Питър Джеймс
Убийствено просто (8)

8

Ашли приличаше на призрак. Дългата й кестенява коса обрамчваше лице, което беше също толкова безцветно, колкото и лицата на пациентите в гората от системи, вентилатори и монитори над леглата, разположени в отделението зад нея. Тя стоеше облакътена на гишето на рецепцията в сестринския отдел на интензивното отделение в Съсекската градска болница. Уязвимостта й я правеше по-красива от всякога, поне за Марк.

Зашеметен от безсънната нощ, облечен в строг костюм и безупречно чисти черни обувки „Гучи“, той се приближи до нея, обви ръце около й и силно я прегърна. Погледът му попадна върху автомат за закуски и напитки, чешмичка с питейна вода и платен телефон в прозрачна пластмасова арка. От болниците винаги го побиваха тръпки. Откакто бе дошъл да види баща си след почти смъртоносен инфаркт и видя този мъж, някога силен и здрав, да изглежда толкова немощен, толкова адски жалък и безполезен… и уплашен. Притисна Ашли, за да утеши и нея, и себе си. Близо до главата й една стрелка мигаше на зелен компютърен екран.

Тя се държеше за него, сякаш той беше самотна мачта насред бушуващ океан.

— О, Марк, слава Богу, че си тук.

Една сестра говореше по телефона, изглежда, разговаряше с роднина на някой в отделението, а другата, застанала зад гишето близо до тях, пишеше нещо на клавиатура.

— Това е ужасно — промълви Марк. — Невероятно.

Ашли кимна и преглътна с мъка.

— Ако не беше срещата ти, щеше да си…

— Знам. Не мога да спра да мисля за това. Как е Джош?

Косата на Ашли миришеше на свежо, а в дъха й се усещаше лека следа от чесън, която той едва долови. Момичетата имаха моминско парти миналата вечер в някакъв италиански ресторант.

— Не е добре. Зои е при него.

Тя посочи с пръст и Марк проследи погледа й през няколко легла, над съскането и тропането на вентилаторите, мигането на електронните табла, чак до далечния край на отделението, където видя съпругата на Джош, седнала на стол. Беше облечена с бяла тениска, горнище на анцуг и широки панталони, тялото й бе приведено, а разпилените й руси къдрици покриваха лицето й.

— Майкъл още не се е появил. Къде е той, Марк? Със сигурност ти би трябвало да знаеш?

Сестрата свърши разговора си, но в същия момент телефонът иззвъня и тя заговори отново.

— Нямам никаква представа — отвърна той. — Нямам абсолютно никаква представа.

Тя го погледна изпитателно.

— Но вие с момчетата планирахте това от седмици — Люси каза, че ще си отмъстите на Майкъл за всички номера, които е погодил на останалите, преди да се оженят.

Ашли отстъпи крачка назад от него, отметна косата от челото си и Марк видя, че гримът около очите й се е размазал. Тя попи очите си с ръкави.

— Може би момчетата в последния момент са променили решението си — каза й той. — Разбира се, предлагаха какви ли не идеи, като да му сипят нещо в питието и да го качат на самолет за някъде, но аз успях да ги разубедя да не го правят — поне си мислех, че съм.

Тя леко му се усмихна с благодарност.

Марк сви рамене.

— Знаех колко се притесняваш, че ще направим нещо тъпо.

— Така е, ужасно се притеснявах — тя хвърли поглед към сестрата и подсмъркна. — Тогава къде е той?

— Със сигурност не е бил в колата, така ли?

— Абсолютно. Обадих се в полицията, те казаха, че… те казаха… те казаха… те — разхлипа се Ашли.

— Какво казаха?

В пристъп на гняв тя изтърси:

— Те няма да направят нищо.

Продължаваше да плаче, като се мъчеше да овладее раздразнението си.

— Казват, че са огледали навсякъде около мястото на катастрофата и няма ни помен от него и че най-вероятно спи някъде със страхотен махмурлук.

Марк изчака да се успокои, но тя продължи да плаче.

— Може и да е така.

Ашли поклати глава.

— Той ми обеща, че няма да се напива — Марк я изгледа. След миг тя кимна. — Това беше ергенската му вечер, нали? Това е, което вие, мъжете, правите на ергенските си вечери, нали? Напивате се като за световно.

Марк се втренчи в сивите плочки на пода.

— Хайде да отидем при Зои — предложи й той най-накрая.

Тя го последва през отделението, като вървеше бавно на няколко метра след него. Зои беше слаба и стройна красавица и на Марк днес му се стори още по-слаба, когато сложи ръка върху рамото й и усети твърдия кокал под меката тъкан на луксозния й анцуг.

— Господи, Зои, съжалявам.

Тя реагира само с леко свиване на раменете.

— Как е той? — Марк се надяваше, че тревогата в гласа му звучи искрено.

Зои извърна глава и го погледна, очите й бяха зачервени, а страните й бяха почти прозрачни, без грим и със следи от сълзи.

— Нищо не могат да направят — отговори тя. — Оперираха го, сега просто трябва да чакаме.

Марк стоеше неподвижен, с поглед, вперен в Джош, който лежеше със затворени очи, лицето му беше осеяно със синини и разкъсвания, а цялото легло бе заобиколено от уреди. Имаше система, вливаща се в ръката му, а друга прозрачна тръбичка беше пъхната в ноздрите. От устата му пък се подаваше дебела тръба за дишане, захранвана от черно духало. От чаршафите и от главата му излизаха жици, които водеха към електронни табла и заострени графики. Плътта, която Марк успя да види, беше с цвят на алабастър. Неговият приятел изглеждаше като лабораторен експеримент.

Но Марк почти не гледаше към Джош. Той наблюдаваше табла̀та в опити да ги разшифрова, да изчисли какво казват. Мъчеше се да си припомни от времето, когато в същата тази стая стоеше край умиращия си баща, кои графики показват ЕКГ, кислорода в кръвта, кръвното налягане и какво означава всичко това.

И мислеше. Джош винаги е имал всичко. Приятна външност, богати родители. Работата му бе да урежда застрахователни полици, винаги пресмяташе и планираше живота си, непрестанно говореше за петгодишни планове, десетгодишни планове, житейски цели. Той беше първият в тайфата, който се ожени, защото искаше да му се родят деца рано, за да е достатъчно млад да се радва на живота, когато те пораснат. Ожени се за перфектната жена — милото, малко, богато момиче Зои, при това плодовито, което му позволи да изпълни плана си. Тя му роди две също толкова прекрасни бебета скоро едно след друго.

Марк огледа отделението, като се стараеше да наблюдава сестрите, лекарите и да запомни местоположението им, а сетне погледът му се върна на системата, пъхната в ръката на Джош, точно зад пластмасовата табелка с името му. После се насочи към вентилатора. След него дойде ред на ЕКГ. Щяха да прозвучат предупредителни сирени, ако нивото на сърдечната дейност стане твърде ниско. Или нивото на кислорода в кръвта.

Ако Джош оцелееше, това щеше да е проблем — той лежа буден през по-голямата част от нощта, размишлявайки над това, и неохотно стигна до извода, че това не е вариант, който може да допусне.