата му рокля.

Кейти се появи след малко, очевидно вбесена от поведението на сестра си.

— Тя почти не разговаря с мен, милейди. Напоследък е навирила нос и си въобразява, че е голяма работа.

— Даде ли й виното?

— Остави го настрани. Имаше ли нещо в него?

— Разбира се, че не — излъга Алисия. — Виното развързва езика. Помислих си, че така ще ти се довери. Не успя ли да научиш за какво са се скарали?

— Сигурно е било заради детето, лорд де Уорън не изпитва никакви чувства към сестра ми.

Алисия стисна устни.

— Разбира се. Той й забрани да язди, а сега й наредил и да не напуска замъка. Грижите и вниманието, които проявява към детето, сигурно са я накарали да ревнува.

„Ако малката кучка изпие виното, ще пометне!“ Алисия свали воала си за глава.

— А сега се погрижи за косата ми. Тази вечер искам да бъда особено красива.

Различни мисли се въртяха в главата й, докато Кейти се занимаваше с бледите й кичури. Очевидно прислужницата не можеше да изкопчи много от сестра си, ала въпреки това щеше да й бъде от полза. Поне имаше свободен достъп до стаите в Господарската кула, което бе много важно за коварния й план.

— Струва ми се, че някоя моя рокля ще ти стане, Кейти. Изненадана съм, че сестра ти не проявява по-голяма щедрост към теб. — От личен опит знаеше, че подкупът прави чудеса.

Преди да слезе в голямата зала, Алисия среса косите си до блясък и си сложи сапфирите, които Линкс й бе подарил. През последните дни той се отнасяше към нея с безразличие, но тази вечер трябваше да се възползва от възможността да промени всичко. Вълнението сгряваше кръвта й. Бе виждала Линкс в пристъпи на ярост и това винаги я възбуждаше. Потръпна при мисълта за белезите по силното му мускулесто тяло. Те бяха видимо доказателство колко обичаше опасностите.

 

 

Когато Линкс влезе в голямата зала за вечеря, вече знаеше, че Джейн няма да е там. Това бе обичайното поведение на една жена след някоя кавга. Е, ще мине доста време, преди отново да я помоли да седне на почетното място. Нека да вечеря в стаята си и добре да обмисли безразсъдното си поведение.

Зърна Томас и Алисия, която му говореше нещо. В гърдите му се надигна раздразнение, защото нямаше как да я избегне. Когато приближи към нея, цинично отбеляза наум, че бе облякла любимата му сапфиреносиня рокля и си бе сложила скъпоценностите, които някога й бе подарил.

— Добър вечер, Линкс. Милорд, ще ми позволите ли да се присъединя към вас тази вечер?

Въпреки мрачното му настроение, рязкото „не“ щеше да прозвучи твърде невъзпитано. Замисли се дали да не я отпрати с някое благовидно извинение, но после си каза, че няма защо да си прави труда.

— Защо не? — отвърна нехайно, седна на пейката под платформата и й помогна да се настани до него.

Когато Томас им наля вино, Алисия вдигна чашата си и отпи щедра глътка.

— Линкс, искам да ти се извиня.

— За какво? — грубо попита той, познавайки много добре женските хитрости.

— Бях ти много ядосана. Напълно те избягвах, защото исках да те накажа за това, че ме доведе на север. Но истината е, че съм ужасно разглезена и изпълнена с безкрайно самосъжаление.

Линкс я погледна и си помисли, че е почти мършава. Несъзнателно я сравни с мекото чувствено тяло на Джейн.

— Сега осъзнах, че не съм наказвала теб, Линкс, а себе си. Компанията ти ми липсваше много, мой скъпи милорд. С цялото си сърце те моля отново да бъдем приятели.

Докато я гледаше и слушаше, Линкс осъзна, че влечението, което бе изпитвал към любовницата си, бе останало далеч в миналото. Внезапно в гърдите му се надигна жалост. Навярно е много самотна. Не бе честно да я държи погребана тук край границата.

— Скоро заминавам за Единбург…

— О, Линкс, моля те, вземи ме със себе си. Обещавам ти, че няма да съжаляваш!

Проницателните му очи се вгледаха изпитателно в лицето й.

— Жена като теб мрази да бъде заточена в провинцията. Сигурно ненавиждаш Дъмфрис. Разбирам, че ще бъдеш много по-щастлива в Единбург. — Сложи ръка върху нейната, за да смекчи предложението, което възнамеряваше да й отправи. Сега му се удаваше възможност завинаги да я отдалечи от себе си. — Резиденцията на губернатора на Шотландия се намира в Единбург Касъл. Той много прилича на кралския двор — непрекъснато се устройват празненства. Защо да не ти запазя постоянен апартамент там? Или да ти купя малка къща близо до замъка?

— Прекрасно! Ще бъдем заедно винаги когато посещаваш града, а аз се надявам това да е често. Благодаря ти, скъпи.

Линкс отдръпна ръката си и взе ножа.

— Не е честно да те държа тук. — „Не е честно и спрямо Джейн!“ Внезапно предположи, че Джейн Лесли отказва да се омъжи за него, защото държи любовницата си в Дъмфрис. Алисия вече не бе част от живота му, но Джейн не го знаеше.

Когато вечерята свърши, Линкс се извини. Усмихна се на Алисия, благодарен за това, че не се бе опитала да му създава затруднения. Сега, след като тя вече бе разбрала, че ще бъдат само приятели, можеше да си позволи да бъде любезен и внимателен.

— По-късно ще те уведомя кога тръгваме.

— Да, по-късно… — усмихна му се Алисия.

Линкс поговори с рицарите си за предстоящото пътуване до Единбург и определи кои от тях ще го придружат и кои ще останат в замъка. След това се посъветва с управителя си, а накрая и с оръженосеца си.

Томас се почеса по носа.

— Не съм сигурен, че е разумно да оставяте Тафи да се грижи за лейди Джейн, милорд. Той не знае как да се държи твърдо с една дама. Поне не точно с тази дама.

— И защо? — намръщи се Линкс.

Томас се изкиска.

— Защото хлапето е влюбено в нея.

Линкс се намръщи още повече. Томас може и да го намираше за забавно, но не и той.

— Тогава възлагам тази работа на теб. Заповядано й е да не напуска замъка.

Де Уорън се оттегли в стаята си, за да напише кратко писмо до Робърт Брус. Щеше да се чувства по-спокоен, ако той наглежда Дъмфрис. Посипа писмото с пясък и притисна пръстена си до разтопения восък. Тъкмо събличаше жакета си, когато на вратата тихо се почука. Предполагайки, че е Томас, той му извика да влезе.

— Написах писмо до… — Думите му замряха, когато на прага се появи Алисия. „Дано Бог ми даде търпение!“ — Алисия, защо си тук?

— Ти ме покани.

— Поканил съм те?

— О, не с думи… С очи.

Линкс се втренчи смаяно в нея, докато тя сваляше робата си.

На долния етаж Джейн чу женския глас. Не можа да различи думите. Изпълнена с любопитство, младата жена изкачи стълбите, които водеха към стаите на лорд де Уорън, и се заслуша пред вратата.

— Тази вечер видях, че ти ме желаеш също толкова силно, колкото и аз теб. Та ти ме разсъбличаше с тези свои страстни зелени очи! Тъкмо заради това носех любимата ти рокля и сапфирите, които ми подари.

Линкс осъзна, че желанието му към тази жена отдавна е мъртво. Обля го вълна на вина и съжаление. Как да се отърве от нея, без да засегне честолюбието й? В мига, в който я отхвърли, тя сигурно ще запищи колкото й глас държи.

— Алисия — започна той и твърдо загърна робата й, — искам да се върнеш в стаята си. Заедно сме от доста дълго време. Знаеш, че обичам инициативата да е моя. Когато те пожелая, ще дойда в леглото ти.

— Разбирам, скъпи, и стените имат уши.

Той я придружи до вратата, твърдо решен да се отърве от нея.

Джейн се отпусна на стълбите и се втренчи с празен поглед в тъмнината. Да не си посмяла да плачеш! Какви те засяга, че тя е облякла любимата му рокля и носи скъпоценностите, които й е подарил! Вместо сълзи в гърдите й се надигна гняв. Той смяташе да я заведе в Единбург. Значи се интересуваше от любовницата си много повече, отколкото от нея! Дано изгориш в пламъците на Ада, Линкс де Уорън!

Джейн тихо слезе долу. Запали свещта с трепереща ръка и погледът й попадна върху каната с вино. Протегна ръка към чашата.

 

 

Изпълнена с увереност, Алисия запали свещите в спалнята си и отметна завивките на леглото. Знаеше, че Линкс мрази да го преследват в стаята му и бе достатъчно умна, за да не си го позволява много често. Но тази нощ просто нямаше сили да се спре. Той не бе идвал толкова отдавна, че тя се боеше, че се е уморил от нея.

Наля си чаша вино и се увери, че е постъпила правилно. Сега, след като му бе позволила да разбере как се чувства, той отново щеше да дойде в леглото й. Минутите се нижеха бавно. Увереността й започна да се изпарява.

Наля си още една чаша вино и закрачи из стаята. Защо той вече не жадуваше за близостта й? Навярно бе виновна малката курва, с която бе сключил временен брак. Само защото бе посял семето си в корема й, тя бе станала най-важното нещо в живота му. Дивият джоджен, който бе сипала във виното, щеше да подейства, ако онази глупачка го изпие!

Измина още час. Алисия разбра, че Линкс де Уорън няма да дойде. Защо се отказваше от една страстна любовна нощ? Това нямаше никакъв смисъл. Тя бе преглътнала гордостта си и бе отишла при него, а единствената й награда бе унижението! Спусна се към огледалото, за да се огледа. Разтвори робата, за да се увери, че както винаги е слаба и привлекателна. Коремът й бе хлътнал, а не издут и грозен като на Джейн Лесли. В този миг осъзна, че не момичето й бе съперница, а нероденото й дете!

Ала всичко щеше да бъде наред. Линкс ще я отведе в Единбург. Алисия се вкопчи в тази мисъл подобно на удавник за сламка. После внезапно осъзна, че повече не може да си затваря очите пред истината. Той щеше да я отведе в Единбург, за да се отърве от нея. Това бе причината за разправията им тази сутрин! Джейн Лесли бе настояла Линкс да изгони любовницата си от Дъмфрис!

Алисия запрати чашата си по огледалото и одраска полираната му повърхност. Време бе да промени плана си. И да посее семената на съмнението. То можеше да се окаже по-ефикасно средство от помятането. Беше чакала твърде дълго. „А този, който се колебае, губи!“